Джим Харисън
Легенди за страстта (1)

Глава 1

В края на октомври 1914 година трима братя яздеха от Шото, щата Монтана, към Калгари в Алберта, за да вземат участие в Първата световна война (Съединените щати не влязоха в конфликта до 1917 г.). Един стар шайен на име Бързия нож пътуваше с тях, за да върне конете, защото бяха чистокръвни, а баща им смяташе, че синовете му не могат да тръгнат на война на стари кранти. Бързия нож знаеше всички пътеки в северните Скалисти планини и затова пътят им преминаваше през диви места далече от всякакви пътища и поселения. Потеглиха, преди да се зазори. Баща им държеше маслена лампа в конюшнята, наметнат с шуба от бизонска кожа, и прощалният му дъх, когато прегърна всеки от тях поред, се издигна към подпорите на тавана като бяло облаче.

С първите лъчи на слънцето задуха силен вятър, който разлюля пожълтелите трепетлики и разпиля листата им над високото пасище, погребвайки ги сред шубраците. Когато пресякоха първата река, листата на канадската топола, откъснати от вятъра и уловени от водовъртежите, завършваха пътя си, напластени върху стърчащите скали.

Те се спряха и се загледаха в белоглавия орел, който, прогонен от първия сняг в планините, безуспешно преследваше ято диви гъски в папратите. Дори тук в долината все още се чуваше високият чист рев на вятъра сред голите студени планински чукари там горе, където гората свършваше.

По обяд пресякоха кордилерата^[1] и се обърнаха да хвърлят последен поглед към ранчото. Братята се загледаха в пейзажа, спиращ дъха благодарение на пронизващия вятър, който така бе изчистил въздуха, че ранчото изглеждаше невъзможно близко и живописно, въпреки че се намираше на повече от двайсет мили разстояние. Бързия нож обаче остана безразличен към красотата на природата, защото се боеше от сантименталностите и гледаше право напред с презрение, когато пресякоха релсите на Северната тихоокеанска железница. А малко по-късно по обяд, когато чуха тъжния вой на вълк, всички се престориха, че не са го чули, защото обедният вой на вълк беше най-лошата от всички поличби. Обядваха на седлата, сякаш за да избягат от печалния звук и да се отдалечат от долината, където той можеше да ги застигне отново. Алфред, най-големият брат, каза молитва, а в това време Тристан, средният брат, изруга и пришпори коня си покрай Алфред и Бързия нож. Най-малкият брат Самюел яздеше спокойно, любувайки се на флората и фауната, която ги обграждаше. Той беше любимецът на семейството и макар да беше само на осемнайсет години, вече бе прекарал една година в Харвард, изучавайки наследството на Агаси^[2] в музея „Пийбоди“. Бързия нож се спря на края на поляната, за да изчака Самюел да ги настигне, и сърцето му застина, когато видя дорестият му кон да се появява от гората заедно с ездача, който се заливаше от смях, сложил пред лицето си полуизбелял череп на бизон.

На третия ден от пътуването им вятърът стихна, въздухът поомекна и слънцето грееше приглушено заради есенната мъгла. Тристан уби елен за голямо неудоволствие на Самюел, който яде от него само заради вродената си вежливост. Алфред, както обикновено, бе замислен и затворен, питайки се през цялото време как Бързия нож и Тристан успяваха да погълнат такова количество дивечово месо. Той предпочиташе говеждо. Докато Бързия нож и Тристан ядяха черния дроб, Самюел се засмя и каза, че самият той бил всеяден, макар да предполагал, че един ден ще стане вегетарианец, но Тристан очевидно бил месоядно животно и след като се натъпчел веднъж, сетне дни наред можел да язди, да спи, да пие или да блудства, без да яде. Тристан даде останалата част от елена на един беден чифликчия, преселник, в чийто окаян хамбар спаха през нощта, предпочитайки него пред вонящата на амоняк колиба, пълна с деца. Както можеше да се очаква, чифликчията не знаеше, че в Европа се води война, нито пък имаше някаква ясна представа къде изобщо се намира Европа. И съвсем неочаквано по време на вечерята Самюел хареса най-голямата дъщеря на домакина им и й цитира стих от Хайнрих Хайне на нейния роден немски. Бащата се разсмя, а майката и дъщерята напуснаха смутени масата.

Призори, когато отново потеглиха на път, дъщерята даде на Самюел шал, който сама бе изплела през нощта. Самюел целуна ръката й, каза, че ще й пише и й даде един златен джобен часовник да му го пази. Бързия нож наблюдаваше тази сцена от оградата, докато оседлаваше конете. Той взе седлото на Самюел, сякаш взимаше в ръцете си самата съдба, която винаги обитаваше най-далечните и най-тъмните предели на женския пол. Пандора, Медуза, вакханките и фуриите са все женски божества, макар да са второстепенни по характер и да надхвърлят понятието за пол. Кой символизира смъртта по-добре от тях, които носят на плещите си цялата земя и ни разкриват сърцето на красотата?

Те изминаха целия път до Калгари в пълния апогей на краткото циганско лято. Имаха неприятен инцидент в една крайпътна кръчма, където вързаха конете си и влязоха да наквасят прашните си усти с чаша бира. Собственикът отказа да допусне Бързия нож в заведението си. Самюел и Алфред се опитаха да го вразумят, после Тристан влезе, след като бе напоил конете, прецени ситуацията и просна собственика на кръчмата в безсъзнание на земята. Сетне подхвърли една златна монета на портиера, който нервно стискаше пистолета си, взе бутилка с уиски и бъчонка с бира и четиримата си устроиха пикник под едно дърво навън. Алфред и Самюел свиха рамене, отдавна свикнали с поведението на брат си. Бързия нож харесваше вкуса на бирата и уискито, но само изплакна устата си с тях, преди да изплюе течността на земята. Той бе шайен, но последните трийсет години беше живял в земите на кри и черноногите^[3] и бе решил, че ще се напие само ако се върне в Куция елен^[4], преди да умре. Действията му предизвикаха смеха на Самюел и Алфред, но не и на Тристан, който разбираше мотивите на Бързия нож и беше близък с него още от тригодишна възраст, докато Самюел и Алфред не обръщаха много внимание на шайена.

В Калгари получиха неочаквано топъл прием като доброволци. Майорът, който сформираше местния кавалерийски корпус, произхождаше от същата област в Корнуол, откъдето и баща им; той дори бе отплавал от Фолмаут^[5] на една шхуна през същата година, само че към Халифакс вместо към Балтимор. Майорът беше донякъде озадачен от отказа на Съединените щати да влязат във войната, която по негово мнение щеше да бъде по-чудовищна и по-тежка, отколкото предполагаха канадците, които с присъщия си лековат оптимизъм смятаха, че кайзерът и неговите фрицове ще бъдат обърнати в бяг в момента, в който местните момчета стъпят на континента. Но от друга страна, една такава простодушна самонадеяност се ценеше у войниците, които в повечето случаи бяха пушечно месо за международните икономически и политически машинации. По време на едномесечната им подготовка, предшестваща прехвърлянето им в Квебек с влак, Алфред бързо стана офицер, а Самюел адютант благодарение на познанията си по немски и умението му да чете топографски карти. Тристан обаче пиеше и предизвикваше свади и беше изпратен да се грижи за конете, което между впрочем напълно го устройваше. Цялата тази история с униформите и безкрайните строеви подготовки го отегчаваше до смърт. Ако не се чувстваше задължен към баща си да се грижи за Самюел, той отдавна щеше да избяга от казармата с откраднат кон, поемайки на юг по следите на Бързия нож.

