Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (2)

Глава 2

Откриха Чарли не в игрална зала или в публичен дом, а кротко заспал в леглото си. От броя на празните винени бутилки в стаята и разпръснатите тук-там остатъци от дамски дрехи обаче Едуард заключи, че го заварва сам съвършено случайно. Все пак беше добре да го намерят там, където бе редно да е.

— Ставай, Чарли.

Джерард прекоси спалнята и дръпна завесите. През цялото време вдигаше доста шум. Едуард, позабавил се, за да успокои разтревожения иконом, го догони едва тук. След като увери горкия човек, че няма да бъде уволнен задето е позволил лорд Грешам да бъде събуден, Едуард прати прислужника за чай и влезе в спалнята, решил не по-малко твърдо от Джерард да вдигне по-големия си брат.

Чарли простена и се обърна.

— Махнете се — промърмори той, — болен съм.

— Очевидно — съгласи се Джерард и вдигна копринен дамски чорап от стола. — На прага на смъртта си.

Чарли присви очи, погледна чорапа и отново заговори:

— На Агата е. Обикновено тя носи лилави.

— И сигурно Агата те е заразила с шарка или каквато друга болест те е налегнала?

— Боли ме главата, проклет идиот такъв!

Джерард изсумтя. Едуард го погледна красноречив знак да се обуздае. Беше успял да намери свободен стол и да го придърпа към леглото.

— Дано оздравееш скоро, Чарли. Имаме доста голям проблем.

— Какво? О, получих бележката ти за татко. — Чарли отново отвори очи. — Май е късно да му окажа последна почит.

— Да — съгласи се Едуард суховато. — Закъсня с няколко дни.

— Така и предположих. Е, старецът ще почива в мир, доволен, че нему се е наложило да си има работа с мен за последен път.

— Напротив — възрази Едуард. — През последните си часове питаше отчаяно за теб.

За миг лицето на Чарли застина и не за пръв път Едуард се запита какво ли се е случило между баща му и брат му. Ала Чарли само сви рамене, придобивайки отново спокойно изражение. Подпъхна още една възглавница зад гърба си и леко се надигна.

— Тогава ще бъда нащрек дали призракът му няма да ме преследва вечно, задето съм го лишил от удоволствието да ми изнесе една последна лекция.

— Ще бъде напълно заслужено — обади се Джерард. — Наложи се да лъжем, че си тръгнал към къщи.

— Никой не ви е карал. — Чарли го изгледа безочливо. — Просто поредният грях към колекцията ми. Разочаровал съм Дърам и на смъртния му одър.

Джерард му хвърли невярващ поглед.

— Нима не изпитваш абсолютно никакво уважение към баща ни?

— Очевидно — отвърна Чарли с крива усмивка. — Но след като е мъртъв и погребан и вече няма възможност да му дам прошка, защо будите един болен човек?

— Не ми изглеждаш много болен — отбеляза Джерард.

— Престанете! — сряза ги Едуард.

В очите на Чарли блуждаеше странен блясък и когато влезе прислужник с поднос чай, Чарли седна още по-изправен, наля си и започна да го пие с видимо удоволствие. Не беше обичайно за него, освен ако в чайника нямаше бренди. Едуард стана и затвори вратата след прислужника.

— Чарли, с радост бих те оставил да страдаш, но сега не разполагаш с време да боледуваш. Ние, говоря и за тримата, сме изправени пред сериозен проблем, а времето и мълчанието са от първостепенно значение.

Чарли се облегна на възглавниците уморено.

— Какъв е проблемът? Няма да успея да помогна за разрешаването му, сигурен съм.

— Оказва се, че баща ни е крил тайна — продължи Едуард сериозно, пренебрегвайки опита на брат си за пореден път да избяга от отговорност. — Неогласен брак отпреди шейсет години. С жената решили, че е било грешка и всеки продължил по пътя си.

— Нима? — Чарли се усмихна горчиво. — Кой да предположи, че старецът е способен на подобна крачка?

