Д. Т. Судзуки
Увод в дзен-будизма (6)

5.
ДЗЕН КАТО ВИСШЕ УТВЪРЖДЕНИЕ

Веднъж Шудзан (Шоушан, 926–992) показал на събраните около него ученици своята тояжка^[1] и казал: „Ако наречете това тояжка, вие ще изразите утвърждение; ако го наречете не-тояжка, ще изразите отрицание. Как ще го наречете? Говорете, говорете!“ Един от учениците излязъл напред, взел от учителя тояжката, счупил я на две и попитал: „Какво е това?“

На онези, които са свикнали да боравят с абстракции и висока материя, задачата може да се стори съвсем тривиална. Защо учените-философи трябва да се занимават с едно нищо и никакво парче бамбук? Какво значение има за учените, потънали в дълбок размисъл, дали то се нарича бамбукова тояжка, или не, дали е счупена тояжката, или тояжка, захвърлена на пода? Но за последователите на Дзен казаното от Шудзан прелива от значение. Прозрем ли състоянието на духа, в което той е задал въпроса си, ще сме направили първите си крачки в царството на Дзен. Много учители по Дзен са си служили с примера на Шудзан и с тояжка в ръка са искали от своите ученици задоволителен отговор.

Ако се изразя абстрактно, което може би ще е по-приемливо за повечето читатели, целта е да се постигне форма на утвърждение, по-висша от логическата антитеза утвърждение — отрицание. Ние обикновено не се осмеляваме да излезем извън антитезите само защото смятаме, че не можем. Логиката ни е наплашила до такава степен, че само при споменаването й потръпваме и се свиваме. Съзнанието ни, свикнало още от събуждането на разума да работи, спазвайки строгата дисциплина на логическия дуализъм, отказва да отхвърли въображаемите си окови. Никога не ни е хрумвало, че е възможно да се освободим от тези доброволни ограничения на разума и докато не преодолеем противопоставяне „да“ — „не“, няма надежда да заживеем истински свободно. А духът постоянно крещи за свобода, забравяйки, че в крайна сметка не е толкова трудно да се постигне висша форма на утвърждение, в която няма противопоставяне на утвърждението и отрицанието. Благодарение на Дзен се постига именно тази висша форма на утвърждение — чрез бамбукова тояжка в ръката на учителя.

Естествено, използваната в примера тояжка може да бъде всеки друг предмет измежду неизброимото множество неща в този свят, изграден от отделни единици. В тази тояжка откриваме събрани в едно всички наши възможни съществувания, както и целия ни възможен жизнен опит. Щом знаем какво е тя — най-обикновената бамбукова пръчка, значи знаем всичко в проникновената му същност. Когато я държа в ръцете си, аз сякаш държа цялата вселена. Каквото и да кажа за нея, то се отнася за всяко друго нещо. Стигне ли се до една точка, стига се и до всички други точки. „Единичното вмества Цялото, Цялото се слива с Единичното. Единичното е Цялото и Цялото е Единичното. Единичното прониква в Цялото, а Цялото се съдържа в Единичното“, както учи философията на Аватамшака (Кегон). Това се отнася за всяко съществуване. Забележете обаче — тук няма пантеизъм, нито пък опит за отъждествяване на всичко с всичко, т. нар. теория на идентификацията. Когато пред вас е бамбукова пръчка, за вас тя е само и единствено бамбукова пръчка; тя не съдържа в умален вид цялата вселена, не съдържа нито Цялото, нито Единичното. Дори когато кажем: „Аз виждам пръчка“ или „Това е пръчка“, ние пропускаме главното. Дзен вече го няма, още по-малко я има философията на Аватамшака.

В една от предишните глави говорих за алогичността на Дзен. Сега читателят ще разбере защо Дзен противостои на логиката — била тя формална или неформална. Дзен не търси алогичното самоцелно, а иска да покаже, че логическото съждение не е окончателно, че съществува трансцендентното съждение, до което не може да се достигне само със способностите на разума. Релсите „да“ и „не“ на разума са съвсем удобни, когато развитието на нещата следва естествения си ход. Но появи ли се върховният въпрос за живота, разумът не е в състояние да даде задоволителен отговор. Когато кажем „да“, утвърждаваме, а утвърждавайки, ние се самоограничаваме. Когато кажем „не“, отричаме, а отрицанието означава изключване. Изключването и ограничаването, които в крайна сметка са едно и също нещо, убиват духа — защото не е ли именно животът на духа това, което притежава съвършена свобода и съвършено единство? Няма свобода или единство нито в изключването, нито в ограничението. Дзен знае това много добре и следователно, отговаря на потребностите на нашия вътрешен живот, въвеждайки ни в едно идеално царство, където няма антитези от никакъв вид.

