Д. Т. Судзуки
Увод в дзен-будизма (4)

3.
ИМА ЛИ НИХИЛИЗЪМ В ДЗЕН?

В историята на Дзен Ено (Хуйнън, 638–713)^[1], по традиция смятан за Шестия патриарх на сектата Дзен в Китай, е много важна фигура. Всъщност той е основоположникът на сектата, така различна от другите съществуващи тогава в Китай. Неговият критерий за това, кое най-вярно изразява същността на Дзен, се съдържа в следното четиристишие:

Бодхи (истинската мъдрост) не с

като дървото бодхн.

Блясъкът на огледалото не осветява нищо;

но щом там няма нищо поначало

къде тогава се събира прах?

Това е отговор на едно четиристишие, написано от друг монах в дзен-манастир, който твърдял, че е прозрял същността на вярата в съвършената й чистота. Ето неговите стихове:

Това тяло е дървото бодхи;

Душата е като блясък на огледало;

Пази го винаги чисто,

за да не се събира прах по него.

И двамата са ученици на Петия патриарх, Гунин (Хунжън, умрял през 675). Той смятал, че Ено е схванал правилно същността на Дзен, затова е заслужил да наследи робата и купичката му като негов истински приемник в учението. По този начин високото признание на учителя определя четиристишието на Ено като ортодоксален израз на същността на Дзен. Много хора мислят, че Дзен проповядва нихилизъм, защото сякаш въплъщава в себе си „нищото“. Целта на настоящата глава е да опровергае тази заблуда.

Вярно е, че в литературата на Дзен се срещат много пасажи, чиито смисъл може да се тълкува като нихилистичен, например теорията за шунята^[2] (пустота). Дори някои от познавачите на будистката школа Махаяна все още се придържат към възгледа, че Дзен е практическото приложение на философията на школата Санрон (Санлун), позната още като школата Мадхямика шастра. Санрон означава „трите трактата“ — имат се предвид Мадхямика шастра, „Разсъждения за дванадесетте порти“ на Нагарджуна и „Разсъждения в сто четиристишия“ на Дева. Те обхващат всички основни доктрини на тази школа. Смята се, че Нагарджуна е нейният основател и тъй като сутрите на Махаяна, които се разглеждат като част от Праджняпарамита, съдържат повече или по-малко подобни възгледи, философията на тази школа бива наричана понякога доктрината Праджня. Затова се приема, че Дзен принадлежи към тази категория; с други думи, че главното му значение е да утвърждава идеята за шунята. В известна степен, поне на пръв поглед, този възглед е оправдан. Прочетете например следното:

— Дойдох тук, за да търся истината на учението на Буда, — казал ученик на учителя си.

— Защо търсиш това тук? — попитал учителят. — Защо се луташ и пренебрегваш своето собствено скъпоценно съкровище у дома? Нямам какво да ти дам, каква истина искаш да намериш в моя манастир? Тук няма нищо, абсолютно нищо.

Друг път учителят казва:

„Аз не разбирам Дзен. Нямам какво да покажа, затова не стойте и не чакайте да получите нещо от нищо. Ако искате, достигнете сами просветлението. Ако има какво да вземете, вземете го сами.“

„Истинското познание (бодхи) не се вмества в никаква форма на изказ. Поначало няма нищо, за което човек може да твърди, че го е постигнал, устремен към просветлението.“

Или: „В Дзен няма нищо, което да бъде обяснено с думи, няма нищо, което да бъде представено като свещено учение. Тридесет удара, независимо от това дали утвърждаваш, или отричаш. Не оставай мълчалив, нито бъди приказлив.“

На въпроса: „По какъв начин човек можеща бъде винаги с Буда?“, учителят отговарял: „Нека в разума ти цари покой, живей в мир с външния свят. Начинът да бъдеш с Буда е да останеш през цялото време в абсолютна пустота и покой.“

Понякога срещаме следното: „Средният път е този, на който няма нито среда, нито две посоки или два края. Когато си прикован от веригите на обективния свят, имаш само едната страна, когато съзнанието ти е неспокойно, имаш другата страна. Когато нито едното от двете не съществува, няма среда и това е средният път.“

Японски дзен-учител, живял преди няколкостотин години, обичал да казва на своите ученици, които го молели да ги научи как да се избавят от ограничаващата връзка раждане-смърт: „Помислете за връзката не-раждане-смърт“.

