Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (18)

Осемнадесета глава

Когато колата поднася на алеята пред Джак, той тъкмо излиза от къщата. С работни ботуши е и държи ключове и портфейл.

— Здрасти. — Изражението му преминава от щастлива изненада към угриженост. — Добре ли си?

Клатя глава.

— Хюя тук ли е?

— Не. Ти да не си… какво…

Клатя отново глава. Умът ми се стрелка по тъмни пътеки. Чувам музика от друга стая. Хора се смеят. Виждам Алекс и Съмър притиснати до една стена.

— Ще влезеш ли? — кани ме Джак.

— Не.

— Искаш ли чаша чай?

— Не искам чаша чай.

Дъхът ми излиза бързо, плитък. Джак мига и чака.

Искам си годеника.

Искам си стария живот.

Искам всичко да бъде както преди.

Искам да не знам онова, което научих.

Джак протяга ръка.

— Влез вътре, Франки, струваш ми се… уморена.

— Не. — Отдръпвам се от него и поглеждам ръката му. Проследявам я с очи и стигам чак до лицето. — Ти харесваш ли ме, Джак?

Той не отговаря.

Вглеждам се в лицето му. Тъмни очи, плътни устни, кожа с цвета на карамел. Колко е различен от Алекс.

— Попитах те дали ме харесваш — настоявам аз.

— В какъв смисъл?

— Много добре знаеш в какъв смисъл.

Той пристъпва от крак на крак.

— Да.

— Да, харесваш ме, така ли?

— Франки, това е… не знам дали ти…

Той се чувства неловко. По-неловко от когато и да било откакто го познавам. В този момент изглежда по-млад, отколкото е.

— Защо ме харесваш?

Той се мръщи отново.

— По дяволите, Франки, не знам.

— След като ме харесваш, кажи ми защо — настоявам аз.

Той вдига очи към небето, след това отново ме поглежда. Накрая се навежда към обувките.

— Не можеш да ми кажеш. — Тръгвам към колата. Сърцето ми бие оглушително.

— Франки! — провиква се Джак, но аз не се обръщам.

— Майната ти! — изкрещявам аз, но този вик не е за Джак. За Алекс е. Алекс и Съмър. Бясна съм, защото чаках толкова време Алекс да ми предложи да се оженим. Бясна съм, защото не съм разбрала. Бясна съм, защото се преструвах, че всичко е съвършено. Бясна съм заради тайните, които са надвиснали като огромен облак. В гърдите ми гори ярост, раздира гърлото ми. Бясна съм и на това място, на дърветата, на въздуха и на всичко. Майната ти. Майната ви на всички.

Усещам едра, топла ръка до моята и пръстите, които ме стискат.

— Почакай, Франки.

— Пусни ме! — ръмжа аз. Обръщам се съвсем малко, за да видя умолителното изражение по лицето на Джак.

— Какво става? Трябва да ми отделиш минутка. — Гласът му е дълбок и нежен.

— Не! Няма да чакам! Чаках предостатъчно — почти пищя аз.

Той не е бил сигурен. Накара ме да чакам. Обичал е нея. Аз съм била просто едно задължение.

Сърцето ми блъска толкова бързо, сякаш се кани да изскочи от гърдите ми.

— Франки…

— Харесваш ме просто така, нали?

— Да.

— След като не можеш да кажеш защо, значи не можеш!

— Франки, наистина те харесвам.

Отскубвам ръка от неговата.

— Точно така. Но не толкова, колкото другата. Колкото следващата!

Също като момичето с пясъчноруси мигли, което иска да бъде в океана заедно с теб, което не е търпяло недостатъците ти години наред и се е преструвало, че нямаш недостатъци. Няма нищо… Усещам, че сълзите започват да се стичат по лицето ми.

— Франки…

Думите изчезват. Гърлото ми се свива като юмрук около тях.

Джак говори тихо.

— Харесвам те, защото те харесвам, Франки. Не би трябвало да те харесвам точно в този момент, след всичко, което си преживяла. Няма да е справедливо към теб. Защото и в момента имаш предостатъчно неща, за които да мислиш.

По лицето ми се търкалят сълзи. Джак пристъпва по-близо. Облягам се на колата и притискам чело към покрива. Моля те. Иска ми се да го помоля, но не мога да реша дали искам да отстъпи, или да приближи.

