Дмитрий Глуховски
Бъдеще (13)

Глава XIII
Щастие

— Харесва ли ти прическата ми? Толкова исках да ти хареса… Харесва ли ти, Волф?

Разбира се, никой не й отговаря. В куба е почти съвсем тъмно. Едва блещука, с намалена почти до нулата яркост, отвореният прозорец към Тоскана, обичайната картина на домашния ми екран. Стоя на вратата и се вслушвам в угодническото й мяукане. Анели е в дома ми; спи и разговаря насън.

Затварям вратата, присядам на ръба на леглото. Чувствам се така, сякаш съм дошъл да навестя ранен приятел в болнична стая. Полумрак, за да не болят очите, плътна тишина, защото всеки звук е като драскане с нож по стъкло, във въздуха — суспензия от неотдавнашна беда, думите на Анели са като трескаво бълнуване. Тя трябва да превъзмогне случилото се, да събере сили да продължи да живее. Докосвам предпазливо рамото й.

— Анели… Събуди се. Донесох храна. И някакви парцалки…

Тя се върти, простенва, не желаейки да се раздели с Рокамора. После се опитва да потърка очите си, вместо на кожата си се натъква на стъкло и потрепва, сякаш са тикнали в нея шокър. Сяда в леглото, подвива коленете си и ги обгръща. Забелязва ме, настръхва.

— Не искам.

— Трябва да похапнеш.

— Кога Волф ще ме вземе?

— Тук имам скакалци с вкус на картофи и още салам…

— Не съм гладна, нали ти обясних. Мога ли да сваля тези очила?

— Не. Системата за разпознаване на лица работи непрекъснато. Достатъчно е да те засече — и след петнайсет минути тук ще дойде звено на Безсмъртните.

— Как ще ме видят тук? Та това е домът ти! Нали този куб е твой?

— Откъде да знам, че тук няма камери?

Тя седи прегърбена, сплела ръце върху коленете си. На нея са черната риза, воняща на Рокамора, и моите огледални очила; в тях виждам само себе си — заобиколен от рамката на вратата черен силует, умножен по две.

— Тук имам още някакви парцалки за теб… Преоблечи се с чисти дрехи.

— Искам да се обадя на Волф.

— Не си яла от два дни, почти не пиеш, така няма да издържиш дълго!

— Защо не ми разрешаваш да се свържа с Волф? Защитил си екрана си с парола… Дай ми комуникатора да му напиша поне едно писмо. Да му кажа, че с мен всичко е наред.

— Нали ти обясних… Не бива. Всичко ще престане да бъде наред веднага щом изпратиш това свое писмо. Разбери, те знаеха къде живеете. Значи са ви следили. Прихванали са разговорите и кореспонденцията ви. Сега чакат кой от вас няма да издържи първи. Ще ни хванат след секунда.

Тогава тя ляга обратно и се обръща с лице към стената.

— Анели?

Анели мълчи.

— Забравих вода. Ще изтичам за вода, става ли?

Тя мълчи.

Оставям скакалците на сгъваемата масичка и излизам.

На опашката за трейдомата през цялото време ме тупат по рамото и подвикват; не усещам как веригата от жадуващи да напазаруват се придвижва крачка по крачка напред, към лавката. Купувам й скакалци, планктонна паста, месо, зеленчуци — тя не докосва нищо. Може би чувства нещо, разбира, че е в плен.

Но аз не мога да пусна Анели. Докладвах на Шрайер за ликвидирането й, той ме потупа по рамото; обаче нямам никаква представа дали е приел думите ми на доверие. Нямам представа дали не е вкарал Анели в базата данни за издирвани лица след доклада ми, че съм я убил, дали хората с прекроени лица не са били негови резервни играчи, не търсят ли сега те Анели из цяла Европа и дали вече не знаят къде е тя в момента.

И разбира се, когато хората на Шрайер я намерят жива и здрава, господин сенаторът ще бъде неприятно изненадан. Още повече ако я намерят в дома ми.

Да й позволя да се върне при Рокамора?

Партията на живота е истинска съпротива, могъща и разклонена; десетилетия са били необходими, за да бъде притиснат най-накрая Рокамора, макар и да изглежда, че не можеш да се скриеш в Европа. Ако върна Анели на истинския й собственик, той със сигурност ще може да направи така, че Шрайер никога да не успее да се добере до неговата жена, ще успее да я защити. Тогава ще се окажа добрата фея, любовта ще възтържествува, а кариерният асансьор, изпратен за мен на грешната земя от търпеливия ми благодетел, няма да хлопне вратата си право пред носа ми.

Ето това е идеалното решение. Не да я държа окована, не да я упойвам със сънотворни, не да я лъжа от начало до край за всичко — а просто да я пусна при Рокамора. Защото той знае какво да прави с нея, а аз си нямам никаква представа.