Ву, първият император от династията Лиан (управлявал през 502–549 г. от н. е.), попитал Бодхидхарма (Дарума на японски; Дамо на китайски), Първия патриарх на сектата Дзен в Китай, кой е върховният и най-свещен принцип на будизма. Казват, че мъдрецът отговорил: „Огромна пустота и в нея нищо свещено“.

Тези пасажи са произволно цитирани от богатото наследство на дзен-литературата. Те изглеждат пропити от идеите за пустотата (шунята), нищото (насти), покоя (шанти), не-мисленето (асинта). Както и други подобни понятия, можем да ги смятаме за нихилистични или за проповядващи негативен квиетизъм.

Кой да е пасаж от Праджняпарамита Хридая сутра^[3] може да се стори още по-странен от посочените по-горе. Всъщност всички сутри, разглеждащи категорията праджня в литературата на Махаяна, са проникнати дълбоко от идеята на шунята и, който не е запознат с този начин на мислене, може да се обърка и да не разбере техния смисъл. Тази сутра, смятана за най-кратката и най-задълбочената от всички праджня-сутри, се чете всеки ден в дзен-манастирите; на практика това е първото, което монасите казват сутрин, както и преди всяко хранене:

„И така, Шарипутра, всички неща притежават свойството пустота, те нямат нито начало, нито край, те са и не са безгрешни, те са и не са съвършени. Затова, о, Шарипутра, в тази пустота няма нито зрително възприятие, нито усещания, нито имена, нито представи, нито знание. Няма очи, уши, нос, език, тяло, съзнание. Няма форми, звуци, мирис, вкус, усещане, предмети.[…] Няма знание, няма неведение, няма премахване на неведението. […] Няма нито развала, нито смърт, няма ги четирите истини — няма страдание, няма премахване на страданието, няма начин за премахване на страданието. Няма я върховната цел нирвана, няма достигане на нирвана, няма недостигане на нирвана. Затова, о, Шарипутра, щом няма достигане на нирвана, само човек, който се е доближил до праджня-парамита на бодхисатвите, живее с необезпокоявано съзнание. Когато бъдат премахнати пречките в съзнанието му, той се освобождава от всички страхове, става недосегаем за каквато и да било промяна и блаженства във върховна нирвана“.

Като чете всички тези цитати, човек може да помисли, че критиците на Дзен са прави да го обявяват за чисто негативистична философия, но няма нищо по-чуждо на Дзен от подобно твърдение. Защото Дзен винаги се стреми да обхване важните факти от живота, които никога не могат да бъдат подложени на дисекцията на разума. Именно за да обхване тези важни факти, Дзен е принуден да прибягва до серия отрицания. Същността на Дзен обаче не е в простото отрицание. Но тъй като ние сме привикнали толкова към дуалистичния начин на мислене, погрешният му подход трябва да бъде премахнат от корен. Според Дзен най-естественият подход би бил: „Нито това, нито другото, нито каквото и да било“. Но ние можем да го питаме какво остава след всичките тези отрицания и тогава учителят вероятно ще ни зашлеви плесница и ще възкликне: „Какво е това, глупако?“. Някои може да възприемат подобна грубост като опит за измъкване от дилемата или просто като проява на лошо възпитание. Но, когато се разбере същинският дух на Дзен, ще се долови същността на тази плесница. Защото тук няма нито отрицание, нито утвърждаване, а само факт, чист опит, самата основа на нашето съществуване и съзнание. Тук се съдържат покоят и пустотата, които човек би пожелал да има в момент на най-активен умствен процес. Не се оставяй да те отвлекат каквито и да било външни и всекидневни мисли. Допирът до Дзен трябва да бъде с голи ръце, а не през ръкавици.