— Ей — шепне той, — харесвам те, защото си стегнат човек. Силна. Но и мила. Малко съсипана, но не напълно.

Сега вече искам да му кажа да спре, но плача толкова силно, че ми е трудно да си поема дъх.

— Красива си. Разбира се — добавя той, а гласът му се стеле като мед, — но това сигурно го знаеш. — Усещам как ръката му пълзи към рамото ми. Искам да я перна и същевременно да се притисна в нея, в него.

— И си добра. Струваш ми се добър, свестен, честен човек. Държиш се добре с баща си. Гневна си на сестра си, въпреки това я търпиш. Защото я обичаш и знаеш, че кръвта вода не става. Опитваш се да постъпиш правилно. Може и да ти прозвучи глупаво, но това означава много. Поне за мен.

Искам да се обърна и да го погледна, но лицето ми остава притиснато в колата, а сълзите ми продължават да текат. Вече си поемам дъх, бърз, колкото да ми стигне.

— Франки? — вика ме Джак. — Това ли искаше? Не съм правил подобно нещо от много отдавна… Не ме бива в обясненията.

Палецът му се движи по кожата, но той не пристъпва по-близо.

Клатя глава.

— Не… е… това — успявам да изрека, докато хлипам.

Само че не мога да обясня какво е. Онова, което научих, няма нищо общо с него. Въпреки това си изкарах гнева на него, въпреки това изисквам от него. Постъпих несправедливо. Много несправедливо, защото бях обсебена от мъка, ярост и чувство за вина.

Тонът на Джак се променя. По-убедителен е, същевременно мил.

— Моля те, Франки, ела вътре.

Клатя глава ту на едната, ту на другата страна и тя се потрива в метала. Усещам ръката му.

— Трябва да седнеш.

— Трябва да вървя.

— Ще ти направя чай.

— Трябва да вървя.

— Стига приказки — заявява решително той. — Оставаш.

Придърпва ме, колкото да отстъпя от колата, след това ме прегръща и ме води към къщата си. Лицето ми е омазано в сълзи и сополи, сгърчено. Свеждам глава.

— Той я е обичал.

— Кой?

— Алекс. Моят… Обичал е Съмър.

— О! — Джак спира. — Много ми е мъчно, че е станало така, Франки. — Гласът му звучи нежно до косата ми.

Чувствам се като глупачка. И съм уморена.

— И на мен — мърморя аз.

— Хайде — казва внимателно той. — Трябва да отида да взема Хюя. Ще ти направя чай, след това ще те оставя да си починеш. Разполагай се. Нали?

Помага ми да се кача по стълбите. Усещам, че нямам повече сили да се противя — сянка, която се стопява в мекия сумрак. Тялото ми е немощно, разтреперано. Поставям единия крак пред другия, но Джак почти ме пренася вътре.

— Добре — съгласявам се с едва доловим гласец.

 

 

Събуждам се на канапето у Джак и виждам на масичката пред мен пълна чаша студен чай. Когато сядам, на пода се смъква одеяло. Направено е от различни пъстроцветни парчета с цвят на лимон, кайсия, фуксия, обточени с черна вълна. Мирише на лавандула и кедър. Промушвам пръст през дупките.

Смехът на Хюя отеква някъде в далечината; обръщам глава, за да установя откъде идва. И гласът на Джак е там, дълбок, приглушен. Сигурно са навън.

Зад чашата чай, в кафява чаша със същата чинийка, се вижда малък терариум, кръгъл като глобус, с кръгла дупка от едната страна. Основата е пълна с черна пръст, а отгоре има тъмнозелен мъх. Вътре се виждат растения, най-вероятно папрат, която прилича на малки борове, протегнали се към юрната част на стъклото, а сгушена сред тях се вижда пътека, направена от пясък, поръсен с миниатюрни камъчета, която води към мъничка дървена къща. Направена е на ръка, стените са от кибритени клечки, подредени една върху друга, прозорците са колкото монети, а вратата е само за феи. Бръквам през отвора на терариума и докосвам покрива с върха на пръста си. Това е бунгалото. Отпускам се назад на канапето, одеялото се смъква до стъпалата ми, но аз разглеждам малкия стъклен глобус, сякаш е някакъв сън.

Навън все още е светло. Ставам и докосвам очерталите се в джоба ми ключове от колата. Откъсвам лист от тетрадката, която видях на масата в трапезарията, и пиша бележка с един от цветните моливи на Хюя. Пурпурен молив.

