Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (22)

Двадесет и втора глава

Мериъм ни донася закуска: канелени кифлички, пълни с ядки и кафява захар, които ухаят на все още топло масло. С нея е Хюя; ще я заведе на училище, докато Джак си свърши работата в друг имот. На бледата утринна светлина четирите се настаняваме на столовете, както на седалките, така и на подлакътниците, тъй като земята е все още мокра след вчерашния дъжд.

— Вчера беше доста диво — усмихва се Мериъм. — Неделните обеди винаги ли са такива?

— Невинаги е толкова зле — отвръщам сухо.

— Вие, семейство Капуто, сте пълни с изненади. Онзи ден хукна…

Все още не съм казала на Мериъм, че съм ходила при Съмър. Поглеждам Хюя — по брадичката й е полепнала пудра захар, а след това и Бела, облечена във вчерашните дрехи, и решавам да премълча. Отхапвам отново от канеленото рулце, докато Мериъм продължава и изброява на пръсти.

— … страхотен бой, нова любов…

Поглеждам отново към Бела, но тя не среща погледа ми.

— … партита, викат полиция. Тук отдавна не се беше случвало нищо вълнуващо. — Тя се смее.

Хюя довършва кифличката, бърше пръсти в тениската си и хуква да оглежда едно дърво. Всички я наблюдаваме.

Мериъм се навежда към мен.

— Какво ще правиш сега, миличка?

Свивам рамене.

След това Мериъм се обръща към Бела, която започва да обяснява предпазливо.

— Мисля да се върна в Сиатъл.

Обръщам се към нея.

— Стига да нямаш нищо против.

Тя ме наблюдава.

— Аз ли? — питам.

— Не искам да преча на никого.

— Няма да пречиш на никого — отвръща Мериъм весело.

Бела обаче продължава да ме гледа.

— Имам добри препоръки, а тук има предостатъчно старчески домове, при това добри. Мисля, че ще си намеря работа без проблем. Може да запиша да уча нещо, рисуване…

— Отдавна ли обмисляш тази възможност? — питам аз. Начинът, по който ме наблюдава и чака одобрението ми, ме кара да осъзная колко жестока съм била.

Тя кима.

— От доста време. Първо обаче исках да съм сигурна… че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — уверявам я.

— Супееер! — провиква се Мериъм.

— Разбира се, че нямам нищо против — повтарям.

Бела протяга ръка към моята и я стиска.

— Надявах се да го кажеш. Ще оставя апартамента си на Валентина; тя вече попита дали имам нещо против. Влюбена е в По.

Бела обяснява на Мериъм кой е По и двете започват да говорят за котки и как, когато собственикът се премести, животните често се връщат в стария си дом. Бела стиска ръката ми още веднъж и аз разбирам, че преместването й няма нищо общо с Валентина или По, а с желанието й да се грижи за сестра си и баща си, да бъде със семейството си, както е редно. Едва сега си припомням ясно деня на погребението. Тя слезе от колата, за да говори с мен, а аз почти я познах, но отказах да разговаряме.

Когато вдигам глава, и Мериъм, и Бела ме наблюдават. Мериъм грее.

— На мен ли говореше? — питам.

— Просто казвах на Мериъм, че може да станете съседи.

— Ами…

— Бела ми разказваше за онова, което пропуснах вчера. Каза, че бунгалото е твое. — Очите на Мериъм блестят.

— Ами, да… технически, но… Те ще оспорват завещанието.

— Не знаеш със сигурност — заявява Бела.

— Според мен е много възможно.

Мериъм се замисля.

— След като е оставено на теб… в завещание…

Поглеждам към гората и мисля за Алекс. Объркано ми е да мисля за него сега, изпитвам и мъка, и гняв. Искам да разбера толкова много неща, но така и няма да успея.

Гласът на Мериъм омеква.

— Слушай, все нещо ще измислиш. Аз просто съм егоист. Много ще се радвам, вие, момичета, да сте тук. И баща ви, и цялото ви семейство. Много се вълнувам.

