Рик Риърдън
Гръцките богове на Пърси Джаксън (8)

Персефона се взима с похитителя си

(Или Деметра 2: Продължението)

Ако трябва да бъда честен, така и не разбрах какво толкова намират в Персефона. За момиче, заради което едва не унищожили света, ми се струва съвсем обикновена.

Хубавка, наистина. Имала дългата руса коса на майка си и небесносините очи на Зевс. Живяла си безгрижно и вярвала искрено, че целият този свят е измислен, за да я забавлява. Предполагам, че и вие бихте смятали така, ако родителите ви са богове.

Обичала да излиза навън. Прекарвала времето си, като обикаляла из провинцията с нимфи и богини, къпела се в потоци, събирала цветя от слънчеви долини, похапвала си пресни плодове направо от дърветата. Мда, съчинявам си, но предполагам, че това би правила една богиня преди изобретяването на смартфона.

Бедата е, че Персефона не била нищо особено. Нито много умна. Нито много смела. Нямала цели в живота, освен да бере цветя, нямала дори хоби. Просто си била там и се радвала на живота като всяко разглезено, растящо в саксия и сред привилегии дете. Предполагам, че е яко, ако ти се получи, но аз не пораснах така и затова не й съчувствам особено.

Деметра обаче живеела в името на дъщеря си. Не мога да я упреквам в параноя. Самата тя имала доста проблеми с гадните мъжки богове. Все пак Персефона дошла на бял свят след змийска атака. Детето имало късмет, че не се е излюпило.

Разбира се, след като Персефона била обявена за недостъпна, всички мъжища сред боговете я забелязали и решили, че тя е суперготина. Искали да се оженят за нея, но знаели, че Деметра никога няма да разреши. Винаги щом някой дръзнел да приближи, майката се появявала с теглената от дракони колесница и със зловещия си Златен меч.

Повечето богове се отказвали и избирали по-лесна богиня за свалка. На един обаче Персефона не му излизала от ума. И той не бил кой да е.

Хадес, царят на Отвъдното.

Страшна двойка, нали? Мрачен старик, който витае в най-голямата пещера на света заедно с духовете на умрелите, се влюбва в красиво младо момиче, обичащо слънцето, цветята и разходките. Какво ли би могло да се обърка?

Хадес знаел, че няма шанс. Персефона била съвършено недостъпна. А и Деметра не давала на никой бог да приближава дъщеря й. Нямало надежда, че ще пусне Хадес да я ухажва.

Хадес опитал да я прежали. Но му било самотно в Подземното царство, където само мъртвите му правели компания. Продължавал да слага шлема, който го правел невидим, и бродел в света на смъртните, за да зяпа как Персефона търчи насам-натам. Първият в света воайор.

Не знам дали сте хлътвали така здраво, но Хадес направо полудял. Държал рисунки на Персефона в джоба си. Издраскал името й върху обсидиановата си маса с нож, а това хич не е лесно. Сънувал и нея, и въображаемите разговори, които водели двамата. В тях той й разкривал любовта си, а тя признавала, че винаги е харесвала зловещи старци, които живеят в пещери, пълни с мъртъвци.

Хадес се разсеял дотолкова, че дори не можел да се съсредоточи в работата си. Трябвало да преразпределя духовете, които стигали до Подземното царство, но те започнали да се връщат в света или да отиват в погрешни призрачни квартали. Задръстванията пред портите на Отвъдното станали километрични.

Накрая Хадес не издържал. В негова защита можем да кажем, че не опитал още в самото начало да отвлече Персефона. Помислил си:

— Деметра никога няма да ме послуша. По-добре да говоря с бащата на Персефона.

Не било лесно за Хадес да посети планината Олимп. Знаел, че не е добре дошъл там. Не искал да моли за услуги досадния си малък брат Зевс, но се направил на храбър и влязъл в тронната зала на Олимп.

Хванал Зевс в добро настроение. Господарят на небесата тъкмо бил приключил с божествената си работа за седмицата — бил подредил облаците, организирал ветровете, всичко, което се изисквало от един бог на небето. Сега си седял, пиел нектар и се наслаждавал на страхотния ден. Мечтаел за красавица, за която смятал да се ожени — говоря ви за Хера. Затова, когато Хадес дошъл да го посети, Зевс имал отнесена усмивка на лицето.

— Господарю Зевс — поклонил се Хадес.

— Хадес — викнал Зевс. — Какво става, брато? От кога не сме се виждали!

Хадес се изкушил да напомни на Зевс, че не са се виждали, понеже Зевс му е казал преди, че не е добре дошъл на планината Олимп, но решил да си премълчи.

— Всъщност — подръпнал нервно черната си роба Хадес — искам съвет. Относно една жена.

Зевс се ухилил.

— Идваш точно където трябва. Момичетата припадат по мен!

— Добре — Хадес се запитал дали това наистина е добра идея. — Става дума за едно момиче. Дъщеря ти. Персефона.

Усмивката на Зевс помръкнала.

— Какво за нея?

Хадес криел чувствата си от толкова дълго време, че сега просто изплюл всичко. Признал си дори, че следи Персефона. Обещал да бъде страхотен съпруг, отдаден и готов да й даде всичко, което пожелае, стига Зевс да му разреши да се ожени за нея.

Зевс погладил брадата си. В някой от изминалите дни би се ядосал на такава глупост. Би треснал Хадес с мълнията си, изпращайки го в Подземното царство с подпалена роба и димяща, щръкнала коса. Днес обаче бил в добро настроение. Дори се трогнал, че Хадес е дошъл при него с такъв проблем и е толкова откровен. Съжалил зловещия си малък брат. Разбирал какво е да си влюбен до уши.

Наистина Персефона била негова дъщеря. Зевс обаче имал много дъщери от най-различни жени. Персефона не му била любимка или нещо подобно. Решил да бъде щедър и да я даде. Потропал с пръсти по рамката на трона.

— Проблемът е Деметра. Нали това беше нейната дъщеря? Понякога забравям…

— Да, господарю — отвърнал Хадес.

