Холи Блек, Касандра Клеър
Железният изпит (13)

Глава дванадесета

За един дълъг миг Кал бе толкова ядосан, че искаше да счупи нещо. В същото време очите му горяха, като че ще се разплаче.

Опита се да сдържи яда си и извади предмета, който бе мушнат в плика под писмото на баща му. Това бе гривната на по-голям ученик от Сребърната година, поръсена с пет камъка — червен, зелен, син, бял и един толкова черен, колкото бяха мрачните води, минаващи под пещерите. Той се загледа в него. Дали това не бе гривната на баща му от времето, което бе прекарал в Магистериума? И защо Алистър я бе пратил на Руфъс?

„Едно нещо е сигурно“, помисли си Кал. „Майстор Руфъс никога няма да получи това съобщение.“ Той прибра писмото и плика в джоба си и закопча гривната на китката си. Бе му прекалено голяма, затова я сложи по-високо на ръката си, над своята, и пусна ръкава си върху нея.

— Крадеш — отбеляза гущерът. Пламъците по гърба му все още горяха в синьо, примесено със зеленикаво и жълто. Огънят караше сенките да танцуват по стените.

— И какво от това? — замръзна Кал.

— Пусни ме — рече гущерът, — пусни ме, инак ще кажа на майстора, че си откраднал нещата му.

Кал простена. Не бе мислил задълбочено. Елементалът не само знаеше, че е отворил плика, но и бе чул разговора с баща му. И загадъчното му предупреждение. Кал не можеше да го остави да повтори тези неща пред майстор Руфъс.

Коленичи и вдигна клетката за желязната дръжка на върха, след което я остави на работната маса на Руфъс. Погледна към гущера по-внимателно. Тялото му бе не по-дълго от някои от ботушите на баща му. Приличаше на малък комодски варан. Дори си имаше брада и вежди от люспи. Веждите си личаха особено ясно. Очите му бяха големи и червени и блестяха като жарава. От цялата клетка се носеше слаб мирис на сяра.

— Промъкваш се, крадеш — каза гущерът, — а баща ти не иска да си тук.

Кал не знаеше какво да направи. Дори да пуснеше елементала от клетката на майстор Руфъс, той пак можеше да му каже какво е видял. Не можеше да рискува да го намерят. Не искаше да запечатват магията му. Не искаше да губи Аарън и Тамара, не и сега, когато най-после бе намерил приятели.

— Точно така — отвърна Кал. — И ще открадна още нещо. Теб!

Кал огледа за последно кабинета, след което взе клетката на гущера със себе си. Елементалът се затича вътре и я накара да затрака. На Кал не му пукаше.

Той слезе надолу до водата. Надяваше се да е дошла друга лодка. Не видя обаче нищо друго освен подземната река, която миеше каменистия бряг. Кал се запита дали не може да се прибере обратно с плуване, но водата бе ледена, течението бе срещу него, а и той никога не бе се славил като добър плувец. Освен това трябваше да носи и гущера. Съмняваше се, че клетката му ще плава.

— Теченията на Магистериума са силни и странни — каза елементалът, а очите му засияха.

— Имаш ли си име? — килна глава Кал, за да изучи създанието.

— Каквото ми дадеш — отвърна лукаво гущерът.

— Каменоглав? — предложи Кал, като видя кристалните камъни на челото му.

Гущерът изпусна струя пушек от ушите си. Изглеждаше подразнен.

— Сам каза да ти дам име — напомни му Кал и въздъхна, след което приклекна на брега.

Главата на гущера опря решетките. Езикът му се стрелна, за да хване една малка рибка, която прибра между зъбите си. Тя изхрущя, а на лицето на гущера се изписа задоволство.

Всичко това стана толкова бързо, че Кал подскочи и едва не изпусна клетката. Този език си бе страшничък.

— Огнегръб? — предложи той и се изправи, като се преструваше, че не е уплашен. — Рибояд?

Гущерът не му обърна внимание.

— Уорън? — предаде се Кал. Това бе името на един приятел на баща му, който идваше в неделите да играе покер.

— Уорън — кимна доволно гущерът. — Знаеш ли какво означава това име, Кал? Лабиринт. Като тези под земята, в които се въдят чудовища. Чудовища, които идват да дебнат и крадат!

— Страхотно — отвърна Кал. Започна да се изнервя.

— Има и други пътища, които не минават през реката. Ти не знаеш как да се върнеш в гнезденцето си. Аз от друга страна…

Кал погледна елементала, който отвърна на погледа му през клетката си.

— Знаеш пряк път към стаята ми?

— И не само натам, не само натам… навсякъде. Никой не познава Магистериума по-добре от Уорън. Но после трябва да ме пуснеш от клетката. Трябва да обещаеш…

Можеше ли Кал да се довери на странен гущер, който дори не беше истински гущер?