Благодаря ти.

Изливам студения чай в мивката и оставям бележката на плота в кухнята.

 

 

Същата нощ лежа будна и не обръщам внимание на Бела, която чука тихо на вратата. Чувам двамата с Даниъл отвън, тревожат се за мен, обсъждат какво да правят, след това настъпва тишина, когато се пъхват в палатките си. Тази вечер Даниъл не свири на китара и аз съм доволна.

Гледам тавана, дървените греди, тънките сиви паяжини в ъгъла, където паякът си е направил дом. Не мога да заспя и дори не се опитвам. Вместо това се връщам към дните, преди Алекс да загине. Онези дни бяха толкова обикновени, но ето че станаха болезнени, ярки, когато си ги спомням. И преди съм мислила за тях, много мислих, търсех нещо. Търсех знаци, че той ще умре. Знаци, които е трябвало да забележа. Скърцането на гъгрици, които предвещават смърт. Да съм стъпвала върху пукнатини? Числа, които носят нещастие. Черни котки.

Уикендът преди всичко да се промени, ходихме да хапнем в любимото ни кафене. Там се бях запознала със Съмър, която бях забравила. Алекс си поръча обичайното — голяма закуска без спанак и еспресо. Аз предпочетох гранола. Седяхме на маса край прозореца, наблюдавахме как хората доближават глави, за да прочетат залепеното на прозореца меню. Минаваха семейства с бебешки колички, възрастни двойки с малки, тромави кученца.

— Запознах се с нея тук — казвам му аз. Той продължава да чете вестника, разбира се. Той е част от миналото, а аз съм тук. Сийхокс все още не са изгубили. Чете за предстоящия мач и тогава си мисли, че имат шанс да победят.

— Съмър — продължавам с горчивина. — Тя дойде с Травис и аз се запознах с нея. Бях забравила. След това я видях отново и си поговорихме.

Алекс обръща страница.

— Тя е тук. И двете сме тук. Какво ще кажеш? Прилича на лоша шега.

Той е с шапка — пролетта все още не е настъпила — и плетен пуловер. Като от реклама на „Гал“ е. Ще му донесат закуската след минутка и той ще се усмихне на сервитьорката.

Аз се навеждам към него.

— Откога я харесваш? Откога мислиш за нея? Кажи? За нея ли мислеше, когато се целувахме? Сега за нея ли мислиш?

Алекс не помръдва. Иска ми се да се пресегна през масата и да го зашлевя. Искам да видя как по лицето му се изписва шок. Искам да видя розовото очертание на ръката ми да се отпечата на бузата му.

— Чаках те — съскам аз. — Хората мислеха, че съм луда. Мислеха, че ако наистина ме обичаше, щеше да ми предложиш преди години. Аз обаче те чаках. Търпях майка ти, търпях те да изчезваш през уикендите. Търпях теб.

Алекс вдига глава и поглежда през прозореца. Една жена гледа менюто, преценява и решава. Малкият й син я държи за ръка. Момченцето ме поглежда. Косата му стърчи, сякаш току-що е станал от леглото, а бузите му са червени като ябълки.

— Мислех — започвам аз, след това си поемам дъх. — Онзи път, когато се опита да ме научиш да карам сърф… мислех, че ако се науча, ще ми предложиш… ако мога да бъда онова момиче. Само че не можах да се справя. Не бях онова момиче. — Клатя бавно глава. — Защо ми предложи, Алекс? Защо го направи след всичкото това време? За да ме задържиш ли? За да не се чувстваш виновен ли?

Алекс отново навежда глава над вестника.

Гласът ми се надига.

— Не можеш да предложиш на някого единствено защото се чувстваш длъжен. Не е достатъчно.

Спомням си спора за клетвите. Обещания, които са завинаги. Алекс се съгласи на всичко, което искам.

— Какво щеше да стане след сватбата? — изкрещявам аз. — Нима щеше да продължиш да се преструваш, че всичко е наред? Че не се чувстваш като… хванат в капан?

Сервитьорката приближава, носи голямата му закуска. Казва се Алис и тъмната й коса е сплетена, а плитката — прехвърлена на гърдите. Крайчето й се къдри на едната й гърда. Сервира храната пред Алекс, а той оставя вестника и се ухилва.