И нека той да я целува, нека да я чука, нека да я обладава. Нека този лъжлив очилат кучи син, този слабак, този дърдорко ползва Анели. Нали? Защото нали тя си мечтае за него, проглуши ми ушите с приказки за него, не иска да яде нищо и пак добре, че успявам да налея някаква вода в нея.

— Здрасти! Върнахте се? Забравихте ли нещо? — усмихва ми се остриганата като пони девойка.

— Да. Вода. Негазирана. Една бутилка.

— Разбира се. Още нещо? Не помня дали ви предлагах новите ни хапчета за щастие?

— Предлага ми ги. Ти нали ги предлагаш всеки път, а?

— Извинявайте, излетя ми от главата. Е, тогава това е всичко.

— Почакай… Как са те въобще? Добри ли са?

— О! Отлични! Всички са много доволни. Между другото, днес има специално предложение! Две опаковки на цената на една, ако купувате за първи път. Още ли не сте взимали?

— Ти нали знаеш какво съм взимал и какво не?

— Разбира се. Извинете. Какъв вкус ви харесва? Има ягодови, ментови, шоколадови, манго-лимонови…

— А има ли безвкусни? И бързоразтворими?

— Разбира се.

— Дай от тях. Обеща ми две опаковки! Между другото, днес изглеждаш прекрасно.

Хвърлям в бутилката две съскащи таблетки, след кратък размисъл добавям още две. Нека някой сега каже, че не знам как да направя една жена щастлива.

Когато се връщам, Анели лежи в същата поза. Тя не спи, просто гледа стената през тъмните очила. Взимам чашата, с престорено усилие отварям вече отворената бутилка, наливам й.

— Ето вода. Пийни.

— Не искам.

— Слушай, аз отговарям за теб пред твоя Волф, ясно? Той ще търси сметка от мен, ако се гътнеш! Пий, моля те. Трябва да тръгвам, искам да хапнеш и пийнеш пред очите ми…

— Няма да вися повече тук.

— Ти не бива…

— Не можеш да ме държиш тук насила! — Анели скача върху леглото; стиска юмруци.

— Разбира се, че не!

— Защо не помня как се озовах тук?

— Ти изобщо спомняш ли си нещо? Беше мъртвопияна, когато те взех!

— Да, наистина се напих, но да изгубя съзнание за цяло денонощие?!

— Нагълтала се беше с някаква отрова, аз ти придържах косите и те носих на ръце и ето как се отблагодаряваш…

— Защо той не ме взима оттук?!

— Какво?

— Нищо!

— Успокой се. Моля те, успокой се. Хапни… Искаш ли да ти донеса още нещо? Само кажи и отивам…

— Искам да изляза. Да подишам. Как се казваш? — пита тя.

Как се казвам? Патрик? Николас? Теодор? Как се казва онова мое „аз“, което е стар приятел на Хесус Рокамора и е активист от Партията на живота и безкористен защитник на прекрасни девойки? От изненада едва не се саморазобличавам и не й казвам името на аз-лигльото, аз-заигралия се кретен, аз-клетвоотстъпника. Аз нали даже й се представих веднъж с истинското си име и ако тя е запомнила гласа ми, би могла да запомни и него.

— Йожен. Нали ти казах — спасявам се аз в последната секунда.

— Не мога повече да стоя тук, Йожен. Тясно ми е, разбираш ли? Аз я разбирам.

— Добре, добре, слушай, нека да направим така — ти ще изядеш тези скакалци и ще изпиеш водата и отиваме да се разходим. Става ли?

Тя разкъсва пакета със скакалците, напълва си устата с тях, яде с хрущене, изпива половин чаша вода, набива си отново устата, пак отпива. Без никакъв апетит, просто изпълнявайки своята част от сделката. След минута бутилката е празна, а от двестате грама скакалци са останали само отлюспени крилца.

— Кога тръгваме? — пита тя.

— Бихме могли да се разходим из блока…

— Не. Искам да се разходя наистина. Изядох всичките твои братя по разум и съм заслужила нормална разходка.

— Това е опасно, нали ти казах…

А тя изведнъж сваля очилата ми и ги захвърля на пода, а после спуска краката си и с едно движение смачква стъклата, изкривява рамката.

— Оп! Сега е опасно да се стои вкъщи.

— Защо го направи?!

— Искам там! — Тя посочва с пръст екрана ми, хълмовете и небето на Тоскана. — Гледам тази твоя проклета картина две денонощия и през цялото време си мечтая да се измъкна оттук. Там!

— Това място отдавна го няма!

— Проверявал ли си?

— Не, но…

— Разблокирай екрана. Каква ти е паролата? Нека да попитаме!

Гласът й звънти; дявол знае какво може да се случи с нея от четворна доза антидепресанти. Блестящата ми идея за миг започва да ми се струва не чак толкова блестяща. Разблокирам екрана.

