Дмитрий Глуховски
Бъдеще (2)

Глава II
Водовъртеж

Не бива да се намирам тук. Но аз съм твърде развълнуван, за да се прибера вкъщи, и съм прекалено пиян, за да се сдържам, така че съм тук. В къпалните „Извор“.

Оттук, от моята чаша, изглежда, че къпалнята заема цялата вселена.

Стотиците по-големи и по-малки басейни на „Извор“ се издигат на ветриловидни каскади към топлото вечерно небе. Чашите на басейните са свързани помежду си чрез прозрачни тръби. От съблекалните се качваш с подемник по стометровия стъклен ствол, на който е изградена цялата тази фантасмагория, до самия връх на конструкцията — и попадаш в обширен басейн. А от него вече можеш да се спуснеш по пенестите ручеи в разклоняващите се в различни посоки тръби надолу от една чаша към друга, докато не намериш такава, в която да ти се прииска да останеш.

Всяка чаша, запълнена с морска вода, пулсира със своя цвят и в такта на мелодията, която свири вътре в нея. Но не възниква какофония; ръководени от един и същ диригент, хилядите чаши свирят в един грандиозен оркестър и от тяхното разногласие се изплита симфония. Чашите, както и тръбите, са прозрачни; ако ги гледаш отгоре, приличат на клони от дървото на мирозданието, ако ги гледаш отдолу — на сънни разноцветни сапунени мехури, които вятърът отнася в преднощната синева. И многоцветното светене на тези мехури също е съгласувано, синхронизирано: висящите като гроздове в пустотата на басейните преобърнати стъклени куполи ту приемат общ оттенък, ту започват да предават един на друг по тръбите отначало един цвят, а после друг — сякаш пробягва огън нагоре по кристалния баобаб, съединяващ небето със земята.

Той стои насред зелено планинско плато, обкръжено със заснежени била; слънцето сякаш току-що се е скрило зад най-далечните от тях. Разбира се, и сивите върхове, и обградената от тях обрасла с мъх равнина са само проекции. Не съществува нищо подобно, има я само огромната кубична кутия, в центъра на която е монтирано хидромеханично съоръжение от псевдостъкло, прозрачен композит.

Но само аз забелязвам имитацията, защото днес съм видял истинско небе и истински хоризонт. Останалите, разбира се, нищо не ги смущава. Резолюцията и обемността на изображението са такива, че човешкото око не е в състояние да забележи имитацията дори от няколко десетки метра. Нищо, хората не отиват зад ажурните заграждения, които обозначават пределите на комфортната самоизмама.

Аз също искам да повярвам в тези планини и в това небе; и в мен има достатъчно текила, за да се размиват границите между проекцията и реалността.

Подобно на сънни тропически рибки в аквариуми, в чашите на басейните блаженстват къпещи се, облечени в ярки парцали. „Извор“ е пиршество за очите, градина на свежестта, красотата и желанието, храм на вечната младост.

Тук няма нито един старец и нито едно дете — посетителите на „Извор“ не бива да изпитват ни най-малък морален и естетически дискомфорт. Нека те си стоят в своите резервати, където не смущават никого с отклоненията си, а стъклените градини са отворени само за онези, които са съхранили своята младост и сила.

Младежите и девойките идват тук и самостоятелно, и по двойки, и на големи групи; всеки, който се спуска надолу по тръбите, може да си подбере чаша по свой вкус. С музика, която е в съзвучие с настроението му. С размери, подходящи за уединено съзерцание или за любовно сливане, или за приятелски игри. С мълчаливи съседи, които не проявяват никакъв интерес към околните, или с такива, които са дошли тук за приключения и наелектризират своята чаша.

Клоните на кристалния баобаб са заплетен лабиринт и в него можеш да си намериш такива кътчета, в които никой няма да те обезпокои. Но не всички се смущават от чуждите погледи — тук има търсачи, които, едва усетили да прехвърчат искри помежду им, се сплитат в похотлива купчина на крачка от случайните свидетели, докосвайки ги неволно в страстните си движения, и карат с кратки хълцания или сподавени стонове едни да се извръщат, а други да бъдат привлечени към тях.