— Любимата й дъщеря — спомнил си Зевс, — светлината на живота й, която не изпуска от поглед. И тъй нататък.

— Ами да, господарю — на Хадес му станало неудобно, — да поговоря ли с Деметра? Може би, ако разчупиш леда и я накараш да ме послуша… или просто да се обясня в любов на Персефона?

— Какво? — стреснал се Зевс. — Да бъдеш откровен с жена? Не става така, братчето ми. Бъди силен. Вземи това, което искаш.

— Ъ-ъ… сериозно?

— Ами при мен винаги се получава — отвърнал Зевс. — Най-добре я отвлечи. Докато не гледат, хвани Персефона и я отведи в кревата си. Деметра няма и да разбере какво е станало, а после вече ще е твърде късно. Персефона ще е твоя. Ще имаш всичкото време на света да убедиш малката да остане с теб в Подземното царство.

Хадес се усъмнил в мъдростта на брат си.

— Сигурен ли си, че това е добра идея?

— Абсолютно! — отвърнал Зевс.

Хадес прехапал уста. Цялата тази работа с отвличането му се сторила рискована. Не бил сигурен дали Персефона ще се зарадва, че е похитена, но не разбирал нищо от жени. Може би Зевс все пак бил прав.

(ТВЪРДО НЕ БИЛ ПРАВ, ако трябва да съм честен.)

— Но има малък проблем, господарю — казал Хадес. — Персефона никога не остава сама. Тя или е с Деметра, или с някоя нимфа, или с гледачките си. Как да я отвлека тайно? Дори да използвам шлема си, няма как да я направя невидима или да й попреча да се разпищи.

— Остави тази работа на мен — светнали закачливо очите на Зевс, — ти само подготви колесницата.

Зевс изчакал Деметра да се захване с някаква земеделска работа на другия край на света, с ечемика в Либия например. Не съм напълно сигурен.

Персефона била оставена при своите нимфи бавачки. Обикновено това е достатъчна мярка, но нимфите не са добри охранителки. Лесно може да ги разсееш. Същото се отнасяло и за Персефона.

Както обикновено, момичетата отишли на ливадите и изкарали цялата сутрин, бродейки по хълмовете и играейки си в реката. След като обядвали и дрехите им изсъхнали, Персефона решила да набере цветя.

— Не се отдалечавай — извикала една от нимфите.

— Няма — обещала Персефона.

Не се страхувала. Светът бил една голяма игра! Всички я обичали. А и какво можело да се обърка, докато си бере цветя на ливадата?

Нимфите били сънени и преяли, затова задрямали.

Персефона слязла надолу по хълма и набрала цял букет от близкия храст с рози. По някаква причина по тях нямало бодли. Хипнотичният аромат замаял Персефона. Тя се спуснала още по-нататък и забелязала цяло поле с виолетки.

— Колко хубаво!

Затичала се натам, откъснала най-хубавите и изпуснала розите, понеже сега те бледнеели в сравнение с виолетките.

Досещате се накъде вървят нещата, но Персефона нямала този късмет. Не разбрала, че Зевс е накарал цветята да цъфтят в лехи, а всяка нова била по-пъстра и ярка от предишната, и по този начин богът отдалечавал Персефона все по-надалеч от бавачките.

Как можел Зевс, владетелят на небето, да упражнява власт над цветята? Не знам. Вероятно имал някаква връзка с Майката земя Гея, макар тя още да спяла. Мисля, че Зевс понякога можел да призовава силата й на земята и да прави някакви неща — може би не големи като планини и прочее, но цветя? Фасулска работа.

Персефона тичала от леха на леха и мърморела:

— Колко хубаво! Колко хубаво!

Докато се усети, вече била на километри от спящите си приятелки. Слязла в една затворена долчинка, пълна със зюмбюли. Протегнала се да откъсне някакво красиво цвете и тогава земята издала тътен. До нея се отворил процеп и от там изскочили четири коня, теглещи огромна колесница. Кочияшът бил облечен в тъмна роба, носел метални ръкавици, огромен меч на кръста и камшик в ръката. Лицето му било покрито с дълъг бронзов шлем, на който били изобразени сцени на убийства и мъчения.

Едва сега Хадес съобразил, че идеята да си сложи Шлема на ужаса на първа среща не е добра. Но вече било твърде късно.

Персефона изпищяла и се свлякла на тревата.

Щяла да побегне, но била изпаднала в шок. Дори не можела да разбере какво й се случва. Всичко винаги се въртяло около нея, ставало както тя иска. Нямало как сега да е в опасност. Но също така била сигурна, че никога не си е пожелавала демоничен тип с гигантска черна колесница да дойде и да смачка зюмбюлите й.

Ако трябва да бъдем честни, понякога си мечтаела как някой красив младеж я отнася нанякъде. С нимфите доста се кикотели на тази тема.

Но не си го представяла така.

Хадес свалил шлема си. Изглеждал дори по-блед от обичайното, косата му била намачкана. Бил изпотен, нервен и мигал, сякаш нещо му е влязло в окото.

— Аз съм Хадес — изписукал нервно, — обичам те.

Персефона изпищяла отново, още по-силно отпреди.

Без да знае какво да прави, Хадес хванал ръката й, дръпнал момичето в колесницата и пришпорил конете си. Двамата изчезнали под земята, а цепнатината се затворила.

Единственият, който видял какво става, бил титанът Хелиос, понеже имал страхотен изглед и можел да наблюдава всичко, докато препускал отгоре със своята колесница гаджеловка. Но обадил ли се е на Олимп да съобщи за отвличане?

Ами не. Първо, защото нямали телефони. Второ, защото не обичал да се замесва в драмите на боговете. Все пак бил титан. Бил доволен, че има работа и не е хвърлен в Тартара. А и това отвличане не било най-странното нещо, което е виждал, докато осветявал деня. Боговете винаги вършели дивотии. Можел да напише цяла книга с тях.

Затова си продължил по пътя.