— Да се намери локацията, изобразена на екрана — командва тя толкова просто, сякаш това не означава също като „да се намери светият Граал“ или „да се намери Атлантида“.

— Него го няма! Няма такова място!

— Проверката приключена. Локацията е открита — докладва екранът. — Време за път — три часа. Запишете координатите.

— Какви парцали си ми донесъл, я ми ги покажи! — нарежда Анели. — Бля… Добре, ще свършат работа. Е, обърни се, ще се преоблека.

— Какво? Почакай, ние не сме тръг…

Тя вече разкопчава ризата на Рокамора.

Разбирам едно — не бива да оставаме тук. Бях рискувал много, като доведох Анели в дома си — това е единственото ми кътче и нямаше къде другаде да я отведа. А след нейната постъпка трябва да се скрием и да изчакаме — няма друг начин да проверя дали съм параноик, или не. Разбира се, не в Тоскана…

Докато тя е заета със себе си, внимателно отварям вратата на шкафа — необходим ми е шокърът и комплект от униформата. Скришом и бързо пъхам в раницата си маската, черната безформена дреха, шокъра, контейнера…

— Охо! Бива си я маската!

Тя стои зад гърба ми — тениската й е голяма, панталоните са къси, косите й са разрошени, очите й горят; гледа покрай грижливо сгънатите щурмови униформи към маската на Мики Маус, която сега виси на кукичка в шкафа — бях я прибрал по-надалеч от нея.

Маската е стара, отлята от някаква допотопна пластмаса, и боята на нея е потъмняла, напукала се е, набръчкала се е; с обтегнатата пергаментова жълта кожа Мики Маус изглежда на реалната си възраст. Едва ли някое дете би се съгласило да надене маската сега; но децата никой не ги и пита.

Опитвам се да си спомня как гледах на Мики Маус, когато бях съвсем малък. Когато живеех на първия от трите етажа на интерната. В анимационните филми мишката винаги се усмихваше и аз я имитирах. Много ми се искаше да разбера защо Мики Маус се весели, на какво се радва. Стараех се да почувствам онова, което чувства проклетият мишок, и не можех. Но на мен навярно и досега ми се струва, че той знае тайната на детското щастие. Търгувайки с нея, Мики Маус е построил своята империя за стотици милиарди. Преди триста години неговите развлекателни паркове са процъфтявали — през тях е минавал повече народ, отколкото през Ватикана. Но после и едните, и другите са останали без клиенти — вярващите се вразумили, а децата изчезнали като вид. Църквите, джамиите и лунапарковете запустели, а търговските им площи били погълнати от по-доходни бизнеси.

— Откъде имаш тази гадост?

— От битака.

Империята рухнала, а от императора останала посмъртната маска, която бях купил за грошове от тъмнокож вехтошар в Небесните докове, пазар в облаците над Хамбургското пристанище. Тогава реших, че измъквам веселата мишка от небитието по същия начин, по който някога тя беше измъкнала мен. А сега тя е моя лична вещ редом с трите комплекта униформа на Безсмъртен, двете смени цивилно облекло и раницата.

— Дай я тук! — нарежда тя.

— От къде на къде?

Но Анели вече се пресяга през мен, смъква маската от кукичката и си я надява.

— Ами какво? Нали системата ни наблюдава! Как мислиш, него нали не го издирват? — Анели прекарва пръст през разтегнатите в усмивка устни на мишката. — Бррр… какъв е омазнен целият…

— По-внимателно! Това е антикварна вещ! Сигурно е на двеста години…

— Не обичам стари вещи. Те излъчват чужди души! — заявява тя.

— Та тя е весела. Маска. Това е Мики Маус.

— Не искам дори да мисля при какви случаи го надяваш!

— Това е просто сувенир…

— Не е ли време да тръгваме? Вече минаха десет минути, а ти обеща, че след петнайсет ще ни приберат!

— Врата… — неохотно командвам аз.

И след секунда Анели се оказва навън.

— Почакай… Постой! — Но тя вече се отдалечава от мен по коридора и ми се налага да викам в движение: — Не бива! Аз не искам да ходя там!

— И защо? — поглежда към мен през рамо Мики Маус, без да забавя ход.

Защото за мен е затворен входът към тази вълшебна страна, Анели. Защото дори да отидем там, няма да намерим нищо. Аз не мога да попадна в страната на изумрудените хълмове. Там ще има руини или залети с бетон котловини, или небостъргач на хиляди етажи. Но работата не е само в това…

— Не ми е интересно! Това е глупаво! Това е просто картинка! На това място може да има каквото и да е!

Анели достига края на коридора, хваща се за перилата и побягва по стълбите. Две площадки по-долу тя се спира за секунда. Вдига мишата муцуна нагоре и ми извиква:

— Но нали ние можем да избягаме оттук където и да е, а?