 

 

В същото време, недалеч от Шото, Уилям Лъдлоу (полковник от запаса от Инженерните войски на Съединените щати) прекарваше в ранчото си безсънни нощи. Беше се простудил сутринта, когато изпращаше момчетата и от една седмица бе на легло, взирайки се през северния прозорец в очакване Бързия нож да се върне с някакви новини, колкото и оскъдни да са те. Пишеше дълги писма на жена си, която прекарваше зимата в Прайдс Кросинг, северно от Бостън, където държеше квартира на площад Луисбърг, за да може вечерите да ходи на опера и симфонични концерти. Тя обичаше Монтана от май до октомври, но точно толкова обичаше да се качи на влака и да се върне в изтънчения Бостън — нещо обичайно за богатите земевладелци през онези дни. Противно на общоприетата заблуда каубоите никога не са притежавали свои стопанства. Те не бяха нищо друго, освен опитни странстващи хипита на своето време, казаци на откритите пасища, които познаваха животните много по-добре, отколкото себеподобните си. Някои от най-големите ферми в Северна и Централна Монтана в повечето случаи бяха собственост на отсъстващи шотландски и английски благородници. (Веднъж един недодялан ирландец на име сър Джордж Тор, със съмнителен благороден произход, бе вбесил индианците, избивайки хиляди лосове и още толкова бизони просто „за забавление“ по време на една своя ловна експедиция.)

Но Лъдлоу пишеше на жена си с печал. Тя бе настоявала Самюел да не отива на война. Миналата година мисис Лъдлоу се беше наслаждавала на техните съботни обеди в Бостън, разговаряйки с него за винаги вълнуващата му изминала седмица в Харвард. Тя неизменно бе обсипвала най-малкия си син с нежност и внимание, след като Алфред още от малък се беше оказал прекалено сдържан и методичен, а Тристан твърде необуздан. През септември, месец след събитията в Сараево^[6], тя се беше скарала със съпруга си и три дни по-късно, колкото й бяха нужни, за да събере багажа си, напусна Монтана. Сега Лъдлоу знаеше, че е трябвало да задържи Самюел и да го върне в Харвард дори само за да угоди на жена си. Младата втора братовчедка, Сузана, която тя бе довела от изток с надеждата да осигури добра партия за Алфред, вместо това се беше сгодила за Тристан. Лъдлоу намери това за забавно, защото тайно гледаше с благосклонност на лошото поведение на Тристан, въпреки че веднага след годежа Тристан непростимо изчезна за цяла седмица с Бързия нож в преследване на мечка гризли, която бе убила две крави.

Лъдлоу лежеше под юргана, разглеждайки дневниците, които беше водил през живота си, докато мислите му се лутаха в нещо подобно на треска. Той бе достигнал възрастта, когато обичайно романтичният му ум беше започнал да открива ирониите в живота. Миналото се беше превърнало в тъмен вир, от който не можеше да извади никакви заключения. Макар да бе на шейсет и четири, здравето и силата му не бяха го напуснали, а родителите му, и двамата прехвърлили осемдесетте, бяха живи в Корнуол, което означаваше, че ако не се случеше някаква злополука, имаше всички изгледи да живее по-дълго, отколкото би искал. В един от дневниците си се натъкна на някакво сантиментално стихотворение от времето на престоя си във Вера Круз^[7] и с изненада забеляза, че го е залепил до изрезка от вестник, която разказваше за „Плодовитостта на треската“. Като минен инженер той бе пътувал от Мейн до Вера Круз, Тумбстоун в Аризона, Марипоса в Калифорния и медните мини в Горния полуостров на Мичиган. Остана неженен, докато не навърши трийсет и пет години, а сетне изборът му — дъщерята на много богат инвестиционен банкер от Масачузетс — се бе оказал непривлекателен и за двете страни. Не че нейното богатство беше повлияло някак на тази странна женитба — като инженер в сребърните мини във Вера Круз той изкарваше по петстотин фунта на месец, което се равняваше на четири хиляди долара по курса от онова време. Държеше парите си в банка в Хелена^[8], където пътуваше по няколко пъти в годината, за да наглежда финансите си и да присъства на сбирките на Скотовъдния клуб. Но бракът му постепенно беше изтлял, романтичният му пламък постепенно се беше трансформирал в една причудлива и елегантна отчужденост. Дългото им сватбено пътешествие в Европа ги беше цивилизовало в достатъчна степен, че да не го е особено грижа за това, че тя си намираше любовник през зимата в Бостън, обикновено много по-млад от нея. Нейната последна, дискретно скандална афера беше с млад студент от Харвард на име Джон Рийд, който по-късно стана известен болшевик и умря от тиф в Москва. Подобно на мнозина богати феминистки от онова време, интересите й бяха пламенни и екзотични. След като първият й син подобаващо бе кръстен на дядо й, вторият въплъти малкото й трепети и бе наречен „Тристан“ — име, което бе запомнила от часовете по средновековна поезия в Уелзли. Донякъде типично, тя беше първата жена, която игра поло на равна нога с разглезените богаташки синове, възприемащи света като своя конюшня. Мисис Лъдлоу се беше опитала да направи бедния Самюел художник, но той бе наследил научните наклонности на баща си и предпочиташе да обикаля из ранчото със справочниците си по естествена история, поправяйки усърдно викторианските им неточности.

За първи път, откакто момчетата заминаха, Лъдлоу слезе долу за вечеря и погледна с отчаяние самотния стол, сложен начело на дългата маса в трапезарията, чийто хлад не можеше да бъде смекчен дори от ярко бумтящия огън. Роскоу Декър, неговият надзирател, пиеше кафе с жена си, която наричаше Пет, индианка от племето кри, известна със своята красота. През последните няколко години съпругата на Лъдлоу я беше научила да готви с помощта на една старинна френска готварска книга, чието заглавие беше „Али Баб“. Декър (никой не го наричаше Роскоу, име, което той не обичаше) беше на около четирийсет и имаше стройните крака на ездач, набити рамене и здрави ръце, с които се беше сдобил на младини, копаейки дупки за стълбове.

