Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (1)

Глава 1

Херцогът на Дърам умираше.

Не се говореше открито, но беше всеизвестно. С тихи стъпки и разменяни шепнешком указания прислужниците вече се готвеха за траура. Извикаха и адвоката. Побързаха да изпратят писма до синовете на херцога — единият в армията, а другият — в Лондон — да си дойдат вкъщи. Самият Дърам беше наясно, че краят наближава и до внезапната, сърдечна криза с остри болки предишната вечер, лично следеше подробностите около погребението.

Едуард де Лейси наблюдаваше дремещия си баща. Измършавялата му фигура беше подпряна с възглавниците на леглото, за да му е по-лесно да диша. Нямало никаква надежда, увери го лекарят, и краят бързо наближавал. На Едуард му беше много мъчно да загуби баща си, но нямаше съмнение, че земният път на херцога приключва.

Дърам се раздвижи.

— Чарлс? — промълви той едва-едва. — Ти ли си?

Едуард пристъпи напред.

— Не, сър — отвърна той тихо. — Няма го още.

— Трябва… да говоря… с Чарлс — пророни баща му със затруднение. — Наложително… е… — вдигна немощно ръка и стисна леко ръкава на Едуард. — Доведи Чарлс… Трябва.

— На път е — увери го Едуард, макар въобще да не беше сигурен. Изпълни писмото до брат си с възможно най-страховити думи, ала те щяха да окажат някакво въздействие едва след като писмото попадне в ръцете на Чарлс. Съществуваше обаче вероятността да е прекалено пиян, за да разбере, че е задължително веднага да се върне вкъщи. Едуард взе ръката на баща си. — Сигурно ще пристигне всеки момент.

— Трябва да му кажа… — промърмори Дърам разтревожено. — На всички вас трябва…

Едуард чакаше, но баща му само затвори очи. Едуард неволно изпита леко раздразнение, вечно Чарлс, първородният, макар той да беше синът, който постоянно беше до херцога, когато се налага. Прогони обзелото го чувство. Беше недостойно да мисли подобни неща, докато смъртният час на баща му приближаваше все повече и повече.

— Кажете на мен, сър — прошепна той. — Ще го предам на Чарли в случай… В случай че не пристигне навреме. — Ще го уведомя, щом пристигне, ако случайно спите.

— Да… — немощно прошепна херцогът. — Ще заспя. Скоро. Но не… преди… да кажа на Чарлс…

Въздъхна и остана неподвижен. Едуард се изплаши да не би да е настъпило необратимото. Леко повдигане на старческите гърди го увери в противното.

В тишината на стаята се чу далечен конски тропот. Копита чаткаха по застланата с чакъл алея. Едуард ги чу в момента, когато баща му рязко се изправи в леглото.

— Чарлс? — дрезгаво попита херцогът. — Чарлс ли е, Едуард?

Синът бързо отиде до прозореца и успя да зърне алената куртка на ездача, преди да изчезне от погледа му под навеса пред къщата.

— Джерард е, татко.

— О! — Дърам отново се облегна на възглавниците. — Джерард е добро момче.

Доловил прикритото разочарование на баща си, Едуард се усмихна кисело. Беше доволен, че поне по-малкият му брат се появи.

— Веднага ще отида да го доведа.

— Добре — промърмори Дърам. — Ще се радвам да го видя. А Чарлс… Чарлс скоро ли ще пристигне?

— Всеки момент — повтори Едуард и излезе.

Задържа вратата отворена, та лекарят да заеме мястото му в стаята. Стигна до стълбищната площадка в момента, когато брат му тичешком започна да се изкачва.

— Закъснях ли? — попита Джерард настойчиво.

Едуард поклати глава.

Джерард издиша и прокара ръка по главата си. Тъмната му коса беше влажна от потта, а той от глава до пети покрит с прах.

— Слава Богу. Цял ден препускам. Едва не уморих коня. — Хвърли бърз поглед към Едуард. — А Чарли?

— Ни вест, ни кост, както обикновено — промърмори Едуард, докато вървяха по коридора. — Втори ден татко пита все за него.