Не бива обаче да се забравя, че ние живеем в утвърждение, а не в отрицание — самият живот е утвърждение. Това утвърждение не бива да се съпровожда или обуславя от отрицание, защото то би го направило относително и неабсолютно. С такова утвърждение животът губи своята съзидателна природа и се превръща в механичен процес на създаване на неодухотворена плът. За да бъде свободен, животът трябва да бъде абсолютно утвърждение. Трябва да преодолее всички възможни условности, ограничения и антитези, които сковават неговата свобода. Когато Шудзан показал бамбуковата си тояжка, той искал неговите ученици да разберат и осмислят тази форма на абсолютно утвърждение. Всеки отговор би бил задоволителен, стига да произтича от най-дълбоката същност на човека, защото в такъв случай е винаги абсолютно утвърждение. Ето защо Дзен не означава просто избавление от оковите на разума, което понякога завършва с пълно падение. В него има нещо, което ни освобождава от условностите и същевременно ни дава здрава опора — само че не опора в относителния смисъл. Дзен-учителят се стреми да премахне у учениците си всички опори, които те имат от първата си поява на земята, и след това да им даде друга, която всъщност не е опора. Ако бамбуковата тояжка не става за тази цел, може да се използва всеки попаднал под ръка предмет. Нихилизмът не е присъщ на Дзен, защото бамбуковата тояжка или което и да било друго нещо не могат да бъдат просто отречени, както това може да се извърши на думи или по пътя на логиката. При изучаването на Дзен този момент не бива да се пропуска.

За илюстрация ще дам няколко примера. Токусан (Дъшан, 780–865), когато проповядвал имал навика да размахва голямата си тояга и да казва: „Ако изречете и една дума, ще ви ударя по трийсет тояги; ако не изречете нито дума, ще последва същото — трийсет тояги по главата.“ Това било всичко, което казвал на учениците. Никакви дълги разговори за религия и морал, никакви отвлечени дискусии, никаква излишна метафизика; точно обратното — направо деспотично отношение. На хората, които свързват религията с представите за смирение и набожност, учителят по Дзен сигурно се струва ужасно груб човек. Но когато фактите се разглеждат като факти, без посредник, те обикновено са груби. Трябва да се обръщаме с лице към тях, защото колкото и да си затваряме очите или да ги заобикаляме, полза няма да има. Вътрешното око трябва да се отвори в резултат на трийсетте удара с тояга. Абсолютното утвърждение трябва да изплува от огнения кратер на самия живот.

Хоиен (Файен от Удзушан, умрял през 1104 г.,) веднъж попитал: „Когато по пътя си срещнеш мъдър човек, как ще проведеш с него разговор, ако не го заговориш или не отговаряш?“ Целта е да се разбере това, което аз наричам абсолютно утвърждение. Не просто да се избегне противопоставянето на „да“ и „не“, а да се намери позитивен начин за привеждане на противоположностите в пълна хармония — ето това цели така зададеният въпрос. Веднъж един учител посочил горящи въглени и казал на учениците си: „Аз казвам, че това е огън, но вие казвате, че не е. Кажете ми какво е това?“ Отново се натъкваме на същото. Учителят се стреми да освободи съзнанието на своите ученици от бремето на логиката, което винаги е терзало човечеството.

Примерът не бива да се разглежда като гатанка, зададена с цел да ви обърка. В нея няма нищо от елементите на игра, на забава. Ако не успеете да отговорите, ще трябва да понесете последиците. Ще останете ли завинаги оковани в собствените си мисловни догми, или ще бъдете напълно свободни да утвърждавате живота, който не познава начало и край? Нямате възможност за колебания. Улавяте факта или го оставяте да се изплъзне — друг избор няма. Методът на обучение в Дзен се свежда главно до поставянето на човека пред дилема, от която трябва да намери изход, но не по пътя на логиката, а чрез съзнание от по-висш тип.

Якусан (Юешан, 751–834) отначало изучавал Дзсн при Секито (Шътоу, 700–790) и веднъж му казал: „Познавам донякъде трите школи и дванайсетте течения в будизма, но не зная нищо за учението дзен, което се преподава на Юг^[2]. Неговите последователи твърдят, че то е насочено право към съзнанието и води до приближаване към Буда чрез проникване в неговата истинска същност. Ако е така, как мога да получа просветление?“ Секито отговорил: „Утвърждението не господства, но не господства и отрицанието. Щом никое не превъзхожда другото, ти какво би казал?“ Якусан отново се вглъбил в медитация, защото не схванал смисъла на зададения му въпрос. Тогава учителят го изпратил при Бадаиши (Ма Тайшъ) от Чианши, който може би щял да отвори очите на монаха за истината на Дзен. Якусан отишъл при новия учител със същия въпрос. Той му отговорил така: „Понякога карам другите да повдигнат вежди или да примигнат, но в други случаи това може да е съвсем неправилно“. Якусан веднага схванал дълбокия смисъл на думите му. Когато Басо го попитал: „Какво ти помогна да прозреш?“, Якусан отговорил: „При Секито беше така, сякаш комар е ухапал железен бик“ Дали това е била задоволителна причина или обяснение? Колко е странно това така наречено утвърждение!