Лъдлоу сподели, че се чувства самотен и се поинтересува дали биха вечеряли с него в трапезарията. Пет му наля кафе и поклати отрицателно глава, а Декър погледна настрани. Лъдлоу усети лицето му да пламва и се замисли дали да не им заповяда да ядат с него въпреки десетте години, през които бяха живели добре заедно, макар и на разстояние.

И така полковникът и Декър пиха следобедното си кафе в напрегнато мълчание, без да обръщат внимание на уханието на нормандската еленова яхния със сайдер, която Пет готвеше на печката на дърва. Декър се опита да отвори приказка за добитъка, но Лъдлоу остана загледан в далечината, глух в гнева си. Той наблюдаваше Изабел, деветгодишната дъщеря на Декър, кръстена на съпругата му, която дойде от обора, носейки нещо в ръцете си. Тя мина покрай бараката на помпата, влезе в кухнята и „нещото“ се оказа малък язовец само на няколко седмици, който Тристан й беше дал. Пет й нареди да изнесе зверчето навън, но Лъдлоу я спря, подтикван от любопитство. Язовецът изглеждаше болен и полковникът каза, че млякото за него трябва да е топло, а месото да е накълцано на ситно. Пет сви рамене и започна да разточва тесто за курабии. В това време Лъдлоу сложи да се топли мляко, а Декър прегледа животинката. В килера намериха запас от бебешки шишета с биберон и Изабел нахрани язовеца, люлеейки го на ръце, докато той пиеше лакомо. Сега Лъдлоу се разведри, извади бутилка арманяк^[9] и наля на себе си и Декър по чаша в добавка към кафето им. Като половин индианка Изабел отказваше да ходи на училище и затова Лъдлоу заяви, че най-накрая ще се заеме с образованието й, започвайки на другата сутрин в осем.

Настроението дотолкова се оживи, че полковникът слезе в избата за бутилка с добро бордо, което да върви с яденето. В продължение на години той беше проявявал безразличие към слабостта на жена си към хубавото вино, но след това постепенно прегърна тази страст, прочете една книга по винология и започна да пие по много. Въпреки това избата му беше претъпкана с бутилки с вино, голяма част от тях от дерайлирал влак на Северната тихоокеанска железница, пътуващ към Сан Франциско, които беше купил нелегално от някакъв железопътен служител. И докато беше в избата, той най-накрая реши проблема — всички щяха да вечерят заедно в кухнята, в това число и Бързия нож, когато се върнеше. Лъдлоу се надяваше, че по този начин отсъствието на синовете му няма да бъде толкова очебийно и мъчително. Връщайки се в кухнята, той обясни решението си като мярка за пестене на гориво през зимата. Трапезарията щеше да бъде заключена. Семейството на Декър щеше да се премести в гостната, а тримата работници в ранчото можеха да се настанят в хижата на Декър. Всички знаеха, че Бързия нож никога нямаше да напусне колибата си, в която влизаше само той и малката Изабел, която веднъж като тригодишна се беше разболяла и Бързия нож пожела да извърши над нея някакъв таен обред. Лъдлоу обаче знаеше, че старият индианец пазеше в колибата си торба с трофейни скалпове, не малко от тях на бледолики, но тайно одобряваше това.

След вечеря всички играха пинокъл^[10], като повечето пъти печелеха Пет и Изабел заради виното и брендито, което Лъдлоу и Декър изпиха. Лъдлоу обяви, че утре Декър трябва да си вземе почивен ден и двамата да отидат на лов за яребици със сетерите. Декър каза, че по негово мнение Бързия нож ще се върне до няколко дни. Пет сервира пудинг от зрели сливи от градината, а Изабел заспа на стола с язовеца, който се кокореше изпод одеялото в скута й. В полунощ Лъдлоу си легна с топлото усещане и убеденост, че светът все пак е добро място, че войната бързо ще свърши и че на другия ден двамата с Декър ще имат успешен лов. Той прочете нощната си молитва, включвайки в нея за разнообразие и Бързия нож, който като езичник несъмнено нямаше да може да се възползва от благотворното й влияние.

Малко след три през нощта полковникът се събуди, облян в студена пот след сън, който беше толкова жив и истински, че продължи да потръпва половин час след това. В съня бе видял синовете си да загиват в битка, докато той стоеше безпомощен на една гола скала. След това беше погледнал надолу, забелязвайки, че носи гамаши от кожа на лос и всъщност бе Бързия нож. Запали лулата си и докато гледаше трепкащите върху стената сенки на керосиновата лампа, се замисли къде бе самият той в този сън, който беше още по-мъчителен заради един спомен от 1874 г., когато полковникът беше на лагер сред хълмовете на Шорт-Пайн. Тогава Бързия нож бе дошъл, съобщавайки му равнодушно, че Седящия бик настъпва към тях от юг по поречието на река Тонг начело на пет хиляди храбри бойци. Те яздиха три дни и три нощи, без да спират, за да се измъкнат от този капан, а някои от мъжете се привързваха за седлата си, за да не паднат от изтощение.

Лъдлоу се загърна с халата си и излезе от стаята, тръгвайки надолу по коридора, като пътьом надникна първо в стаята на Алфред с всичките сантиментални джунджурии, гири и наръчници в нея, а след това в тази на Самюел, отрупана с микроскопи, препарирани животни, в това число един озъбен росомах, ботанически експонати и парче дърво, извадено от реката през юношеските му години, което поразително приличаше на ястреб. Стаята на Тристан, в която Лъдлоу не помнеше да е влизал скоро, беше гола и пуста. На пода беше постлана кожа от черноопашат елен, възглавницата на леглото бе покрита с кожа от язовец, а в ъгъла имаше малък куфар. Полковникът се намръщи, знаейки, че кожата върху възглавницата е от един любимец на Тристан: когато синът му беше на десет години, самият той бе застрелял зверчето, след като то бе убило кученцето на съпругата му, заради което тя беше изпаднала в истерия. Язовецът, обикновено доста агресивно животно, яздеше с Тристан, настанен удобно на лъка на седлото, и ръмжеше гърлено към всеки, който се приближеше, с изключение на Бързия нож. Лъдлоу се спря, задържайки фенера над куфара. Почувства се малко като стар копой, но не можа да устои на любопитството. Вътре светлината на лампата улови с проблясване стоманените колелца на чифт испански шпори, които Лъдлоу беше подарил на Тристан за дванайсетия му рожден ден. Имаше няколко патрона за пушка за бизони марка „Шарпс“, ръждив пистолет с неизвестен произход, буркан с върхове на стрели от кремък и огърлица от мечешки нокти, несъмнено подарък от Бързия нож, за когото Лъдлоу понякога имаше чувството, че е в по-голяма степен баща на момчето, отколкото самият той. На дъното на сандъка, увита в кожа от антилопа, Лъдлоу намери с удивление своя собствена книга, отпечатана през 1875 г. в Държавната печатница, а на гърба на корицата беше написано с детски почерк: „Моят баща е написал тази книга.“

Той се изправи рязко и лампата опасно се залюля в ръката му. Не беше отварял книгата три десетилетия най-вече от мъка заради това, че препоръките му за сиуксите не бяха приети и дори бяха отхвърлени с пренебрежение, след което бе подал оставка и заминал за Вера Круз. Забеляза, че Тристан беше подчертавал цели абзаци и си беше водил бележки в белите полета, което го накара да се замисли какво бе накарало неговия упорит и нелюбознателен син да прояви интерес към нещо, което по негово мнение бе техническо съчинение. Върна се с книгата в стаята си и си наля чаша канадско уиски от дамаджана, която държеше под леглото против безсъние.