— Някои неща никога не се променят — въздъхна Джерард и разкопча няколко копчета на куртката си. — Трябва да се измия.

Едуард кимна.

— Наредих да приготвят всички стаи. Не се бави, Джерард.

Брат му спря на прага на своите покои.

— Значи наистина умира, а?

Дори на Едуард му се струваше невероятно. Дърам беше жизнен, силен и пълен с енергия като синовете си. След смъртта на херцогинята преди повече от двайсет години в имението господстваха мъжките занимания и най-страстно към тях се придържаше именно Дърам. Едуард навърши осемнайсет, преди синовете да се научат да стрелят по-добре от баща си, и така и не го надминаха при ездата, докато лекарят решително не нареди на седемдесетгодишния херцог да забрави за седлото след едно лошо падане. Сега Дърам беше възрастен, вече на осемдесет. През последната година здравето му се разклати. Джерард просто бе пропуснал да види упадъка му.

— Да, умира — отговори той на брат си. — Ще се изненадам, ако изкара до сутринта.

След няколко минути по-малкият брат влезе в стаята на болния. Едуард вече бе застанал на пост до прозореца. Дърам му бе наредил да стои там и да му съобщи в мига, когато Чарлс пристигне. Запита се какво толкова важно ще каже баща им на брат му. Бог бе свидетел, че през последните десетина години Чарли не се бе вслушал в думите на херцога. И сега явно продължаваше да го прави. Но каквито и да бяха предсмъртните думи на Дърам към неговия наследник, очевидно бяха изключително важни.

При влизането на Джерард херцогът чу изскърцването на вратата, отново се надигна и извика:

— Чарлс?

— Не, татко, Джерард е. — По лицето и в мекия тон на Джерард нямаше и следа от обида. Отиде до леглото и взе ръката на баща си — Едуард ми писа някакви глупости, че си болен. Дойдох да вкарам малко здрав разум в главата му.

— Но защо не доведе Чарлс? — прошепна херцогът измъчено. — Момчета, трябва да кажа на Чарлс… да го помоля за прошка.

Това беше ново. Едуард заряза наблюдателния си пост до прозореца, а Джерард му хвърли пълен с любопитство поглед.

— Прошка ли, татко?

От окото на херцога се стече сълза и остави мокра диря по хлътналата му буза.

— Трябва да поискам прошка и от трима ви. Не знаех… Ако знаех навреме… Ти, Джерард, ще се справиш. Винаги успяваш… А Едуард ще е с лейди Луиза… Но Чарлс… Чарлс няма да знае какво да прави…

— Какво искаш да кажеш?

Едуард се възхити от овладяния тон на брат си. От думите на херцога него го побиха тръпки.

— Едуард… — Дърам протегна немощно ръка и Едуард пристъпи напред. Коленичи до леглото и се наведе по-близко, за да чуе треперещия глас на херцога. — Очаквам да ми простиш. Ти знаеш какво да правиш… Прости ми. Трябваше да ти кажа по-рано… Преди да стане прекалено късно…

— Да ми кажеш какво, татко? За какво е прекалено късно?

Едуард едва потисна обзелото го лошо предчувствие. Зад гърба му Джерард просъска на лекаря да ги остави сами.

— Кажете на Чарлс… — подхвана отново херцогът. Вече едва дишаше. — Кажете на Чарлс… че съжалявам.

— Лично ще му го кажете, когато пристигне — обади се Едуард.

Джерард прекоси стаята, погледна през прозореца към пътя от Лондон и поклати глава. Едуард се обърна отново към баща си.

— Починете си, сър.

— Да си почина?! — Дърам се закашля и цялото му тяло се разтресе. — Не и докато не ми простите.

Сините му очи, почти налудничави, се вторачиха в Едуард.

— Аз… — подхвана Едуард. — Да. Каквото и да е, татко, прощавам ти.

— Джерард! — повиши тон херцогът.

— Знаете, че ще ви простя, сър. — Джерард се бе върнал до леглото. — Но за какъв грях?