— И в двата случая ще идваме на гости. Независимо какво ще се случи. Нали така, Франки? — пита Бела.

Кимам.

— Радвам се — казва Мериъм и лицето й грейва отново. — В този квартал имаме нужда от нов живот. Прекалено дълго време разчитам единствено на Хюя и Джак. Имаме нужда от семейство Капуто, за да освежат дните ни.

Бела прихва.

Хюя се провиква.

— Защо се смеете?

— Опитвам се да взема Франки и Бела за заложници — отвръща Мериъм.

Хюя припка при нас.

— Какво означава това?

— Опитвам се да ги накарам да останат.

Хюя поглежда от едната към другата. Накрая спира поглед на мен.

— Да, трябва да останеш. Животът е много по-забавен, когато си тук.

Мериъм избухва в гръмкия си смях.

— Много, ама много по-забавен. — Поглежда часовника си. — Хайде, млада госпожице, трябва да вървиш на училище.

Хюя се опитва да протестира.

— Не, не става, и без това вече сме закъснели. Баща ти ще ме убие. Веднъж да ме помоли за услуга. Трябва да спазвам обещанията си.

Мериъм започва да разказва на Бела за приятелка, която имала огромна стара къща в покрайнините на Сиатъл с много стаи, които давала под наем, и аз усещам, че някой ме подръпва за ръкава. Навеждам се и Хюя зашепва на ухото ми:

— Нали ще останеш, Франки?

Сърце не ми дава да й кажа, че няма да остана. Вместо това я галя по гърба и поглеждам отново Мериъм.

— Може ли да намина днес следобед? Трябва да ти върна книгите.

— Не бързай, задръж ги колкото искаш — усмихва се широко Мериъм.

— Не трябва…

Широката усмивка започва да се топи. И тя кима.

— Добре, миличка. Вкъщи съм.

 

 

Следобед, когато пристигам у тях с книгите, изражението на Мериъм е по-сериозно от обикновено.

— Франки, мила, радвам се, че дойде. — Тя поема книгите от ръцете ми. — Дай на мен.

Зад нея, от масата в трапезарията, се надига фигура. Гърлото ми пресъхва.

Съмър.

Ръката ми стиска рамото на Мериъм и тя обръща глава.

— Недей — прошепвам. — Не мога… Тя защо е тук?

Мериъм се обръща към мен:

— Извинявай, Франки. Не знаех, че става въпрос за един и същ човек. Съмър те чака. Иска да поговорите.

— Няма какво да си кажем. — Чувам как гласът ми се надига.

Съмър пристъпва към мен. Чувствам се като под обсада.

— Франки?

— Пробвай — насърчава ме Мериъм и ми отправя окуражаваща усмивка. — Тя наистина съжалява. Може да помогне.

Клатя глава.

— Няма да помогне.

— Моля те, Франки — обажда се отново Съмър и пристъпва към мен. Лицето й е изпито, а очите зачервени.

Мериъм я поглежда, след това се обръща към мен. Изражението й е мило и тъжно. Мразя я, задето проявява съчувствие. Усещам как собственото ми изражение става по-строго.

— Ще направя чай.

— Трябва да вървя.

— Не, остани. — Тя ме прегръща и ме повежда към масата в трапезарията.

Двете със Съмър сядаме една срещу друга. Чувам как Мериъм пълни чайника в кухнята. Свеждам очи към отпуснатите си на масата ръце. Когато тя прочиства гърло, аз заговарям преди нея и не й давам възможност да каже онова, което си е наумила.

— Алекс ми предложи тук. Това знаеше ли го?

Вдигам очи, колкото да видя, че тя клати глава.

— Долу, край водата. Направи пикник. — Усещам, че съм забола поглед в пръстена си. — Каза, че заедно сме преживели много и че има смисъл да останем заедно. Каза, че му се отразявам добре.

Съмър мълчи.

— Стори ми се романтично. Реших, че той е романтичен. Чаках го безкрайно дълго. Сега, като се замисля, се чувствам като утешителна награда.