Що се отнася до нимфите, които трябвало да наглеждат Персефона, те проспали отвличането. Единствената, която чула писъците на момичето, била съвсем неочаквана личност. В една пещера в близката планина титанка на име Хеката си гледала работата. Тя обичала да се занимава с магии, призраци и кръстопътища, особено посред нощ, когато е по-зловещо. Нещо като първия фен на Хелоуин. Обикновено излизала от пещерата само по тъмно, затова през деня си седяла и прелиствала книги със заклинания или нещо подобно, когато чула вика на момиче.

Хеката била тъмната богиня на магията, ала не била зла. Веднага хукнала да помогне. Но когато стигнала до долчинката, всичко било свършило.

Денем магията на Хеката била слаба. Разбрала, че земята наскоро се била отворила и че някой е бил отвлечен с колесница под земята, но нямала представа кой е похитителят и коя — похитената.

Не била сигурна какво да прави. Нямало как да се обади на 112. Не знаела какво се е случило, затова решила да се върне в пещерата и да изчака падането на нощта, когато можела да запреде по-силно заклинание и да научи нещо повече.

В това време нимфите се събудили от дрямката си и потърсили Персефона. Тя обаче била буквално изчезнала вдън земя. Нимфите започнали да се паникьосват, когато Деметра се върнала и разбрала, че милата й дъщеря липсва. Не знам какво е направила с нимфите, но едва ли е било нещо хубаво.

Направо си изкарала акъла. Обикаляла в търсене на Персефона и я викала, докато не прегракнала. Питала всеки, когото срещнела, дали не е видял или чул нещо.

Девет дена Деметра нито се преоблякла, нито се изкъпала. Не яла, не спала. Само търсела обичната си Персефона. Явно е поела в грешката посока, тъй като накрая стигнала там, откъдето била тръгнала, и започнала да обикаля местността около земите на Хеката.

Въпросната чула как Деметра вика Персефона. Богинята на магията веднага събрала две и две. Всяка нощ Хеката се чудела за какво ли отвличане се касае, но заклинанията не й казвали нищо. Силна магия прикривала похищението. Хеката подозирала, че зад него стои могъщ бог, може би дори не само един. Изтичала да посрещне Деметра и казала на богинята на зърното за писъка, който била чула, споделила и убеждението си, че неизвестен бог е похитил Персефона.

Разстроената майка не приела новините добре. Развикала се толкова силно, че растенията в радиус от седем километра увехнали и умрели. На стотици километри във всяка една посока царевицата в Гърция станала на пуканки.

— Ще намеря онзи, който я е отмъкнал — завила Деметра, — ще го убия! После ще го съживя и отново ще го убия!

В този миг повечето хора биха избягали от лудата земеделка, но на Хеката й станало мъчно.

— Тази нощ ще ти помогна в издирването — казала тя на Деметра, — имам факли и виждам добре в тъмното.

Търсели от здрач до зори, ала не открили нищо.

Хеката се върнала да си почине в пещерата и обещала да помогне и през следващата нощ, но Деметра не се спряла. Продължила да броди чак до вечерта, докато не стигнала до царство на име Елевзия. Дори безсмъртната богиня се изтощила. Решила да посети града, да почине за няколко минути и да разпита местните. Може би те били чули или видели нещо.

Деметра се дегизирала като старица. Проправила си път до централното огнище на града, тъй като странниците обикновено отивали там, когато им трябвала помощ. На площада се била събрала тълпа. Дама с хубава рокля и златна корона изнасяла реч. Деметра не била глупава и се досетила, че това трябва да е царицата на града.

Оказало се, че царица Метанейра била дошла със семейството и стражите си, за да принесе жертвоприношение на боговете в чест на раждането на най-малкия й син Демофон. (А може и да е била там, за да помоли боговете за прошка, задето е дала такова тъпо име на детето си.) Както и да е. Когато Деметра се събудила, царица Метанейра отправяла молитва към нея. Макар и отчаяна, Деметра явно се развълнувала, че някой се моли на нея, без да знае, че самата тя е сред тълпата.

Ако бях аз, щях да изчакам царицата да каже: О, Велика Деметра!

И след това щях да скоча сред експлозии и фойерверки и да извикам:

— ДА, К’ВО?

Затова е хубаво, че никой не ме е провъзгласил за бог.

По всяка вероятност Деметра е решила, че това е добра поличба. Изчакала царицата да приключи с молитвите за бебчето, което било много сладко. Когато тълпата се разпръснала, Деметра си проправила път към царицата. Метанейра обаче я забелязала първа.

— Бабо! — викнала царицата.

Деметра премигнала. Огледала се, зачудила се на кого говори Метанейра. Сетне си спомнила, че е маскирана.

— О, да. Да, царице моя! — казала Деметра с най-убедителния си бабешки глас. Царицата се загледала в лицето и окъсаните дрехи на Деметра. Дори маскирана, явно Деметра изглеждала притеснена. След десет дни вече не ухаела на жасмин както преди.

— Не те познавам — рекла царицата, а роднини и близки се събрали около нея.

Деметра се зачудила дали не трябва да се превърне в трийсетметрово зърнено чудовище и да ги изплаши, ала царицата само се усмихнала.

— Добре дошла в Елевзия! Ние винаги посрещаме странниците подобаващо, понеже никога не се знае дали някой от тях няма да се окаже просто маскиран бог!

Стражите на царицата се разсмели. Вероятно си мислили: „Как пък не, бабата да е богиня“.

— Колко мъдро, царице — поклонила се Деметра, — колко мъдро наистина.

— Има ли къде да останеш? — попитала царицата. — Трябва ли ти храна? Как можем да ти помогнем?

Деметра се учудила. Явно царицата говорела сериозно. След толкова дни на напрежение и обиколки из Гърция в търсене на дъщеря си Деметра била смаяна от такова отношение. Жалките смъртни дори не знаели, че тя не е обикновена просякиня, ала царицата лично я удостоила с внимание. Всъщност била по-мила с Деметра, отколкото били братята й богове.