Часът е дванайсет през нощта; тепърва започва третата смяна на живота и едва съвзели се от сънотворните сомнамбули изпълзяват от своите кубове и смаяно гледат гоненицата ни. Контингентът в моя блок е най-обикновен — чиновници, кой от кой по-дребни; тези живеещи по разписание рибки не са свикнали да гледат скандали.

Анели е скочила настрани и е изчезнала, а на мен не ми се връща в моя гьол, така че се придържам към специалните си навици, старая се да не привличам излишно внимание, не бързам прекалено много, сдържам се; така й се удава да се добере до изхода на блока и да се измъкне навън заедно с хилавата тълпа. Настигам я едва при самия хъб — защото тя започва да накуцва. Но когато я хващам за рамото, Анели се смее.

— Ти едва пълзиш! — вика ми тя, задъхвайки се. — Ти си костенурка! Хайде, костенурко, въвеждай координатите! Кой влак ни трябва?

Вече ни всмукват във вихъра на хъба, наоколо има милион души, те са опулили очи срещу девойката със старинна маска, обградили са ни с ушните си раковини и всеки наш шепот непременно ще влезе в този капан. Не мога да споря сега, не и при такова количество свидетели. Така че просто хващам Анели за ръката и послушно диктувам на комуникатора координатите, които тя е запомнила наизуст.

Тя сама ме тегли към гейта — на долното равнище, където са влаковете на далечни разстояния. Експресът „Римски орел“ тръгва на всеки двайсет минути и се движи с хиляда километра в час; в Рим трябва да направим прекачване.

Влакът вече е обявен, до тръгването остават секунди. Той целият е в живачен цвят, двойно по-широк и висок от обикновените влакове и толкова дълъг, че началото му е свито от перспективата почти в точка. Последните пътници, допушили цигарите, изчезват в червото му.

— Чакай! Може и да не ходим там… Ти не бива да ходиш там!

— И защо?!

— Защото… Първо трябва да те отведа на лекар… Цялото легло беше в кръв… — Трябва да я разубедя от тази глупава идея и вече ми е все едно по какъв начин. — Какво са направили с теб? Безсмъртните?

Мики Маус ме гледа радостно с усмивка до ушите.

— Нищо. Нищо особено. И не искам да знам за това. Готов ли си?

— Но…

— Не разбираш, нали? Добре. Ето една весела игра — аз вече не съм Анели, а някой друг, става ли? — Тя почуква с пръст по черния си нос маслина. — Ако мъжът, с когото съм живяла половин година, се оказва, че не е Волф Цвибел, а някакъв терорист, защо аз съм длъжна да оставам себе си?

— Анели…

— Изобщо не знам какво е станало с тази твоя Анели. И ти бъди някой друг, не Йожен, а когото си поискаш. Анели остава тук, а аз тръгвам! — Тя се изтръгва и ми маха с ръка.

— Почакай! Не знам как да ти купя билет… За да не ни засекат. Хайде да изчакаме следващия!

— Няма никакъв следващ! Има го само този! — Тя се хвърля към най-близката врата.

Без да иска позволение, се притиска към някакъв дистрофик с дизайнерски очила и минава през турникета заедно с него. Аз едва успявам да скоча на стъпалото — затварящата се врата пищи недоволно, като едва не ме прещипва. Анели в коридора благодари на изчервилия се очилатко, мляска го с маската по бузата. Блъскам зубрача с рамо, хващам я и я повеждам напред.

— Ти си полудяла! А ако има кондуктори? На далечните дистанции се срещат! Може да те разпознаят…

Подът меко свети, стените са вишневи, по двете страни на коридора, зад огромни овални прозорци, са купетата с дивани от бяла кожа и мъхнати килими; външните стени отвън са непроницаеми, отвътре са прозрачни.

— Ще измислим нещо. О, виж, свободно купе!

— Та това е първа класа! Да отидем поне в другия вагон!

— Какво значение има? Така или иначе нямам билет. Ще смятаме, че нямам билет за първа класа!

И тя решително отмества встрани прозрачната врата. Първа класа до Рим струва цяло състояние и е предвидена за солидни хора; да искаш от такива билети означава да се усъмниш в порядъчността им. Тук всичко е на честна дума.

Първото, което прави Анели, е да свали кецовете си и да потопи босите си крака в мъха.

— Супер!

И едва след това затваря вратата, командва прозореца към коридора да се затъмни и сваля маската си. Под пергаментовата кожа на старата мишка е Анели — млада, поруменяла, трескаво весела.

— Тук няма камери.

— Иска ми се да вярвам.

— Стига с тая параноя, вече не е смешно. Не ти ли останаха скакалци?

Вадя втори пакет.

Тя бавно го отваря, изсипва всички скакалци върху фурнирована маса със сложна форма, после ги разделя с ръба на дланта си на две купчини, горе-долу еднакви, като си придърпва онази, която е мъничко по-голяма.

— Изведнъж страшно ми се прияде! — казва тя. — Хапвай.