Самото заглавие беше доста скучно, ако не се отчиташе историческата ирония, която се съдържаше в него: „Разузнавателен доклад за Блек Хилс, щата Дакота, направен през лятото на 1874 г. от Уилям Лъдлоу, капитан от Инженерните войски, временно носещ званието подполковник от армията на Съединените щати, Главен инженерен департамент на Дакота.“ Като учен той беше зачислен към Седми кавалерийски полк под командването на офицер, равен по ранг — подполковник Джордж Армстронг Къстър. Лъдлоу, с типичната си корнуолска сдържаност, не харесваше Къстър и предпочиташе компанията на учените, сред които беше и Джордж Бърд Гринел, негов близък приятел. Когато Къстър беше ядосан или притеснен от нещо, той си позволяваше да имитира английския акцент на Лъдлоу, непростима фриволност по отношение на друг офицер от същата част. Лъдлоу тайно се зарадва, когато две години по-късно научи за гибелта на Къстър в битката при Литъл Бигхорн през 76-а. Собствените му препоръки в края на доклада бяха сбити и стегнати. След като бе изброил очевидните предимства на областта, включително нейната защитеност от палещата жега и снежните арктически бури в съседните прерии, Лъдлоу бе написал:

„Окончателното решаване на индианския въпрос е от първостепенна необходимост. Собствениците на земята високо ценят областта като тяхно ловно поле и последно убежище. По-далновидните от тях, предвиждайки момента, когато ловът на бизони (основно средство за препитание на дивите племена) ще стане невъзможен, живеят с надеждата да се заселят в района на Блек Хилс, виждайки в него техен бъдещ дом, където ще дочакат постепенното им изчезване, което е тяхната съдба… Индианците нямат земя по на запад, където биха могли да емигрират.“

Той отпи голяма глътка уиски, повече заинтригуван от драскулките на Тристан, отколкото от ужасите и извъртанията на правителството, които го бяха направили почти отшелник. Спомняше си добре нашествието от скакалци, което Тристан бе намерил за интересно:

„Една сутрин преброих двайсет и пет от тях средно на един квадратен фут. При грубо изчисление цифрата възлизаше на един милион на акър земя… изключително лакоми. Човек лесно може да си представи способността им да унищожават жива растителност. Умението им да летят дълго време също е удивително… полетът им може да продължи цял ден, винаги се движат с вятъра и изпълват въздуха на голяма височина… Крилата им, които отразяват светлината, ги карат да приличат на големи туфи памук, носещи се лениво с вятъра… Когато се спускат под косите лъчи на слънцето, те наподобяват облак от огромни снежинки.“

Лъдлоу си спомни как Къстър бе произнесъл своята ексцентрична реч пред войниците с рояк скакалци, вкопчени в русите му къдрици. Продължи да чете само параграфите, подчертани от Тристан, включително един пасаж за кървавочервена луна, която сякаш е запалила сивкаво-кафеникавия пейзаж под нея, към който Тристан беше добавил: „Виждал съм това явление веднъж с Бързия нож, който след това отказа да продума, докато седяхме край лагерния огън.“ Най-завладяващият абзац обаче беше описанието на бизонските черепи, в което Лъдлоу откри връзка със суеверията за Призрачния танц на Бързия нож и момчешкия плам на Тристан: „Човек, който убие бизон и не изяде цялото му тяло, в това число и костния мозък (който според Бързия нож възвръща здравето на човешкото тяло), и не си направи шатра или легло от кожата му, сам трябва да бъде застрелян.“ Лъдлоу си спомни черепите и светлината върху перата на сокола скитник, който бе прелетял под коня му, преследвайки един обречен, странстващ гълъб:

„Изминали са само няколко години, откакто страната, през която минахме, бе любимото пасище на бизоните, а сега техните бели черепи осейват прерията във всички посоки. Понякога те биват събирани от индианците и подреждани на земята по причудлив начин.

На едно такова място веднъж забелязах, че черепите са изрисувани със сини и червени ивици и кръгове, наредени в пет успоредни редици, по дванайсет черепа във всяка, като всички гледаха на изток.“

Отпи последна глътка от уискито и отново се унесе, без да гаси лампата, страхувайки се сънят да не се върне с неговите фатални въпроси и драматичната ярка гибел, която пресъздаваше. Лъдлоу не беше толкова глупав да се опитва да подрежда един вече изживян живот, но съзнаваше болезнено ясно, че е изтървал юздите на своя втори живот, който живееше чрез синовете си, не толкова с Алфред и Самюел, които бяха такива каквито са, а с Тристан. Понякога Лъдлоу се замисляше над някои научни теории, често чудати, и според една от тях характерът на човек се повтаряше през поколение. Собственият му баща беше капитан на шхуна и всъщност все още бе такъв, въпреки своите осемдесет и четири години, човек с бурен темперамент и обаяние, които годините не промениха. Неговите собствени по-кротки странствания бяха вдъхновени именно от разказите на баща му за това как видял гигантски сепии да се бият във водите на течението Хумболд край бреговете на Перу и за това как човек никога не оставал същият, след като заобиколял нос Хорн при сила на вятъра от седемдесет възела. Като малък Лъдлоу бе получавал като подарък за Коледа изсушена човешка глава от остров Ява, друг път малък златен Буда от Сиам, а също и безброй минерални образци от всички краища на света. Така Тристан по силата на някаква генетическа грешка се беше превърнал в собствения му баща и също като Каин никога нямаше да приема заповеди от никого, а вместо това щеше да подреди съдбата си по толкова самобитен начин, че никой в семейството нямаше да узнае какво се случва в неговата на пръв поглед неблагодарна глава.

На четиринайсет Тристан бе напуснал училище и бе успял да улови достатъчно рисове, за да си купи каквото пожелае, но вместо това предпочете от кожите да бъде направено палто, което изпрати на смаяната си майка в Бостън. След това зае ловджийската пушка „Парди“ на Лъдлоу и изчезна, за да се появи три месеца по-късно в ранчото с торба пълна с пари, спечелени на състезанията по стрелба в спортните клубове. Тези пари отидоха за ново седло и пушка на Бързия нож, микроскоп за Самюел и пътуване до Сан Франциско за Алфред. Цялото семейство беше осигурено може би с твърде много пари, но Тристан имаше свой собствен начин да превръща в злато нещата, до които се докоснеше. Шерифът на Хелена съобщи с писмо на семейството, че Тристан, тогава на петнайсет години, е бил забелязан в компанията на проститутки и майка му получи нервен пристъп, а Лъдлоу се зае със задължителното мъмрене, което се изроди в нездрав интерес за това дали проститутките са били привлекателни.