Деметра се почувствала уморена и емоционално изтощена и избухнала в ридания.

— Дъщеря ми — захлипала тя, — откраднаха ми дъщеричката!

— Какво? — ахнала царицата, — това е ужасно!

Един красив младеж пристъпил напред и хванал Деметра за ръцете.

— Бабо, аз съм Триптолем, първороден син на царицата. Заклевам се, че ще ти помогна с каквото мога да намериш дъщеря си!

Царица Метанейра кимнала в знак на съгласие.

— Ела с нас, скъпа гостенко. Явно си изтощена. Не ще помогнеш на дъщеря си, ако загинеш от глад и умора, търсейки я. Остани в двореца ми тази нощ, разкажи ми историята си. Яж и си почивай. Сутринта ще решим как най-добре да ти помогнем.

Деметра искала да откаже и да продължи. Била безсмъртна и нямало как да умре. Но наистина била уморена. Тези хора се държали мило. А след десет дни скитане по мръсните й дрехи се появила плесен, която дори богинята на растенията не разпознала.

Благодарила на царицата и приела гостоприемството й.

След като си взела гореща баня и си сложила нови дрехи, Деметра се почувствала много по-добре. Присъединила се към царското семейство за вечеря и разказала за бедите си, макар да пропуснала някои дребни подробности, като например тази, че е богиня. Обяснила, че дъщеря й е изчезнала, докато се е разхождала в ливадата с приятелки.

Жена, която живеела наблизо, чула писъците, затова било ясно, че дъщеря й е отвлечена. Деметра обаче нямала идея кой я е похитил или къде може да бъде. Царското семейство дало няколко полезни съвета — да обяви награда, да постави лицето на Персефона на опаковките за прясно мляко, да окачи надписи ТЪРСИ СЕ из града. Накрая Триптолем излязъл с най-добрата идея.

— Ще пратя конници във всички посоки — рекъл той, — ще съберем новини и ще разпространим мълвата за това отвличане. Остани с нас няколко дни и почивай като наша почетна гостенка. Знам, че си нетърпелива, но така най-успешно ще претърсим района. Когато ездачите ми се завърнат, ще знаем повече.

Деметра отново искала да възрази. Измъчвала се от притеснение за дъщеря си, но не можела да измисли по-добра идея и била благодарна за гостоприемството на семейството. А и няколко дни почивка нямало да й навредят.

Подир първоначалната паника след отвличането настроението на Деметра се променило. Обзела я мрачна решителност. В сърцето си знаела, че Персефона е някъде там — заловена, но здрава. Майчиният инстинкт й го казвал. Колкото и време да отнемело, Деметра щяла да я намери. А когато докопа похитителя… щяла да приложи ужасно отмъщение. Щяла да го покрие с тор, да накара ечемик да поникне от всяка негова пора, а междувременно щяла да се смее на ужасените му писъци, докато се превръщал в огромен чичко Тревичко.

— Благодаря за добротата ти — усмихнала се Деметра на принц Триптолем, — приемам предложението ти.

— Отлично!

— Гу — казал новороденият Демофон и изгукал щастливо в ръцете на царицата.

Деметра се загледала в бебчето. Сърцето й се изпълнило с топлина и носталгия. Само преди век и Персефона била толкова малка!

— Нека се отплатя за щедростта ви — казала Деметра на царицата, — аз съм чудесна бавачка и знам какво е да си млада майка. Няма да е зле да поспиш. Нека аз се погрижа за бебето ти тази нощ. Ще го опазя здраво. Ще го благословя срещу злото, така че да порасне като силен, красив герой.

Никога не съм бил майка, но щях да се притесня, ако някаква баба ми предложи да гледа бебето ми през нощта. Както обаче може би се досещате, царица Метанейра била добра, доверчива жена. Съжалила старицата, изгубила дъщеричката си. А и било вярно, че не си доспивала от раждането на бебето насам.

— За мен ще бъде чест — подала царицата Демофон на Деметра. Тази нощ богинята люляла бебето до огъня. Пяла му приспивни песни от Олимп като „Спи, мой сатире“ и „Лека нощ, малки циклопе“. Нахранила Демофон с нектар, напитката на боговете, смесена с мляко. Изрекла могъщи благословии, за да го опази здрав.

Ще те направя безсмъртен, млади принце, помислила си Деметра. — Заради добрата ти майка. Ще те направя толкова силен, че никой да не може да те отвлече, както отвлякоха милата ми дъщеричка.

Когато детето задрямало, Деметра го поставила на огъня.

Сега се ужасихте. Как така е опекла бебчето?

Споко. Всичко е наред. Хлапето нямало проблем.

Магията на Деметра го защитила и то почувствало само топлината на пламъците. Докато Демофон спял, огънят започнал да отмива смъртната му същност, превръщайки го в бог.

На сутринта царица Метанейра не можела да повярва колко много е пораснал сина й. Бил натежал с кило и половина за една нощ. Очите му греели по-силно, а юмручетата му стискали по-здраво.

— С какво си го хранила? — ахнала царицата в изумление.

— Нищо специално — засмяла се Деметра, — но обещавам, че ще се погрижа добре. Ще порасне прекрасен младеж!

На закуска Триптолем обявил, че ездачите вече са тръгнали. Очаквал новини до ден-два. Деметра се притеснила. Била готова да тръгне сама, но склонила да изчака ездачите.

През нощта Деметра отново поела грижите за бебето Демофон. Нахранила го с още амброзия и го оставила да спи в огъня. На сутринта била доволна да установи, че обезсмъртяването върви по план.

— Още една нощ и сме готови — казала си тя.

Когато сутринта върнала детето на царицата, Метанейра не била така очарована. Момчето й вече изглеждало като на четири месеца, а не като новородено. Запитала се каква ли магия използва Деметра и дали е безопасна за бебета. Вероятно старицата сипвала хормон на растежа в млякото. След няколко дни като нищо детето можело да се окаже с плочки и космати подмишници.