Взимам си един скакалец, отлюспвам му крилцата.

— Много добри! — хвали Анели скакалците; натъпкала си е с тях устата и хруска всичко, забравила, че крилата се смятат за неядивни. — Хайде, разказвай! Какво толкова особено има в твоя пейзаж?

Дъвча насила — в устата ми е сухо, късчетата не влизат в гърлото ми.

Последвал белия заек, съм се промъкнал в черна дупка, в дупка, където възрастните хора не влизат; за едно дете всичко би се превърнало във вълшебно пътешествие в страната на фантазиите, а възрастният засяда и умира.

Това е изглед от прозореца на къща, направена от кубове, Анели. Когато бях малък, си въобразих, че това е моят дом, а идеалната двойка с летни дрехи, която се люлее в кресла пашкули на полянката, са моите родители.

Но моите приемни родители са отдавна починали второстепенни актьори и между тях не е имало нищо; в най-добрия случай са се натискали между снимките. Моят дом е декорация, построена в павилион. А тези зелени хълмове и параклисите, и лозята — това са…

— Добре, имам по-сериозен разговор с теб — прекъсва ме Анели; аз целият се стягам, готвейки се да лъжа.

— Да?

— Виждам, че имаш проблеми с апетита. Нали нямаш нищо против да изям и твоите скакалци? — И без да дочака отговор, тя вече загребва моята купчина и я придърпва към себе си.

— Вземи ги, разбира се — разсеяно казвам аз. — И за какво искаш да говорим?

— Отбой, разговорът вече се състоя. — Тя отправя в устата си поредната порция, вече от моите. — Ти какво си мислеше, че сега ще говорим за смисъла на живота?

Сигурно трябва да пробвам тези таблетки. С Анели направиха истинско чудо, на мен ще ми е достатъчен и някой фокус.

— Интересно защо ти е толкова кисела физиономията? Всеки ден ли се возиш из Европа в първа класа? — Анели се изтяга на дивана. — В сравнение с твоята бърлога това си е истински президентски апартамент! Жалко, че ще пътуваме само час и половина!

— Не!

— Не — в смисъл не е жалко?

Не, в първа класа съм бил само веднъж — за задържането на една двойка, която също искаше да избяга от проблемите си; и не, не се возя из Европа — обикновено не пресичам границите на сферата на отговорност на нашето звено.

— Жалко е. Жалко е, че се поддадох и тръгнах с теб.

— Ау! — Тя ме почуква с пръст по челото. — Там има ли други канали? Бих превключила.

— Къде?

— В главата ти. Ти през цялото време говориш едно и също. Едната програма е за това, че Йожен е в опасност, а другата, че Йожен — Йожен, нали? — не иска да ходи в Тоскана. Скука.

— Извинявай, но не мога да не мисля за това, че всеки момент ще ни хванат…

— Разбира се, че можеш. Защото ще хванат не нас, а Йожен и Анели, а ние сме съвсем други персонажи, ние не знаем нищичко за тях. Така че отпусни се.

— Глупости!

— А при теб изобщо наред ли са нещата с фантазията? — кикоти се тя.

Ставам от мястото си, приближавам се към стената прозорец. Двойният магнитен коловоз, по който се плъзга влакът ни, се вкопчва ту в една, ту в друга кула, впряга се във вираж, набира височина, издига се над смога, напоен със светлините на рекламите, и ни понася на югозапад; а срещу него в далечината се носи също такава могъща композиция, струя разтопен метал. Ето го обратния влак, казвам си. Човек може да се върне оттам. Това е просто малка екскурзия.

— Добре, ти не си Анели — съгласявам се аз. — А коя си тогава?

— Лиз. Лиз Педерсен. Деветнайсет А. От Стокхолм.

— И какво правиш в първа класа на римски експрес, Лиз?

Тя подвива крака под себе си, намига ми.

— Бягам от вкъщи.

— Защо?

— Влюбих се в италианец, който търгува с нелегални електроди невростимулатори. Татко каза, че мога да бъда с него само през трупа му.

— И какво, ти се избави от татко си?

— А какво друго ми оставаше? — смее се тя. — Но италианецът си заслужава това. Истински майстор на стимулирането.

— Завиждам му. Той ще те посрещне ли там, в Рим?

— Да. Но ние с теб разполагаме с още цял час! За час много неща могат да станат. Само че първо ми разкажи за себе си.

— Патрик.

— А каква ти е фамилията?

— Дюбоа.

— Прекрасна фамилия. В Париж всеки втори е с такава.

— Патрик Дюбоа Двайсет и пет Е — уточнявам аз и млъквам.

— Имаш дар слово, Патрик! Знаеш какво да кажеш на едно момиче.

Хапя бузата си, стараейки се да не гледам омазаните й с масло устни, коленете й, тънката й шия, стърчаща от кръглия отвор на тениската.