Дзен е принуден да прибягна до отрицание поради нашето първично невежество (авидя)^[4], което е прилепнало здраво към съзнанието ни, като мокра дреха към тяло. То отговаря на предназначението си, когато не се простира надалеч, но не бива да излиза извън присъщата му сфера. „Невежеството“ е другото име на логическия дуализъм. Снегът е бял, а гарванът черен. Но те принадлежат на света и на неговия невеж начин на изразяване. Ако искаме да се доберем до същността на нещата, трябва да ги разглеждаме от момента, когато светът още не е бил създаден, когато съзнаването на едно или друго още не е било започнало, а е било погълнато от собствената си същност, т. е. от неговия покой и пустота. Това е свят на отрицание, но той води към по-висшето или абсолютното утвърждаване — утвърждаването сред отрицание. Снегът не е бял, гарванът не е черен, а всеки за себе си е или бял, или черен. Точно тук нашият всекидневен език не е в състояние да предаде точното значение така, както го разбира Дзен.

Несъмнено е, че Дзен отрича. Но Дзен постоянно ни показва нещо, което е просто пред очите ни и ако ние не го забелязваме, вината е наша. Повечето хора, чийто мисловен взор е замъглен от облаците на невежеството, неволно го подминават. Наистина за тях Дзен е нихилистичен — именно защото не го съзират. Когато Обаку (Хуанпо, умрял в 850 г.) бил склонил глава пред олтара на Буда в храма, негов ученик се доближил и го попитал:

— След като Дзен ни учи да не го търсим чрез Буда, нито чрез дхарма, нито чрез сангха, защо се кланяте на Буда, като че ли искате да получите нещо чрез тази проява на вярата?

— Аз не го търся чрез Буда, нито чрез дхарма, нито чрез сангха — отговорил учителят, — просто отдавам почитта си на Буда.

— Каква е ползата от това да се показвате толкова усърден? — недоумявал ученикът.

Учителят му ударил плесница, а ученикът казал:

— Колко сте груб!

— Знаеш ли какво — възкликнал учителят, — нямам време да размишлявам вместо теб що е грубост и учтивост. — След което му ударил още една плесница.

Умният читател ще съзре в поведението на учителя нещо, което той би искал да внуши на своя ученик, независимо от очевидната грубост. Наглед учителят изразява отрицание, но казаното носи духа на утвърждението. Това трябва да бъде осъзнато, ако въобще искате да разберете Дзен.

Отношението на Дзен към формалното почитане на Бога личи още по-ясно в думите, които Джошу (Чаочоу 778–897 г.), казал на монах, молещ се усърдно пред образ на Буда. Когато Джошу му ударил плесница, монахът попитал:

— Не е ли похвално да се почита Буда?.

— Да, — казал учителят, — но още по-добре е без похвални неща.

Дали това отношение съдържа някакви нихилистични или иконоборчески идеи? Привидно да, но ако вникнем в присъщия на Джошу дух, от чиито дълбини идват тези думи, ще открием едно абсолютно утвърждаване, извън пределите на нашето дискурсивно мислене.

Още като млад монах, нетърпелив да постигне учението на Дзен, Хакуин (1685–1768), основателят на съвременния японски Дзен, имал разговор с почитаемия Шоджу. Хакуин смятал, че вече разбира напълно Дзен и бил горд от себе си, така че целта на разговора с Шоджу всъщност била да демонстрира собствените си знания. Шоджу го попитал доколко познава Дзен. Хакуин отговорил с отвращение: „Ако има нещо, върху което мога да сложа ръката си, ще го извадя цялото от себе си“. Казвайки това, той направил жест, като че ли ще повърне. Шоджу го хванал за носа и попитал: „А това какво е? Не го ли докоснах с ръка?“ Нека нашите читатели поразсъждават заедно с Хаукин върху този разговор и сами да отгатнат какво е било онова, което така нагледно му е показал Шоджу.

Дзен не е пълно отрицание, което опустошава изцяло съзнанието, и от него не остава нищо — това би било интелектуално самоубийство. В Дзен има нещо самоутвърждаващо, което обаче, бидейки свободно и абсолютно, не знае граници и не се поддава на абстрактно разглеждане. Дзен е притежаващ жизненост факт, той не прилича на неорганична скала или на празно пространство. Целта на учението е да се влезе в досег с този факт и връзката с него да не се прекъсва в нито един момент от живота.

