Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (8)

Шеста глава

Озовах се в спалнята на Едуард — помещение, от което лъхаше мъжествен лукс. Дървената ламперия на стените бе украсена с гоблени, в камината горяха цепеници, а пред нея се бе свила една от любимите му хрътки. Молитвен стол и разпятие. Ракла, маса с поставка, полиран стол с извити облегалки за ръцете и гърба. „Пищно“ — реших аз, като обхванах всичко само с един поглед, колкото и вече да бях свикнала с подобно великолепие. Едуард може и да бе прекарал по-голямата част от живота си, понасяйки несгодите на бойните походи във Франция, но в Хавъринг се наслаждаваше на всичко, което можеше да му донесе кралският му сан.

Видях следи — неотдавна в стаята може би е имало някого — прът, на който бе кацнала очевидно заспала птица. Великолепна роба от дамаска и кожи блестеше в тъмночервено, захвърлена небрежно върху една ракла. Гарафа с вино, чаши и поднос с остатъци от вечеря. Книги, една от които бе отворена, и броеница, оставени на леглото; купа и кана, до които имаше масичка за свещник. Фините свещи излъчваха мек блясък.

И приказно легло.

Очите ми бързо се отклониха от копринените завивки, от завесите в червено и златно. След целия водовъртеж от чувства през последния половин час усещах, че самоконтролът ми е несигурен. Спрях се колебливо на място с гръб към вратата като животно, което очаква нападението на хищника. Защото кралят на Англия със сигурност беше също толкова хищен, колкото и ястребът му.

Перата на ястреба се размърдаха и той потъна още по-дълбоко в дрямката си. Хрътката потрепна и изскимтя в плен на ловните си сънища.

А Едуард се отправи към мен от мястото, на което беше седнал, прелиствайки страниците на някаква книга. Ръката му бе протегната напред за поздрав. Колко красив беше! И колко нехайно се отнасяше към тази красота! У него нямаше и капка смущение. Той не осъзнаваше впечатлението, което фино изваяните му черти и внушителният ръст оставяха у наблюдателя. Което щяха да оставят у мен.

— Алис. — Суровите му черти се смекчиха в съвсем лека усмивка. — Изглеждаш така, сякаш мислиш, че може да скоча и да те разчленя.

— Май наистина го мисля — отговорих.

Смехът на Едуард прозвуча като боботене.

— Няма да го сторя — обви пръсти около дланта ми той. — Ти замръзваш… или вече си замръзнала от страх. Ела край огъня…

Подръпна ме нежно напред и ме настани в собственото си кресло. Не спираше да говори, сякаш бях млада необучена кобилка, която има нужда от успокоение. Остави ме да се огледам наоколо и напълни две чаши с рубинената течност.

— Заповядай. Гасконско е. Най-доброто, с което разполагаме.

Той пъхна чашата в ръката ми и седна на ниско столче в краката ми, а после повдигна своята чаша към устните си.

— Пий, Алис — подкани ме и ме побутна по ръката.

Осъзнах, че съм вперила поглед в него. Мислите ми бяха парализирани от несигурност. Все още не можех да погледна към леглото. Кралят със сигурност не ме бе поканил тук, за да препиша държавните счетоводни сметки в нова книга.

Едуард отпи, без да откъсва очи от лицето ми. Под този напрегнат поглед нервите ми се разколебаха и аз погледнах към релефното изображение върху изящната сребърна чаша, проследявайки разсеяно с пръст очертанията на един елен.

— Ще ти бъде ли приятно да станеш моя любовница? — попита той така, сякаш се интересуваше от здравето ми.

— Не знам.

— И това ако не е честен отговор!

— Трябва да е честен, сир. Не знам как да ви отговоря иначе.

Отпих невнимателно от виното и се закашлях. Една от цепениците падна тихо в огъня. Ястребът размърда люспестите си крака.

— Ти си вдовица.

— Да.

— Значи не би трябвало да се боиш от това. — Ръката му посочи към леглото.

Преглътнах.

— Аз съм девствена. Бракът ми така и не беше консумиран.

Сега, когато моментът бе настъпил, бях започнала да треперя. Вдигнах глава и видях, че Едуард ме гледа намръщено. Не този отговор бе очаквал. Искаше любовница, която да има известни познания и опит. Грижливото планиране от страна на Филипа бе напразно.

— Мога да си тръгна, сир, ако не ме искате тук.

— Когато не те искам, ще ти кажа!

Блеснал поглед, изблик на невъздържаност, който ме изненада, но изчезна също толкова бързо, колкото беше пламнал. Гласът му стана много нежен:

— Прости ми. Това трябва да е нещо много лично между нас двамата.

— И не ми вярвате, че ще си мълча за него?

— Нямах това предвид.

Погледът му се впи в моя, отново пламенен и изпитателен, и аз не можех да отклоня очите си.

— Знам какво имате предвид. Знам, че не искате да нараните Нейно величество.

— Смяташ, че ако разбере, това няма да я нарани?

Той скочи на крака и изведнъж се отдръпна възможно най-далеч от мен, в другия край на стаята.

— Греховете на плътта — измърмори кралят. — Връщат се и ни измъчват.

— Аз не съм клюкарка, сир — отговорих.

— На колко си години? — попита остро той.

— На седемнайсет години, милорд. Може би осемнайсет.

— Толкова голяма разлика помежду ни, толкова много опит, който аз имам, а ти не. Знаеш ли какво, Алис? Никога не съм й изневерявал. Нито веднъж през всичките трийсет години на брака ни. Слуховете твърдят, че съм имал любовници, но от деня на сватбата ни нито веднъж не съм нарушил обета си. Но сега…

„Но сега тя ви е казала да си вземете любовница!“

Как да запазя всички тайни? Като тъкачка, която смесва всички цветове в едно красиво цяло. Бях ли способна на подобна предпазливост? Имах ли такава дарба? Думите на графиня Джоан отекнаха в ума ми: „За жената е много важно да притежава лукавството да се възползва от дарбите, които притежава.“ И тя отново застана пред погледа ми с жестоката си усмивка. Докато не я прогоних. В тези маневри между мен и Едуард нямаше място за Джоан Красивата. Зачаках. Нервите в стомаха ми трепереха като сипки в клетка.

— Когато я докосвам, тя забива зъби в устните си, за да не изстене от болка.

Едуард се извърна с гръб към мен и подпря ръце на ръба на раклата. Главата му бе наведена, а раменете — сковани, докато изричаше признанието си:

— Обичам съпругата си. Но те желая, Алис. Много ли е лошо това?

— Уикам би казал, че е, милорд. — Порицанието му все още ме гризеше отвътре.

— А ти какво ще кажеш?

Единственото, което можех.

— Че вие сте моят крал и можете да изискате послушанието ми, милорд.

Той изкриви устни.

— Толкова опростен отговор! Решава всички усложнения.

В спалнята се възцари мълчание. Тежко. Изпълнено с решителност и нерешителност. А после добави:

— Ако ще споделяш леглото ми, трябва да ме наричаш по име.

— Едуард.