За обикновените хора къпалнята е супермаркет за удоволствия, атракцион на щастието, един от любимите начини за прекарване на вечността.

Но за такива като мен те са порочни — и забранени.

Полуизлегнал съм се в малка чаша някъде насред нарисувания свят и половината мехури басейни се реят високо над главата ми, докато другата половина са пръснати по-долу. Мирисът на ароматните масла — чувствен и тежък — е наситил въздуха. Обвивката на моя басейн сега припламва във виолетово, акустиката докосва право през кожата органите ми с тихи, но дълбоки басове; музиката е спокойна и провлечена, но вместо да успокоява, тя възбужда въображението.

През стъклото виждам чашата отдолу — в нея като морски звезди са се разперили две млади девойки; хванали се за ръцете — само с показалците — те сякаш се реят във въздуха.

На едната, мургава, през жълто фосфоресциращия плат на банския прозират кафявите зърна на гърдите й. Другата, червенокоса с млечнобяла кожа, прикрива голата си гръд с ръка; косите й, разпилени по водата, обгръщат като потъмнял нимб тясното й, почти детско лице. Тя гледа нагоре към издигащите се във въздуха блещукащи стъклени кълба и в един миг погледите ни се срещат. Вместо да отмести своя, бавно ми се усмихва.

Връщам й усмивката и се извръщам, затваряйки очи. Течението на солената вода леко ме поклаща и текилата шуми в ушите ми като морски прибой. Знам, че сега мога да се плъзна надолу по тръбата и след няколко секунди също да държа червенокосата девойка за ръката; знам, че тя няма да се откаже от безмълвните си обещания. Къпалните са места, където хората идват за гмуркания и изплувания; по-рано със същата цел са посещавали нощните клубове. В прозрачните чаши потапят своята самота, разреждат я с припрени запознанства, горещи стремителни схватки; но внезапната близост ни кара да се чувстваме неловко и ние бягаме от тази неловкост един от друг надолу по стоманените тръби.

Ние? Причислих себе си към тях. Не, не ние, а те.

На нас, Безсмъртните, влизането в къпалните ни се забранява от Кодекса на честта. Разсадник на разврат — така ги наричат в правилата.

Работата, разбира се, не е в това, че можем да се окажем подхванати от непрестанно вертиго^[1], работата не е в краткото отчаяно скачване на половите органи, а в това до какво може да доведе това скачване. В края на краищата предписанието, според което Безсмъртните трябва да вземат хапчета за безгрижие, засега е само настоятелна препоръка. Животинската природа, която се стараят да изчистят от нас сенаторът и останалите покровители на Фалангата, е неохотно призната от тях. За нас са открити специални бордеи с проститутки, умеещи да изпълняват всякакви поръчки и да пазят всякакви тайни. Но извън техните предели сме длъжни да се държим като кастрати.

Аз съм длъжен. Какво правя тук? Какво търся тук, Базил?

Пръски!

Взрив от смях — момичешки, чист, звънък. Съвсем наблизо. В моята чаша, където исках да се скрия от всички — и се надявах да бъда открит. Още един фонтан. Аз мълча, търпя, правя се на заспал.

Шепот — решават дали да продължат нататък, надолу по каскадата, или да останат тук. Вторият глас е мъжки. Обсъждат ме. Девойката се кикоти.

Правя се, че играта им изобщо не ме интересува.

По тръбата в басейна ми са се появили двама. Младежът има маслинена кожа, очи с цвета на анодиран алуминий, ръце на дискохвъргач и лъскавочерен перчем; девойката е чернокожа, изящна. Късо подстригана като джазова певица, с дълга шия. Слаби рамене. Гърди ябълки. През трепкащата вода мускулестия корем и тесните бедра се люлеят, набръчкват се, сякаш току-що са ги отлели от абаносов композит и те още не са успели да приемат окончателната си форма.