Въпреки това царицата била твърде любезна, за да се развика на гостенката си или да я обвини без доказателства.

Запазила съмненията за себе си, но тайничко се надявала ездачите да се върнат, та старицата да си тръгне по пътя си.

Уви, те не се прибрали.

— Убеден съм, че ще се върнат на сутринта — обещал Триптолем, — тогава ще имаме повече информация.

Деметра се съгласила да остане още една нощ. Този път, когато свършили с вечерята, тя взела бебето от царицата, без дори да попита, убедена, че всичко е наред. Сърцето на Метанейра бясно затупкало. Гледала как Деметра отвежда Демофон в гостната. Опитала се да се успокои, че всичко е наред. Старицата била безобидна. Едва ли щяла да превърне детенцето й в кръвожадно чудовище за една нощ.

Царицата обаче не могла да заспи. Притеснила се, че ще пропусне цялото детство на отрочето си. Че ще се събуди на сутринта и ще види мускулесто тригодишно момче с брада, което търчи към нея и боботи с дълбок глас:

— Хей, мамо, как е?

Накрая Метанейра не издържала. Слязла в стаята на Деметра да провери как е бебето. Вратата на спалнята била леко открехната и отвътре се процеждала светлина. Метанейра чула как старицата пее приспивна песен, но бебето не отвръщало. Дано всичко е наред! Синът й спял тихо и кротко. Но ако се намирал в опасност?

Без да чука, отворила вратата… и се разкрещяла с пълно гърло. Старицата си седяла спокойно на своя люлеещ се стол и гледала как бебето Демофон гори!

Метанейра се спуснала към огнището. Дръпнала бебето от пламъците, без да я е грижа, че ще изгори ръцете си. Бебето заплакало, нещастно, задето са го събудили от приятната дрямка. Метанейра се завъртяла към Деметра, готова да я одере жива, но старицата се развикала първа:

— КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ! — креснала Деметра със стиснати юмруци. — Защо стори това? Всичко съсипа!

Метанейра занемяла. В същото време принц Триптолем влязъл в стаята с няколко стражари, за да разбере какви са тези писъци.

— Какво не е наред? — попитал той.

— Арестувай тази жена! — извикала Метанейра и притиснала бебето с изгорените си ръце. — Опита да убие Демофон! Гореше го в огнището!

Стражите се стрелнали напред, но Триптолем извикал:

— СПРЕТЕ!

Стражите се поколебали.

Триптолем намръщено погледнал майка си, а после и старицата. Не бил глупав и разбрал, че нещо не е наред. Бебето плачело, но иначе изглеждало добре. Даже завивката му не била опърлена. А старицата била повече ядосана, отколкото виновна или уплашена.

— Какво означава това? — попитал той гостенката.

— Означава — изръмжала Деметра, — че майка ти съсипа бъдещето на бебчето.

Старицата засияла. Маскировката й изчезнала и тя се възправила пред тях като златокоса богиня. Робата й блестяла в зеленикава светлина, мечът от косата на Кронос греел на кръста й.

Стражите хвърлили оръжия и отстъпили. Вероятно знаели историята на Ерик.

Царицата ахнала. Тя била благочестива жена и умеела да разпознава боговете.

— Деметра!

— Да — отвърнала богинята, — исках да ти направя услуга, глупачка такава. Още няколко часа в огъня и синът ти щеше да стане безсмъртен. Щеше да порасне като силен млад бог, да ти донесе вечна слава. Сега ти развали магията и той остава човек — велик герой ще излезе от него, наистина, силен и висок, ала обречен да живее като смъртен. Ще бъде Демофон, демо версия на онзи, който е можел да бъде.

Метанейра преглътнала. Не била сигурна дали трябва да се извини, да благодари на богинята, или… просто била облекчена, че бебето е добре, че не е обгорено и няма космати подмишници. Не я интересувало, че не е безсмъртно. „Велик герой“ й звучало добре. Но не смятала да го казва на богинята.

— Трябваше да ви се доверя — промърморила Метанейра, — моля ви, велика богиньо, накажете мен поради липсата на вяра, но не наранявайте семейството ми…

— Стига глупости — махнала е ръка Деметра, — няма да те наказвам, само ме е яд. Ти помогна в търсенето…

— О! — вдигнал ръка Триптолем, все едно има спешен въпрос.

— Да? — отвърнала Деметра.

— Това ми напомня за нещо — казал Триптолем, — един от ездачите ми се върна с новини.

— За дъщеря ми? — Деметра забравила за раздразнението си и хванала принца за раменете. — Намерихте ли я?

Триптолем не бил свикнал да го разтърсват богини, но опитал да запази спокойствие.

— Не точно, господарке моя. Но ездачът казва, че срещнал някого, който познавал някого, който срещнал човек в кръчма далеч на изток. Или не точно човек. Твърдял, че е Хелиос, титанът на слънцето. Искал да впечатли някаква жена с историите си.

— Да сваля непознати в кръчма — присвила очи Деметра — звучи като да е Хелиос. Или някой друг от боговете. Какво е казал?

— Разправял за дъщеря ви Персефона. Твърдял, че видял отвличането и знаел кой е отговорен. Но не казал името на похитителя.

— Естествено — Деметра се развълнувала толкова, че от ризата на Триптолем поникнала трева. — Извинявай, но това е страхотна новина! Трябваше по-рано да се досетя за Хелиос. Той вижда всичко!

Целунала Триптолем по бузата.

— Благодаря ти, мило момче. Няма да забравя помощта ги. Върна ли дъщеря си, ще те възнаградя пребогато.

Триптолем опитал да се усмихне, но не могъл. Уплашил се, че Деметра ще подпали и него.

— Всичко е наред.

— Настоявам. Сега обаче трябва да излитам!

Деметра се превърнала в гургулица. Това била една от свещените й птици. Излетяла през прозореца и оставила обърканото царско семейство на Елевзия.