Дори на него не му беше до шеги сега.

— Опитах се… — Думите на херцога се чуваха едва-едва. — Адвокатът… Ще ви каже… Съжалявам…

Нищо членоразделно не излезе повече от устата на Дърам. През останалата част от деня и вечерта ту изпадаше в безсъзнание, ту възвръщаше разсъдъка си и най-накрая, в малките часове на нощта, пое дъх за последен път. Едуард се отпусна в стола до леглото и се заслуша в настъпилата тишина, след като мъчителното дишане секна. Допреди два часа Джерард стоя при него, но не издържа и си легна, изтощен от дългата езда. Лекарят отдавна спеше. Едуард не виждаше причина да го буди. Дърам живя дълъг и пълноценен живот, но прекара последните месеци в болки. Беше милостиво, че най-после намери покой.

Бавно се надигна в стола, наведе се напред и хвана ръката на баща си. Беше още топла, но лежеше безжизнена.

— Сбогом, татко — промълви той и положи ръката му върху гърдите на баща си.

Господин Пиърс, адвокатът на херцога, пристигна на следващата сутрин. Занимаваше се с делата на Дърам от двайсет години, както преди това го бяха правили баща му и дядо му. Каретата спря пред входа. Едуард го чакаше в предния салон.

— Виждам, че трябва да започна със съболезнования — подхвана Пиърс, зърнал черния креп на вратата. — Искрено съжалявам за загубата ви, милорд.

— Благодаря. — Едуард сведе глава.

— Негова светлост както обикновено остави изчерпателни указания. Забавих се един ден, за да подготвя за вас всичко, според желанието му. — Пиърс направи пауза. — Когато сте готови, аз съм на разположение.

— Брат ми, лорд Грешам, още го няма. С капитан Де Лейси не бързаме да започнем без него.

Пиърс кимна.

— Както разпоредите, сър.

— Има само едно. — Едуард вдигна ръка. — Към края баща ми беше силно развълнуван и ни умоляваше да му простим, но не каза за какъв грях. Ограничи се да сподели, че вие ще ни обясните.

Пиърс изглеждаше смаян.

— Той… Той не ви ли уведоми?

— За какво да ни уведоми? — поинтересува се Джерард, който слизаше по стълбите и закопчаваше алената си куртка.

— Добре завърнали се вкъщи, капитане. Най-искрените ми съболезнования — поклони се леко адвокатът.

— Благодаря, господин Пиърс. — Джерард се обърна към Едуард: — Мистериозен грях, така ли? — Едуард кимна и Джерард отново впи проницателния си поглед в господин Пиърс. — Знаете ли какво е имал предвид Дърам? — попита той по обичайния си прям начин.

Очите на господин Пиърс шареха от единия към другия.

— Да — обяви той накрая. — Мисля, че знам. Разполагам с писмо и с редица други документи от негова светлост, които ще обяснят всичко. Или поне толкова, колкото може да бъде обяснено. Но е добре да изчакаме лорд Грешам, за да чуете заедно съдържанието им и завещанието на негова светлост.

— Бог знае кога Грешам ще благоволи да се появи в Съсекс — отсече Джерард. — С брат ми бихме искали да чуем всичко сега.

— Да — потвърди Едуард, когато адвокатът го погледна въпросително.

С Джерард недоумяваха за какво бе намеквал Дърам и това измъчваше не само Джерард, но и него. Докато закусваха решиха, че щом баща им е възложил задачата на адвокат, значи е свързано с наследството. Например да е поставил в завещанието си обременителни условия или да е изразил друга воля, но това бе напълно в правото на Дърам и не предполагаше да им иска прошка. Те нямаха представа за какво става дума и искаха час по-скоро да получат отговор.

Господин Пиърс пое дълбоко въздух.

— Негова светлост искаше да го чуете едновременно, защото засяга и трима ви.

— Сега, господин Пиърс! — отсече Джерард.

— Ако обичате — добави по-любезно Едуард. — Не искаме да чакаме.

— Баща ви.