— Благодаря, Алис.

— Майната ти — казвам му аз.

В онзи момент ми се искаше и моята храна да пристигне. Притеснявах се дали ще се побера в сватбената рокля, но закуската на Алекс миришеше на мазнина, на сол, много вкусно. Той набоде наденичка с вилицата си и аз забелязах как сокът се излива. Бях много гладна и ми се искаше той да ми предложи хапка. Погледът му беше забоден в чинията пред него. Наденица, яйца, препечена филия с масло, печени на скара домати.

— Кога спряхме да говорим? — питам аз, но вече знам отговора. Много отдавна. Може би от времето на онова пътуване до Италия. С течение на годините разговаряхме все по-малко. Защото се познавахме прекалено добре, казвах си аз. Защото нямахме много за казване. Защото сега вече бяхме част от разказите си, той беше в моите, аз в неговите; нямаше причина да ги разказваме. Защото нямаше нови истории. Защото се чувствахме добре.

Алекс вдигна поглед от чинията си, бузата му бе издута от храна.

— Добре ли си, миличко?

— Да — отвърнах. Стомахът ми обаче беше на друго мнение. Погледнах го и тайно ми се прииска да сподели с мен храната си. Без да пита. Искаше ми се просто да знае.

Сега, в бунгалото, тъй като не можех да спя и погледът ми беше бистър, аз отговорих искрено.

— Не. Не съм добре.

 

 

На сутринта Бела идва в бунгалото и аз правя кафе, без да кажа и дума. Почти не съм спала. Главата ме боли.

Бела изчаква да седна с горещото кафе и ми съобщава нещастно.

— Татко и лелите ще дойдат за обяд.

— Сериозно?

— Неделя е — обяснява тя. Духа кафето и каймакът се раздвижва. — Вчера къде ходи?

— В Едисън.

— В Едисън ли?

— До Брашнената ферма.

— За хляб ли?

Въпросът е толкова невинен, че ми идва да се изсмея. Или пък да заплача. По-скоро да заплача.

— За да видя Съмър.

— А, добре. — Бела се оживява за момент, след това се мръщи. — Защо?

Преглъщам глътка кафе и не отговарям.

— Франки?

Тя пробва отново по типичния за семейство Капуто начин.

— Soru?

— Тя е обичала Алекс.

— Какво?

— Съмър е обичала Алекс. Целунала го е. Двамата са се целували.

Бела мига срещу мен.

— Ти как…

— Мериъм каза нещо. Каза, че Съмър е изгубила любим човек. Било нещастен случай. Аз сама се досетих.

Не й обяснявам, че всичко се връзва. Че всичко е станало по-ясно, че е разсеяло тъмните сенки.

— Мили боже! — възкликва Бела. — Господи, Франки, това е ужасно!

— Да.

— Ти… как се чувстваш?

— Не съм добре.

— Не. Не си добре. Не, разбира се. — Тя кима. Пребледняла е.

— Ядосана. Тъжна. Не знам кое от двете. Май и двете. Объркана.

— Разбира се. — Тя клати глава. — Много ми е мъчно.

Когато я поглеждам, имам чувството, че е създадена от кръгли неща. Кръгли очи, кръгла уста, тъмната коса обрамчва кръгло лице. Също като дете. Проклинам се за начина, по който се държах с нея. Заради вината, която й бях стоварила. Кръвта вода не става… Джак е вторият човек, който го каза наскоро.

Залива ме чувство на вина.

— Обвинявах теб, че си го целунала. Че си се опитала да ми го отнемеш. А през всичкото това време…

Не успявам да довърша. Струва ми се, че Бела също ще се разплаче.

— О! — прошепва тя.

— Обвинявах теб — клатя глава, след като знам, че е нелепо. Било е очевидно. — За всичко.

Тя мига срещу мен и клати глава. И двете знаем, че е истина.

— Много се извинявам — заявявам най-сетне аз.

Отивам при нея и я прегръщам за пръв път от много време насам. В първите няколко секунди се чувстваме неловко, след това усещам как тя се обляга на мен. Продължава да клати глава и плаче. Усещам облекчението, което залива и двете.

— Просто си мислех — чувам кухия си глас, — че ако имах онова, което имаха мама и татко… че ако се държа за него… ще бъде… но нищо не е…

Бела вдига глава и кима. По бузите й се стичат сълзи.