— Той така и никога не се е развел с нея.

Чарли само го погледна и вдигна вежди.

— И не са налице никакви доказателства, че са се развели.

След кратка пауза Чарли затвори очи и попита:

— Никога ли?

— Никога — потвърди Едуард. — И определено не преди април 1774.

Тогава Дърам се бе оженил за херцогинята, тяхната майка.

Дълго време и тримата мълчаха.

— Е, това наистина е проблем, нали? — обади се Чарли най-накрая.

— Очевидно не и според теб — възкликна Джерард. — Губиш херцогството, а констатираш само: „Това наистина е проблем“. Ти луд ли си? Не разбираш ли до какво води това?

— Джерард! — спря го Едуард.

Чарли все още лежеше върху възглавниците, поставил ръка на челото си, но тя бе свита в юмрук. Дали от яд към Дърам, или от новите обстоятелства, или заради сприхавия тон на Джерард, Едуард не знаеше, но не разполагаше с време за караници.

— Никой не е наясно за величината на проблема — обърна внимание Едуард. — Преди няколко месеца татко започнал да получава писма с намеци, че тайната сватба всъщност не е толкова тайна и щели да последват още неприятности, ако татко не плати.

— Някой е изнудвал Дърам, така ли? Каква ирония — промърмори Чарли.

— Нищо не е доказано — тросна се Едуард, с което даде на Джерард да разбере, че е по-добре да мълчи.

По-малкият му брат изсумтя и се оттегли до прозореца. Бяха се договорили да съобщят на Чарли, но Джерард изгаряше от нетърпение да предприемат нещо повече от празни приказки. Например да насърчи Джерард да действа, а той да уведоми Чарли… Е, вече беше прекалено късно. Затова продължи:

— От близо година писмата пристигали спорадично. Татко предприел действия да открие подателя, но безуспешно. Опитал се да разбере и дали първата му съпруга е жива или мъртва, но не открил следа. А писмата пристигали. Общо четири. Пиърс ни ги предаде заедно с писмо от татко, в което подробно описва взетите мерки. Сега, когато татко е мъртъв, изнудвачът или жената, ако още е жива, може да огласи случилото се. Досещаш се какво би последвало, предполагам.

След известно мълчание Чарли попита:

— Не сме лишени от цялото наследство, нали?

— Не. Имотът в Линкълншър остава и е твой. Всеки от нас ще получи скромна сума пари, но всичко останало…

— Да — повтори Чарли, — всичко останало…

— А то не е никак малко — обади се Джерард от другия край на стаята. Скръсти ръце пред гърдите си, облегна се на перваза и ги изгледа мрачно. — Името, като начало. Нашата законност, също. Не ми се ще да съм копеле, а още по-малко копеле само с хиляда паунда на година. Трябва да направим нещо и колкото по-рано, толкова по-добре.

— Ами иди застреляй тази жена и реши всичките ни проблеми.

— Чарли! — смъмри го Едуард, а Джерард се наежи. — Дръж се сериозно. Може да загубим всичко — всичко. Чу ли ме?

— Чух те, естествено — промърмори Чарли, — но какво предлагаш да направим?

— Веднага да ангажираме най-добрите адвокати в Лондон. Няма да оспорваме завещанието. Според него в момента всичко остава за нас, а едно оспорване само ще усложни нещата. Но ако се появи друг претендент, ние трябва да сме готови да го отхвърлим моментално.

Чарли се облегна назад и се загледа в тавана.

— Звучи разумно.

— На мен ми звучи бавно — отсече Джерард, прекоси стаята и седна на леглото, без да обръща внимание на процедилата се през зъбите на Чарлс ругатня, когато дюшекът се огъна под тежестта му. — Но какво да предприемем ние? Да се наемат адвоката е хубаво, но ние тримата какво? Ще продължим, все едно всичко е наред ли? Ами ако новината се разчуе?

— Ако жената не се появи, няма никакъв проблем.