Собствените пътувания на Лъдлоу до Хелена на всеки два месеца винаги включваха гостувания за няколко дни у една учителка, която бе ухажвал плахо цяло десетилетие. Пред старите си приятели в Клуба на скотовъдеца той обичаше да цитира Теди Рузвелт: „Обичам да пия виното на живота с бренди в него“, но след това се чувстваше глупаво, защото по принцип смяташе, че всички политици са негодници.

Но сега Тристан беше вече извън влиянието му и той знаеше, че има малка надежда да чуе скоро нещо за него, така както не чуваше почти нищо и за баща си. Преди няколко години баща му беше разбил шхуната си при островите Оркни и Лъдлоу му помогна с пари да си купи нов кораб, за което получи кратка благодарствена бележка:

„Скъпи синко, надявам се, че всички в семейството ти са добре. Изпрати синовете си при мен да се закалят. Дявол да ги вземе парите ти. Ще си получиш обратно всеки цент.“

И малките вноски пристигаха периодично в банката му в Хелена от различни места, от Кипър до Дакар. Докато очите му постепенно се премрежваха от съня, му мина през ум, че трябва да пише на Сузана, годеницата на Тристан, за да получи някакви новини. Тя беше нежно, красиво момиче, с изключителен ум.

Лъдлоу спа до късно и се засрами, когато разбра, че Декър е готов за лов от часове. Погледна през прозореца и видя как неговите лимоново нашарени сетери спят на моравата, създавайки илюзията, че слънчевата светлина минава през листата на брезите. Това бяха чудесни кучета, докарани направо от Девъншир от негов приятел, който идваше тук веднъж на две години да ловува.

До обяд бяха убили седем двойки яребици и кучетата и хората бяха уморени от необикновената късна октомврийска жега, макар северният хоризонт да беше притъмнял и да знаеха, че по приумиците на времето в Монтана е възможно до вечерта да завали сняг. Докато печаха две яребици, Декър предложи следващата пролет да купят хиляда телета, защото войната щяла да качи цената на говеждото. Също така му трябвали двама нови работници на мястото на Тристан и Пет имала братовчеди, които живеели близо до Форт Бентън, добри каубои, макар единият от тях да бил наполовина негър, ако Лъдлоу нямал нищо против това. Лъдлоу нахрани кучетата със сърцата и черния дроб на двете яребици и се съгласи с всичко, което Декър предложи, чудейки се разсеяно как ли изглежда един чернокож индианец кри. Вероятно удивително грозен. Той задряма под топлото слънце, усещайки миризмата от кожата на яребиците, която цвърчеше на въглените. Декър забеляза Бързия нож високо горе на билото на каньона, но знаеше, че индианецът няма да се присъедини към тях, преди да свършат обяда си, защото етикетът не му позволяваше да направи това, при положение че на огъня са сложени само две яребици. Именно Бързия нож беше довел Декър в ранчото от Зортман и Лъдлоу го беше взел на работа без въпроси, макар да знаеше, че бяга, преследван за някакво неизвестно престъпление.

Полковникът се събуди и яде с наслаждение. Той обичаше този тесен каньон и възнамеряваше да бъде погребан тук, близо до един малък извор, чиято вода се процеждаше от самата отвесна стена на каньона. Лъдлоу успя да купи тези двайсет хиляди акра (не много голямо ранчо за окръга) почти без пари благодарение на връзките си като геолог, след като беше решено, че земята няма никаква стойност от гледна точка на полезните изкопаеми. Тук обаче имаше достатъчно вода и в ранчото можеха да се гледат три пъти повече глави добитък, отколкото в други стопанства със същата площ, но Лъдлоу рязко намали броя им, защото не беше алчен и бягаше от главоболията, свързани с многото работници. Освен това, ако добитъкът тръгнеше да пасе по склоновете, дивечът щеше да избяга. Кучетата подушиха Бързия нож, докато се спускаше по хребета, и размахаха френетично опашки. Старият индианец отпи глътка от плоското шише на Декър и я изплю в огъня, където лумна пламък. На Декър винаги му беше забавно, когато Бързия нож говореше английски със силния британски акцент на Лъдлоу.

Късно през тази нощ дойде зимата. А на другия ден дойде гневно, настойчиво писмо от жена му, в което тя го умоляваше да използва влиянието си, за да освободи Самюел от служба. Тя бе изгубила сън, макар Алфред да бе писал от Калгари, че всичко върви добре. Но защо, за бога, момчетата трябваше да защитават една Англия, която никога не бяха виждали, и защо Лъдлоу, подтикван от нелепия си авантюризъм, ги бе тласнал към това, нехаейки за нейните чувства. Тези писма продължиха да пристигат през цялата есен и зима до януари с менопаузна истерия и накрая станаха толкова непоносими, че Лъдлоу, който и без това бе изпълнен с мрачни предчувствия, престана да ги отваря. Полковникът пропусна предколедното си пътуване до Хелена и лишен от всякакво романтично чувство, не правеше нищо друго, освен да чете и размишлява, с изключение на няколкото часа, които всяка сутрин отделяше на малката Изабел, за да я научи да чете и пише. Той изпрати Декър в Хелена да купи продукти и подаръци и ден след заминаването му в ранчото се отби един щатски шериф да го попита дали знае нещо за местонахождението на Джон Тронбърг, издирван за банков обир отпреди няколко години в Сейнт Клауд, щата Минесота, за когото се говорело, че се крие по тези краища. Лъдлоу не показа никаква изненада, когато видя по-ранната снимка на Декър, и отговори, че мъжът всъщност бил минал оттук преди три години на път към Сан Франциско, за да хване кораб за Австралия. Шерифът кимна уморено, обядва порядъчно добре и продължи на кон към Шото в спускащия се мрак.

Лъдлоу чака около час, в случай че шерифът се е скрил някъде наблизо, и след това изпрати Бързия нож в Хелена да предупреди Декър на връщане да избягва всякакви градове и главни пътища. Нещата, изглежда, не отиваха на добре. Бродейки разсеяно из къщата, той се натъкна погрешка на Пет, която стоеше права и чакаше да изсъхне след баня, което го накара да си тръгне веднага, чувствайки се слаб, непохватен и уморен. С радост бе готов да се раздели с ранчото си само ако можеше поне единият от синовете му да се върне.