Може би ако пийнеше малко от водата, която обаче бе гнусна заради всичките безоки риби, сяра и минерали, щеше да успее да направи магия. Като с пясъка. Магия, каквато не трябваше да прави. Може би щеше да обърне течението и да върне лодката при себе си.

Да бе. Нямаше идея как да направи подобно нещо.

Трябва да ме послушаш. Дори не знаеш какъв си всъщност!

Явно не знаеше почти нищо.

— Хубаво — отвърна Кал, — ако ме върнеш в стаята ми, ще те пусна от клетката.

— Пусни ме сега — измърка елементалът, — пусни ме веднага и ще стигнем по-бързо.

— Добър опит — изсумтя Кал, — кажи сега накъде да вървя?

Гущерчето му показа посоката и той тръгна. Усещаше дрехите си студени и влажни върху кожата си.

Минаха покрай пластове скала, които сякаш се сливаха един в друг. Покрай колони варовик и странни завеси от същия камък, които падаха като пердета. Минаха покрай кипящ поток кал, който течеше между краката на Кал. Уорън го придума да побърза. Сините пламъци на гърба му осветяваха клетката като фенер.

По едно време коридорът се стесни до такава степен, че Кал зави настрани, за да се провре между каменните стени. Най-накрая мина от другата страна и изхвърча като тапа от бутилка. Ризата му се скъса на мястото, където се бе опряла в камъка.

— Шшт — прошепна Уорън и се сви пред него, — тихо, малки магьоснико.

Кал застана в тъмния коридор на огромната пещера, която отекваше с ехо от различни гласове. Пещерата бе почти кръгла, а каменният таван отгоре образуваше масивен купол. Стените бяха украсени със скъпоценни камъни, така наредени, че да изписват странни, вероятно алхимически символи. В центъра на стаята имаше правоъгълна каменна маса, от която излизаше свещник. Восък капеше от него на дебели капки. По високите столове около масата бяха насядали майстори. Самите те приличаха на каменни фигури.

Кал се сви в сенките, за да не бъде забелязан, и прибра клетката зад себе си, така че да скрие светлината.

— Младият Джаспър постъпи много смело, когато се хвърли към уивърните — рече майстор Лемюъл и погледна към майстор Милагрос. На лицето му заигра усмивка.

— Макар да не постигна нищо.

Кал изпита силен гняв. Тримата с Тамара и Аарън бяха победили уивърните, а тук говореха за Джаспър!

— Смелостта не стига — рече Танака, високият мършав майстор, който обучаваше Питър и Кай. — Учениците, които се върнаха от последната ни мисия, бяха много храбри, но получиха най-тежките рани, които съм виждал от войната насам. Цяло чудо е, че са живи. Дори учениците от пета година не могат да работят в такъв синхрон…

— Врагът стои зад това — прекъсна го майстор Рокмапъл и приглади рунтавата си брада.

Гледката на обгорените и окървавени ученици, дошли през Портата за Мисиите, изникна в ума на Кал. Бе щастлив да научи, че не са се върнали от обичайна мисия.

— Врагът нарушава примирието по такъв начин, че да не можем да го обвиним директно. Той се готви за война. Ние потънахме в опасна самозаблуда, като решихме, че ще остане в далечното си уединение. В това време той не е спирал с ужасните си експерименти и е изковал още по-страховити оръжия. Да не говорим за съюзниците, които е намерил…

— Няма никакво доказателство за това — изсумтя майстор Лемюъл. — Възможно е да има промяна в поведението на елементалите.

— Как е възможно да вярваш на Врага? — завъртя се към него Рокмапъл. — Някой, който е поставил късче от бездната в животни и дори деца, касапин, изклал най-уязвимите от нас? Той е способен на всичко.

— Да съм казвал, че му вярвам? Просто не искам да изпадаме в ненужна паника за това, че Примирието е нарушено. Няма нужда да подпалваме нова война, по-унищожителна и от предишната, само защото сме се изплашили! Светът може да изгори!

— Да имахме Макар на наша страна, щеше да е различно — каза нервно майстор Милагрос и прибра розовия кичур от косата си зад ухото. — Учениците тази година се справиха феноменално добре на Изпита. Възможно ли е сред тях да има Макар?

— Рано е да се каже — отвърна Руфъс, — самият Константин не показа никакви признаци на афинитет към Хаоса, докато не навърши четиринайсет.

— Или ти не пожела да ги видиш. Така както отказваш да ги видиш и сега — нападна го майстор Лемюъл.

— Какво значение има? — поклати глава Руфъс. Лицето му изглеждаше като изсечено на трепкащата светлина. — Трябва ни друг план. На Асамблеята й трябва друг план. Не можем да поставим такава тежест върху раменете на едно дете. Не забравяйте трагедията на Верити Торес.