Изрекох го изпитателно — името, което в последно време бях започнала да пиша в дневника си. Усмихнах се. А кралят навярно долови усмивката в гласа ми, защото погледна през рамо към мен.

— Какво?

— Звучи странно.

— Знаеш ли колко малко хора ме наричат по име, Алис?

— Не, сир.

— Мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Всички приятели от младостта ми умряха през последните две години. Нортхамптън — най-храбрият от генералите ми. Сър Джон Бошан, който носеше знамето ми при Креси. Ланкастър — най-довереният от всичките ми приятели. Годините са жестоки, Алис. Ти си много млада и още не можеш да го видиш. Те ограбват здравето ни, приятелите и надеждите ни и не ни дават нищо в замяна.

Той се взираше някъде навътре в себе си с потиснато изражение. Втора цепеница падна в пепелта, размести другите и звукът сякаш го подтикна да се върне към това, което беше и което трябваше да стане. Едуард бавно вдигна глава. Гърбът му видимо се изправи, а чертите на лицето му станаха по-сурови. Устните му се превърнаха в тънка черта.

— Нямам право да остарявам. Аз съм кралят.

Изправих се. Състраданието прогони собствените ми страхове. Но никога не бих дръзнала да го разкрия. Пред мен стоеше горд воин, който бе прекарал целия си живот в битки, но за него нямаше утеха. А и той не би я поискал. Щеше да отнесе бремето на кралския си сан до гроба, колкото и дълбока да бе самотата, която му налагаше това. Бавно пристъпих към него и му подадох чашата си, защото той бе забравил своята върху раклата.

— Няма да остареете. Ще живеете вечно. И аз ще ви наричам Едуард, ако това е желанието ви.

Докато поемаше чашата, докоснах ръката му и се удивих на лекотата, с която можах да загърбя почитанието, дължимо на краля. Но всичките ми страхове сякаш се бяха стопили. Поставих леко пръсти върху неговите и очите му се приковаха в моите.

— Сънувам мекотата на устните ти. Когато се усмихнеш, лицето ти грейва така, сякаш някой е запалил свещ зад очите ти — каза той. — И тя те осветява отвътре.

— Ласкаете ме.

— Значи се ласкаем взаимно.

Едуард ме целуна. Устните му бяха корави и топли срещу моите. Интимна целувка, но без страст. Не беше възбуден. Може би искаше да ми внуши желание за рицарска любов вместо плътско удовлетворение.

— Бог ще ме прокълне заради това, но…

Той отпусна ръцете си от раменете ми, защото съвестта му отново се обаждаше сурово. Помислих си, че като млад Едуард би взел това, което иска, без колебание, но не се чувстваше в мир нито със съвестта си, нито с мен. Вътре в спалнята или извън нея, авторитетът му беше върховен, но спомените му бяха разбудили призрака на смъртта и разложението.

Каква тогава беше моята роля? Не исках нищо друго, освен да му дам известно удовлетворение. Да го накарам отново да се усмихне. Но как да го отвлека от тези мрачни мисли, които не му доставяха никакво удоволствие? Какви умения ми бяха необходими, за да го постигна? Не познавах изкуството на плътското съблазняване. Какво можеше да иска той най-силно от мен — нещо, което можех да му дам? Какво можех да правя? Можех да водя спор и да имам собствено мнение…

Погледът ми бе привлечен от документите, разпилени по масата. Делови задачи и политика. Застанах пред тях.

— Кажи ми какво правиш тук, Едуард.

— Интересуваш се от кралската политика, така ли? — заинтригуван, той наблюдаваше движенията ми.

— Да — потвърдих и отвърнах на погледа му — преднамерено предизвикателство, което той можеше да приеме или да отхвърли. — Аз съм способна на много повече от това да реша какъв цвят рокля искам или каква прическа да ми направят.

— Така ли?

Едуард прие предизвикателството, посочи ми една табуретка, посегна към документите, избра един и ми ги подаде.

— Семейни дела — каза той и се облегна на масата.

— Късметлия сте. Аз нямам семейство — отговорих.

— Имам синове. Прекрасни синове. И те ми дават сила.

Сега пред мен отново стоеше кралят, а не мъжът, стиснал здраво юздите, за да задържи в ръцете си върховния контрол над кралството.

— Какво виждаш на този документ?

Той потупа пергамента в ръката ми. Латинските думи бяха написани със сбития неясен почерк на чиновник, но разчетох достатъчно.

— „Ирландия“ — казах.

— Това е Лайънъл. Той е в Ирландия. Трудна провинция. Някога бих отишъл сам, но изпратих Лайънъл като кралски лейтенант. Ще трябва да лавира между всички онези проклети интереси на хората там. Бог знае, че това е истинско тресавище от вражди.

Той си взе документа и ми подаде друг. Отново се почувствах като послушница, на която дават инструкции, или като писар под надзора на Джанин, но интересът ми към документите бе огромен.

— А това? — попита той.

Този документ беше по-труден, но имената бяха ясни.

— Това е „Аквитания“.

— Едуард, наследникът ми. — Гордостта в гласа му не можеше да се сбърка. — Той ще управлява Аквитания добре, стига да контролира склонността си да потъпква интересите на хората, които управлява. Гаскония е непокорна. Трябва да се научи да бъде търпелив, така както се учи да е крал. Той е добър командир, човек, който ми харесва. Сега това…

Тази игра му беше приятна. Изпълнен с увереност и чувство на абсолютна сигурност, той разстилаше пред мен наследниците на властта си, които щяха да продължат рода и името на Плантагенетите в историята. Взех новия документ.

— Това е Джон. Джон Гонт^[1]. Сега херцогство Ланкастър е негово. А Едмънд? За него бях избрал наследницата на Фландрия… — Той почука по документа с тежък червен печат, който се бе пропукал по време на пътуванията си. — … Но французите я искат, а новият папа ги слуша. Ще трябва да се огледам другаде за него. И, разбира се, Томас…

— Който е едва на седем и е луд по лова също като баща си.

— Да.

Успехът на простата ми тактика сгря сърцето ми. Сега Едуард беше спокоен и отпуснат.

— Изабела е другият проблем.

Отново взе чашата ми и отпи, докато мислеше за проблема.

— Ще се омъжи само за този, когото реши. И да я набия с камшик, полза няма да има.

— Според мен тя няма да прояви нежелание към брака, който й изберете, какъвто и да е той.

Бях видяла яростното неудовлетворение на Изабела.

— Някога прояви нещо повече от нежелание.

— Но сега, когато годините минават… Тя ще приеме всеки мъж, когото й изберете, стига да е млад и приятен на вид, както и могъщ.

— Ще го запомня. Ти виждаш повече от мен в царството на солария. Боя се, че тя ще направи сама избора си… и ще избере някого, който е възмутително неподходящ.

— Тогава я оставете да го стори.

— Тя трябва да сключи брак, който да ни донесе съюзник за благото на Англия, не да избере някой рицар без земя с хубавичко лице и яки мускули, който да я примами в леглото си.

