Холи Блек, Касандра Клеър
Железният изпит (4)

Глава трета

Майстор Рокмапъл маршируваше гневно, докато водеше цялата група надолу по коридора, надалеч от изпитателната зала. Всички вървяха толкова бързо, че Калъм нямаше как да не изостане. Кракът го болеше повече от всякога, а самият той миришеше на изгоряла фабрика за гуми. Докато куцукаше зад останалите, се чудеше дали някой някога в историята на Магистериума е обърквал нещата толкова много. Може би щяха да го пуснат да си тръгне по-рано — заради собствената му безопасност и тази на останалите.

— Добре ли си? — попита Аарън, като изостана, така че да върви до Калъм. Той се усмихна добродушно, сякаш нямаше нищо странно в това, че говори със същия този Кал, когото останалите отбягваха като чумав.

— Супер — стисна зъби Кал. — Никога не съм бил по-добре.

— Не знам как го направи, но беше епично. Погледът на майстор Рокмапъл бе…

Аарън се опита да го изимитира, като се намръщи, ококори очи и зяпна с широко отворена уста.

Кал се разсмя, но бързо сподави смеха си. Не искаше да харесва другите деца и особено перфектния Аарън. Завиха по коридора. Останалата част от класа ги чакаше.

Майстор Рокмапъл се прокашля. Явно се канеше да се скара на Кал, когато забеляза застаналия до него Аарън. Той преглътна това, което искаше да каже, и им отвори вратата, за да ги въведе в друга стая.

Кал влезе в нея с останалите от групата. Това бе скучно индустриално място, като онова, в което се бе състоял първият тест — с много чинове с по един-единствен лист върху всеки от тях.

„Колко писмени изпитвания ще има“, искаше да попита Калъм, но реши, че майстор Рокмапъл едва ли е в настроение за такива въпроси. По чиновете нямаше места, затова той седна на един и скръсти ръце на гърдите си.

— Майстор Рокмапъл! — извика Кайли, докато сядаше. — Нямам химикалка.

— Няма и да ти трябва — отвърна магът. — Това е изпитание доколко може да контролирате магията си. Ще използвате елемента на въздуха. Съсредоточете се върху хартията пред вас, докато не успеете да я вдигнете от чина единствено с енергията на мислите си. Трябва да я вдигнете и да я задържите стабилна, без да й позволявате да падне или да трепери. След като направите това, станете и елате при мен пред останалите.

Кал усети как го залива вълна на облекчение. Трябваше само да направи така, че хартията да не хвръкне във въздуха. Това изглеждаше просто. През целия си живот бе успявал да не вдига хартийки във въздуха.

Аарън седна срещу него и подпря брадичката си с ръка. Зелените му очи се присвиха. Кал го погледна крадешком и видя как хартията на чина му се вдига във въздуха и застива неподвижно. За известно време остана така, след което долетя обратно на чина. Аарън се усмихна и се присъедини към майстор Рокмапъл пред останалите в стаята.

Кал чу, че някой се засмива до него. Обърна се и видя как Джаспър вади обикновена игла за шиене и убожда пръста си. Появи се капка крив и Джаспър лапна пръста си, като засмука от нея.

„Какъв идиот“, помисли си Кал. После обаче Джаспър се отпусна на стола си с изражение, което подсказваше, че може да прави магии и с вързани ръце. Това не изглеждаше толкова невероятно предвид факта, че хартията пред него се намачка, преди да образува нова форма. Тя се прегъна няколко пъти и се превърна в самолетче, което излетя от чина на Джаспър и отлетя в другия край на стаята, за да удари Кал право по челото. Той го перна като комар и го събори на пода.

— Достатъчно, Джаспър — каза майстор Рокмапъл, макар да не звучеше наистина ядосан. — Идвай.

Кал върна вниманието си към хартията, а Джаспър се изправи пред него. Децата наоколо гледаха листовете си и им се искаше да ги накарат да мръднат.

Стомахът на Кал се сви. Ами ако отнякъде духнеше вятър и вдигнеше хартията? Ами ако литнеше сама? Нямаше ли да му дадат точки за това?