— Съгласен съм, че ни трябва план — отвърна майстор Рокмапъл. — Каквато и да е схемата на Врага, не можем просто да заровим глави в пясъка и да се правим, че опасността ще отмине. Нито пък можем да чакаме нещо, което може и никога да не се случи.

— Чух достатъчно — рече майстор Норт. — Майстор Милагрос каза, че е открила възможна грешка в третия алгоритъм от втъкаването на въздуха в метал. Надявах се да обсъдим аномалията.

„Аномалия“. Кал разбра, че няма смисъл да рискува да го хванат заради нещо, което най-вероятно няма да разбере, и се шмугна в процепа между скалите. Излезе от другата страна, а в ума му отекваха думите на баща му. Какво точно бе казал?

Колкото повече научаваш за техния свят, толкова повече ще те увлича в старите му вражди и опасни изкушения.

Войната с Врага бе враждата, за която бе говорил бащата на Кал.

Уорън провря нос между решетките, а езикът му облиза въздуха.

— Намерих друг път, по-хубав, по-сигурен и с по-малко майстори.

Кал изсумтя и последва указанията на Уорън. Чудеше се дали гущерът наистина знае накъде отиват, или просто води Кал по-навътре в пещерите. Може би щяха да прекарат целия си живот в катакомбите. Щяха да се превърнат в Легендата за изгубения ученик и неговия гущер, изчезнали завинаги в катакомбите. Младите чираци щяха да си изкарат акъла.

Уорън посочи напред и Кал се спъна в купчина камъни, като събори няколко от тях.

Коридорите вече бяха по-големи и нашарени с блестящи линии, които дращеха ума на Кал, все едно са азбука, която не владее. Минаха покрай пещера, пълна със странни подземни растения — големи червени папрати, стоящи неподвижни в блестящи езерца, дълги колонии лишеи, които се спускаха от тавана и докосваха раменете на Кал. Погледна нагоре и му се стори, че видя чифт блестящи очи, които се скриха в мрака.

— Уорън?

— Насам, насам — подкани го гущерът и изплези език към арката в края на залата. Някой бе написал на върха й думите: „Мислите са свободни и непокорни“.

Отвъд арката блестеше странна светлина. Кал тръгна към нея. Любопитството го надви. Сиянието бе златисто като от огън, макар че не му стана по-топло, когато мина от другата страна. Озова се в друга огромна зала, в пещера, която сякаш се спускаше надолу по криволичещ път. По стените на стаята имаше наредени рафтове с хиляди и хиляди книги, повечето от които с пожълтели страници и вехти подвързии.

Кал бе намерил библиотеката.

А в нея имаше и други хора. Можеше да чуе ехото от разговорите им. Други майстори? Не. Той видя Джаспър на три полици от него. Бе облечен в сивата си униформа, а до него бе Селия. Според Кал бе много късно. Той не можеше да разбере защо не са по стаите си.

Джаспър бе отворил една книга на каменната маса, протегнал ръка пред себе си. Отново и отново разперваше длан, стиснал зъби и очи. Кал се притесни, че главата му ще експлодира от опита да призове магията. Пак и пак измежду пръстите му проблясваше искра или започваше да дими, но нищо повече. Джаспър изглеждаше, сякаш ще се разкрещи от гняв и безпомощност.

Селия вървеше напред-назад от другата страна на масата.

— Обеща, че ако ти помогна, и ти ще ми помогнеш. Обаче вече е почти два сутринта, а ти още не си ми помогнал с нищо.

— Още си ми длъжница! — изкрещя Джаспър.

— Хубаво — тежко въздъхна Селия и седна на един каменен стол, — опитай отново.

— Не греша — прошепна тихо Джаспър, — не мога да греша. Аз съм най-добрият. Най-силният Железен маг в Магистериума. По-добър от Тамара. По-добър от Аарън. По-добър от Калъм. По-добър от всички.

Кал не бе убеден, че може да бъде поставян в този списък, но се поласка от това, че Джаспър наистина се безпокои дали не е по-слаб от него. От друга страна се разочарова да завари Селия до него.

Уорън се размърда в клетката си. Кал се обърна, за да види какво го е подразнило.

Гущерът се взираше в картината на мъж с огромни очи и с червени и оранжеви спирали в тях. „Обсебен от Хаоса“, помисли си Кал. Потръпна от изображението в рамката и от още някакво чувство в себе си, което не можеше да разгадае, като че е гладен или жаден, или пък нещо го сърби.

— Кой е там? — вдигна очи Джаспър и прикри лицето си с ръка.