Едуард изведнъж млъкна. Вдигнах поглед от велена към лицето му — не бях сигурна каква е причината.

— Какво направи? — попита той.

— Нищо, милорд.

— Ти си лукава жена, Алис Перърс.

И Едуард хвърли набръчканите документи на масата и се засмя така, че смехът му отекна в стените и събуди хрътката. С гъвкаво раздвижване на мускули и сухожилия той се отблъсна от масата, наведе се, сложи ръце под лактите ми, вдигна ме от табуретката и ме сложи да стъпя на крака. Задържа ме там, пред себе си.

— За какво те доведох тук, да говорим за политика ли?

Сега очите му бяха ясносини. Всички сенки се бяха стопили и зениците му бяха изпълнени със смях. И желание.

— Не само лукава, мисля. Ти си умна жена.

— Така ли мислиш, Едуард? — Наклоних брадичка, преднамерено сериозна и изключително предизвикателна.

— Направи чудесен опит да ме разсееш.

— Да — признах.

— И много успешен. Мога само да се извиня за мрачното си настроение.

— Няма нужда. — И понеже бях толкова близо, докоснах устните на краля с върховете на пръстите си. — Приятно ми е да ти доставям удоволствие.

Това беше откровена покана — и точно така го бях замислила.

На Едуард не му трябваше покана. Много сериозно и внимателно той ми помогна да съблека роклята си — откъде един войник се бе научил да се справя толкова опитно с женските връзки и ширити? — но ми позволи да остана по риза, за да пощади скромността ми. Търпението му приспа всичките ми девически страхове. Той обърна завивката, помогна ми да седна и да се облегна на възглавниците и угаси всички свещи освен една, достатъчно далеч, за да ми предостави помощта на сенките, които обгръщаха всичко. Без никаква скромност той свали панталона и туниката си и застана до леглото.

— Ще направя всичко възможно да ти е приятно, Алис.

— Не ме е страх.

Наистина не ме беше страх. Сега, когато моментът бе настъпил, знаех, че Едуард Плантагенет няма да ме нарани.

Изпълнена с любопитство, оставих погледа си да се плъзне по това, което можех да видя от тялото му на трепкащото пламъче на единствената свещ. Предполагам, че приглушената светлина е била благосклонна към него. Бе живял почти половин век, но плътта на хълбоците и гърдите му все още бе стегната и гладка, а раните и протърканите места от цял един живот на битки и турнири не можеха да отвлекат вниманието от великолепното му телосложение, макар че сребърните нишки в светлата му коса може би бяха повече, отколкото му се искаше.

Доказателството за желанието му към мен бе огромно.

— Това, което виждаш, харесва ли ти, мистрис Алис? — попита той.

Изчервих се, защото осъзнах, че съм вперила поглед в него с нескрито възхищение.

— Много ми харесва — отговорих възможно най-спокойно. — Мога само да се моля и аз да ти се сторя толкова приятна — и за очите, и за сетивата.

— Засега удоволствието ми от твоята компания е очевидно и за двама ни.

Така отдадох девствеността си на Едуард Плантагенет, крал на Англия. Преживяването не беше неприятно и треперенето ми не се дължеше нито на страх, нито на болка. Оставих го да води и бях достатъчно смела да отвърна на ласките му с ласки. Понякога оставях собствените ми нужди — тогава, когато осъзнавах какви са — да ме подтикнат към целувка или милувка. Понякога го карах да затаява дъх.

Как съм се чувствала ли? Едуард ме накара да се почувствам желана. За първи път през моите седемнайсет години на тази земя се почувствах ценена, красива, макар да знаех, че не съм нито едното, нито другото. Вкопчих се в него и се забравих в прегръдките му.

— Как стана така, че животът ни се пресече, Алис? — попита той, когато страстта отшумя.

„Любящата ти съпруга имаше пръст в това.“

Поклатих глава.

— Това ще си остане тайна между нас двамата — прошепна кралят — и Уикам, на когото може да се вярва.

— Да.

„Но Уикам би предпочел да осъди мен вместо теб!“

Така започна — тази странна ménage à trois^[2], с кралицата като безмълвен участник, който нямаше нито нужда, нито искаше да знае повече от това, което вече знаеше, и Едуард, който нямаше представа за участието на жена си. Щях да запазя тайната и на единия, и на другия. И докато ръцете му ме изследваха, а тялото му ме обладаваше, мълчаливо се споразумяхме да държим кралицата далеч от стаята и от леглото. Не говорехме за нея. Утре щеше да има предостатъчно време, за да се промъкне вината. Засега плавната сила на тялото му, плъзгането на сгорещена кожа по сгорещена кожа погълна всичките ми мисли.

Накрая Едуард заспа, преплел пръсти с моите. Аз обаче лежах будна и мислех за реакциите на тялото си. Какво беше любовта? Подозирах, че е чувството, което Едуард изпитва към Филипа. Но аз обичах ли Едуард? Може би бях малко влюбена в него, ако възхищението, уважението и верността означаваха любов. Стомахът ми се свиваше, когато той ме целуваше, когато ръцете му се плъзгаха от гърдите към кръста ми. Бях така замаяна от блясъка му, от факта, че кралят на Англия ме желае достатъчно, за да загърби всяка предпазливост и да ме притежава.

Може би това все пак беше любов. Усмихнах се на себе си в тъмната, потънала в сенки стая. Може и да не бях сигурна какво е любовта, но тази нощ познах докрай силата на амбицията.

По-късно — не знаех колко часа по-късно, защото времето бе загубило значение — Уикам ме придружи обратно до преддверието на кралицата. Същият път, но още по-неприятен заради отвращението му от случилото се. Поведението му надхвърляше границата на всяко неодобрение. Той се поклони и ме остави на прага, без дори да ми отвори вратата. Поклонът беше лишен от съдържание жест, в който нямаше никаква учтивост.

Доброволно се бях отрекла от одобрението му. Подозирам, че според него се бях отрекла от душата си.

Един паж ме отведе обратно до стаята, където дамите спяха, без да подозират нищо.

 

 

Започна новият ден и ранната слънчева светлина се процеди в стаята като всеки друг ден. Измих лицето и ръцете си със студена вода от каната и потръпнах от ледения й допир. Ден като всеки друг и все пак не съвсем. Облякох се припряно, преди двете ми съседки да се размърдат. Бях подготвила извинението, че кралицата може да има нужда от мен, ако още я боли, за да й дам нещо, благодарение на което да може да отиде на литургията в параклиса си.

Какво щях да й кажа? Знаех само, че трябва да я видя, да разбера какво може да иска да ми каже в студената светлина на деня. Изминалата нощ бе миг на напрежение и драма, в който оставихме чувствата да ни направляват. Днес може би щеше да е миг за разкаяние. Кралицата можеше да реши, че отпращането ми от двора е справедливо наказание, и честно казано, не можех да я обвинявам. Трябваше да разбера. Забързах към покоите й, но камериерката й ми съобщи, че кралицата е станала по-рано и от мен — това добър знак ли беше, или лош? — и вече се моли. Влязох безшумно в параклиса. Там нямаше никакъв свещеник, но кралицата бе коленичила пред олтара, вкопчена в преградата, за да не загуби равновесие. Аз паднах на колене до входа. Щях да изчакам. Стори ми се, че красивото лице на статуята на Пресветата Дева изглежда особено сурово.