— … е мъртъв! — довърши вместо него Едуард. — Ако не се лъжа, вие сте на разположение на големия ми брат. Засега.

Всички знаеха, че Едуард управлява Дърам, той разпореждаше дори какви цветя да бъдат посадени в градините. Всички също така бяха наясно, че на Чарлс, новия херцог, му е абсолютно все едно кой адвокат ще движи делата му. Ако Едуард реши да уволни Пиърс, Чарлс не би си мръднал пръста да го защити. А господин Пиърс знаеше колко е доходоносно да се движат делата на Дърам. Той се поколеба само за миг, колкото да погледне от Едуард към Джерард и обратно.

— Лошото е — започна адвокатът тихо, — че проблемът не е ясно очертан. Произтича от събития, случили се преди много, много години, а да се разплете възела след толкова време, е изключително трудно.

— Какъв възел? — изръмжа Джерард.

— Има вероятност — продължи господин Пиърс, внимателно подбирайки всяка дума, — малка възможност, макар и далечна, но все пак съществуваща и е невъзможно да бъде пренебрегната…

— За какво? — намеси се Едуард, когато мъжът отново се поколеба.

Ходът на разговора с нищо не намаляваше тревожното му предчувствие.

— Че вие, и тримата, може и да не получите… пълното си наследство.

— Какво?!

— Обяснете! — Едуард вдигна ръка, за да спре избухването на Джерард. — Защо не?

Господин Пиърс трепна от студения му тон.

— Негова светлост е бил женен, преди да се венчае за покойната ви майка, херцогинята — съобщи той почти шепнешком. — Много отдавна. — Направи пауза. — Той и младата дама решили, че бракът им е прибързан, груба младежка грешка и се разделили. — Нова пауза. — Но… не е имало развод.

Нямаше нужда да добавя каквото и да било. Произтичащите от това последствия веднага връхлетяха Едуард. Погледна брат си, и по неговото лице се четеше ужас. Милостиви Боже, ако Дърам е бил женен… Ако първата му съпруга е била жива, когато се е венчал повторно… Когато е взел тяхната майка за съпруга.

Адвокатът продължи:

— За жалост наскоро получени от херцога писма дават да се разбере, че този брак не е бил забравен, както си мислеше негова светлост. Има вероятност жената да е жива. Негова светост хвърли доста усилия и средства, за да я открие…

— Да не искаш да кажеш — прекъсна го Джерард със зловещ тон, — че баща ни е бил двуженец!

Нови капки пот избиха по челото на господин Пиърс.

— Не е доказано…

— Но съществува далечна възможност. — Джерард заби пръст в гърдите на адвоката. — И ти не си ни уведомил!

— Изрично ми беше наредено да не го правя, сър.

— Какво пише в писмата? — попита Едуард настойчиво.

Все едно го бе ударил гръм. Беше нормално Джерард да не знае. Допреди два месеца брат му се намираше на Иберийския полуостров, а после с полка си, в Дувър. Дори намираше за разбираемо защо Дърам го е крил от Чарли, нищо че именно той се явяваше неговият наследник. Чарли нямаше да приеме добре новината, нито да помогне да се стигне до дъното на нещата. Но баща му бе укрил ужасната си тайна от него, от сина, който неотлъчно стоеше до него, управляваше имотите му, всяка вечер вечеряше с него и се грижеше за него по време на последното му заболяване. От всички хора, на които Дърам би имал основание да се довери, Едуард смяташе, че това безспорно е той.

Очевидно грешеше.

— Донесъл съм ги, съгласно желанието на негова светлост. — Господин Пиърс посочи издутата си чанта. — Според мен искаше да спести на трима ви безпокойството и лично да се погрижи за проблема, милорд.

Голяма утеха, няма що, помисли си Едуард с горчивина.

— Ще ги прегледаме по-късно — едва сдържаше емоциите си той.

Направи знак с ръка и икономът се появи.

— Благодаря, милорд — поклони се господин Пиърс.

Последва с бърза крачка иконома нагоре по стълбите, видимо облекчен. Едуард тръгна след брат си, вече напуснал салона. Джерард си наливаше питие, когато Едуард го настигна в дневната.