 

 

В Бостън Изабел беше започнала романс с италиански оперен певец, basso profundo^[11]. Той не знаеше английски и затова тяхната връзка се опираше главно на нейните минимални познания по италиански от туристическия пътеводител. Те лежаха на претенциозна ориенталска кушетка пред камината, главата му беше върху гърдите й, и разговаряха за опера, за Флоренция и за дивите червенокожи, които той се надяваше да види по време на пътуването си до Лос Анжелис и Сан Франциско, където щеше да изнесе концерти. Изабел всъщност се беше отегчила от италианеца: неговите кратки, енергични любения не я удовлетворяваха, защото тя беше много по-малко духовна жена, отколкото любовниците й предполагаха. Беше сънувала неприятен сън с Тристан и главата на певеца върху гърдите й напомни как като момче, докато беше болен от пневмония, той се беше сгушил в същото положение и тя му беше чела — близост, която беше фатално прекъсната в края на дванайсетата му година, когато бе решила да се върне в Бостън през зимата. И как пламенното момче я беше измъчвало за това нейно решение, пишейки й писма, че всеки ден се моли на Бог да направи така, че майка му да се върне за Коледа и когато това не се беше случило, то бе проклело Бог и завинаги беше престанало да вярва в него.

Когато Изабел се върна през пролетта, Тристан беше толкова хладен и отчужден от нея, че тя се оплака на Лъдлоу, който обаче не можа да изкопчи и дума от сина си по повод на това какво е станало между него и майка му. После Изабел се престори на болна и когато момчетата дойдоха в стаята й да й пожелаят лека нощ, тя задържа Тристан и временно можа да го умилостиви с въздишки и сълзи, използвайки целия арсенал на своите хитрости. Той й каза, че ще я обича винаги, но не може да вярва в Бог, защото вече го е проклел.

 

 

Първият по-лек удар стигна до родителите по отделно в края на януари, когато получиха вест, че Алфред, поначало не много добър ездач, си е раздробил коляното и си е счупил гръбнака при падане от кон близо до Ипър. Прогнозите на докторите от военнополевата болница обаче бяха добри и те очакваха да се прибере у дома до май. Майорът от Калгари изпрати специално съчувствено писмо до Лъдлоу. Алфред бил чудесен млад офицер и много щял да липсва на армията. Жалко, че Тристан бил толкова безразсъден, защото това хвърляло сянка върху смелостта му, но майорът смяташе, че постепенно щял да узрее в сраженията. Самюел се бил оказал много полезен и майорът се страхувал, че един генерал можел да му го отнеме, понеже бил златно момче, което не останало незабелязано от висшите офицери. Четейки между редовете, Лъдлоу си представи колко е мъчителна военната дисциплина за Тристан. За момент се почувства виновен, осъзнавайки, че повече би искал Самюел или Тристан да се върнат напролет вместо Алфред.

Във Франция канадците бяха разположени на лагер между Нев-Шапел и Сен-Омер. В ранните и все още оптимистични фази на войната те бяха смятани за малко непредвидими и недодялани от техните английски съюзници, особено от грубите и енергични офицери от Сандхърст^[12], които съвсем в реда на нещата гледаха на войната като на част от тяхната бляскава военна кариера. Подобни тевтонски безсмислици не бяха характерни само за германците. Но никой не подлагаше на съмнение смелостта на канадците в битка, която по общо мнение беше безспорна.

Тристан делеше една палатка с най-големите главорези в неговата рота. Алфред се смути, когато Тристан го посети в полевата болница — наперен, размъкнат и със следи от тор по ботушите. На всичко отгоре беше вмъкнал тайно бутилка контрабандно вино, което Алфред отказа да опита.

Алфред беше посетен и от негов приятел, офицер, но Тристан пропусна да му отдаде чест и продължи да седи и да пие виното си. Накрая си тръгна и за довиждане каза на брат си да предаде на Бързия нож да вземе коня му, ако не се върне.

Навън пред болницата го чакаше негов приятел, едър френски канадец на име Ноел, трапер от Британска Колумбия, който стоеше, свел поглед под дъжда. Новината, че Самюел и майорът са мъртви току-що бе стигнала до лагера. Бяха отишли на разузнаване към Кале с отряд от други скаути, натъквайки се на газова атака с иприт. След това бяха направени на парчета, докато се лутаха вцепенени из една горичка от кестенови дървета. Оцелял беше един-единствен разузнавач, който в момента докладваше в щаба за операцията. Тристан стоеше замаян под дъжда и в калта в прегръдките на приятеля си. Към тях тръгна някакъв разузнавач от тяхната палатка, следван от един офицер. Двамата приятели се втурнаха към ограждението до конюшнята и бързо оседлаха три коня. Офицерът им заповяда да спрат, но те препуснаха към него в пълен галоп, принуждавайки го да отстъпи настрани.

Отправиха се на северозапад към Кале и стигнаха в гората в полунощ. Прекараха нощта притаени, без да палят огън, а призори под сипещите се ситни снежинки запълзяха през снега и започнаха да го бършат от лицата на дузината мъртъвци, докато Тристан намери Самюел. Целуна го и изми леденото му лице със собствените си сълзи. Лицето на Самюел беше пепеляво и без белези, но стомахът му бе изтръгнат от гръдния кош от картечния огън. Тристан извади сърцето му с ловджийски нож и двамата поеха обратно към лагера, където Ноел разтопи няколко свещи и покриха сърцето на Самюел с парафин, слагайки го в малка метална кутия за муниции, за да бъде погребано в Монтана. Един офицер ги попита какво правят, но после излезе, без да каже нито дума, давайки си сметка, че може да бъде удушен, ако ги прекъсне. Когато свършиха, Тристан и Ноел изпиха литър бренди, което бяха плячкосали от една ферма, а след това Тристан излезе от палатката и започна да вие в нощта, проклинайки Бог, докато Ноел успя най-накрая да го успокои и да го сложи да спи.

На сутринта Тристан се събуди и безсърдечно отказа да сподели скръбта си с Алфред, когато един пратеник дойде да го повика да отиде в болницата. Той написа бележка и я залепи върху кутията за муниции. Текстът гласеше:

„Скъпи татко, това е всичко, което мога да изпратя у дома от нашия Самюел. Сърцето ми е разбито на две, както ще бъде и твоето. Алфред ще го върне вкъщи. Ти знаеш мястото, където той трябва да бъде погребан: близо до извора в каньона, където намерихме витите рога на дивия овен.

Твой син, Тристан.“

Тристан полудя, но не са много ветераните в Канада, които помнят неговото отмъщение, защото той беше заловен и усмирен, преди то да се разгърне с пълна сила. Първоначално Тристан и Ноел се престориха на сериозни войници и се включиха като доброволци в нощните разузнавателни мисии. На края на третата нощ пред палатката им висяха седем руси скалпа, изсъхнали в различна степен. През четвъртата нощ Ноел беше смъртоносно ранен и Тристан го върна сутринта в лагера, метнал приятеля си напречно върху седлото на коня. Той мина през тълпата войници и влезе в палатката си, където положи Ноел върху койката му и сипа глътка бренди в безжизненото му гърло. Изпя една шайенска ритуална песен, на която го беше научил Бързия нож, и около палатката му се събраха група войници. Алфред бе докаран на носилка по нареждане на командващия офицер с идеята да се опита да го вразуми. Когато отметнаха платнището на палатката, Тристан си беше направил огърлица от скалпове и бе сложил ловджийския си нож и пушката си върху гърдите на Ноел. Вързаха го в усмирителна риза и го изпратиха в една болница в Париж, откъдето той избяга седмица по-късно.