— Алис…

Кралицата бе завършила молитвите си. Станах и бързо се приближих към олтара, за да й помогна да се изправи.

— Е?

Очите й бяха оживени и ясни. Тази сутрин болката беше намаляла.

— Свърши се, Ваше величество.

— Беше ли… задоволително?

— Да.

Толкова малко думи, толкова незначителни сами по себе си, а описваха един акт с такова огромно значение.

— Ще те повика ли пак?

— Да, милейди.

— Добре. Повече няма да говорим за това.

През кръвта ми бавно потече някакво странно облекчение, породено от мисълта, че това ръкоделие от три преплетени нишки може да не се окаже непостижимо, стига да притежавам умението да пазя тайните и на единия, и на другия и да остана вярна и на двамата. Може би можех да остана вярна и на Филипа, и на Едуард, без да наранявам нито един от двамата. И все пак ноктите на предателството се забиха в плътта ми. Почувствах как ме раздират, когато кралицата извърна поглед от блудницата на съпруга си.

Когато вратата се отвори, раздвижвайки въздуха така, че пламъчетата на свещите се разлюляха, и двете се обърнахме, очаквайки да видим някой свещеник. И само след миг ведростта в параклиса, в който времето не съществуваше, се нажежи от ярост. Яростта бе изписана на лицето й, виждаше се във всеки жест. Тя едва изчака да се приближи до нас, преди гласът й да прокънти. Изабела.

— Кръв Христова! Как си могла?

Тя прекоси разстоянието, което ни разделяше, с широки крачки, като риташе полите си настрана. Помислих, че нападението й е предназначено за мен, но Изабела профуча покрай мен така, сякаш бях мръсотия под краката й, и се нахвърли върху майка си:

— Защо си с нея? Знаеш ли какво е направила? Уикам не желае да проговори — поне е верен и ще си държи устата затворена, а няма да разтръбява тайните на това семейство, — но снощи са го видели с нея! И знаеш ли къде я е завел?

Тя почти изръмжа следващите думи. Красивото й лице бе разкривено от гняв.

— Тя те е предала. Твоята малка измет, която спаси от нищетата, е прекарала изминалата нощ в стаята на краля! В леглото му, предполагам! А ти стоиш тук и само дето не я държиш за ръцете.

— Изабела!… — помъчи се да я укроти кралицата, но безполезно.

— Ти дори не си знаела, нали? Не я докосвай! Тя е истинска усойница!

И Изабела замахна към мен. Ръката й ме удари по рамото толкова силно и ненадейно, че залитнах и се блъснах в преградата на олтара.

— Ще я изгониш. Чуваш ли ме? А ако не го направиш, аз лично ще го уредя!

— Чувам те, Изабела — въздъхна кралицата.

— Погледни я!

Изабела се извъртя към мен, докато се изправях. Благоразумно отстъпих настрана. Пръстите на принцесата се свиха и заприличаха на остри нокти.

— Ти я облече и я разкраси, докато доби що-годе приличен вид. И какво направи тя? Пъхна се в леглото на съпруга ти. Колкото до краля… Нито един честен мъж ли не съществува на тази земя? След всичко, което му даде — уважението, децата!… Презирам го! Но теб те презирам още повече, малка Алис от канавките!

— Изабела! Млъкни!

Ако предишната вечер достойнството на Филипа ми се стори удивително, днес тя беше божествена, когато застана лице в лице с разярената си дъщеря.

— Знам точно…

— Тя те измами! Превърна златото на щедростта ти в шлака! Трябва да я набият с камшик!

Изабела пристъпи заплашително към мен.

— Никого не съм измамила.

Нямаше да отстъпя повторно, дори с риск да си навлека яростта й, но изпитвах огромен страх.

Кралицата сграбчи ръката на дъщеря си точно навреме.

— Изабела!

— Няма да й измисляш извинения, нали?

— Не. Ще измислям извинения за себе си.

— Не те разбирам.

— Тогава овладей страстите си и слушай! Знам точно какво се е случило между съпруга ми и Алис. Чуй ме, дъще! Забрави чувството си за злоупотреба и несправедливост. Това е действителността.

Кралицата изчака, докато Изабела придоби поне малко по-спокоен вид.

— Как мислиш? Дали мога да изпълнявам дълга си към баща ти?

— Дългът ти? — Изабела изглеждаше така, сякаш би предпочела да не го обсъжда. — Не виждам…

— Напротив, виждаш. Виждаш го всеки ден. Аз съм неспособна да приемам баща ти в леглото си. Това е жестоката истина.

— Това не е…

— Ако се каниш да кажеш нещо толкова глупаво като „Това не е важно“, не си ми никаква дъщеря. Това винаги е важно. Баща ти все още е мъжът, който винаги е бил. Смяташ ли, че искам да го осъдя да живее във въздържание, защото аз не мога…? — И тя махна с ръка, сякаш искаше да прогони думите, които не можеше да изрече. — Разбираш ли ме, Изабела?

Светлата кожа на Изабела се беше изчервила.

— И след като не мога да му дам това, от което се нуждае…

— … искаш да осигуриш любовница на собствения си съпруг? — Неверието на Изабела беше също толкова силно, колкото и моето снощи. Тя не можеше да проумее как нежната любяща Филипа би дала благословията си на любовницата на съпруга си. — Защо не го остави да вземе някоя от дворцовите блудници? Има предостатъчно такива, готови да си вдигнат полите при първия знак.

— Не. В името Божие, Изабела, не подлагай търпението ми на изпитание! Щом трябва да има друга, предпочитам да е някоя, която познавам и на която имам доверие.

Само как ненавиждах положението! Този сблъсък между двете не можеше да ми разкрие нищо ново за мотивите на кралицата. Нима снощи Филипа не ми разкри душата си с цялата й агония? И все пак кръвта ми се смрази. Въпреки предаността си към кралицата трябваше да призная, че ме използват. Като кокал, за който си ръмжат две кралски хрътки. По-добре кралят да спи с някаква незначителна domicella, отколкото с някоя благородна дама с титла, която щеше да се възползва от положението си, за да се надсмива над провала на кралицата, докато се перчи с успеха си, че е успяла да съблазни краля.

Унижението се плисна над мен, горчиво като листата на исопа. Може и да изпитвах състрадание към мотивите на кралицата, но ролята, измислена за мен, бе ужасна. Аз бях бездушно създание, пешка, която щяха да местят по шахматната дъска така, както пожелае играчът. И какъв умел играч беше кралицата! Колко време преди да ме зърне бе замисляла този сложен план, за да предпази Плантагенетите от опасен скандал?

— Не можа ли да му намериш по-приемлива партньорка от тази? — продължи да бушува Изабела с насочен към мен пръст.