Хелиос разбрал, че е в беда още щом Деметра нахлула в тронната зала. Титанът на слънцето обичал да си почива в последните часове на нощта, преди да тръгне да оседлава огнените си коне и да се захваща за работа. Спомнял си какви безумия е видял предния ден и си мислел, че наистина трябва да напише книга. Тогава бронзовите врати на залата за аудиенция зейнали отворени, Деметра влязла с колесницата, теглена от дракони, и застанала пред трона му. Драконите се озъбили и изръмжали, а лигите им потекли върху златните обувки на Хелиос.

— Здрасти — казал нервно той.

— Къде е дъщеря ми? — гласът на Деметра бил спокоен, но смъртоносен.

Хелиос направил гримаса. Не желаел да бъде въвличан в божествените скандали. Не му плащали достатъчно за това. Решил обаче, че не сега е моментът да задържа информация.

— Хадес я отвлече — отвърнал той и разказал всичко, което видял.

Деметра сподавила писъка си. Не искала да прави още пуканки, но Хадес? От всички отвратителни, противни божествени мъжища, които можели да отвлекат прекрасната й дъщеричка, Хадес бил най-отвратителен и противен.

— И защо не ми каза това по-рано? — гласът й бил остър като косата.

— Ами то…

— Няма значение — излаяла тя, — после ще се погрижа за теб. Но когато Зевс научи, че Хадес е обезчестил дъщеря му, ще побеснее!

Тя излязла от слънчевия дворец и се отправила право към планината Олимп. Вероятно се досещате, че разговорът със Зевс не минал както трябва. Тя нахлула в тронната зала и извикала:

— Зевсе! Няма да повярваш какво е станало!

Разказала му цялата история и настояла той да направи нещо.

Но странно, Зевс не бил ядосан. Отказвал да срещне погледа на Деметра и си играел с крайчеца на мълнията. Пот потекла по лицето му.

Хлад залял Деметра, гняв, по-дълбок от всичко, което била изпитвала досега.

— Какво си сторил, Зевсе?

— Ами — свил рамене Зевс, — Хадес май спомена нещо, че иска да се жени за Персефона.

Деметра забила нокти в дланите си и от ръцете й потекъл златен Икор.

— И?

— Ами пасват си. Хадес е могъщ. Той е красив… ъ-ъ-ъ, могъщ.

— Искам дъщеря си обратно — казала Деметра! — ВЕДНАГА.

Зевс се размърдал неспокойно в трона си.

— Виж, миличка…

— Не съм ти миличка!

— Не мога да се отрека от думата си. Стореното — сторено. Тя е долу, в Подземното царство. Край.

— Не — отговорила Деметра, — това не е краят. Докато не си върна дъщерята, нищо няма да порасте на тази земя. Посевите ще измрат, хората ще гладуват. Всяка жива твар ще сподели болката ми, докато не поправиш грешката си и не ми върнеш Персефона!

Деметра излязла с гръм от залата. По принцип гръмотевиците са специалност на Зевс, но била наистина ядосана. Отишла отново в Елевзия, едничкото царство, където хората й помогнали. Позволила на посевите там да продължат да растат, но в останалите части на земята всичко повехнало и умряло, точно както била заплашила.

„Само се сърди — казал си Зевс. — След няколко дни ще й мине.“

Изнизали се няколко седмици. После месеци. Хиляди хора гладували, а когато хората гладуват, не правят вкусни жертвоприношения на боговете, не строят нови храмове, само пищят в агония двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата:

— Помогнете! Гладни сме!

Зевс получил ужасно главоболие. Освен това боговете също трябвало да ядат само нектар и амброзия, така че скоро им омръзнало. Без зърно нямало нито хляб, нито от вкусните сладки, които Хера понякога правела.

Накрая Зевс се предал. Извикал главния си вестоносец, бог на име Хермес, и казал:

— Хей, Хермес, слез в Подземното царство. Кажи на Хадес да върне Персефона веднага, иначе мира няма да има, нито пък понички.

— Дадено, шефе — Хермес се спуснал в Подземното царство.

Междувременно Персефона през цялото време живеела в двореца на Хадес. Вече била научила, че светът не се върти около нея. По трудния начин. Колкото и пъти да тропала с крак, да задържала дъх или да викала майка си, не получавала каквото иска. А доста се вайкала. Разкъсала леглото си (после не могла да спи), ритала стените (от което я заболял крака), а когато призраците на Хадес й носели храна, тя чупела чиниите и отказвала да яде, макар страхотно да била изгладняла. Това, че не щяла да яде, не било без значение. Знаете ли, в гръцки времена да ядеш от храната на друг човек е като да подпишеш договор. Означава, че приемаш мястото си на техен гост. Те трябва да се отнасят добре, ти също обаче следва да се държиш подобаващо. На практика така се гарантира, че ти и домакинът сте приятели.

Персефона не искала да сключва такъв договор. Никога.

Първите няколко дни отказвала да излезе от стаята. Хадес не я принуждавал, макар че няколко пъти опитал да разговаря с нея.

— Виж — казал той, — татко ти се нави за сватбата. Съжалявам, задето те похитих, това беше негова идея, между другото. Но аз наистина те обичам. Ти си красива и аз обещавам…

— Махни се! — тя грабнала каквото намери, в случая възглавница, и го метнала по Хадес. Възглавницата отскочила от гърдите му.

Хадес я погледнал тъжно и си тръгнал.

На четвъртия ден Персефона се отегчила и излязла от стаята. Никой не я спрял и скоро узнала защо. Нямало къде да иде извън двореца на царя. Била затворена в Подземното царство, където имало само мрачни поля, пълни с мъртъвци. Дори небе нямало — единствено тъмна мъгла.

Даже да успеела да избяга от двореца, трябвало да мине през полята с умрели, без да знае как да стигне до горната земя. А най-гадното нещо? Хадес никога не й се сърдел, въпреки счупените чинии, скъсаните чаршафи или обидите, които му отправяла, макар тя да не знаела много. Преди водела щастлив и затворен живот, а да нарече Хадес глупак не й се струвало особено силно.

Хадес приемал обидите й, като казвал, че съжалява, задето е ядосана.