Като млад монах Хякуджо (Пайчан 720–814), попитал веднъж Нансен (Нанчуан, 748–834) дали има нещо, за което не се осмелява да говори пред другите.

— Да, — отговорил учителят.

— Кое е това, за което не говорите? — попитал пак Хякуджо.

— Не е нито съзнание, нито е Буда, нито е нещо — гласял отговорът на учителя.

Това явно е пример от учението за абсолютната пустота, но дори и тук откриваме отново следа от нещо, което се откроява сред отрицанието. Обърнете внимание на продължението на диалога между двамата. Хякуджо казал:

— Ако е така, то вие вече говорихте за него.

— Не мога да направя нищо повече. Ти какво би казал?

— Не съм от великите просветлени — отговорил Хякуджо.

Учителят казал:

— Добре, вече говорих твърде много за това.

За да можем да разговаряме вещо за Дзен, необходимо е да разберем подобно състояние на съзнанието, което не се поддава на логично обяснение. Думите са само указател към това състояние; дават ни възможност да стигнем до означаването му, но не очаквайте те да ви доведат до същността. Опитайте се най-напред да разберете в какво състояние на ума дзен-учителите се държат така. Те не изричат тези привидни абсурди, или глупави тривиалности, както биха ги нарекли други, само заради капризите на настроението си. Те притежават твърдата основа на истината, която са познали от собствен опит. Това наглед налудничаво поведение съдържа систематизирана проява на жива истина. От гледна точка на тази истина дори движението на цялата вселена не е по-важно от полета на комар или помахването с ветрило. Трябва само духът да си пробие път до всичко това, което е абсолютно утвърждаване, без капчица нихилизъм.

Монах попитал Джошу:

— Какво бихте казали, ако дойда при вас без нищо?

Джошу отговорил:

— Хвърли го на земята.

— Аз казах, че няма да имам нищо. Какво ще хвърля? — възразил монахът.

— Щом е така, отнеси го със себе си — бил отговорът на Джошу.

По този начин Джошу ясно изразил безплодността на нихилистичната философия. За да се постигне целта на Дзен, дори идеята за това „да нямаш нищо“ трябва да бъде отхвърлена. Буда разкрива себе си тогава, когато спрат да го утвърждават; с други думи, за да намериш Буда, трябва да се откажеш от Буда. Само по този начин може да се постигне истината на Дзен. Докато човек говори за пустотата или за абсолюта, той е далеч от Дзен и дори се отдалечава още повече от него. Дори опорната точка на шунята трябва да бъде отхвърлена. Единственият път за спасение е да скочиш право в бездната. А това наистина не е лесно.

„Нито един буда“, заявил смело Енго, „не се е явявал на земята; нито пък съществува нещо, което да бъде представяно като свещено учение. Бодхидхарма, Първият патриарх на Дзен, никога не е идвал на Изток, нито пък е предавал някакво тайно учение посредством съзнанието; само непосветените, които не разбират какво означава всичко това, търсят истината извън себе си. Колко жалко, че стъпкват сами онова, което търсят толкова усърдно! То е непостижимо дори за мъдростта на всички мъдреци. Вижда се и същевременно не се вижда; чува се и не се чува; за него се говори и същевременно не се говори. Питам аз — как става именно така?“

Дали това е въпрос, както изглежда? Или всъщност е утвърждение, представящо определена нагласа на съзнанието?

Следователно отрицанието в Дзен не е непременно отрицание в логическия смисъл на думата. Същото може да се каже и за утвърждаването. Идеята е, че крайният факт от опита не трябва да бъде окован от изкуствени или схематични закони на мисълта, нито от антитеза „да“ — „не“, нито пък от кратка и суха епистемологична формула. Наглед абсурдното и ирационалното са неотменими от Дзен, но това е само привидно. Затова не е чудно, че успява да избегне естествените последици — неправилното разбиране и погрешното тълкуване, както и осмиването, което често е злостно.