„Стой мирна“, скара се той мислено на хартията. „Не мърдай.“

Представи си как държи хартията с разперени пръсти, така че да не може и да мръдне.

„Това е толкова глупаво“, помисли си той. „Каква загуба на времето.“

Но остана на мястото си съсредоточен. Този път не бе сам. Имаше и други деца, които не могат да помръднат листчетата си, включително Кайли.

— Калъм? — попита уморено майстор Рокмапъл.

— Не мога — изправи рамене Калъм.

— Повярвайте му — обади се Джаспър. — Просто му пишете нула. Нека се разминем без виелица от режещи хартийки.

— Хубаво — каза магът. — Донесете си листчетата да ви поставя оценка. Нека почистим стаята за следващата група.

Кал облекчено посегна към хартията на бюрото си… и замръзна. Той отчаяно се опита да я хване с краищата на пръстите си, но хартията бе потънала в дървото на чина и не можеше да я хване.

— Майстор Рокмапъл — извика той, — нещо не е наред с листчето ми.

— Залегнете! — обади се Джаспър, но никой не му обърна внимание. Всички гледаха към Кал. Майстор Рокмапъл отиде при него и загледа листчето. Беше се сляло с чина.

— Кой направи това? — извика майстор Рокмапъл. Звучеше, сякаш е потресен. — Това ли ви е чувството за хумор?

Целият клас остана притихнал.

— Ти ли го направи? — обърна се майстор Рокмапъл към Кал.

„Просто не исках да полети“, помисли си отчаяно Кал, но не можеше да го каже.

— Не знам.

— А кой знае?

— Може листчето да е дефектно.

— Това е само едно листче! — развика се магът, след което овладя нервите си. — Хубаво тогава. Получаваш кръгла нула. Всъщност, не, ще влезеш в историята като първия кандидат, получил негативна оценка. Получаваш минус десет точки.

След това поклати глава.

— Радостно е, че с последното изпитание ще се бориш сам.

Когато то настъпи, Кал вече бе щастлив, че на всичко това му се вижда краят. Този път кандидатите стояха в коридор пред двойна врата и очакваха да бъдат извикани. Джаспър разговаряше с Аарън и от време на време така поглеждаше към Кал, все едно той бе обектът на дискусията.

Кал въздъхна. Това бе последното изпитание. Донякъде се отпусна при тази мисъл. Каквото и да направеше, нямаше как с едно изпитание да компенсира ужасния си резултат. След по-малко от час щеше да си ходи с баща си.

— Калъм Хънт — извика магьосница, която не се бе представила досега. Тя имаше огърлица, оформена като змия, и четеше имената на учениците от тефтер. — Майстор Руфъс ви очаква.

Той се дръпна от стената и я последва през двойните врати. Стаята бе голяма, празна и мрачна, с дървен под, на който зад голяма дървена купа бе застанал един-единствен маг. Купата бе пълна с вода, а в центъра й гореше пламък, без да има свещ или фитил.

Кал се спря и се загледа. Усети сърбеж по тила. Днес бе видял много странни неща, но това бе първият път след илюзията с пещерата, когато наистина усети присъствието на магията.

— Знаеш ли, че за да придобият правилна стойка, хората някога ходели с книги на главите си? — попита магът. Гласът му бе нисък и мъркащ, като пукане на далечен огън. Той бе висок, тъмнокож мъж, с плешива като макадамова ядка глава. Той се изправи с едно движение и вдигна купата с мазолестите си пръсти.

Пламъкът не потръпна. Дори засия по-ярко.

— Това не са ли го правили момичетата? — попита Кал.

— Кое? — намръщи се майстор Руфъс.

— Да ходят с книги на главите си.

Магът погледна Калъм така, че той се почувства, все едно е казал голяма глупост.

— Вземи купата — нареди той.

— Огънят ще угасне — възрази Кал.

— Това е изпитанието — отвърна Руфъс. — Да видим дали наистина ще стане така, или ще продължи да пламти.

Той подаде купата на Кал.

 

 

Досега никой от тестовете не бе минал според очакванията на Кал. Бе успял да се провали на всеки от тях, но понеже бе опитал или понеже не му бе писано да стане магьосник. В майстор Руфъс имаше нещо, което го караше да се постарае, но това нямаше значение.