Съмър мига, за да прогони сълзите.

— Запознахме се в гимназията. Никога не съм обичала друг. — Лицето й е мрачно.

— Много се извинявам. Разбирам. Вие имате любовна история. Аз я съсипах.

Кимам. Точно така е. Поне отчасти.

— Иска ми се да не знаеше. Не искам да променям онова, което е било между вас — уверява ме тя. — Една целувка, една грешка… нищо не означава.

Забелязвам болката й, докато говори. Не е било просто целувка. Не е нищо. За нея не е било нищо, нито пък за него; изписано е на лицето й. Било е нещо и то ще я преследва. Аз няма никога да бъда негова съпруга, но поне бях негова годеница. Имам пълното право да бъда тъжна. Остава ми това и бунгалото, докато Съмър няма нищо.

Диамантеният пръстен се завърта и когато свивам пръсти, се забива в дланта ми. Алекс изостави всички ни.

Мериъм поставя чайника и чашки в средата на масата. Всички мълчим. След това Мериъм отпуска ръка на рамото ми и за момент ядът ми се стопява. Чувствам се уморена, иска ми се да си легна. Замислям се за канапето на Джак, за мириса на одеялото — на кедър и лавандула. От чайника се вие пара, докато Мериъм излиза от стаята.

— Сега вече всичко е различно — отбелязвам.

— Наистина много съжалявам. Вярваш ли ми? — Съмър се мръщи тъжно. Кимам едва забележимо.

— Беше по-лесно, когато не те познавах — прошепва тя.

И двете гледаме чайника, докато най-сетне тя става и налива. Една чашка за нея и една за мен.

— Не можем да бъдем приятелки — натъртвам аз. В гласа си, колкото и да е изненадващо, долавям нотки на съжаление.

 

 

Когато се връщам, Бела чисти палатката. Вече е събрала някои от нещата си. Казвам й, че отивам на разходка, а тя оглежда внимателно лицето ми и едва тогава кима.

Тръгвам по пътеката, по която минах в деня, когато Бела пристигна. Във фантазиите си съм минавала по нея десетки пъти. Минавам през папратта и търся онова, което Хюя би набрала, за да изяде. Минавам покрай две еднакви дугласки ели. След това покрай онзи пън и многобройните избуяли фиданки, които се протягат към слънцето. Вървя през гората, докато дърветата не се разреждат и земята не става скалиста. Вдигам очи, вече не гледам в краката си и обхващам с поглед океана, който неочаквано изниква пред мен. Вдишвам въздуха и усещам как соленият бриз роши косата ми. Тясна пътека се вие надолу по скалистото лице към водната шир. Краката ми следват завоите, по които са минавали мнозина преди мен. Вървя сама. Стъпките ми са тихи. Чувам единствено чайките и вълните, които се разбиват в скалите.

Спирам на мястото, на което пътеката докосва водата. По-точно казано, водата плиска в пътеката. Колко необуздан ми се струва океанът след горската тишина и спокойствие. Колко различни са и звуците, и миризмите. Носи се остър, металически, живителен аромат на сол. Свалям обувките и ги хвърлям зад себе си. Топвам единия си крак във водата. Побиват ме студени тръпки и аз го дръпвам. Винаги е така, напомням си аз. Отначало е прекалено студено.

Насилвам се да вляза, все още облечена в лятната си рокля, и напредвам, докато водата стига до коленете ми. Студът ми носи сладка болка. Навеждам се и плувам чак до там, където вълните се разбиват в скалите. Там е спокойно, нося се като шамандура в студа, надигам се и се спускам с нежното люшкане на океана. Поглеждам към ръцете си през зеленикавата вода. Кожата на пръстите ми е започнала да се набръчква. Поглеждам лявата ръка и диамантът намига като око.

Tesoro mio, шепна, въпреки че съм го наричала с тези думи единствено наум. Tesoro mio, съкровище мое, любими мой. Представям си го до мен, както беше преди много години, онази нощ, усмихнат щастливо, блестящ, като създание от друго измерение. Също като ангел.