— Проклет негодник — промърмори Джерард.

— Татко или адвоката?

Затвори вратата след себе си. Нямаше нужда да дават излишни поводи на прислугата да клюкарства.

— И двамата. — Джерард погълна брендито на екс и си наля второ. Погледна Едуард, който само поклати глава. — Но повече татко, предполагам. Какво, по дяволите, си е мислел?

— Нямам престава, а през цялото време бях тук, до него.

Брат му го погледна. В очите му се четеше извинение.

— Нямах това предвид. Просто… Що за глупак крие подобна тайна?

— Глупак, който не иска да изглежда такъв — впусна се в разсъждения Едуард. — Или стар глупак, който продължава да си въобразява, че контролира всичко.

— Копелета — процеди през зъби Джерард и Едуард трепна, чувайки думата произнесена на глас. — Ние сме копелета, ако жената се окаже жива. Всичко това… — направи широк жест с ръка, за да се разбере, че говори за стаята, за къщата, за имението ще принадлежи на някой друг. — Замълча. — При кого ще отиде?

Едуард въздъхна, защото не му се мислеше за това. Очакваше се Дърам да стане собственост на Чарли.

— При някой далечен братовчед. Огъстъс, например.

— Възможно е той да е пратил писмата — подметка Джерард.

— Нищо чудно. Или самата жена. Или децата й. Мили Боже! — възкликна той при осенилата го мисъл. — Дали татко не е имал и други деца?

— Тогава ще се вдигне голяма дандания. — Брат му се изсмя мрачно. — Странно е, че досега не са се появили.

— Странно е, че и баща ни никога не е споменавал за тяхното вероятно съществуване.

Едуард застана до френските прозорци. Пред него се простираха тучни градини, дело на майка им. Той се бе грижил за тях. Чувстваше се у дома сред тези градини, в хармония. Обикновено.

В гърдите му се разгоря гняв при перспективата всичко това да му бъде отнето и дадено на друг. Прекара целия си живот тук, правеше каквото се очакваше от него, беше нужен тук. Кой щеше да бъде без Дърам, къде щеше да отиде? Как ще се изправи пред годеницата си, лейди Луиза Халстън, и ще й съобщи, че вече не е лорд Едуард де Лейси, брат на херцога на Дърам, а някакъв незаконен син без никаква собственост? Скандалът около двуженството на баща му се очертаваше да бъде огромен. Как да поиска от Луиза да приеме всички тези клюки? Умът му не го побираше как така Дърам е държал в тайна предишен брак, независимо от угрозата да бъде разкрит всеки миг и да сложи край на всичко в живота им. В този момент изпитваше почти задоволство, че херцогът е мъртъв, защото без съмнение щеше да отиде в ада заради приказките, които би наговорил на баща си.

Джерард застана до него. Допи остатъка от питието си на един дъх.

— Трябва да намерим Чарли — обяви той.

— За да ни даде мъдър съвет и да ни напътства, само и само той да не се занимава с проблема ли? — подхвърли язвително Едуард.

Джерард изсумтя.

— Не би стигнал дотам. Говорим и за негов проблем. Ще загуби много повече отколкото ти и аз.

— Това кога е имало значение?

Съзнаваше обаче, че брат му има право. Налагаше се да уведомят Чарли, естествено. И понеже дори смъртта на баща им не се оказа достатъчна причина Чарли да си даде труда да дойде в Съсекс, очевидно те трябваше да отидат при него. Възможно бе начинанието им да подтикне брат им към определени действия извън неговата лична изгода. Може би точно затова Дърам така отчаяно се домогваше до прошката на Чарли. Много добре съзнаваше колко драматично ще се промени живота на първородния му син, загуби ли името, титлата и състоянието си.

За жалост, независимо от дълбоката вяра на баща им, че са по-подготвени да се справят, двамата с Джерард щяха да споделят същата съдба…

Защото ако не разсеят падналата върху наследството им сянка, и тримата щяха да загубят всичко.