Нито пък, както осъзнах сега, когато и моята кръв кипеше от гняв, ми беше по вкуса тази обмяна на мнения, която свистеше над мен така, сякаш бях невидима. Вече не бях тази безсилна жена, която бях вчера.

„Ти си любовницата на краля. Вече не си невидима. Нито пък безгласна. Той те слуша. Иска пак да отидеш при него. Не си длъжна да търпиш това. Сега и ти разполагаш с власт.“

Думите се въртяха и повтаряха като зъбците на безценния часовник на Едуард.

— Ще се преструваш, че не знаеш нищо, Изабела. Ще проявяваш към Алис уважението, което заслужава заради покорството си към мен. Разбираш ли ме?

Кралицата излагаше заповедите си с точността на боен командир.

— И ти й имаш доверие? — Изабела не беше нито впечатлена, нито трогната. Презрението й щеше да ме облее в срам, ако яростта ми не бе нараснала неимоверно, от шум до рев в корема ми. — Какво още ще получи от него? За какви подаръци ще убедят запленения ми баща да й даде?

Колко повече можех да понеса? Но ако аз бях пламнала от гняв, кралицата беше ледена.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Тя няма да го прави ей така, без нищо. Какво искат блудниците? Бижута, пари, дори титла.

— И какво, ако ги иска? Ако Едуард реши да я възнагради…

— Грешиш, Maman! Допускаш най-голямата грешка в живота си.

— Напротив. Това е най-доброто решение, което съм вземала някога.

Повече не издържах да стоя като безмълвен наблюдател.

— Престанете!

Гласът ми прозвуча немощно дори в собствените ми уши. Ефектът бе такъв, сякаш не бях казала нищо.

— Скверно е да се прави на някоя от глупавите ти превзети дами и в същото време да се вмъква в леглото на съпруга ти. — Изабела бе загърбила всяка деликатност. — Няма да го украсявам с романтични думи и жестове. Това е похот и ти трябва да се срамуваш, че я насърчаваш.

Стига толкова! След нощта, прекарана с Едуард, не можех да понеса да говорят за него по този начин. Сега повиших глас, без да се интересувам от езика, който държах в присъствието на особи от кралска кръв.

— Млъкнете!

Те погледнаха към мен, така стъписани, сякаш изваяната фигура на Богородица се бе съживила и бе проговорила.

— Няма да допусна да се карате за мен, сякаш съм парче месо в касапницата.

Изабела трябваше да чуе някои неща.

— Никакво уважение ли не изпитвате към баща си, краля? Хулите го, опетнявате го с груби думи. Нима няма достатъчно врагове отвъд морето, без собствената му обична дъщеря да го оскърбява? Неговата дума е закон в Англия, а вие говорите за него така, сякаш е лъв, останал без зъби, застаряващ мъж, който може да бъде тласкан и манипулиран по волята на други. Нима е толкова слаб, та трябва съпругата му да урежда друга жена да топли леглото му? Аз твърдя, че не е. Твърдя, че кръвта му е буйна, а духът — висок.

Поех си въздух. Мисля, че през целия си живот не бях произнасяла толкова дълга реч.

— Поведението ви не прави чест нито на вас, нито на краля. Той не е покорен на никого. И аз отричам, че е взел любовница по повеля на кралицата.

— И таз добра!… — възкликна Изабела и се опита да намери думи.

Продължих с глас, който ставаше все по-висок от силата на убеждението ми:

— Вие може и да ме смятате за жалка, милейди, но ще ме изслушате. Аз съм любовница на краля.

Колко странно беше да го изрека на глас! Вдигнах брадичка и я погледнах в очите, без да трепна.

— Той ме избра. Изпрати да ме повикат и аз ще изпълня достойно дълга си. Ще бъда дискретна дотогава, докато Негово величество желае да изпълнявам тази роля. Няма да привличам внимание към това, което правя — това зависи от краля. Няма да моля за нищо, няма да взема нищо освен това, което кралят ми даде. Ако той пожелае да ме възнагради, няма да откажа. Решението е негово. Колкото до мен, аз ще бъда предана. Няма да клюкарствам или да разпространявам непристойни клевети. И ще продължа да служа на кралицата по всеки възможен начин. Дотогава, докато тя го желае.

Устните на Изабела бавно се извиха в изражение на неохотно признание.

— Виж ти! Кралската блудница най-после проговори! Трябва да ти се поклоня.

И тя се приведе в подигравателен поклон.

— Вие може и да ми се подигравате, милейди, но това е желанието на краля… и на кралицата. От този ден нататък аз съм любовница на краля.

Очите на Изабела пламнаха.

— А ако кралицата прояви малко здрав разум и разбере, че е сгрешила с избора си на кралска блудница? Ако възрази срещу новата ти позиция в двора? Ако аз възразя?

Вдигнах рамене с изящно елегантно движение.

— Не ви желая нищо лошо, милейди, но служа най-напред на краля, а после на кралицата. И смятам, че вашите желания са без значение.

— Ще видим!

С тези думи Изабела излезе разярена от параклиса.

Аз останах на милостта на кралицата. Как можах да проявя такава непочтителност, такава небрежност към трудностите на новото си положение? Зачаках присъдата на Филипа.

Тя се разсмя треперливо.

— Е, направила съм верния избор. У теб има достатъчно дързост — предостатъчно, щом си готова да предизвикаш дъщеря ми. Как красноречиво защити краля!

Тя не ме презираше или ако ме презираше, го прикриваше добре. За миг по набръчканите й бузи заблестяха сълзи, но кралицата ги избърса.

— Имаш ли достатъчно смелост да понесеш враждебността на двора?

Колкото и смайваща да бе подобна наивност, досега не се бях замисляла за отговора на този въпрос.

— Ще бъдем дискретни — заявих с повече убеденост, отколкото изпитвах.

— Сигурна съм. Но тази тайна не може завинаги да остане тайна. А Изабела ще бъде твой противник. Ще огранича вредите, които ще причини, но тя е упорита.

— А Уикам вече не ми е приятел — въздъхнах.

Замислих се за това и гневът ми отшумя, докато стоях в краката на Пресветата Дева, която несъмнено щеше да прокълне и двете ни, задето бяхме тласнали този брак към изневяра. Какво невъзможно бреме тежеше на плещите ми! Ласките на краля. Уважението на кралицата. И възмущението на тези, които знаеха. Загубата на уважението на Уикам. Имах ли смелост да понеса всичко това? Все едно много или малко щях да взема от щедрата ръка на Едуард, щяха да ме заклеймят като враг. Блудница. Мен. Не краля заради неконтролируемата му страст. Не кралица Филипа заради мълчаливото й съучастие. Само мен щяха да анатемосат.

Загледах се изпитателно във ведрото изрисувано лице, но Богородица не ми даде никакви напътствия.