Двамата се притискат към страничния ръб откъм моята страна на чашата, макар че съседната не е заета от никого. Решавам, че са направили така, за да не мога да ги наблюдавам. Ами добре. Мисля даже да отплувам нататък и да ги оставя насаме, но… Все пак оставам.

Затварям очи, разтварям в морската вода минута от живота си, после още една. Нищо сложно — топлата солена вода може да изяде безкрайно много време. Може би затова всички къпални са пълни денонощно, въпреки че съвсем не са евтини.

Отново смехът на чернокожата — но сега тя звучи по друг начин: приглушено, смутено. Плясъци по водата — шеговита борба. Хлипане. Вик. Тишина. Какво става там при тях?

По водата плува късче плат, горнището на банския й — неприлично червено; чашата също пулсира в червено. Платът плува към отвора на тръбата, задържа се за миг, сякаш на ръба на водопад — и се понася надолу.

Собственичката му не е забелязала загубата му. Разпъната, притисната от приятеля си към ръба на басейна, тя бавно му се отдава. Виждам как свитите й рамене постепенно се отпускат, изпъват се назад, как тя приема натиска му. Водата кипи. Изскачат още парчета плат. Той я обръща с гръб към себе си и кой знае защо с лице към мен. Очите й са полузатворени, замъглени. През извитите африкански устни се вижда захарта на зъбите й.

— Ах…

Отначало търся погледа й, а когато го улавям, се смущавам. Маслиненият атлет я тласка към мен — още и още, с нарастващ ритъм. Тя няма за какво да се хване и се оказва все по-близо до мен; би трябвало да си отида, не бива да съм тук, но аз оставам, сърцето ми тупти.

Сега тя ме поглежда в очите — иска да установи връзка. Зениците й блуждаят, поглежда устните ми… Аз се извръщам.

Тук навсякъде има видео наблюдение, казвам си. Спри се. Тук наблюдават всички. Ще открият кой си. Ти не би трябвало дори да се намираш тук, а ако даже…

В новия свят хората не се стесняват от своята природа, те са готови да се изложат на показ, интимността е станала публична. Те няма какво да крият, няма от кого. След въвеждането на Закона за Избора семейството е изгубило смисъл. То е като зъб, на който стоматологът е убил нерва: след известно време само си изгнива и се разпада.

Край. Време е, докато не е станало късно. Тръгвам си. Ще отплувам.

— Хайде… — шепне тя. — Хайде, моля те… Хайде…

Хвърлям поглед. Само един.

Тласък… Тласък… Тя е на крачка от мен. Твърде близо, за да избегне плъзгането върху мен… Аз съм на самия край… Протяга се към мен… Протяга шията си… Не може да ме достигне.

— Хайде…

И аз отстъпвам. Посрещам я.

Целувам я — достъпна, предлагаща се. Хващам я за тила. Пръстите й пробягват надолу по гърдите ми, по корема неуверено — и там ме одраскват. Застига я болката, солена и сладка, и тя иска да я сподели с мен. Накъсаният й, безсмислен шепот е по-гръмък от съвкупното пеене на хиляди чаши.

Още малко и ще пропадна.

И в този момент отнякъде се разнася писък. Отчаян, ужасен — никога не съм чувал такъв освен по време на работа. Той нарушава хармонията на музиката на къпалните и кънтящото му ехо не й позволява да се възстанови. Веднага след този писък следва още един, а после — цял хор от изплашени крясъци.

Нашето трио се разпада. Чернокожата объркано се притиска към дискохвъргача, а аз поглеждам нагоре към загадъчната суматоха, която се разгръща над главите ни в един от басейните. Хората се блъскат помежду си, крещят нещо — но думите са неразбираеми. После изхвърлят в тръбата нещо белезникаво, тежко — и то бавно се плъзга към чашата на долното равнище. След секунда онези, които са блаженствали в нея, се заразяват от паниката. Сцената се повтаря: женски вопли, възгласи на отвращение, неразбория. После суетящите се тела изведнъж застиват като парализирани.