— Жената или наследниците й, или изнудвачът — парира го Джерард. — Разсъждаваш половинчато. Остава възможността да бъдем съсипани от клюките.

— Клюки за какво, Джерард? — прекъсна го Едуард строго. — За нещо, което може и да не се е случило и не е било разгласено шейсет години?

— Клюките, че сме на път да загубим всичко. Мълвата за евентуално разорение е почти равностойна на това да си разорен. Знаеш го не по-зле от мен.

— А ти какво предлагаш да направим?

Джерард се облегна на таблата и постави юмрук върху коляното си.

— Да открием изнудвача. Така ще сложим край на всичко.

— И как възнамеряваш да постъпиш? Татко го е издирвал в продължение на месеци и въпреки това не е открил нищо.

— Предпочитам да действам, а не да чакам някакъв лицемерен адвокат да определя съдбата ми!

Едуард прокара показалец по носа си, за да обуздае нервите си. Нямаше смисъл да спори с брат си. Прииска му се да прилича повече на Чарли, който просто си наля нова чаша чай, облегна се на възглавниците и се загледа в тях.

— Ако се втурнеш да откриваш изнудвача, Джерард, последен аз ще застана на пътя ти — увери го той. — Искрено ти желая успех. Но няма да позволя да ни оставиш юридически неподготвени. Ако тази жена или наследниците й, както се изрази ти, се появят, държа да съм готов. Ще се наложи да оспорим валидността на брака, а това изисква време да се подготви, независимо че не е живяла като съпруга на Дърам повече от половин век. Дори наследниците й да нямат основателни претенции към Дърам, остава рискът имението да попадне в ръцете на татковия братовчед Огъстъс, ако предяви иск да получи херцогството. Даже да откриеш изнудвача и да го удушиш с голи ръце, при солидни доказателства на мъжа, че обвиненията му отговарят на истината и ги предостави на Огъстъс, пак ще загазим.

— Не и ако не му се отдаде шанс да ги представи — промърмори Джерард мрачно.

Едуард стисна зъби и се обърна към Чарлс.

— Ти какво мислиш?

Брат му сви рамене.

— И двата плана са отлични. Джерард ще убие изнудвача, а ти ще събереш армия от адвокати. Чудесно. Съгласен съм с цялото си сърце.

— А ти какво възнамеряваш да предприемеш?

Чарли погледна Джерард насмешливо и вдигна чашата с чай все едно ги поздравява.

— Да не ви се пречкам, естествено.

Джерард го изгледа смаяно. Дори Едуард се изненада. В поведението на Чарли не прозираше и най-малък интерес дали ще бъде следващият херцог на Дърам или незаконен син, собственик на малко имение в Линкълншър. Един вътрешен глас му нашепваше, че всъщност Чарли не заслужава Дърам и ще бъде справедливо да го изгуби. До този момент определено не бе показал, че го цени. Част от душата на Едуард злобно тържествуваше при мисълта Чарли да остане само с мизерно провинциално имение, чийто доходи не биха покривали дори сметките му при шивача. Представи си как брат му скучае сред красивата природа на Линкълншър, на стотици километри от бляскавия, бурен живот на Лондон.

Но дори да отнемеха на Чарлс онова, което му се полагаше по право като първороден син, щяха да бъдат отнети и всички негови права. Независимо от неблагодарността и цялата незаинтересованост на брат си, Едуард съзнаваше необходимостта да направи всичко по силите си, за да задържи Дърам. Той познаваше единствено този живот и нямаше да се откаже от него само защото брат му е мързелив негодник. Просто Чарли щеше да се възползва от плодовете на неговите усилия за пореден път.

— Много добре — примири се той. — Джерард ще търси изнудвача, а аз ще се погрижа за адвокат. Чарли, ти… бъди какъвто винаги си бил.

— Винаги съм възнамерявал точно това — промърмори Чарлс и си наля още чай.