Нямаше как да влезе в Магистериума.

Кал взе купата.

Огънят веднага хвръкна нагоре, все едно Кал е увеличил газта на лампа. Той подскочи и нарочно наклони купата, като се опита да залее пламъка с водата. Вместо това обаче, огънят изгори течността. Кал се паникьоса и разтърси купата, заливайки пламъка с още вълнички. Той запука.

— Калъм Хънт — погледна го критично майстор Руфъс. Лицето му бе безизразно, а ръцете — скръстени пред гърдите. — Изненадан съм.

Кал не отговори. Задържа купата с плацикащата се вода и трептящия пламък.

— Обучавах родителите ти в Магистериума — каза майстор Руфъс. Изглеждаше сериозен и тъжен. — Те бяха мои чираци. Най-добрите в класа, с най-високи резултати на Изпита! Майка ти щеше да се разочарова, ако можеше да види сина си да се проваля само защото…

Майстор Руфъс така и не можа да довърши изречението си, понеже при споменаването на майката на Кал дървената купа се счупи. При това не на половина, а на дузина трески, всяка от които бе достатъчно остра, за да пореже дланите на Кал. Той изпусна това, което държеше, и видя как всяко от парченцата е пламнало и догаря в краката му. Но когато погледна пламъците, не бе уплашен. В този миг му се струваше, че огънят го подканва да влезе в него, да удави в стихията му своя страх и гнева си.

Пламъците се издигнаха нагоре, като че не извират от вода, а от бензин. Кал огледа стаята. Чувстваше изгаряща ярост поради това, че този маг, който стоеше пред него, познаваше майка му, че може би бе имал нещо общо със смъртта й.

— Престани веднага! — извика майстор Руфъс, сграбчи ръцете на Кал и ги събра с плясък. Раничките по дланите го заболяха.

Внезапно пламъците угаснаха.

— Пусни ме! — Кал издърпа ръцете си от тези на майстор Руфъс, след което избърса окървавените си длани в панталоните, като така добави още петна по тях.

— Не исках да стане така. Дори не знам какво всъщност стана!

— Стана това, че се провали на още един тест — отвърна майстор Руфъс. Гневът му изглеждаше заменен от студено любопитство. Наблюдаваше Кал така, както ученият разглежда буболечка. — Можеш да се върнеш при баща си на скамейките и да изчакаш крайния си резултат.

За щастие, в другия край на стаята имаше врата, през която Кал можа да се промъкне, без да среща останалите кандидати. Можеше да си представи изражението на лицето на Джаспър, щом видеше кръвта по дрехите му.

Ръцете му трепереха.

На скамейките седяха отегчени родители и няколко дечица, които се щураха напред-назад. Звукът от приглушени разговори отекваше в хангара и Кал осъзна колко странно тихи са били коридорите. Изпита нещо като шок, когато чу звука от човешка реч. Кандидатите излизаха през пет различни врати и се присъединяваха към семействата си. Имаше три бели дъски в края на редиците със скамейки. Там маговете записваха резултатите, които пристигаха. Кал не ги погледна. Вместо това се насочи право към баща си.

В скута на Алистър имаше затворена книга, сякаш бе смятал да я започне, но така и не бе стигнал до нея. Кал забеляза облекчението, което се разля по лицето на баща му, когато приближи. То обаче незабавно бе заменено от загриженост, когато огледа сина си внимателно.

Алистър скочи на крака, а книгата падна на пода.

— Калъм! Целият си в мастило и миришеш на изгоряла гума! Какво стана?

— Прецаках всичко. Ама наистина.

Кал се постара гласът му да не трепери. Но изгорялата купа и изражението на лицето на майстор Руфъс не излизаха от ума му.

Баща му облекчено постави ръка на рамото му.

— Кал, всичко е наред. Очакваше се да прецакаш нещата.

— Да, но мислех, че…

Той прибра ръце в джобовете си. Спомни си всички лекции на баща си за това как трябва да опита да се провали. Но не бе имало нужда да опитва. Бе оплескал нещата, защото не знаеше какво прави. Защото не го биваше в магията.

— Не си го представях така.