Там става нещо странно и страшно и аз изобщо не мога да разбера каква е работата. Изглежда, сякаш в басейна е попаднало някакво отвратително животно, чудовище, че то бавно пълзи по тръбите към нас, като по пътя си заразява с безумие всички, които го погледнат.

Нов взрив на силна борба — нещо напуска кипящата чаша, продължава надолу. За миг ми се струва, че това е човек… Но следва ново движение… Нещото вяло се пльосва в басейна над нас. Какво може да бъде? Обвивката на чашата блещука в тъмносиньо, тя е почти непроницаема и отново не успявам да разбера какво идва към нас. Дори намиращите се там хора не осъзнават веднага какво виждат пред себе си. Докосват го…

— Господи… Та това е…

— Махни го! Махни го оттук!

— Та това е…

— Не го докосвай! Моля те! Не бива!

— Какво да правим? Какво да правим с него?!

— Махни го! Не ни трябва тук!

Най-накрая изхвърлят странното създание от чашата и то бавно се приближава към нашата. Аз засланям с гръб подстриганата девойка и нейния дискохвъргач; те са абсолютно объркани, но младежът се перчи. Каквото и да пълзи към нас, аз към по-добре подготвен за срещата от тях двамата.

— По дяволите…

Най-накрая успявам да го разгледам. Тежък обтегнат чувал, главата се мята като чужда и пришита, крайниците са неестествено извити, ту загребват, ту сякаш се вкопчват, накратко — правят каквото им скимне, всеки независимо от останалите. Нищо чудно, че той сее такава паника около себе си. Това е мъртвец.

И ето че се изсипва в моя басейн — гмурка се с главата напред, с лицето надолу и се спуска под водата. Ръцете му увисват на равнището на гърдите и привързани към нишките на циркулиращите през къпалнята потоци, едва забележимо се помръдват: насам-натам, насам-натам, сякаш по този начин той дирижира бездушния хор на къпалнята. Очите му са отворени.

— Какво е това? — мърмори слисано дискохвъргачът. — Той какво…

— Той умрял ли е? Той е умрял, нали?! — Приятелката му изпада в истерия. — Той е умрял, Клаудио! Той е умрял!

Девойката забелязва, че мъртвецът гледа — в нищото, съзерцателно — но й се струва, че безсрамно разглежда под водата прелестите й. Тя отначало прикрива срамните си части с ръце, а после не издържа и се хвърля надолу по тръбата — така, както майка я е родила, само и само да се избави от кошмарното съседство. Дискохвъргачът се държи — не иска да се покаже страхливец, но и той е разтърсен.

Естествено. Та той нали никога не се е срещал със смъртта — както и всички онези, които преди това са изхвърлили трупа от своите басейни. Те не знаят как да се отнасят с нея. Смятат я за уродлива отживелица, знаят за нея от историческите видеоклипове или по новините от някои места като Русия, но никой от близките им и далечни роднини никога не е умирал. Смъртта са я отменили преди няколко столетия, победили са я, както преди това са побеждавали едрата шарка или чумата; в техните представи смъртта съществува някъде в херметично затворените резервати, в лабораториите, откъдето не може никога да се измъкне, освен ако те самите не я повикат при себе си. Което не може да стане, ако живеят, без да нарушават Закона.

А тя се измъква оттам, сякаш минавайки през стените, и се тръсва неканена в техните градини на вечната младост. Равнодушният и зловещ Танатос нахлува в царството на бляновете на Ерос, като че ли е у дома си, настанява се в самата сърцевина и гледа с мъртвите си очи младите любовници, разгорещените им срамни места и те посърват под погледа му.

В сянката на мъртвеца живите изведнъж губят увереността, че самите те няма да умрат никога. Те се опитват да го отблъснат от себе си, подритват го и по този начин му помагат да продължи шествието си. И вестителят на чумата продължава нататък по пътя си.

Но аз не го прогонвам. Като хипнотизиран гледам Танатос в лицето.

Навярно минават само няколко секунди, но в сянката на мъртвеца времето застива, сгъстява се.

— Какво да правим? — ломоти Клаудио; той все още е тук, макар и от маслинен да е станал сив.