Рико (Лику), висш държавен служител по време на династията Тан, казал на Нансен (Нанчуан): „Преди много години един човек затворил патенце в бутилка. То пораснало голямо и вече не можело да излезе оттам. Човекът не искал да счупи бутилката, нито пък искал да нарани патицата. Вие как бихте я извадили?“ Учителят извикал: „О, служителю!“, а Рико веднага отговорил: „Да.“ „Ето я, излезе“, казал Нансен. Така той успял да извади патицата. Дали Рико разбрал що е висша форма на утвърждение?

Кьоген (Сянйен)^[3] казал: „Представете си човек, който се катери по дърво. Той се хваща със зъби за един клон и увисва на него с цялото си тяло. С ръцете си не се държи за нищо, а краката му не докосват земята. В този момент покрай него минава друг човек и го пита за основния принцип на будизма. Ако човекът от дървото не отговори, той ще прояви пренебрежение към питащия; ако се опита да му отговори, ще падне и ще се пребие. Как може да излезе от това трудно положение?“ Макар да има формата на притча, този пример има същия смисъл като вече споменатите. Ако човек отвори уста, за да изрече утвърждение или отрицание, той е загубен. Дзен вече го няма. Но и да пази мълчание не върви. Камъкът на земята мълчи, разцъфналото цвете под прозореца също мълчи, ала те не разбират Дзен. Трябва да се открие някакъв начин, мълчанието и говорът да бъдат едно и също, т.е. отрицанието и утвърждението да се уеднаквят в по-висша форма на изказ. Постигнем ли това, значи сме познали Дзен.

В такъв случай какво е абсолютно утвърдителното изказване? Когато Хякуджо (Пайчан, 720–814) решил да направи своя избор на следващия настоятел на манастира Тайкуейшан, той извикал двама от старшите си ученици. Взел една кана, каквито будистките монаси обикновено носят със себе си и казал: „Не наричайте това кана, а ми кажете какво е“. Единият ученик отговорил: „Това не може да бъде наречено парче дърво.“ Хякуджо не приел отговора като удовлетворителен. Другият ученик излязъл напред, бутнал каната на пода и без да каже нито дума, излязъл от стаята. Именно той бил избран за нов настоятел и впоследствие станал „учителят на хиляда и петстотинте монаси“. Катурването на каната представлява ли абсолютно утвърждение? Всеки може да го повтори, но това не би означавало, че е разбрал Дзен.

Дзен презира всяко повторение или подражание, защото то убива. По същата причина Дзен никога не обяснява, само утвърждава. Животът е факт и никакви обяснения не са нужни, нито уместни. Обяснението означава извинение, а защо трябва да се извиняваме, че живеем? Да се живее — нима това не е достатъчно? Тогава нека живеем, нека утвърждаваме! Това е дълбоката същност на Дзен в цялата му чистота и сърцевина.

В манастира на Нансен монасите от източното и западното крило се карали за това чия е една котка. Учителят хванал котката и се обърнал към спорещите монаси с думите: „Ако някой от вас съумее да каже нещо, което ще спаси горкото животно, аз ще го пусна.“ Никой не предложил фраза-утвърждение. Нансен съсякъл котката на две и така сложил завинаги край на безплодните спорове за „мое“ и „твое“. След известно време в манастира се завърнал Джошу (Чаочоу). Нансен му разказал за случилото се и го попитал какво би направил той, за да спаси животното. Джошу бързо събул сламените си сандали, сложил ги на главата си и излязъл. Като видял това, Нансен казал: „Ако Джошу беше тук, щеше да спаси котката“.

Какво означава всичко това? Защо едно клето невинно животно е било принесено в жертва? Какво общо с препирнята на монасите е имало поставянето на сандалите върху главата на Джошу? Дали Нансен нарочно се е показал неблагочестив и жесток, убивайки живо същество? И накрая, глупак ли е бил Джошу, та е постъпил така странно, и наистина ли „абсолютното отрицание“ и „абсолютното утвърждение“ са две различни неща? И у двамата изпълнители — Джошу и Нансен — има нещо ужасяващо сериозно. Ако това не бъде разбрано, Дзен наистина е просто фарс. Котката, разбира се, не е била убита безпричинно. Ако изобщо някое от по-нисшите животни би могло се доближи до Буда, то тази котка със сигурност е била предопределена за това.