— Не е приятно да се проваляш в каквото и да е било — снижи тон баща му. — Но Кал, така е по-добре. Справи се отлично, момчето ми.

— По-скоро ужасно — промърмори Кал.

Баща му се ухили.

— За момент се притесних, защото излезе максимален резултат от първия ти тест, но после ти взеха точките. Никога не бях виждал отрицателен показател досега — ухили се баща му.

Но Кал се намръщи. Знаеше, че баща му иска да му направи комплимент, но не го почувства така.

— Последен си. Дори децата без вродена магия са се справили по-добре. Заслужаваш най-големия сладолед, който мога да ти намеря по пътя към дома. Любимият ти, с фъстъчено масло и желирани бонбони. Става ли?

— Аха — смъкна се на стола си Кал. Бе прекалено разстроен, за да се наслади дори на покритите с фъстъчено масло желирани бонбони. — Става.

Баща му отново седна. Той кимаше, доволен от себе си. Бе още по-доволен, когато резултатите излязоха.

Кал си позволи да погледне към бялата дъска. Аарън и Тамара си поделяха първото място с идентични резултати. За жалост, Джаспър бе втори — на три точки от тях.

„Какво си очаквал“, помисли си Кал. Маговете бяха неприятни хора, както бе предупредил баща му. Най-неприятните получаваха най-добри резултати. Бе логично.

Но не всички неприятни хора печелеха. Кайли например се бе справила много зле. За разлика от Аарън. Това бе хубаво, помисли си Кал. Аарън наистина бе искал да се справи добре. Лошото бе, че в случая това го пращаше в Магистериума, а бащата на Кал винаги бе казвал, че не би пожелал това и на смъртния си враг.

Кал не бе сигурен дали трябва да се радва за Аарън, който се бе държал добре с него, или да му е мъчно за него. Знаеше, че го боли глава само при мисълта за това.

Майстор Руфъс излезе през една от вратите. Не каза нищо, но всички замлъкнаха, все едно е така. Докато оглеждаше стаята, Кал забеляза няколко познати лица. Кайли изглеждаше нервна, Аарън бе прехапал устни. Джаспър беше блед и напрегнат, докато Тамара бе спокойна и отпусната. Седеше между елегантна двойка тъмнокоси с карамелени дрехи, които изпъкваха на фона на кафявата им кожа. Майка й носеше рокля с цвета на абанос и ръкавици, а баща й — карамелен костюм.

— Благодаря — каза майстор Руфъс и всички се приведоха напред — на всички кандидати, които бяха с нас днес и дадоха всичко от себе си на Изпита. Благодаря също и на семействата, които доведоха децата си и изчакаха резултатите им.

Той скръсти ръце зад гърба си. Погледът му мина по скамейките.

— Тук има девет мага. Всеки от тях има правото да избере до шестима чираци. Тези чираци ще изкарат пет години в Магистериума. Изборът на майсторите не е лесен. Трябва да разберете, че има много деца, които няма да могат да влязат в Магистериума. Ако не сте избрани, това означава, че обучението е неподходящо за вас. Умолявам ви да разберете, че има много причини, които правят отделната кандидатура неприемлива. Имайте предвид, че по-нататъшни опити в магията могат да завършат с летален изход за вас и другите около вас. Преди да напуснете, ще ви бъде обяснено от маг защо трябва да пазите тайна и как да опазите себе си и семейството си.

„Няма ли да побързаш“, помисли си Кал, като почти не обръщаше внимание на това, което Руфъс говори. Другите ученици също шаваха неспокойни. Джаспър барабанеше с пръсти по коляното си, застанал между своята майка азиатка и белия си баща. И двамата имаха модерни прически. Кал погледна към баща си, който наблюдаваше Руфъс с изражение, което не бе виждал досега. Имаше чувството, че би рискувал трансмисията на ролса си, стига да може да го сгази с него.

— Имате ли някакви въпроси? — попита Руфъс.

Стаята притихна.

Бащата на Кал му прошепна:

— Всичко е наред — каза той, макар Кал да не бе направил нищо, с което да подскаже, че не е наред. Баща му го хвана за рамото. — Няма да те изберат.

— Много добре! — гръмна гласът на Руфъс. — Нека изборът започне.