Доближавам се с плуване до тялото, изучавам го. Блондин, пълничък, с изплашено лице, вдигнати клепачи, полуотворена уста; не се забелязват никакви рани. Хващам го под мишниците, повдигам го над повърхността. Главата му клюмва, от устата и носа му потича вода.

Нагълтал се е с вода и се е удавил, ето я и цялата диагноза. Тук почти никога не се случват подобни неща — вътре не се продават наркотици, а без тях не е толкова лесно да се удавиш, когато водата ти е до гърдите.

Внезапно разбирам, че знам как да действам — от учебните материали, от практиката в интерната. Удавниците могат да бъдат върнати от онзи свят понякога след десет минути, а понякога и след половин час. Изкуствено дишане, непряк масаж на сърцето. По дяволите, а аз си мислех, че отдавна съм забравил тези думи поради тяхната непотребност!

Текилата ми внушава увереност в силите ми.

Прегръщам го и го завличам на края на чашата — там има издатък пейка. Той не иска да стои на въздух, влече го обратно под водата и напира да се смъкне от пейката. Клаудио смаяно се е вторачил в мен.

Така… белите му дробове сега са пълни с вода, нали? Моята задача е да я изпразня. Да я заменя с въздух. После да се опитам да подкарам сърцето и отново да правя изкуствено дишане. И отново сърцето. И да не се спирам, докато не се получи. Трябва да се получи, макар че не съм го правил никога по-рано.

Навеждам се над удавника. Устните му са сини, очите му сълзят с морска вода, солена като истинските сълзи. Той гледа покрай мен, към небето.

По дяволите! Трудно ще е да се докосна до устните му. Трябва да го очовеча. Да му дам име може би? Нека бъде Фред; да направя това с Фред ще е по-весело, отколкото с трупа на непознат мъж.

Изпълвам гърдите си с въздух и покривам с уста устните му. Те са студени, но не толкова, колкото бях очаквал.

— Какво правиш?! — В гласа на сивия Клаудио има ужас и отвращение. — Полудя ли?!

Започвам да духам — и челюстта му пропада, а право в устата ми се вмъква езикът му — вял месест парцал — докосвайки моя език. Прилича на целувка.

Отдръпвам се от удавника, забравил името му, без да разбирам какво се е случило — а когато разбирам, едва не повръщам.

— Ще повикам охраната!

Едва поел си дъх, поглеждам към удавника, а после към Клаудио, който сега е придобил зеленикав оттенък — навярно отразявайки с добре поддържаната си кожа светлината на чашата.

— Фред — казвам аз на трупа, — заради теб полагам тези усилия, така че, хайде, братко, без тия гадости.

Замахвам и като с чук го удрям в гърдите — там, където по моята информация трябва да се намира сърцето му.

— Тебе трябва да те вкарат в лудницата! — крещи ми дискохвъргачът.

Фред отново е поел към дъното. Ако продължи в същия дух, няма да мога да го отърва. Обръщам се към Клаудио.

— Ела тук!

— Аз?

— По-живо! Прихвани го така, че лицето му да е над водата.

— Какво?!

— Казвам ти прихвани го! Ето тук и ето тук!

— Няма да го докосвам! Той е мъртъв!

— Чуй ме, дебил! Все още мога да го спася! Опитвам се да го реанимирам!

— Няма!

— Хайде, гад! Това е заповед!

— Помогнете!

Той се хвърля като риба в тръбата и аз оставам насаме с Фред. Насилвам се, притискам устата си към неговата, свивам езика си, вдъхвам!

Отмествам устни, замахвам, удрям го по ребрата. И отново вдъхвам в него въздух.

Удар! Вдъхване! Удар! Вдъхване! Удар!

Как да узная дали правя всичко, както трябва? Как да узная дали още имам шанс? Как да узная колко време е прекарал с дробове, пълни с вода? Вдъхване!

Как да узная скрило ли се е съзнанието му в някакво кътче на неговия отрязан от кислорода мозък и крещи ли: „Тук съм“, или отдавна е починал, а аз воювам с къс месо?