— Ще се наложи да те попитам с какво се занимаваш, Патрик.

— Аз… съм лекар. Геронтолог. Изучавам проблемите на стареенето.

— Охо! А какво правиш в първа класа? Това е въпросът! Клиентите, които са ти останали, могат да се преброят на пръстите на едната ръка и всичките живеят от социални помощи. С такава работа трябва да заработваш колкото за скакалци и вода. Макар че… — Тя обръща празната опаковка, изтръсква парченцата на масата. — Не бих се учудила, ако всъщност не говориш за себе си. Надявам се, че си измисляш всичко това, нали? Защото иначе не е по правилата!

А ако сега й предложа другото си „аз“? Ян. Ян Нахтигал Две Те. Безроден. Безсмъртен. Как ще си играе с мен след това?

— Но това изобщо дори е красиво — смее се тя. — Беден учен, който се занимава с някакви остарели глупости. Ти все пак си романтик. А на колко години си?

— Триста — казвам й. — Когато започнах да се занимавам с тази работа, още не беше остаряла. Тогава геронтологията беше най-търсената наука.

— Браво! Толкова упорит! — хвали ме тя. — И изглеждаш отлично за възрастта си. Ехе, какво се изчерви?

— А ти на колко си… Лиз?

Тя живописно маха с ръка.

— Що за въпроси? Важно е само на колко изглеждаш, не е ли така? Е, да допуснем, петдесет. Но нали никога няма да ми ги дадеш?

Очите й са живнали, блестят, бузите й са порозовели.

— А помниш ли още майка си?

— Какво?

— Нали казваш, че си на петдесет и имаш баща? Значи майка ти е направила Избора, нали така? Защото преди петдесет години Законът за Избора вече е действал. Получава се, че ако баща ти е решил да се грижи за теб, майка ти е получила инжекция и е починала преди около четирийсет години, нали? Ти си била на десет. Та затова те питам: ти помниш ли я?

— А ти своята?

— Аз, Патрик Дюбоа Двайсет и пет Е, отлично помня как изглежда майка ми. Тя все още е жива, има мило апартаментче над Хамбург с гледка към рибния завод и я навестявам в почивните дни. Изглежда не по-зле от теб. Една подробност — заради проклетия завод у тях винаги е такава воня, че ми притъмнява пред очите, но мама дори не я усеща. Затова пък навсякъде, където мирише на риба, се чувствам като у дома си.

— Ето, виждаш ли? Браво! — хвали ме Анели. — Фантазията ти заработи.

Тя прокарва по челото си опакото на дланта си, отмятайки косите си настрани, после сплита ръце върху корема си. Вдишва дълбоко, не изкарва въздуха дълго време, очите й стават стъклени.

— Наред ли е всичко? — питам аз.

— Кафе… Сандвичи… Топъл обяд… — долита от коридора.

— Всичко е супер — усмихва се Анели. — Просто ме сви коремът. От глад навярно. — Тя поглежда в коридора и възкликва радостно: — Оха! Насам пристига робот с плюскане!

— Сега е твой ред — напомням й аз.

— Ти какво, още ли не ти се е дояло?

— Та какво за майка ти, Лиз?

— Не мога да ти кажа! — свива рамене тя. — Защото вече не съм Лиз. Сега съм Сюзан Щорм Тринайсет Бе. Известна също и като Сюзи Щорм, грабителка и страшилище на железопътните линии!

Тя си надява маската на Мики Маус, прави пръста си на пистолет и изтичва боса в коридора.

— Стой! Това е грабеж! — развиква се там.

Хвърлям се подир нея; но вече е твърде късно. Сюзи Щорм мъкне опаковка топъл обяд, прехвърля я от ръка в ръка и духа изгорените си пръсти. Роботът объркано и унило я призовава към благоразумие, Мики Маус се смее с глас — игриво и щастливо.

Аз все пак плащам на робота въпреки протестите й. Тя ми поръчва да пазя плячката („Имаш законен дял от това, Патрик!“), и отива в тоалетната. Оставам сам, вслушвайки се в себе си; чувам туптене — чук-чук-чук. Вътре в мен има яйце и нещо стърже в черупката му.

Стотиците кули отвъд стената прозорец при тази скорост се превръщат в една необхватна тъмна кула и огромните екрани с реклами на стотици стоки, без които е невъзможно човешкото щастие, се сливат в един стремителен разноцветен поток, в огромна река от блещукащи огньове, в Амазонка на пикселните фантазии, която всъщност е това измислено щастие. Аз влизам в тази река, омагьосан, и плувам в нея, без да мисля за това, че когато влакът спре, тя ще пресъхне и отново ще се превърне в рекламни супербилборди на хапчета, дрехи, апартаменти и отпуски в други небостъргачи.

Никога не бива да се мисли за това какво ще стане, когато влакът спре.