Обещах на Изабела, че ще вземам само това, което ми предложи краля. И наистина щях да го сторя. Но възможностите изведнъж се разшириха безкрайно, надхвърлиха всички полети на въображението ми. Втъкана в този сложен гоблен, зърнах нишката на собствената си съдба. Тази нишка можеше да се окаже здрава като стомана, ако имах волята и дързостта да я направя такава. Виждах я как блести златна насред тъканта. Помислих си, че ако я втъка с умела ръка, мога да я накарам да заблести като слънцето по пладне или като звездите в короната на Пресветата Дева. От друга страна, желанието на Едуард към мен можеше да избледнее, преди седмицата да е свършила, и друга блудница да ме замести в леглото му.

Вдигнах леко рамене. Трябваше да се погрижа да не стане така. Бях млада и, изглежда, не без средства на свое разположение.

През тази нощ и деня, който я последва, пораснах. Вече не бях младо момиче, галеничето на придворните дами. Вече не играех тази игра. И може би съжалявах за това, но съжалението ми не струваше нищо, когато на другата страна на везната тежеше тази първа замайваща тръпка на властта. Кралят ме искаше, желаеше ме. Тази първа нощ, прекарана в разговор и любене, щеше да е само първата от много нощи. Имаше ли в този живот нещо, което любовницата на краля да не може да постигне? Кои врати щяха да останат затворени за нея? Мисълта за това ме изкушаваше като гладуващ просяк, застанал пред маса за пир със златни чинии, отредени само за него. Зачаках да видя каква може да е наградата ми. Сърцето ми препускаше лудо.

 

 

Аз бях любовницата на краля. Придворна дама на Филипа денем, любовница на Едуард нощем. Каква странна монета с две лица беше това! И всеки ден очаквах последствията. Уикам може и да беше разярен и да мълчеше като камък, но все някой бе разбрал за мен, макар че този, който бе съобщил на Изабела, бе накаран да млъкне. Седмици наред ми се струваше, че вървя по тънък лед и с всяка крачка очаквам той да поддаде под мен и да се озова в ледените води на потока. Викаха ме. Подчинявах се. Уикам беше моят придружител. Здравето на кралицата бе неизменният предлог да ме изведат от стаята ми. Но дали прикритието ни не бе твърде очевидно? През онзи първи месец виждах как пукнатините изникват под краката ми всеки път, когато минавах по същия маршрут.

А после започна шушукането на придворните дами. Бърз поглед, който се плъзгаше по мен и се отклоняваше, когато влезех в солария. Думи, които замираха, без да ги последва нищо, иззад вдигнатите пръсти. Нищо повече от едва доловим повей на скандал, шушукането си остана едва доловимо, като лек полъх на вятъра над житно поле, сякаш всички знаеха, но се бяха разбрали да не говорят за това. Странно съзаклятие за мълчание — всички знаеха истината, но никой не бе готов да разбули тайната и да разкрие измамата ми пред света. Никой не ме предизвика открито.

И защо?

Не от уважение към мен. Мълчанието беше заради Филипа. Тя вдъхваше у хората такава любов, та всички се бяха съгласили, че тя не бива да научава ужасната истина: че най-младата й придворна дама лежи гола в обятията на съпруга й.

Колко ужасяващо несправедливо беше! Но ситуацията ме бе притиснала от всички страни и ме принуждаваше да поддържам преструвката, че кралицата наистина е толкова невинна и неосведомена, за колкото я смятаха. Аз бях виновната. Аз бях пропълзяла в леглото на краля като змията в райската градина. Защото през всички тези седмици не чух нито една осъдителна дума за Едуард. Кралят бе безукорен.

„Но защо Алис? — питаха те. Виждах го в присвиването на очите им. — Защо не избра някоя от по-добро потекло, с повече дарби… някоя красива… — щом го е обзела похотта?“ Вече не бях тяхната глезена любимка, притисната до колективната им гръд.

— Имаш ли неприятности заради това? — попита Едуард по обичайния си прям начин. — Всеки мъж, който злослови за теб, ще бъде прогонен от двора.

Типично по мъжки! Женският свят, жестоките клюки на кокошарника, който представляваше соларият, бяха мястото, на което ме съдеха.

— Никой не говори лошо за мен — отговорих.

Лъжех. Защо да му казвам, че притискат жестокия кинжал на отлъчването към гърдите ми всеки ден? Не че това не го вълнуваше. Просто никой не смееше да шушука в присъствието на краля.

Враговете ми поне вземаха пример от Изабела, чието поведение към мен бе строго учтиво, толкова ледено, че погледът й можеше да замрази Темза през август. Толкова студено, че болеше.

 

 

Това не можеше да продължи дълго. Не беше в женската природа да търпят греховността ми прекалено дълго, без да ме ухапят, ощипят или залаят. Как публично ми поискаха обяснение! Никога няма да им простя заради начина, по който го сториха. Поводът беше височайше посещение през ноември 1363 година, когато бях любовница на Едуард от малко повече от месец. Тържеството беше наистина великолепно. Владетелите на Франция, Кипър и Шотландия посетиха английския двор и останаха поразени от великолепието ни. На турнира в Смитфийлд Едуард щеше да участва и да предвожда едно от нападенията в мелето. По негова заповед и ние щяхме да присъстваме заедно с кралицата, облечени в кралските цветове, за да подкрепяме символично Англия в битката с враговете й. Събрахме се в залата за аудиенции, преди да продължим към галерията за дамите — море от сребърно, синьо и самурени кожи, приковаваща погледа демонстрация на кралска власт, когато ние, придворните дами, се скупчихме около кралицата, която също блестеше в синьо и сребристо, със сапфири на гърдите. През редиците ни танцуваше тръпка на очакване.

Докато тръпката на очакване не се превърна в шумолене от стъписване и удоволствие, когато се превърнах в център на вниманието. Както знаех, че трябва да стане.

Погледът на кралицата се спря върху мен.

— Алис.

Можех да изрека някакво извинение и да се оттегля. Можех да се скрия, водена от страх. От унижение. Защото нима това не беше намерението им?

Врагът ми ме бе преценил погрешно. Нямаше да го сторя.

— Ваше величество — отговорих и се поклоних. Полите ми, както можеха да видят всички, не бяха в синьо и сребристо, поръбено със самур.

— Защо…? — посочи кралицата към облеклото ми: дрехите, с които някога пристигнах в Хавъринг. Износени и груби, на петна, омачкани от дългия си престой в сандъка ми, сега те ме обгръщаха от главата до петите като долна слугиня в груб шаяк. Сред това украсено множество аз изпъквах съвсем ясно, като врабче, нахлуло сред щиглеците.

Бях хвърлила ръкавицата си. Сега обмислих отговора си много внимателно. Истината ли казвах? Тази мисъл ми хареса, докато гневът ми кипеше под грубата рокля на conversa. Всяка една от тези придворни дами с невинни лица го знаеше, така че защо да не го разкрия, като плат скъпо кадифе? Или бях прибегнала до някаква коварна преструвка? Но как бих могла да съм коварна? Как да излъжа, когато яростта бучеше в главата ми като удари с ковашки чук?