Докторът, който се опита да лекува Тристан в Париж, беше млад канадец от Хамилтън, натоварен да отговаря за психиатричното отделение донякъде по случайност. Като аспирант в Сорбоната той се беше интересувал от тази нова наука — бихейвиоризма, но беше зле подготвен за страдащите от посттравматичен стрес нещастни жертви на страха, които пристигаха всеки ден. Младостта му и усвоеният в Париж цинизъм първоначално го накараха да вярва, че тези хора са просто страхливци, но странното им поведение скоро разсея тази негова погрешна представа. Те бяха травматизирани млади момчета, които или плачеха нощем за майките си, или изпадаха в трайно неутешимо мълчание. Докторът дотолкова се съмняваше в способността си да излекува душите им, че започна почти да се отегчава от пациентите си и правеше всичко по силите си да ги върне обратно у дома. Затова той бе заинтригуван от пристигането на Тристан, когато шофьорът на линейката му съобщи, че един истински „луд“ чака да бъде разтоварен. Докторът изпрати санитари и прочете рапорта от командира на Тристан. За негово учудване историята за скалповете ни най-малко не го трогна и дори леко се изненада от ужаса на командира. Защо ипритът да беше нормален начин за водене на война, а скалпирането на врага като отмъщение за загинал брат — не? Всички доктори бяха запознати с медицинските усложнения, произтичащи от обгазяването с иприт, който по същество въплъщаваше истинското начало на модерната война.

Докторът беше изучавал антична литература в Оксфорд и смяташе, че познава жаждата за мъст като чувство. Той въведе Тристан в кабинета си, отпрати санитарите и освободи новия си пациент от усмирителната риза, за което получи едно любезно „Благодаря“, последвано от въпроса: „Може ли да пийна нещо?“ Докторът зае на Тристан една униформа и двамата тръгнаха през Болонския лес към едно кафене, където ядоха и пиха в мълчание. Накрая докторът каза, че знае какво се е случило и няма нужда да говорят за това. За съжаление освобождаването на Тристан от служба и връщането му у дома щяло да отнеме няколко месеца, но той щял да направи каквото може престоят му в болницата да бъде приятен.

 

 

Изминаха няколко седмици, преди новината да стигне до Монтана. Един следобед през късния февруари, който беше студен, но слънчев и ясен след утихването на поредната снежна буря, един от новите работници докара Пет в Шото, за да купи продукти и да вземе пощата. Лъдлоу избърса заскрежения прозорец в кухнята и се загледа към скритото от погледа слънце, което предполагаше, че е надвиснало над синкавите снежни сенки на хамбара. Декър и Бързия нож седяха на масата и пиеха кафе, спорейки нещо за надморски височини с карти, разпрострени пред тях. Бързия нож поправяше картите, защото бе обхождал района от Браунинг до Мизула с негов приятел от племето кри, известен с почтителното прозвище Онзи-който-вижда-като-птица, човек с необикновен топографски усет. Означените върху картите надморски височини дразнеха Бързия нож. Спрямо кое от седемте морета, за които му бе разказвал Тристан, се отнасяха тези височини? Какъв беше смисълът на тези числа, ако наоколо нямаше никакво море. Някои големи планини не притежаваха никакъв характер, докато други по-малки бяха благородни и пълни със свещени места и добри извори.

След това Бързия нож прекъсна спора, като помоли Декър да му почете от книгата „В капана на Ниика“ от Дж. Х. Патерсън, който бе написал също и „Човекоядците от Цаво“. И в двете книги се разказваше за ловните приключения и изследователски мисии на английския полковник в Източна Африка. Декър беше отегчен от тях, но Тристан бе започнал това начинание преди години и когато му четяха. Бързия нож затваряше очи и слушаше с дълбоко наслаждение любимите си части, в това число за лъвовете, които скачали в откритите товарни вагони, разкъсвайки железопътните работници, за дивия слон — самец с един бивник, който намушкал коня на име Аладин, и най-вече за носорозите, много от които загивали, нападайки минаващите през техните територии нови влакове.

Носорозите в частност извикваха у Бързия нож видения за това как хиляди бизони се втурват към линията на Северната тихоокеанска железница и преобръщат пътуващия по нея влак. Преди много години, когато Бързия нож участваше в разпилените останки от движението на Танца на духовете^[13], Онзи-който-вижда-като-птица му беше казал, че е създал нов вид бизон, хвърляйки бизонски череп в една серниста, вулканична пукнатина в Йелоустоун. Това се беше случило, когато Лъдлоу измерваше височината на големите водопади по нареждане на правителството. Пътешествието се беше сторило много забавно на Бързия нож, който през цялото време съзерцаваше падащите водни талази, крещейки безсмислени числа към тях, докато накрая Лъдлоу го беше помолил да престане. Тристан обаче му беше обещал един ден да го заведе в страната, където животните нападат влаковете.

Пет тръгна към вратата, изтупвайки снега от ботушите си. Тя подаде на Лъдлоу писмото от Тристан и извърна глава. Същото направи и Декър. Само Бързия нож наблюдаваше безстрастно как Лъдлоу отваря писмото, без да се страхува от новината, която то може би съдържаше, защото той притежаваше онова шайенско чувство за предопределеност, според което случилото се вече се е случило. Човек не може да го промени и да се опитва да го направи е все едно да хвърля камъни срещу луната.

Макар да бе все още в разцвета на силите си, Лъдлоу остаря за една нощ. Обзелата го сковаваща мъка се редуваше с гняв и той започна да пие, което още повече изостри чувството му за вина. Понякога, когато беше в пиянски унес, гневът му прерастваше в ярост и това подкопа жизнената му сила, сякаш сухожилията му бяха изпокъсани. Прегърби се и стана небрежен към външния си вид.

Прочете фаталното писмо на Тристан толкова много пъти, че листът се разръфа и стана целият на петна. Когато дойде официалното съболезнователно писмо, той не го отвори, нито отговаряше на ежедневните, преливащи от скръб писма на жена си. Той не беше толкова извън себе си, колкото бе потопен в собственото си безсилие. И как бяха могли да затворят Тристан, преди да скалпира всеки проклет германец на континента? И какъв беше този ипритен газ, който караше хората да тичат безпомощни и ослепени, с изгарящи бели дробове, докато конете цвилят от ужас под тях? Светът вече не беше пригоден да води война и той тайно се отдръпна от него.