— Аз съм — махна Кал, чувствайки се много глупаво, — нещо се изгубих и видях светлината тук, затова…

— Кал? — Джаспър се отдръпна от книгата и размаха ръце. — Ти ме следиш! — развика се той. — Проследи ли ме?

— Не, аз…

— Ще ни издадеш, нали? Това ли е планът ти? Да ме изпортиш, за да не те победя в следващото изпитание?

Джаспър съскаше, но бе видимо уплашен.

— Ако искам да загубиш в следващото изпитание, просто трябва да го изчакам — не можа да се сдържи Кал.

Джаспър изглеждаше така, сякаш ще избухне.

— Ще кажа на всички, че си се промъквал в коридорите през нощта!

— Хубаво — отвърна Кал, — ще върна жеста.

— Няма да посмееш! — стисна краищата на масата Джаспър.

— Няма, нали, Кал? — попита Селия.

Внезапно Кал съжали, че е тук. Не искаше да се кара с Джаспър, да заплашва Селия, да се лута в мрака или да се крие в тъмни ъгли, докато майсторите говореха за неща, от които косъмчетата на врата му настръхваха. Искаше да си легне, да помисли за разговора, който бе водил с баща си, да разбере какво е искал да каже и да види има ли начин нещата да не са толкова лоши, колкото изглеждат. Пък и трябваше да провери дали не са му останали някакви желирани бонбони.

— Виж, Джаспър — каза той, — не съм ти взел мястото нарочно. Досега би трябвало да си разбрал, че не съм го искал.

Джаспър отпусна ръка. Скъпата му прическа се бе развалила, а тъмната му коса падаше над очите му.

— Не зацепваш ли? Това само прави нещата по-лоши.

— Какво? — премигна Кал.

— Не знаеш — стисна юмруци Джаспър, — просто не знаеш какво е. Семейството ми изгуби всичко във Втората война. Пари, репутация… Всичко.

— Стига, Джаспър — протегна се към него Селия. Очевидно искаше да го накара да замълчи, но не се получи.

— Ако направя нещо — каза Джаспър, — ако стана най-добър, това ще се промени. Докато за теб престоят тук не означава нищо.

Той удари с ръка по масата. За изненада на Кал, от пръстите му полетяха искри.

Джаспър дръпна ръка и се загледа в нея.

— Май успя — промърмори Кал. Гласът му прозвуча странно след всички викове на Джаспър.

За миг двете момчета се загледаха, след което Джаспър се извърна. Кал се почувства странно и се върна към вратата на библиотеката.

— Съжалявам, Кал! — извика подире му Селия. — Утре ще е по-добре.

Но Кал не отвърна. Знаеше, че не е честно. Аарън нямаше семейство, това на Тамара бе страшно, а сега и тази история на Джаспър… скоро нямаше да може да мрази никого, без да му е мъчно за него.

Сграбчи клетката и се отправи към най-близкия коридор.

— Без повече заобикалки — заплаши той гущера.

— Уорън знае пътя. Понякога най-добрият път не е най-бързият.

— Уорън трябва да спре да говори за себе си в трето лице — каза Кал, но остави елементала да го отведе до стаята му. Когато вдигна гривната да отвори вратата, гущерът изсъска.

— Пусни ме — каза той.

Кал замръзна.

— Обеща. Пусни ме.

Гущерът го погледна обвинително с горящите си очи.

Кал остави клетката на каменния под пред вратата и коленичи до него. Докато се протягаше към резето, се сети, че не е задал въпроса, който трябваше да му отправи в самото начало.

— Уорън? Защо майстор Руфъс те затвори в кабинета си?

— Хитро — повдигна вежди елементалът.

— Какво ще рече това? — поклати глава Кал, без да е сигурен за кого от двамата говори.

— Пусни ме — настоя гущерът. Дрезгавият му глас звучеше съвсем като съсък. — Обеща!

Кал въздъхна и отвори клетката. Гущерът хукна по стената към една ниша на тавана. Кал едвам виждаше огъня на гърба му. Скри клетката зад купчина сталагмити. Надяваше се да намери начин да се отърве от нея на следващата сутрин.

— Лека нощ — каза Кал, преди да влезе вътре.

Когато отвори вратата, елементалът се шмугна пред него. Кал се опита да го изгони, но Уорън го последва в спалнята и се сви до една от блестящите скали на стената, като стана почти невидим.

— Ще останеш ли? — попита Кал.

Гущерът остана неподвижен като камък, премрежил червените си очи и подал език от едната страна на устата си.

Кал бе прекалено уморен да мисли за това, че вече си има елементал, макар и спящ. Той избута на пода кутията и нещата, които баща му бе пратил, сви се на леглото си, стиснал гривната на татко си. Погали гладките камъни, докато заспиваше.

Последната му мисъл бе за спиралите в очите на обсебения.