Удар!

Вдъхване!

Издърпвам го, подлагам ръка под главата му, за да не го залее водата отново.

— Стига си се въртял! Стига си се въртял, мамка му!

Удар! Вдъхване!

Той трябва да оживее!

— Хайде дишай!

Фред не иска да оживява. Но колкото по-дълго не се пробужда, толкова повече се навивам, толкова по-отчаяно го млатя по сърцето, толкова по-яростно вдъхвам в него своя въздух. Не искам да си призная, че не мога да го спася.

Удар!

Как да бъда уверен, че върша всичко правилно? Вдъхване!

Той не помръдва. Не мига, не кашля, не бълва вода, не ме гледа ошашавено, не изслушва недоверчиво обясненията ми, не ми благодари за спасението. Навярно съм счупил всичките му ребра, разкъсал съм му белите дробове, но той продължава да не чувства нищо.

— Нека да направим така… Нека да се договорим… Последен удар! Последно вдъхване!

Чудо!

Е? Чудо ли е?

Той леко се люшва…

Не. Отново се стреми към водата.

Отпускам ръце.

Фред гледа нагоре. Иска ми се да му кажа, че душата му сега е някъде там, на небето, където блуждае погледът му. Така са казвали за покойниците преди петстотин години. Но аз не искам да го лъжа: Фред, както и всички ние, не употребява душа, а и небето над неговата люлееща се глава така или иначе е нарисувано.

— Слабак! — казвам му аз вместо това. — Шибан слабак!

Удар! Удар! Удар!!!

— Дръпнете се от него — произнася зад гърба ми строг глас. — Той е мъртъв.

Обръщам се; двамина в бели хидрокостюми с логотипа на „Извор“. Охраната.

— Опитвам се да го реанимирам!

Фред се плъзга от пейката, пльосва се по лице във водата.

— Успокойте се — казва охранителят. — Нужна ви е психологическа помощ. Как се казвате?

Те извличат отнякъде мрежест продълговат чувал — бял с пъстри ивици отстрани, разгъват го под водата и много ловко вкарват в него Фред. Напъхват го вътре с главата напред. Получава се нещо като разноцветен надуваем спасителен пояс.

— Как се казвате? — повтаря охранителят. — Може би ще търсят свидетели.

— Ортнър — усмихвам се аз. — Никълъс Ортнър Двайсет и едно Ка.

— Надяваме се, че няма да разпространявате информация за това, което сте видели, господин Ортнър — казва охранителят. — „Извор“ пази много грижливо своята репутация и нашите юристи…

— Не се притеснявайте — отговарям аз. — Повече няма да чуете нищо за мен.

Един от охранителите се гмурва в тръбата, другият повдига Фред — спасителния пояс, и го изпраща на последното му плаване, а после затваря траурната процесия. Аз ги наблюдавам. В басейна на долното равнище разноцветният чувал все още предизвиква страх, две равнища по-долу — погнуса, на следващото — любопитство, на четвъртото вече никой не се интересува от него.

Откъсвам поглед от Фред и се облягам на ръба на чашата. Трябва да се омитам оттук, но аз изчаквам. Нека охранителите го домъкнат до изхода, не искам да се срещам повече нито с тях, нито с удавника. Затварям очи, опитвам се да успокоя дишането си.

Чувствам се изстискан, глупав, безпомощен. Защо го направи?! Защо се опита да го спасиш? Защо не избяга или не избута трупа нататък? Пред кого реши да се перчиш? Какво искаше да докажеш на себе си?!

Едва изчакал забавният чувал и неговият конвой да се скрият от погледа ми, аз се хвърлям надолу. Случайно удрям крака си в ръба и се радвам на болката. Иска ми се да се ударя. Иска ми се да разбия тъпата си кратуна.

По пътя към вкъщи не мога да се избавя от мисълта за Фред: как беше успял да умре? При средна продължителност на живота седемдесет години не е толкова обидно да умреш. Но ако тази продължителност клони към безкрайност, а и само такива неудачници като този объркват статистиката…

Та той спокойно можеше да просъществува още хиляда години и да си остане все така млад, може би дори би свалил някой друг килограм… Само да бях успял да го спася.