Пет скърбеше, а малката Изабел се опитваше да стои настрани, четейки приказки на Бързия нож, който една вечер се присъедини към своя приятел и наставник в пиенето, но този път без да плюе алкохола на земята. Преди да мине час, Декър трябваше да го обуздава, а след това да му даде още алкохол, за да го усмири и да го изпрати до колибата му, но не и преди Бързия нож да изпее една песен на шайенски за живота на Самюел и неговите горски скиталчества и микроскопи, разкриващи невидими светове. Веднага след нея старият индианец подхвана шайенска песен на смъртта, при което полковникът окончателно рухна, защото за последен път я беше чувал преди четирийсет години, когато бе загинал един индианец скаут в Бедлендс^[14].

 

 

В Париж Тристан започна да планира бягството си още през първата нощ в болницата, чийто среднощен шум беше симфония на лудостта. Лъдлоу се обвиняваше за смъртта на сина си, но той по природа беше сантиментален човек, а и богатството му от последните години го беше предпазвало от досега му с цивилизацията. Чувството за вина на Тристан обаче беше съвсем конкретно и то се свеждаше до мъртвото тяло на брат му, чието сърце сега беше в метална кутия, залята с парафин. Само Алфред, като човек на реалността, не беше измъчван от такова чувство. Затова на третия ден Тристан съобщи на доктора, че не може да остане в психиатричната клиника и възнамерява по някакъв начин да стигне при дядо си в Корнуол. Докторът му отговори, че не може да направи това, но без особена убеденост. Той се посъветва с началника си, който беше чувал за Лъдлоу, защото светът на военните по онова време приличаше донякъде на тесен клуб. Полковникът му каза просто да позволи на Тристан да избяга, защото очевидно е негоден за военна служба и трябва бързо да се прибере у дома.

По време на всекидневните си разходки в Болонския лес, Тристан откри една почти изоставена конюшня в Лонгшам и от известно време наблюдаваше ездачите, които пристигаха там и упражняваха ездата си. Един ден той си купи чудесна кобила, знаейки, че за пътуване с влак ще му е нужен официален документ. Каза на доктора за намеренията си и той му написа съпроводително писмо. Призори Тристан събра оскъдните си вещи в мешката и се промъкна покрай спящия санитар. Пътуването до крайбрежието му отне пет дни, като през цялото време валеше ту дъжд, ту суграшица, ту сняг.

Минаваше през пропускателните пунктове в пълен галоп, отдавайки чест на часовия. В Лизю конят му си изгуби подковата, която беше бързо възстановена от местен ковач срещу прекомерно висока цена. В Шербур относително лесно се качи на товарен кораб до Борнмът, където си купи друг кон и пое към Фалмът покрай брега на Корнуол.

Една студена нощ, докато вълните на Атлантика се разбиваха с грохот във вълнолома, той почука на вратата на дядо си. Старецът се появи по нощна риза, въоръжен с револвер „Бийзли“, закупен от Ню Орлиънс. Тристан каза: „Аз съм синът на Уилям, Тристан.“ Дядо му вдигна по-високо фенера, разпозна го от снимките и отговори: „Същият.“ Капитанът събуди жена си, която се захвана да му приготви нещо за ядене, а той извади бутилка с най-добрия си ром „Барбадос“, за да посрещне с добре дошъл този луд, за когото беше слушал в течение на двайсет години.

Тристан прекара един тих месец в Корнуол, а в това време новината, че е избягал и е в безопасност, стигна до Лъдлоу. Още на първата сутрин капитанът го взе на шхуната си и му даде да работи най-черната работа. Тристан не знаеше нищо за корабите, но бързо научи необходимото за котвените въжета, моряшките възли и платната. Капитанът имаше товар от ремонтирани генератори, които през март трябваше да пристигнат в Нова Скотия, а на връщане от Норфолк щеше да вземе товар от солено говеждо. Щеше да остави Тристан в Бостън при скърбящата му майка, а оттам той щеше да се прибере у дома.

Отплаваха през март с техния древен кораб и екипаж от четирима стари моряци, даващи чести вахти — младите мъже на Англия по това време бяха на фронта. През цялата първа седмица Тристан чистеше леда от бордовата ограда, сетне времето малко поомекна и се изясни. След три седмици по море той беше оставен без никакви церемонии в Бостън. Тристан тръгна към Южната гара и пи ром през целия път до Дедъм, където Сузана припадна, когато го видя пред вратата на дома си. Тя не знаеше, че е обещал на стария капитан да се срещне с него три месеца по-късно в Хавана.

 

 

Тристан, Алфред, Изабел и Сузана седяха в един тъмен салон на Луисбърг Скуеър; двама синове, майка и годеница, която имаше чувството, че се е натрапила в тяхната скръб. Тристан беше хладен и рязък, Алфред мрачен и някак загрубял, а Изабел не можеше да се владее. Те се готвеха да присъстват на мемориална служба, организирана от приятелите на Самюел от Харвард. След това Тристан оповести, че ще се ожени за Сузана през следващите няколко дни, а майка му отказа да му даде разрешение под предлог, че е недопустимо да се жени още преди погребението. С маниакални пламъчета в очите Тристан й отговори сухо, че може да дойде на сватбата, ако иска.

Тристан и Сузана се ожениха в извънградската къща на нейното семейство и атмосферата по време на обреда беше безнадеждно тягостна. Само двете сестри на Сузана разбираха защо сестра им се бе съгласила да се омъжи за мъж, когото родителите й не харесваха, макар да бяха стари приятели с Изабел.

Една сутрин в края на април Лъдлоу отиде да посрещне влака, облечен в кални дрехи, които издаваха неговата нарастваща ексцентричност. Той поправяше повредената от студа и леда каменна ограда в корнуолски стил, която опасваше ранчото. Не че имаше някакво предубеждение към оградата от бодлива тел, но просто не му беше приятно да я гледа. Изабел бе помолила за присъствието на презвитериански свещеник на погребението на другия ден, но Лъдлоу отказа да се свърже с пастора, защото не разбираше какво общо има той със Самюел.

Тристан и Сузана почти не бяха излизали от купето си по време на пътуването с влака, което Изабел намери за неприлично и което събуди тайната ревност на Алфред. Тристан си беше наумил да има син, който да замени брат му, и това беше единствената цел на брака му. Знаеше, че по същество това е един жесток импулс, но не можеше да постъпи по друг начин.

Когато прегърна баща си на перона на гарата, само трепна, но не се разплака, преди да прегърне Бързия нож.

Рано на другия ден — беше великолепна пролетна утрин със свежозелените пастелни цветове на напъпилите трепетлики и новата трева — те погребаха сърцето на Самюел близо до каньона. Изабел видя целият й живот да се превръща в история от отделни дни и нощи, защото не й беше останал никой, когото да обича. Покачен на близък хълм, Бързия нож наблюдаваше как Декър запълва ямата. Когато всички си тръгнаха, той се спусна надолу и спря погледа си върху надгробния камък, но не можа да прочете думите:

САМЮЕЛ ДАНТ ЛЪДЛОУ

1897–1915

Ние повече няма да го видим,

но ще се присъединим към него.