— Уважаеми пътници! Моля, пригответе вашите билети и удостоверения за самоличност за проверка — обявява в коридора мелодичен женски глас.

Един миг и раницата е в ръцете ми, шокърът машинално ляга в дланта ми — тялото ми мисли вместо мен, то вече знае какво ще стане по-нататък. Но да се използва шокър срещу кондуктор… При това там трябва да има и полиция, те винаги дават дежурства на влаковете с далечни дестинации… Къде е Анели? Най-важното е сега да не ни разделят… Поглеждам към дивана, към нейното място…

— Предупреждаваме: пътниците без билет ще бъдат свалени от влака и наказани сурово! — обявява същият този глас вече от съвсем близо.

За кратко, сякаш съм под обстрел, надниквам в коридора. Анели стои там, веднага след прозореца, притиснала се към стената, криейки се от мен. Няма никого другиго.

— Повярва ли? — усмихва се тя.

— Не, разбира се!

После ние излапваме горещия обяд — морска храна, японска салата от водорасли, мариновано морско зеле — като просто мълчим, седнали един срещу друг и гледащи през прозореца. Оказва се, че аз също съм изгладнял. С всичко се заразявам от нея.

Пейзажът не се променя — неоновочерната мъглявина на прелитащите кули на първи план, раздробено мяркащите се по-дребни кули на втори план, в редките пролуки — прескачащите силуети на съвсем далечни кули на трети план. Цяла Европа е еднаква — бетонирана и застроена; но аз вече започвам да забравям, че крайната точка на нашето пътешествие със сигурност ще прилича на началната. Започвам да забравям къде отиваме и защо сме се запътили натам. Добре би било да е околосветско пътешествие по кръгова линия. Добре би било това пътуване да продължи вечно.

Пред Рим експресът прави единственото си спиране — в Милано. При приближаването си към Милано-Чентрале влакът губи скорост, Анели се залепва за стената, а аз едва не излитам върху нея.

— Неизвестна сила ме тласка към теб — шегувам се аз.

— Забелязах — откликва тя. — Ако се беше учил, както трябва, щеше да знаеш как се нарича.

— Аз, между другото…

— Кондуктори!

— Какво?

— Кондуктори! Там, на платформата! Цяла дивизия са, мамка му!

И в този момент ги виждам — не дивизия, разбира се, но поне рота. С неугледни униформи и шапчици, веригата им е преградила перона, заели са позиции точно по маркировката — влакът ще спре с врати срещу всеки от тях, всички изходи ще бъдат блокирани.

— Нали ти казвах…

— Без паника! — Анели си надява маската на Мики Маус. — Ние сме в съпротивата, нали? Кървавият режим няма да ни хване толкова лесно!

Тя пъха нозе в сандалите си, хваща ме за ръката и ние побягваме към изхода. Но вратите се отварят, преди да успеем да се доберем до тях, и пътят ни е преграден от мургав дебелак с наподобяващи четка черни мустаци.

— Билетите!

— Билетите! — чува се от другата страна.

— Обкръжени сме — шепне ми Анели. — Но няма да им се дадем живи! Нали няма да се предадем?

Да примамя един от тях в празно купе, да го обработя там и да го оставя зад затъмнения прозорец, да спечеля време — и докато останалите не са се усетили какво става, да скочим от влака.

Но за целта ми е нужна помощта на Анели, а тя отново играе някаква своя игра; отваря вратите на всички купета подред, покланя се на притеснените пътници и продължава нататък, поглеждайки постоянно към приближаващия се кондуктор. Маневрите й не са останали незабелязани за мустакатия дебелак, но той не може да пропусне нито едно купе.

— Какво правиш там, по дяволите? — съскам аз, но Анели не ми обръща внимание. Изведнъж тя изчезва. Започвам да щурмувам чуждите купета и я намирам едва в петото или шестото. Нищо не мога да разбера — Мики Маус седи до прозореца, а в прохода стои Анели — изчервила се, весела.

— Помахай на Патрик с ръка, Енрике! — Тя потупва по рамото човека с маската.

Мики послушно вдига ръка и ми помахва. Анели му изпраща въздушна целувка и се почуква по китката на лявата ръка — там, където е комуникаторът на всички нормални хора — с показалеца на дясната: „Обади ми се“.

— Сега спокойно… — Тя благоприлично ме хваща подръка, извежда ме в коридора и веднага ме вкарва в съседното купе, за щастие, празно.

— Кой е това? На кого даде маската ми?

— Шшт… — Тя допира пръст до устните си. — Твоят Маус пожертва себе си заради нашето спасение. Ще си потърсиш нещо по-подходящо за ролевите си игри!

— Уважаеми гости! „Римски експрес“ тръгва след една минута. Следващата станция е Рим — с приятен баритон ни осведомява старшият стюард.

— Ако сега не слезем, ще ни хванат!

Измъквам шокъра си, правя крачка към коридора, но Анели ме издърпва обратно.