Едуард понечи да стане, но Джерард вдигна ръка и го спря.

— Трябва да се закълнем, че ще запазим мълчание. Разчуе ли се, ще плъзнат клюки, на каквито Лондон не е бил свидетел. Нито дума пред никого за тези неприятности, с изключение, разбира се, на адвоката. Съгласни ли сте?

— Разбира се — сви рамене Чарли.

Едуард кимна, но добави:

— Съгласен съм, но… трябва да кажа на Луиза.

— На Луиза? — свъси вежди Джерард. — Наложително ли е?

— Как иначе? — отвърна Едуард намръщено. — Тя заслужава да знае.

Брат му не изглеждаше убеден.

— Знам — държиш на нея, но предлагам да размислиш. Така или иначе ще отложите сватбата заради смъртта на татко, но не е нужно да споделяш с нея опасенията ни.

— Джерард, тя е моя годеница — напомни му Едуард ледено. — Как да запазя такава тайна от нея?

— Навярно ще е по-добре, ако държиш да остане твоя годеница — колебливо изрече Джерард.

Едуард застина.

— Ще се престоря, че не съм те чул — обяви той тихо. — Луиза е разбрана и дискретна жена. Освен това я обичам и тя ме обича. И през ум не ми минава да скрия подобна ужасна тайна от нея.

Лицето на брат му поруменя, но все пак той успя да промърмори:

— Добре. Извинявай. Постъпи както намираш за добре.

— Приемам извинението — отвърна Едуард вдървено.

В стаята настъпи неловко мълчание. Едуард не изпитваше желание да го нарушава. Как смееше Джерард да намеква, че Луиза не би застанала до него? Това не бе нагласен брак, а брак по любов. Колкото и неприятно да му беше, дори през ум не му минаваше да запази такава тайна от нея. Той щеше да е разсеян и зает, а тя неминуемо щеше да забележи дори в Лондон да не се разрази скандал. Той не възнамеряваше да го споделя с друг, но щеше да изпита облекчение да се довери на някого. Затова щеше да е по-добре Луиза да знае. А ако новината се разчуе, най-малкото което тя заслужаваше, беше да я чуе от него. Колкото до Чарли, струваше му се невероятно той да не се издаде пред никого.

Джерард прочисти гърло и стана.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме. Ще прегледам отново писмата и ще предприема действия.

— Бог и късметът да са с теб — обади се Чарли мрачно.

Джерард измърмори нещо грубо под носа си. Едуард погледна свирепо големия си брат.

— Благодаря, че ни отдели няколко минути от времето си.

Ако Чарли бе доловил сарказма в тона му, то той не реагира. Едуард излезе след Джерард от стаята и затвори вратата.

— Не се разбираха особено с татко, знам, но този път прекали — възнегодува Джерард, докато слизаха по стълбите. — Прекалено глупав ли е да схване какво значи това, или безкрайно мързелив?

— Не знам, но няма значение. — Едуард съзнателно прикри съпричастността си към раздразнението на Джерард. — Няма да оставим отношението на Чарли да ни влияе, но не вярвам да му е безразлично.

— Как така? — не се предаваше Джерард. Бяха стигнали до антрето и Едуард направи знак на чакащия наблизо прислужник да им донесе палтата и шапките. — Не можа ли да покаже поне известна изненада или недоволство?

— Такъв е Чарли — напомни му Едуард. — Чарлс де Лейси, негодник и пройдоха, който не проявява загриженост към каквото и да било. Не помниш ли, когато загуби любимия си кон при облог с Гарстън? Прибра се вкъщи, подсвирквайки си, все едно нищо не се е случило. Късно същата вечер обаче го заварих да гледа портрета си, на който е възседнал същия кон.

Джерард въздъхна. Част от гнева му беше преминал.

— Боже, бях забравил. А после Гарстън яздеше коня всеки път, когато се отбиваше, за да натрие носа на Чарли. Да, брат ни много обичаше онова животно.