Веднъж един монах попитал Джошу: „Всички неща могат да бъдат сведени до Единичното; до какво може да се сведе то?“ Учителят отговорил: „Когато бях в областта Цин, имах монашеска роба, която тежеше седем дзина.“ Това е едно от най-забележителните изказвания, правени от учител по Дзен. Някой може да попита: „Това ли е абсолютното утвърждение? Каква връзка може да има между монашеската роба и единната същност на битието?“ Но аз бих запитал: вие вярвате, че всички неща съществуват в Бога, а къде е божията обител? В робата на Джошу, която тежи седем дзина? Когато казвате, че Бог е тук, той не може вече да е на това място; но вие не можете да кажете, че не е никъде, защото според вашето определение Бог е вездесъщ. Докато сме сковани от разума си, не можем да разговаряме с Бога такъв, какъвто е; търсим го навсякъде, но той винаги се отдалечава от нас. Разумът иска да разбере къде е Бог, но мястото му никога не може да бъде определено. Това е сериозна дилема, пред която разумът се изправя, тя е неизбежна. Как да я решим? Монашеската роба на Джошу не е наша, неговият път към решението не може да бъде сляпо следван, защото всеки един от нас трябва да си проправи собствен път. Ако някой дойде при вас със същия въпрос, как ще му отговорите? А не се ли сблъскваме със същия проблем при всеки житейски поврат? И не сме ли принудени тогава да вземаме бързо и най-правилно решение?

На всеки зададен му въпрос Гутеи (Чучъ)^[4] обичал да отговаря с вдигане на някой пръст. Неговият слуга, едно малко момче, започнал да го имитира. Когато разни хора го питали какво проповядва учителя, той им отговарял с вдигане на пръст. Като научил за това, учителят извикал момчето и му отрязал пръста. От уплаха и болка то се опитало да избяга, но учителят му викнал да се върне и пак вдигнал пръст. По навик момчето отново се опитало да имитира своя учител, но пръста му го нямало. Тогава то изведнъж разбрало значението на всичко това. Подражанието е робство. Трябва не да се следва буквата, а да се владее духът. Висшите утвърждения обитават духа. А къде е духът? Търсете го във всекидневния си опит, в него се крие изобилие от доказателства за всичко, което ви трябва.

В една сутра четем: „В източната част на града имало старица, родена по едно и също време с Буда. През целия си живот тя не искала да го види — щом се приближавал, тя се опитвала всячески да го избегне като тичала нагоре-надолу и се криела. Но един ден разбрала, че е невъзможно да избегне срещата. Тогава закрила лицето си с ръце и, о чудо, Буда се явил между пръстите А. Коя е тази старица?“ — питам аз.

Абсолютното утвърждение е Буда. Не можете да избягате от него, защото той ви пресреща на всеки завой, но вие някак не успявате да го разпознаете, докато не загубите пръста си като малкия слуга на Гутеи. Невероятно, но факт — ние сме като онези, „които умират от глад, седнали до торба с ориз“, или по-скоро като онези, „които умират от жажда, потопени дълбоко във водите на река“. Един учител прави крачка по-нататък в съжденията си и казва, че „ние сме самият ориз и самата вода“. Ако е така, наистина не можем да кажем, че сме гладни или жадни, защото от самото си начало не би трябвало да изпитваме никакви желания. При Содзан (Цаошан, 840–901) дошъл един монах и го помолил да прояви щедрост към него, тъй като живеел в нищета. Содзан казал: „О, уважаеми господине!“, на което монахът веднага откликнал. Тогава Содзан рекъл: „Вече изпи три големи чаши, пълни с превъзходна домашна ракия, а все още твърдиш, че дори не си навлажнил устните си!“ Навярно всички ние сме като този беден-богат монах; дори когато сме вече съвсем задоволени, не го осъзнаваме.

В заключение ще цитирам още едно от безбройните изказвания — с каквито изобилства литературата на Дзен — абсолютно утвърждаващо неговата истина. Сеихеи (Дзинпин, 845–919) попитал Суиби (Цуйуей)^[5]:

— Какъв е основният принцип на будизма?

— Почакай — отвърнал Суиби, — когато останем сами ще ти го кажа.

След малко Сеихеи повторил молбата си:

— Сега тук няма никой, моля ви, просветлете ме.

Суиби станал от учителското кресло, хванал нетърпеливия просител и го завел в близката бамбукова гора. Когато той отново настоял за отговор, Суиби му прошепнал:

— Виж, колко е висок този бамбук! А колко е нисък онзи!