— Имай малко търпение! Още малко и ще извадиш някое пушкало!

— Така си и знаех! — гърми от съседното купе. — Мислехте, че ще се скриете от нас? Хайде, свалете маската!

— За нищо на света! Да, нямам билет, но какво общо има тук маската?

— Сваляйте бързо тази гадост, защото ще повикам полицията! Това е незаконно!

— Протестирам! Мога да се маскирам като когото си искам, това е мое конституционно право! Аз ще повикам полицията!

— Да бягаме — дърпа ме Анели и ние се понасяме покрай купето, където хилавият човек мишка отчаяно се бори с дебелия кондуктор, и успяваме да скочим на платформата секунда преди влакът да потегли за Рим.

— Кой беше това? — питам я аз, когато вече сме се смесили с тълпата. — Как го вербува?

— Онзи хлапак с очилата, който ме вкара във влака — смее се тя. — Толкова е мил, истински рицар.

— Ама ти изобщо… И му каза своето ай-ди?

— Аха.

— Та той може да ни издаде на полицията! — Но си мисля за съвсем друго — от къде на къде тя раздава своето ай-ди наляво и надясно.

— Така и предполагах, че ще ревнуваш, затова му дадох ай-дито на Сюзан Щорм — потупва ме по рамото Анели.

Каня се да споря — каква ревност, по дяволите? — но всъщност ми е приятно да чуя това, приятна ми е тази малка глупава закачка и забравям за възраженията си.

— О! Ти май даже искаш да се научиш да се усмихваш?

— Мога да се усмихвам — изричам отмерено. — Усмихвам си се съвсем нормално.

— Виждал ли си се в огледалото?

— Пред него съм се учил!

— О! Та ти умееш и да се шегуваш?

— Я се разкарай!

Тя ми показва среден пръст, аз показвам среден пръст на нея.

— Нещо не се държиш като тристагодишен. Прибавил си малко, за да изглеждаш по-солидно? — смее се тя.

Налага се да чакаме влака за Флоренция, и убиваме времето в кафене на гарата, където няма нищо друго, освен кафе и сладолед. Анели, криейки се зад едно списание, набива джелато, а аз търся из трейдоматите по-големи слънчеви очила — трябва отново да я крием от системата за наблюдение. Добре поне, че при регионалните маршрути могат да се купуват анонимни билети.

Във флорентинския хъб трябва да направим още едно прекачване — и отново да чакаме; някакви инциденти по трасето. В края на краищата влакът пристига, но кой знае защо е съвсем малък и овехтял, има надпис „Резервен“ върху хромирания борд, седалките са пухкави, тапицирани с червен плюш, дръжките са металически и целите издраскани, прозорчетата са кръгли и замацани, половината лампи не работят. Този влак са го измъкнали някъде от миналото и са го дали на нас с Анели, защото новите композиции, излети от стъклокомпозит, свръхскоростни, не ходят дотам, където се опитваме да попаднем.

— Трамвай! — казва уверено Анели, макар че, естествено, това не е никакъв трамвай.

И ето че този раздрънкан скърцащ влак се носи по чуждия маршрут и излъчва чужди души, но Анели спи на рамото ми и не чувства нищо, а на мен даже ми харесва излъчването му — струва ми се, че то ме сгрява. И аз сам, неусетно за самия себе си, започвам да вярвам, че нашият „трамвай“ ще успее да се добере през оградата от кули до небесата, да намери таен изход от този гигаполис — извън града, там, където ще се вижда хоризонтът, и където на хоризонта няма да видя нищо друго, освен нежнозелени хълмове, оранжевите кутийки на винарни и параклиси, освен небето, залято с градиент от тъмносиньо към топло жълто. Навярно той ще спре право пред къщата, направена от кубове, ще ни свали и ще отпраши нататък.

Едва не заспивам, упоен от равномерното дишане на Анели, но ето че комуникаторът ми сигнализира, че пристигаме на местоназначението — и аз поглеждам през кръглия илюминатор. Искам да се убедя окончателно — резервният влак ме е откарал в друго измерение — там, където всичко е останало недокоснато от същия онзи ден, в който съм напуснал бащиния си дом.

Но точно на това място, където по нашите изчисления би трябвало да се разполагат къщата с развяващи се на вятъра завеси, копринената поляна с креслата пашкули, откъдето трябва да започва чезнещата във вечерната мъгла увенчана с параклиси редица от хълмове — разкъсала всичко това с чугунения си задник, стои най-огромната и най-уродлива кула, която някога съм виждал. Тя е толкова огромна, че под нея е загинала цялата околност, и няма ни най-малка надежда, че ако разкопая с лопата почвата при подножието й и я преровя с археологическа четчица, ще намеря дори отломка от моите спомени и сънища.

— Кулата „Ла Белеца“ — бухти в микрофона машинистът. — Крайната спирка.