Едуард кимна. Той също почти бе забравил историята, но изражението на лицето на Чарли, когато му съобщиха новината, му напомни случката. Брат му държеше на нещата, на някои неща, ала поради някаква причина приемаше всичко лекомислено.

В случая обаче ставаше въпрос за нещо доста по-важно от изгубен кон, залогът беше Дърам. Независимо дали Чарли го беше грижа или не, дали се вълнуваше или не, Едуард и Джерард не бяха склонни да му позволят да го преглътне и да го отхвърли с лека ръка.

— Не очаквам Чарли да се размърда — каза той на Джерард. — Същевременно, ако не се намесва, както обеща, може да се окаже по-лесно.

— Вероятно си прав. — Джерард пое палтото си от прислужника. — Не че няма да ми достави удоволствие поне веднъж да го видя да страда заради собственото си нехайство. Представяш ли си го затворен в Линкълншър, без конни състезания и оперни танцьорки наоколо?

Едуард се усмихна, но не пое палтото си от прислужника.

— След малко ще се върна.

— Нали не възнамеряваш да се извиняваш? — учуди се брат му, когато Едуард се насочи към стълбището.

— За какво?

— Задето се държахме така сприхаво с него. Все пак е болен.

Джерард го погледна невярващо и, без да продума, си сложи шапката и излезе. Едуард се качи горе. Не преставаше да клати глава, удивен от собственото си поведение. Все пак не беше направил нищо нередно. Един ден трябва да се откаже от навика си да се грижи постоянно за братята си. Почука два пъти на вратата и я отвори. В следващия миг застина на място. Чарли седеше от едната страна на леглото, сякаш се готвеше да стане. Ръцете му бяха върху дюшека, а стъпалата на пода. Но единият му крак беше изпънат напред, обвързан с превръзки и шина, които не скриваха напълно зачервената, подпухнала плът. Барнс, камериерът на Чарли, беше коленичил пред него, за да придържа болния крак. Вдигна поглед при влизането на Едуард и застина.

— По дяволите, защо не чукаш? — попита раздразнено Чарли и погледна Едуард през кичурите коса, паднала пред очите му.

Едуард осъзна, че капките пот по челото на брат му не се дължат единствено на главоболието. Кракът му беше лошо счупен. Влезе в стаята и затвори вратата.

— Много съжалявам — промълви той.

— Едва ли. Поне не искрено, но няма значение.

Чарли стъпи с болния крак на пода и разпери ръце. Камериерът му застана до него и след като му помогна, Чарли се изправи. Мъжът грабна зелен копринен халат и го задържа така, че Чарли, балансирайки на един крак да напъха ръце в ръкавите.

— Май е по-добре да не се движиш — обади се Едуард.

Брат му взе предложения от камериера бастун и накуцвайки се придвижи до масата, където го чакаха чинии със закуски и нов чайник с чай. Облегнат на бастуна, Чарли си наля чаша и отпи солидна глътка.

— Дори аз не мога да прекарам целия си живот в леглото. Поне не сам.

— Дойдох да се извиня — обяви Едуард зад гърба на брат си. Чарли не се обърна, но раменете му се стегнаха. Беше видно дори под халата. — Джерард беше рязък, а и аз проявих нетърпение. Проблемът ни занимава от няколко дни, а ти сякаш въобще не се трогна.

Чарли мълчеше. Все така облегнат на бастуна, притиснал чашата чай към гърдите си, той гледаше през прозореца със странно, замислено изражение. Едуард прекоси стаята и застана до него.

— Не знаех, че не си в състояние да пътуваш — промълви той.

— По дяволите, Едуард, и без това нямаше да дойда в Съсекс — промърмори Чарли, сякаш пленен от нещо, което вижда през прозореца, макар Едуард да не разбираше какво толкова привлича вниманието му. — Всички сме наясно по въпроса. И Дърам много добре го знаеше.