Ако го бях изпратил с мир по-нататък, посещението ми в къпалнята можеше да си остане тайна. А сега ще ме търсят като свидетел. И всичко беше напразно.

Пробивам си път през жужащата човешка маса. Мразя тълпата.

Всеки път, когато се окажа на място с прекалено струпване на човешки тела, заобикалящи ме, притискащи се към мен, непозволяващи ми да се движа и дишам, увиснали на лактите ми, тъпчещи обувките ми — започва да ме тресе. Иска ми се да закрещя, да помета всички едновременно и да избягам, стъпвайки по чуждите крака и глави. А няма къде да избягам. Колкото и кули да строим, няма място за всички.

Имам си свой начин на придвижване през обществените места, наричам го „ледоразбивач“. Трябва да се движа леко странично, издал напред левия си лакът и облегнал десния си юмрук в лявата длан; така превръщам тялото си в здрава рамкова конструкция. Пренасяш центъра на тежестта си напред, сякаш залиташ, и с лакът се врязваш в тълпата. Вклиняваш го между блъскащите се хора и вмъкваш себе си подир него. И докато останалите се ръгат един в друг, отъркват се, нервират се, ругаят, притискат се тайно в околните, аз поря това Брауново стълпотворение и се нося през него.

Ако не бях изобретил този метод, отдавна да съм се побъркал. Навярно щях да заседна в тълпата и да се изгубя в нея завинаги.

Едвам се добирам до шлюза. Стискам комуникатора. Сигналът е подаден, шлюзът ме пуска вътре, отрязва всички излишни. Най-накрая съм се изтръгнал от тълпата.

Най-накрая моят блок.

От пода до тавана двайсетметровите оранжеви стени са разделени на равни квадратчета, във всяко от които има вратичка; към стената е прикрепена решетка от стълби, входът към всеки жилищен куб е отделен. Разправят, че архитектите са се вдъхновили от старинните мотели — романтика, такива неща. Разправят още, че такава открита конструкция и жизнерадостните й ярки цветове трябва да помагат на страдащите от клаустрофобия. Да го духат, умници.

След тази проклета блъсканица се нуждая от душ.

На входа на блока има трейдомат, продаващ какво ли не: протеинови хлебчета, алкохол в композитни бутилки, всякакви необходими хапчета. До него стои продавачка, подстригана като пони, с глупави сини очи и бяла риза, разкопчана до третото копче.

— Здрасти! — казва ми тя. — Искате ли нещо? Имаме пресни скакалци!

— Имате ли „Картел“?

— Разбира се! Винаги пазим по една бутилка специално за вас.

— Много мило! Давай я! И скакалците си.

— Сладки или солени?

— Солени. Струва ми се, че това е всичко.

— Но разбира се, че солени! — Тя смешно се пляска с длан по челото. — Както винаги.

Комуникаторът в ръката ми ме моли да притисна към екрана показалеца си — да авторизирам плащането. Автоматът ми връчва пакета с покупките.

— За малко да забравя! Не искате ли да пробвате новите хапчета за щастие?

— Хапчета?

— Много хубави наистина! Ефектът е изумителен! Действат до три дни. А после — никакъв махмурлук.

— Откъде знаеш?

— Какво?

— Откъде можеш да знаеш, че ефектът е изумителен? Има ли с какво да го сравниш?

— Какво имате предвид?

— Ти какво, някога била ли си щастлива? — разпалвам се аз. — Поне за секунда, а?

— Нали знаете, че аз не мога…

— Разбира се, че не можеш! Тогава за какъв дявол ми…

— Защо правите така? — Обидата в гласа й е толкова неподправена, че чак ми става неловко. Абсурд.

— Добре… Добре, извинявай. — Защо й казвам това? — Сринах се. Имах тежък ден… Дълъг и много… странен.

— Странен?

— Май направих куп неща, които не възнамерявах да правя. Нали знаеш как става?