— Обичам те — повтарял той, — ти си най-светлото нещо в цялото Подземно царство. С теб никога повече не ще тъгувам за слънчевата светлина. Ти си по-лъчезарна от самото слънце!

— Глупак! — викала тя.

След като си излязъл, осъзнала, че това, което й казал, е донякъде сладко, макар и по зловещ начин.

Дните минавали. Колкото повече обикаляла Персефона, толкова по-изумена била. Дворецът се оказал огромен. Хадес имал цели стаи, направени от сребро и злато. Всеки ден слугите му носели букети от скъпоценни камъни — рубинени рози, диамантени стебла, златни и платинени маргаритки с изумрудени листа. Дори на планината Олимп Персефона не била виждала подобно великолепие.

Започнала да осъзнава, че колкото и зловещ и ужасен да е Хадес, той владее огромна сила. Контролирал хиляди души, командвал ужасни чудовища и същества на мрака. Цялото богатство под земята било негово, което го правело най-богатия бог в света. Каквото и да съсипела Персефона, той винаги го заменял с нещо ново.

И все пак тя мразела това място. И как не? Липсвали й слънцето, ливадите, свежите цветя. Подземното царство било така влажно, че не можело никога да се стопли. Постоянният сумрак й докарал сезонна депресия.

Един ден влязла в тронната зала на Хадес. Той бил в далечния й край и разговарял с бляскав дух. Персефона предположила, че това е нова душа от света на смъртните, която носи на Хадес последните новини.

— Благодаря ти — рекъл Хадес на духа, — ала няма да се предам. Не ме интересува колко смъртни ще умрат.

Персефона се изкачила на подиума.

— С кого говориш, отвратяго? Кого си убил отново?

Хадес бил смаян. Махнал на призрака и той изчезнал.

— Не искам да ти кажа — отвърнал Хадес, — ще ти причиня болка.

Това обаче само разпалило любопитството й.

— Какво става?

Хадес си поел дълбоко въздух.

— Майка ти е гневна. Тя знае, че съм те взел за моя жена.

— Ха! — зарадвала се Персефона. — Сега я втаса. Тя идва с армия гневни нимфи и зърнени духове, нали?

— Не — отговорил Хадес.

Персефона премигнала.

— Не?

— Няма да влезе в Подземното царство — отвърнал Хадес, — не й е приятно. Мрази ме.

— Разбира се, че те мрази! — отвърнала Персефона, макар да била леко разочарована. Разчитала на майка си да я спаси. Деметра би дошла тук, дори да не харесва Подземното царство. — Но аз съм объркана. Какво имаше предвид, като каза, че смъртните умират?

Хадес направил гримаса.

— Майка ти цели да притисне Зевс и той да те поиска обратно от мен. Деметра принуждава целия свят да гладува. Хиляди ще загинат, докато не й бъдеш върната.

Персефона едва не паднала. Какво правела майка й? Деметра винаги е била толкова мила и внимателна. Персефона не можела да си представи как майка й ще остави дори една царевица да умре. Хиляди хора…

Но нещо й подсказало, че Хадес не лъже. Очите на Персефона пламнали. Не била сигурна дали е тъжна, ядосана или просто й се гади. Хиляди умират заради нея?

— Трябва да ме върнеш — настояла Персефона, — веднага.

Хадес стиснал зъби. За пръв път не изглеждал тъжен или слаб. Срещнал погледа й. Тъмните му очи светнали с пурпурен отблясък.

— Ти си моят живот сега — рекъл Хадес, — за мен си по-ценна от всички съкровища под земята. Съжалявам, че не ме обичаш, ала няма да те върна. Всъщност ще отправя заплаха, дори по-страшна от тази на Деметра. По-скоро ще оставя портите на Отвъдното да зеят, та мъртвите да се върнат на света, отколкото да те пусна!

Персефона не знаела какво да прави след подобно изявление. Почувствала как сърцето й се свива в малък диамант, ярко и твърдо.

Обърнала се и избягала. Минала по коридор, който не била виждала преди, отворила врата… и се озовала в градина.

Не могла да си поеме дъх. Това било най-невероятното място, което била виждала. Призрачни светлини плували във въздуха над нея — дали не били духове на весели хора? Не била сигурна, но градината била по-светла и приветлива, от което и да е друго място в Подземното царство. Пътеките били отрупани с рубини и топази. Бели тополи се издигали в небето като замръзнали призраци. По средата на градината минавал ручей. На една маса наблизо имало сребърен поднос с охладен съд с нектар, а до него — любимите сладки на Персефона и пресни плодове.

Не можела да разбере какво точно вижда. Всички дървета и цветя, които харесвала на горната земя, били в градината и някак си цъфтели в мрака.

— Какво… — не успявала да си събере мислите тя — как…

— Харесва ли ти? — попитал Хадес зад нея. Бил я последвал навън. Този път гласът му не я накарал да настръхне. Обърнала се и видяла лека усмивчица на лицето му. Не бил толкова ужасен, когато се усмихвал.

— Направил си това за мен?

— Съжалявам, че не смогнах по-рано. Събрах най-добрите градинари в Подземното царство. Аскалапий? Къде си?

Слаб младеж се появил от храстите. Държал градински ножици в ръката си. По опънатата кожа и пожълтелите очи личало, че е мъртъв, но успял да се усмихне. Бил някак по-свеж от останалите зомбита, които Персефона била срещала.

— Подрязвах розите, господарю — казал Аскалапий, — господарке, за мен е чест.

Персефона знаела, че трябва да каже нещо, например „здравей“, но била прекалено смаяна. Точно тогава летящ гаргойл се появил в градината. Прошепнал нещо на ухото на Хадес и лицето на бога се изопнало.

— Посетител — казал той, — прости ми, мила.

Когато си тръгнал, Аскалапий махнал към масата във вътрешния двор.

— Защо не хапнете нещо, господарке.

— Не — отвърнала автоматично Персефона. Въпреки всичко знаела, че не бива да приема гостоприемството на бог, който наскоро я е отвлякъл.