— Питаше за теб — напомни му Едуард. — Бях до него. Искаше пак да те види. Дори да е бил наясно с нежеланието ти да се срещнете, умираше и настояваше да те види.

— И какво толкова е имал да ми каже?

По лицето на Чарли се изписа мрачно, замислено изражение.

Едуард се поколеба.

— Искаше да му простиш — призна неохотно той, съзнавайки как това ще прозвучи на брат му. — За цялата тази отвратителна каша, предполагам. Притесняваше се за теб.

Чарли се усмихна мрачно.

— А, ясно. Знаел е, че ти и Джерард ще се оправите, но горкият Чарлс няма да знае какво да прави.

Едуард не каза нищо.

— И според теб е бил прав — продължи Чарли. — Дойде да ми кажеш какво възнамеряваш да предприемеш, но само защото си се почувствал длъжен.

— Трябва да признаеш — подчерта Едуард суховато, — че реакцията ти оправда очакванията ни.

— Проклетият негодник! — възкликна Чарли горчиво. — Как е посмял да извърши подобно нещо?

— Предполагам, че от срам, старост и неописуема гордост.

Донякъде позакъснелият гняв на Чарли срещу Дърам накара Едуард да изпита потребност да защити баща им, макар да беше съгласен с всяка изречена дума на брат си.

— Проклетата гордост на Дърам — промърмори Чарли.

— Все пак искаше да се извини — въздъхна Едуард.

— И остави всички ни да бъдем унижени и да бъдем лишени от собственост.

— Определено не е възнамерявал да стане така. Към края сърцето му се късаше от болка. И ни е оставил всичко налично, за да разрешим онова, което той не е успял.

Чарли отново отпи от чая. Този път Едуард определено надуши бренди и едва се стърпя да не поклати глава. Трябваше да се досети… Но може би, поне в този случай, Чарли заслужаваше да пийне малко.

— Смея ли да попитам какво се е случило? — той погледна към крака на брат си.

— А, това ли? — В очите на брат му се появи обичайният блясък. — Беше голямо сбиване. Бяха трима, все огромни мъже. С двама се справих, но накрая се наложи да побягна с коня. Конят прескочи първото препятствие, но не и второто. И докато лежах замаян третият бияч ме догони и довърши започнатото. — Протегна пострадалия си крак и го погледна почти с гордост. — Сега вече съм почти инвалид, ще ми остане ужасен белег.

Едуард не повярва и на думичка от разказа му. Познаваше кога Чарли си измисля.

— Дано дамата да си е заслужавала — подхвърли той.

Брат му се ухили доволно и го увери:

— Напълно.

Този път на тръгване Едуард си тръгна, направи знак на камериера да го последва.

— Откога е така?

— От седмица, милорд — отвърна Барнс. — Лекарят твърди, че ще заздравее добре.

Едуард кимна.

— А как е станало? — полюбопитства той. Барнс се поколеба и Едуард добави: — Знам, че не е било сбиване или побягнал кон. Искам да разбера дали подобна опасност не грози и другия му крак.

— Подхлъзване по стълбите — промърмори Барнс и хвърли гузен поглед през рамо. — След като се прибра късно едва нощ.

Значи ревнив съпруг или разгневен комарджия не възнамеряваше да счупи и другия крак на Чарлс. Едуард въздъхна облекчено.

— Благодаря, Барнс. Имай грижата да го навестява лекар.

— Да, милорд.

Барнс се поклони и изчезна, след като Едуард му даде знак с ръка.

Значи Чарли нямаше да се пречка, макар и не от незаинтересованост. Джерард сам напусна сцената и хукна безуспешно да дири изнудвача. След като Дърам, с всичките си пари и желязната си воля, при наличието единствено на информацията, го бе завела до задънена улица. Ала този план напълно го устройваше. Чарли винаги беше готов да свърши прекалено малко, а Джерард прекалено много. Сега на него му оставаше да потърси адвокат. Разполагаше със свободата да постъпи както намери за добре, без да убеждава братята си да приемат логиката му.