Той заотстъпва назад, докато не застана до дъската с резултатите на нея.

— Моля кандидатите, които чуят имената си, да се изправят и да отидат при своя нов майстор. Като най-старши маг сред присъстващите след майстор Норт, който обаче няма да взима чираци, започвам избора.

Погледът му мина през тълпата.

— Аарън Стюарт.

Чуха се аплодисменти, но не и от семейството на Тамара. Тя застана неподвижна, все едно са я зашлевили. Родителите й изглеждаха вбесени. Баща й се наведе, за да прошепне нещо в ухото й. Кал видя как потръпва в отговор.

Може би все пак в нея имаше нещо човешко.

Аарън стана на крака. „Каква изненада“, помисли си Кал с жлъч. Аарън приличаше на Капитан Америка — рус, атлетичен и добродушен. Кал искаше да метне книгата на баща си по главата му, макар да се бе държал добре с него. То и Капитан Америка се държеше добре с хората, но никой не искаше да го има за съперник.

Внезапно Кал осъзна, че макар всички от публиката да ръкопляскаха, Аарън си няма семейство, което да го подкрепя. Никой не го прегърна, нямаше кой да го потупа по гърба. Явно бе дошъл сам. Аарън преглътна, след което изтича по стъпалата между скамейките, за да застане до майстор Руфъс.

— Тамара Раджави — прокашля се Руфъс.

Тамара се изправи. Тъмната й коса се развя във въздуха. Родителите й учтиво изръкопляскаха, все едно са на опера. Тамара не се прегърна с никого от тях, само застана зад Аарън, който й се усмихна одобрително.

Кал се запита дали другите магове не се дразнят за това, че майстор Руфъс избира най-добрите ученици. На тяхно място Кал би се подразнил.

Тъмните очи на майстора минаха отново през аудиторията. Кал чувстваше нетърпението на останалите да чуят следващото име. Джаспър почти бе станал.

— Последният ми чирак е Калъм Хънт — каза майстор Руфъс.

Сърцето на Кал слезе в петите му. Останалите кандидати ахнаха изумено и започнаха да си мърморят, докато гледаха резултатите на дъската и търсеха името на Кал. Намериха го на последно място, с отрицателен резултат.

Кал погледна към майстор Руфъс. Майсторът отвърна на погледа му напълно спокоен. До него Аарън се бе усмихнал окуражително, докато Тамара изглеждаше напълно втрещена.

— Казах Калъм Хънт — повтори майстор Руфъс. — Калъм Хънт, моля, заповядай.

Кал понечи да стане, но баща му го дръпна обратно на стола.

— Достатъчно, Руфъс — изправи се Алистър Хънт, — не го давам.

Майстор Руфъс ги погледна така, като че в залата нямаше абсолютно никого другиго.

— Стига, Алистър. Познаваш правилата не по-зле от мен. Трябва да обучим момчето.

От двете страни на скамейките се появиха магове в черни дрехи — точно толкова зловещи, колкото ги бе описал баща му, който не го пускаше. Изглеждаха готови за бой. Щом стигнаха реда на Кал, спряха в очакване на хода на Алистър.

Бащата на Кал отдавна се бе отказал от магията. Нямаше как да бъде във форма. Маговете щяха да го размажат.

— Спокойно, тате — обърна се той към баща си. — Ще отида и ще ме изключат. Няма да ме искат там. Ще се върна вкъщи и всичко ще е както преди…

— Не разбираш — каза бащата на Кал и го издърпа да стане с изкривените си като нокти на граблива птица пръсти.

Всички в залата ги наблюдаваха. Това си бе съвсем очаквано. Баща му гледаше с изцъкления поглед на безумец.

— Хайде. Трябва да бягаме.

— Не мога да бягам — напомни той на баща си. Той обаче не го слушаше.

Алистър го задърпа през скамейките, като тръгна да ги прескача. Хората се отдръпваха или отскачаха от пътя му. Маговете по стълбите тръгнаха към тях. Кал закуцука зад него, като внимаваше само да не падне.

Но когато стъпиха на пода на хангара, Руфъс застана пред баща му.

— Достатъчно — рече майсторът, — момчето остава.