В ума си виждах единствено красивата рокля, приготвена на леглото ми. Коприната и дамаската бяха нарязани и изпокъсани така, че не можеха да се закърпят. Самурената кожа бе съсипана. Воалът беше съдран по средата, бродираният ми колан — срязан на две. Бях работила усърдно върху него толкова седмици, а ето че само за час някой бе размахал ножиците без никакво умение, но с много отмъстителност. Цялото ми старателно шиене — което ми коства повече търпение, отколкото някога си бях представяла, че е възможно — бе напразно. Някой си бе доставил удоволствието да излее омразата си към мен върху подаръка на Филипа: меките кожени обувки с розички от дамаска бяха изчезнали. Когато видях унищожението, едва не се разплаках, но тези, с които делях стаята си, щяха да се зарадват прекалено много на скръбта ми. За миг останах да стоя и да гледам, преглъщайки сълзите си. Не ме разстрои толкова това доказателство за изолацията ми, а фактът, че нещо толкова красиво е унищожено. Чух приглушен кикот, който засили решимостта ми. Сгънах внимателно съсипаната дреха и с яростна целенасоченост облякох евтините дрехи, достойни само за слугиня. Щом не можех да облека най-хубавите си дрехи, нямаше да сложа всекидневните. Не се опитах да прикрия каква бях някога и какво ми причиниха.

Истината или лицемерието? Погледнах към изпълнените с очакване лица и чух думите в ума си.

„Някоя от придворните ви дами е съсипала роклята ми от злоба, Ваше величество.“

Е, добре, това нямаше да ме доведе доникъде. Не разполагах с доказателство — само с резултата. Щях просто да изглеждам глупаво.

— Тя не може да дойде в този вид — отбеляза Изабела, когато така и не предложих обяснение.

— Не — съгласи се кралицата. — Не може.

— Предполагам, че за това неподчинение си има причина.

Чух усмивката в гласа на Изабела. Не че смятах нея за виновна. Подобно отмъщение беше под достойнството й, а освен това тя знаеше желанията на кралицата във връзка с мен.

Вдигнах поглед към лицето на Филипа.

— Това не е нарочно неподчинение, Ваше величество.

Лицето на кралицата беше ведро, очите — ясни.

— Може би се е случил инцидент?

Тя ми бе хвърлила спасително въже.

— Да, милейди. Проявих небрежност.

— Толкова голяма, че не можеш да облечеш роклята?

— Да, Ваше величество. Вината е моя.

Не поглеждах към никого другиго освен към кралицата. Молех се да разбере и да ми позволи да се оттегля без наказание.

— Нехайността не е сред греховете ти, Алис — отбеляза тя.

— Простете ми, милейди — отговорих и сведох поглед към сребърните и сини розички на носовете на обувките й.

— Алис…

Вдигнах глава и видях отсеченото кимване на Филипа.

— Разбирам. Ела с мен. Ти също, Изабела. Мисля, че имаме време.

Чух как около мен се разнесе всеобща въздишка. Може би на разочарование. Но само какво опиянение изпитах! Бях им показала, че враждебността им не означава нищо за мен. Нямаше да се извинявам, нямаше да се опитам да си отмъстя, нямаше да издавам намеренията си. Щяха да видят, че не се боя от тях. За първи път осъзнах истинската сила на самоконтрола.

Половин час стигна, за да постигнем истинско преобразяване. Съблякоха робата на кралицата в синьо и сребристо, поръбена със самур. Собствените ми овехтели дрехи също бяха свалени — никога повече не ги видях — и одеждите на Филипа станаха мои. Бяха ми много големи, но с помощта на голямо количество дантели ги закрепихме така, че да не се смъкнат от раменете ми.

Никой не изрече нито дума с изключение на инструкциите да дишам, да повдигна част от одеждата или да я прекрача.

— Добре!

Кралицата, царствена дори по риза, наблюдаваше как добавят към тоалета ми нейния поръбен със сребро воал и пояса й.

— Кажи на краля, че след пет минути ще сме готови, Изабела.

А когато двете останахме сами, тя попита:

— Ще ми кажеш ли, Алис?

— Няма нищо за казване, милейди.

Тя не настоя, а насочи вниманието си към належащия проблем.

— Донеси ми роклята в червено и златно, със златното покривало. И воала със злато и рубинената огърлица.

Върнахме се в залата за аудиенции, където въздухът бе натежал от очакване. И там кралицата застана в средата ни, блеснала като безценен рубин сред сребристото и синьото на дамите си, към които сега се обърна сурово, с корав поглед:

— Днес ще почетем краля. Това е волята ми. Алис е вярна поданица и на мен, и на Негово величество.

Тя огледа лицата, на които бе изписано грижливо спокойствие.

— Неучтивостта към мен и към тези, които ми служат, ми е неприятна. Няма да я търпя.

Тишина.

— Разбирате ли ме?

— Да, Ваше величество.

От всички страни се разнесе шепот на смирено подчинение.

Какво косвено заявление! То не казваше почти нищо, но признаваше всичко и всеки човек с малко ум го разбра ясно като бял ден.

— Мистрис Перърс ще седи до мен на турнира — продължи кралицата с безизразен поглед. — А сега да тръгваме, макар и със закъснение. За жената винаги е добре да закъснява, когато я очаква красив мъж. Подайте ми ръка, мистрис Перърс.

Турнирът се оказа превъзходна арена за демонстрация на воинско майсторство, триумфално честване на позицията ми в двора на Едуард. И в каква борба участва той само! Ако гостуващите монарси си мислеха, че силата на английския крал, който навлизаше в петдесетата си година, е започнала да намалява, Едуард ги разубеди с постиженията си на арената на сраженията.

Би трябвало да ликувам, не на последно място заради собствената си победа. Но ревността е ужасен грях и порочен спътник — звяр, който къса със зъби и нокти и не дава отдих. Затова не спря да ме напада през целия този прекрасен следобед. Аз може и да бях любовница на Едуард, но той гледаше към Филипа. На Филипа отдаваше почестите и рицарското си обожание. Нито веднъж не ми обърна внимание, докато седях там в кралското си синьо и сребристо — нито с дума, нито с жест. Едуард прие шала на Филипа като символ и го закачи на шарфа над бронята си. Целуна пръстите на Филипа и се закле да се сражава в нейно име. Накрая, когато прие наградата, отредена на победителя, и любящия поздрав на Филипа, Едуард говори само с нея.

А аз? Бях достатъчно жена, за да негодувам от това. Защо не можеше да говори с мен? Изпитвах срам, горчиво разкаяние заради ревността си, но не можех да я превъзмогна. Наблюдавах турнира с усмивка, изписана на лицето ми, празни думи на устните ми и гняв в сърцето ми, задето кралят обладаваше тялото ми насаме, но не ми отдаваше никакво признание на публично място. Знаех, че мислите ми са неправилни, нечестни и към Филипа и Едуард, и към ролята, която бях приела, осъзнавайки последствията, но въпреки това вътрешно беснеех.

Аз бях просто една от многото придворни дами, чиято задача бе да изпълняват заповеди.

Докато тази нощ не се озовах в леглото на Едуард.

— Днес се потрудих здраво — протегна се той, въздъхна и без усилия ме притисна към леглото. Тялото му беше потно и задоволено.