Тя свива рамене, пърха с мигли.

— Решаваш твърдо да не правиш нещо, а се освестяваш, когато вече си затънал до гуша в него, в същото това нещо, и вече няма връщане назад — обяснявам аз. — И не можеш да разбереш как е станало така. И няма кого да попиташ. Няма с кого да поговориш.

— Самотно ли ви е?

Тя ми хвърля бегъл кос поглед; прави го толкова изкусно, че забравям за всичко и се хващам.

— Да… а на теб?

— Просто си помислих, че ако ви е самотно, то тези наши нови хапчета за щастие може би са точно това, от което сега се нуждаете… Не искате ли да ги пробвате?

— Не искам никакви шибани хапчета! Щастието е невъзможно да се яде, не разбираш ли?! Стига си ми ги пробутвала!

— Ей, чичка, не се впрягай толкова. — Подигравателен глас зад гърба ми. — Нали си наясно, че тя не е истинска? Още малко и ще започнеш да я сваляш. Давай по-бързо, тук има опашка!

— Я се разкарай! — Обръщам се.

Някакво безполово чучело с червена пухкава безформена дреха. То прави крачка напред, нагло заемайки мястото ми до диспенсъра.

— Благодаря за покупката — казва ми на прощаване продавачката.

— Дай ми тук Изабела — казва чучелото при трейдомата. — Не искам да ме обслужва тази фригидна кукла.

Синеоката досадна девойка покорно изчезва, а на нейно място се появява друга проекция: къдрава южнячка с широки бедра, тежки гърди и вулгарен грим.

— Какво зяпаш? Разкарай се оттук, тъпак! — кимва ми чучелото. — Здрасти, Иза! Как си?

На прощаване му разбивам веждата. Странен ден.

И едва когато се прибирам вкъщи, вмъквам се в своя куб, виждам, че от опаковката ми със сънотворни е останало само едно топче. Важното е да не забравя утре да си купя нова, иначе…

Оглеждам се — както винаги, идеален ред. Леглото е оправено, дрехите върху полиците са изгладени и сортирани, униформата — отделно, приготвени са два чисти комплекта, всичките обувки са в калъфи, върху сгъваемата масичка пулт има кутия със сувенири, на стената виси стара пластмасова маска на Мики Маус, евтина, от онези, които навремето са продавали на децата в увеселителните паркове.

Няма нищо излишно — не обичам излишните неща. Някой може би смята, че в куб два на два метра няма как да е иначе, но аз не съм съгласен. Ако човек не е склонен към ред, той и в ковчег може да устрои бардак.

Всичко е нормално. Всичко е нормално. Всичко е нормално.

Преди да успеят да ме стиснат с менгемето, нареждам:

— Прозорец! Тоскана!

Една от стените — тази, която е срещу леглото, припламва и става прозорец от пода до тавана. Зад него са любимите ми хълмове и небе, и облаци. Всичко е фалшиво, но аз съм израснал със сурогати.

Протягам се към бутилката, после измъквам от опаковката последната сънна таблетка, слагам я устата си, настанявам се на леглото и смуча топчето, дишайки дълбоко и без да отмествам поглед от картината зад прозореца.

Главното е да издържа пет минути. На кълбенцето му трябва толкова, за да ме изпрати в нищото. Нека сами дъвчат своите хапчета за щастие и безгрижие, а на мен да оставят моите малки топчета. Те ще ме изключат точно за осем часа, а най-важното — гарантирана е липсата на сънища. Гениално изобретение. С него ще бъда и безгрижен, и щастлив.

Сънотворното приятно киселее на езика ми. Винаги си избирам с вкус на лимон — пасва си с текилата; не всички могат да си позволят истински лимон. А истинската слънчева Тоскана изобщо не може да си я позволи никой. Е, майната й.

Изключвам осветлението, закопчавам се в тъмнината. Аз съм весел бяло-разноцветен чувал и ме хвърлят в прозрачна тръба, от единия край на която е чашата с морска вода, а от другия — небитието.