— Както прецените — рекъл градинарят, — набрах тези пресни нарове преди малко. Страхотни са.

Извадил един от униформата си и го оставил на масата, след което разрязал с ножа си плода на три части. Стотици сочни семенца блеснали вътре.

Аз много не обичам нарове, но Персефона ги обожавала. Навявали й най-хубави спомени от горната земя, когато тичала из ливадите с приятелките си нимфи. Погледнала свежия плод, а стомахът й забучал в знак на протест. Били минали дни, откакто не била яла нищо. Била безсмъртна и не можела да умре, но се чувствала гладна. Една хапка няма да навреди, казала си тя.

Седнала и поставила едно семенце в устата си. Не можела да повярва колко е вкусно. Преди да се усети, излапала една трета от плода. Вероятно щяла да изяде повече, ако Хадес не се бил върнал с посетителя си, бога Хермес.

— Любов моя! — извикал Хадес. Гласът му звучал, сякаш плаче.

Персефона станала на крака. Скрила лепкавите си пръсти зад гърба си. Надявала се по брадичката й да няма сок.

— Ммм? — изсумтяла тя, все още предъвквайки няколко семенца.

— Това е Хермес — лицето на Хадес изглеждало отчаяно. — Той иска да те вземе обратно.

— Но — преглътнала Персефона, — ти каза…

— Така е заповядал Зевс — Хадес изглеждал толкова тъжен, та Персефона чак не съобразила, че това са добри новини. — За теб с радост бих се изправил срещу всеки бог, но дори аз не мога да победя целия олимпийски съвет. Принуден съм… аз съм принуден… да те върна.

Персефона трябвало да вика от радост. Нали това искала. Защо тогава й било толкова мъчно? Не можела да понесе изражението на отчаяние, изписано на лицето на Хадес. Бил направил тази градина специално за нея. Отнасял се добре с нея… поне след отвличането. А и това била идея на Зевс. Хадес бил готов да отвори портите на мъртвите заради нея. Но нищо от това сякаш нямало значение за Хермес.

— Чудесно — той се ухилил на Персефона, — готова ли си? Трябва само да питам няколко неща, знаеш, нормална митническа процедура. Да си била в контакт с животни?

— Не — намръщила се Персефона.

— Била ли си във ферми? — продължил Хермес. — Носиш ли повече от десет хиляди драхми в чужда валута?

— Не!

— Последен въпрос — казал Хермес, — яла ли си нещо в Подземното царство? — Вдигнал извинително ръце. — Знам, глупав въпрос, ти си умно момиче. Ако си яла нещо от Подземното царство трябва да останеш тук завинаги!

Персефона се изкашляла.

— Ами…

Не знам дали е щяла да излъже, или не, но преди да успее да отвърне, градинарят Аскалапий казал:

— Покажи им ръцете си, господарке.

Персефона се изчервила. Протегнала ръцете си, които били оцапани в червен сок.

— Една трета нар — казала тя, — това е всичко.

— Опа — отвърнал Хермес.

— Може да остане! — затанцувал Хадес в кръг и се ухилил до ушите, след което осъзнал, че това не е много царствено. — Искам да кажа, трябва да остане. Съжалявам, ако това те натъжава, миличка. Но не мога да излъжа. Очарован съм. Това са чудесни новини.

Емоционално Персефона била толкова объркана, че не била сигурна как се чувства.

Хермес се почесал по главата.

— Това много усложнява нещата. Ще се върна за нови заповеди. Чакайте ме!

Отлетял до планината Олимп и съобщил на останалите богове вестите. Когато Деметра научила, изпаднала в пристъп на бяс. Отправила проклятие, което някак си минало през земята и стигнало до подземната градина на Хадес, като превърнало градинаря Аскалапий в гекон, задето обадил Персефона. Защо гекон ли? Нямам представа. Предполагам, че съдбата на зомби гекон й се е сторила най-незавидната, за която можела да се сети в момента.

Деметра заплашила, че ще остави света да умре от глад, ако не върне дъщеря си. Хадес изпратил ново съобщение чрез Хермес и предупредил, че мъртвите ще спретнат едни зомби апокалипсис, ако Персефона не остане при него. Зевс получил убийствено главоболие, представяйки си как хубавият му свят се разцепва на две. Тогава Хестия дошла с решение.

— Нека Персефона разпредели времето си — предложила богинята на домашното огнище. — Нали е изяла една трета от нара. Нека изкара една трета от годината с Хадес и две трети с Деметра.

Невероятно, но боговете се съгласили. Хадес се зарадвал, че запазва жена си, макар и за една трета от годината. Деметра също била очарована, въпреки че никога не простила на Хадес. Когато Персефона била в Подземното царство, Деметра се изпълвала със студенина и злоба и не позволявала на растенията да дават плод.

Според древните митове затова в Гърция има три сезона, а през студените месеци на есента няма плодове.

Що се отнася до Персефона, цялото това преживяване я накарало да порасне. Тя се влюбила в Хадес и си намерила своето място в Подземното царство, макар същевременно да се радвала и на възможността да прекарва част от времето си в света на смъртните с майка си и старите си приятели. Вълшебната титанка Хеката, която помогнала на Деметра в търсенето, слязла до Подземното царство и станала една от прислужниците на Персефона. Тази роля определено допаднала на Хеката. Подземното царство било по-тъмно и по-подходящо за занимания с магии, отколкото някаква усойна пещера.

Деметра дори си спомнила обещанието, дадено на Триптолем, принца на Елевзия. Дала му колесница, теглена от змейове, и го превърнала в бог на селското стопанство. Пуснала го да обикаля света и да учи хората на земеделие. Не звучи като да е особено яка работа, но Триптолем я харесал повече и я предпочел пред варианта да го хвърлят в пламъци.

След всичко това Деметра най-после се успокоила. Не се сърдела повече и това било много добре. Защото в сравнение с нрава на Хера, дори гневът на Деметра изглеждал безобиден.