Бащата на Кал спря рязко и прегърна Кал, което бе много странно. Той почти никога не го прегръщаше, а сега го стисна като боа. Кракът на Кал го болеше от бягството през скамейките. Опита се да погледне към баща си, но той не изпускаше майстор Руфъс от очи.

— Не уби ли достатъчно хора от семейството ми? — попита той.

Майстор Руфъс снижи глас, така че хората на скамейките да не могат да ги чуят. Аарън и Тамара обаче можеха.

— Как можа да не го научиш на нищо? — попита той. — Един необучен маг е потенциална катастрофа, която може да убие страшно много хора. Може да погуби и самия себе си. Как може да ми задаваш такъв въпрос?

— Хубаво — отвърна баща му, — ще го обуча тогава. Ще го подготвя за Първата порта.

— Дванайсет години имаше тази възможност и не я използва. Съжалявам, Алистър. Не исках да става така.

— Погледни резултата му. Не бива да го класираш. Той не иска да се класира. Нали, Кал? Нали?

И да искаше, момчето нямаше сили да отговори.

— Пусни го, Алистър — отвърна майстор Руфъс с натежал от скръб глас.

— Не — отвърна баща му, — той е едничкото ми дете. Имам права. Аз решавам какво ще е бъдещето му!

— Не — пресече го Руфъс, — не решаваш.

Бащата на Кал скочи назад, но закъсня. Кал усети как го хващат ръцете на непознати. Двама магове го измъкнаха от прегръдката на баща му, който изкрещя. Кал взе да рита, но това не помогна. Отведоха го при Аарън и Тамара, които изглеждаха ужасени.

Кал заби лакът в единия от маговете, който го бе хванал. Чу стон, а след това извиха ръката му зад гърба. Направи гримаса и се запита какво ли си мислят родителите по скамейките, които например смятат, че пращат децата си в училище за аеродинамика.

— Кал! — извика баща му, който се бореше с други двама магове. — Не ги слушай! Те не знаят какво правят! Не знаят нищо за теб!

Поведоха Алистър към изхода. Кал не можеше да повярва, че това се случва.

Внезапно нещо във въздуха проблесна. Не бе видял как баща му измъква нещо и го мята към него. То полетя много по-надалеч, отколкото бе възможно.

Кал не можеше да свали очи от кинжала, който приближаваше с острието към него.

Знаеше, че трябва да направи нещо.

Че трябва да се измъкне.

Но не можеше.

Чувстваше краката си като заковани за пода.

Острието спря на сантиметри от Кал. Аарън го хвана с такава лекота, все едно откъсваше ябълка от клоните на дърво.

Всички замръзнаха за миг втрещени. Маговете изведоха бащата на Кал през далечния изход на хангара.

Остана сам.

— Ето — чу Кал зад гърба си.

Бе Аарън. Подаваше му кинжала. Кал не бе виждал подобно острие преди, сребристо и със завъртулки по метала. Дръжката бе оформена като птица с разперени криле. Думата „Семирамида“ бе изписана в орнаментиран стил по острието.

— Това е твое, нали? — попита Аарън.

— Благодаря — отвърна Кал и взе кинжала.

— Този човек е баща ти, така ли? — попита Тамара под носа си, без дори да го поглежда. Думите й бяха пълни с хладно неодобрение.

Някои от маговете гледаха Кал, сякаш е луд. Той ги разбираше. Чувстваше се по-добре с кинжала в ръка, макар единственото нещо, което да бе правил с нож, бе да си маже фъстъчено масло или да си реже пържолата.

— Аха — отвърна Кал, — искаше да ме защити от всичко това.

Майстор Руфъс кимна на майстор Милагрос, която пристъпи напред.

— Извиняваме се за това. Благодарим, че останахте по местата си и запазихте спокойствие — каза тя. — Надяваме се церемонията да продължи без повече отлагане. Аз ще избера следващите си чираци.

Тълпата отново притихна.

— Избрах петима. Първият е Джаспър де Уинтър. Джаспър, моля те, заповядай до мен.

Джаспър се изправи и застана до майстор Милагрос. Погледът, който хвърли на Кал, бе пълен с омраза.