Когато Вималакирти попитал Манджушри как един бодхисатва разбира идеята за не-двойствеността, Манджушри отговорил:

„Според мен учението е разбрано, когато смяташ , че нищо не се поддава на изразяване и описание, че всичко е безпределно знание и че въпросите са излишни. Такова е моето разбиране, мога ли да попитам какво е твоето?“ Вималакирти запазил пълно мълчание. Мистичният отговор, а именно затворената уста, изглежда е единственият начин за измъкване от трудностите, в които Дзен често попада, когато от него се искат словесни разяснения. Затова Енго (Юану) казва следното:

„Казвам «да» и няма нищо, за което това утвърждаване да се отнася; казвам «не» и няма нищо, за което това отрицание да се отнася. Аз стоя над «да» и над «не», не отчитам какво е придобито и какво е загубено. Има само състояние на абсолютна чистота и голота. Да речем, задам въпроса: какво си оставил зад себе си и какво виждаш пред себе си? Някой монах може да дойде от храмовата зала и да каже: «Виждам пред мен олтара на Буда, а зад мен — портата на храма и моята килия.» Дали този човек вижда с третото око? Ако можете да разпознаете това, ще призная, че наистина сте разговаряли лично с древните мъдреци.“

А когато мълчанието не помага, дали да не кажем като Енго: „Вратата на рая се отваря горе и неугасим огън гори отдолу“. Изяснява ли се така главното в Дзен, без да е задушавано от дуализма на „да“ и „не“? Докато съществува и последната следа от осъзнаване на едно или друго, meum et tuum, не може да се дойде по-близо до осъзнаването на Дзен и ще изглежда като че нямаме нищо общо с древните мъдреци. Вътрешното съкровище ще остане завинаги неоткрито.

Един монах попитал: „Според Вималакирти, който желае да отиде на Чистата земя, трябва да пречисти съзнанието си, но какво е това пречистено съзнание?“. Учителят отговорил: „Когато съзнанието е напълно чисто, ти имаш пречистено съзнание, а съзнанието е напълно чисто, когато то е над чистото и нечистото. Ти искаш да знаеш как да го постигнеш? Премахни от съзнанието си всички условности и тогава ще постигнеш пречистването. Но когато го постигнеш, не мисли повече за него, защото в противен случай ще стигнеш до непречистено съзнание. И отново, ако си в това състояние на нечистота, не мисли за него. Това е то абсолютната чистота.“ И така, абсолютната чистота е абсолютно утвърждение, защото тя е над чистото и нечистото и същевременно ги обединява в по-висока форма на синтез. В това няма отрицание, нито противоречие. Дзен се стреми тази форма на единение да бъде във всекидневния живот на хората, а не да го обуславя като един вид метафизическо упражнение. Именно в тази светлина трябва да се разглеждат всички „Въпроси и отговори“ (мондо) на Дзен. Там няма увъртания, игра на думи, софистика, главната цел е разкриването на Дзен.

Ще завърша тази глава със следния цитат^[5] от едно от ранните произведения на Дзен. Доко (Дао-гуан), будистки философ и последовател на Виджняптиматра (абсолютен идеализъм), отишъл при един учител по Дзен и попитал:

— С каква нагласа на съзнанието човек трябва да се учи на истината?

Учителят отговорил:

— Няма съзнание, което да бъде подготвено, както няма и истина, на която да се обучава.

— Щом няма съзнание, което да бъде подготвено, и щом няма истина, на която да се обучава, защо събирате всеки ден монасите, които изучават Дзен и търсят истината?

Учителят отговорил:

— Аз нямам нито педя място в повече — къде бих могъл да събирам монасите? Нямам и език. Та как ли бих могъл да каня другите да идват при мен?

Тогава философът възкликнал:

— Как може да ми казвате в лицето такава лъжа?

— Мога ли да лъжа щом нямам език, с който да проповядвам?

Отчаян, Доко казал:

— Не мога да разбера мисленето ви.

— Нито пък аз разбирам себе си — приключил разговора учителят.