— През коя част от деня? — попитах с престорена скромност. И аз бях преситена. За момента чудовището на неудовлетворението бе приспано. Не знаех, че мога да бъда престорено скромна, но бях започнала да откривам у себе си безброй умения, предназначени да разсеят един силен мъж. Едуард ме бе задоволил с умение, равно на това на арената, и с далеч по-голяма деликатност.

— Мистрис Алис, имаш злонамерен език. Все още има живот у този ветеран.

Той зарови лице в извивката на гърдата ми и целуна влажната вдлъбнатина, под която сърцето ми все още потръпваше от наслада.

— С копие в ръката и добър кон под мен все още мога да поваля рицар наполовината на годините ми.

— И след това да накараш някоя жена да се предаде позорно…

Прокарах ръка по рамото му, притиснах длан към ребрата му и почувствах солидните удари отдолу.

— Мислех, че аз съм този, който се предаде.

— Може би. След цялата ти мъжка гордост днес заслужаваше да те победи жена. Уикам със сигурност ще ти обясни колко е греховно това.

Той се претърколи настрана и улови лицето ми в дланите си, така че не можех да избягна погледа му, дори да исках.

— Моята победа беше и заради теб, Алис. Не се съмнявай в това.

— Не, не беше. — Зеленоокото червейче в сърцевината на ябълката не бе умряло докрай. — Не се сети да поискаш да ти дам символ на благосклонността си, доколкото си спомням.

Тонът ми беше нехаен, но не съвсем шеговит и Едуард ме прие сериозно, както правеше често, когато го предизвиквах.

— Тази мисъл беше в сърцето ми, Алис. Тази преструвка не ми е приятна.

Потиснах въздишката си, целунах го и го оставих да победи. Нима и двамата не се бяхме провинили в лицемерие?

— Беше очевидно, че трябва да избереш кралицата за своя дама на турнира, и ти се сражава великолепно в нейна чест — уверих го. — Достави й голяма радост.

Струваше ми се, че изпълнявам сложни танцови стъпки, с които не съм свикнала, но кълна се в Бог, уменията ми се подобряваха!

— Кралицата се облече в червено и златно, за да те зарадва. За да можеш винаги да я виждаш и всеки път да ти желае победа.

— Наситените цветове винаги са й отивали. — Той се усмихна замислено, а после погледът му се съсредоточи и очите му заблестяха. — А ти беше великолепна в сребристо и синьо. И още по-великолепна без никакви дрехи…

Енергията на Едуард бе изумителна.

Докато се приготвях да се разделим и да посрещна безмълвната враждебност на Уикам, Едуард преметна през врата ми верижка със скъпоценни камъни с нехайна щедрост. Беше я носил на пиршеството след турнира. Повдигнах брънките от гърдите си, удивих се колко е скъпа верижката и вперих поглед в нея.

— Какво има? — попита грубо Едуард.

— Не знаеш ли?

— Не. Мисля, че ти отива.

— Не мога да я приема, Едуард.

— Защо?

— Мислех, че искаш да си дискретен.

Свалих украшението и го проврях през главата му. То заблестя далеч по-силно върху мускулите на гърдите му.

— В това няма нищо дискретно. Тези златни брънки могат да укротят кон, а сапфирите са колкото гълъбови яйца!

Той не беше доволен, както разбрах по издуването на ноздрите му. Трябваше да внимавам с гордостта му, но трябваше и да осигуря своята собствена, все още опасна позиция. Една умна жена не би си навлякла неприятности, които не й трябват.

— По-добре ми дай това — продължих и посегнах към шала на кралицата. А до него — брошката, която го бе придържала към шарфа му.

— Много е малко, Алис — възрази кралят и веждите му се събраха в зловеща линия. — Не струва нищо.

— Струва много — измърках и сложих брошката на дланта си. — Ти го носи в разгара на битката. Искам да е мое. И мога да го нося без излишна показност. Бъди разумен, Едуард. Как бих могла да нося такава верижка, без всички в двора да насочат пръст към мен?

Едуард изсумтя в знак на отстъпление.

— Много добре, проклетнице. Ще те оставя да ме убедиш. Но един ден ще ти дам това, което аз реша.

— Един ден ще ти позволя. — Знаех, че в някой далечен ден в бъдещето наистина ще го сторя.

Едуард закачи простото украшение — златно кръгче с миниатюрни смарагди — на ленената ми риза, където то блесна със странна показност на фона на простия плат.

— Не ти е лесно, нали? — попита той. Не за първи път ми задаваше този въпрос. А моят отговор не бе по-различен от друг път.

— Не. Как би могло да е лесно?

— Себичен ли съм, че искам да играеш тази роля?

— Да. Но ти си кралят. Нямаш ли право да си себичен?

Той се разсмя. Чувството му за хумор се бе възвърнало, макар и малко по-сухо.

Задържах брошката. Сред бижутата, които ми бе дала Филипа, тя остана незабелязана. Някой ден, както бе подхвърлил Едуард, нямаше да има нужда от такава дискретност. Някой ден нямаше да ми се налага да съм дискретна, но очевидната причина за това караше сърцето ми да се къса. Докато кралицата е жива, дискретността трябваше да е на първо място.

— Докога ще мълчите? — попитах Уикам, докато ме придружаваше за пореден път по пътя, който познавах толкова добре. — Не може до безкрай да отказвате да ми проговорите. Кога станахте толкова превзет?

— Когато продадох душата си, като се съгласих да пазя позорната тайна на краля — изръмжа той по начин, който бе крайно неподобаващ за свещеник. — Скоро ще напусна Хавъринг и ще се заема със строежа на една сграда в Уиндзор — добави през стиснати зъби.

— Обзалагам се, че строежът ще ви е по-приятен, отколкото общуването с мен.

— Вярно е, кълна се в раните Христови!

— Но когато се върнете, аз още ще към тук.

Не можах да устоя на искрицата дяволито лекомислие.

— Ще се моля да стане чудо и да не сте!

 

 

Уикам замина за Уиндзор, за да построи нова кула. Липсваше ми. Липсваха ми суровостта и честността му, но вече нямах нужда да ме придружава, защото получих собствена стая и свободата да вървя сама към покоите на краля. Така позицията ми бе изложена на показ пред очите на целия двор, но съзаклятието за мълчание заради Филипа продължаваше.

А когато това съзаклятие се разпадна?

— Уличница! — изсъска една непредпазлива придворна дама, когато възмущението й надделя над благоразумието.

Резултатът бе кратка аудиенция с кралицата. Вещите на дамата бяха натоварени в каруца и тя напусна двора още същия ден. Имах врагове, но имах и приятели, които бяха далеч по-могъщи. Крачех по пътеката на новата си роля и с всяка крачка ставах все по-самоуверена. И как би могло да е иначе? Кралската одежда на Филипа — син плат, сребро и скъпа кожа — бе преправена и ми ставаше идеално. Ликувах заради това, че я притежавам, носех я и правех грациозно стъпка след стъпка с преднамерена арогантност. Вече не бях незначителна новодошла в двора, която можеше да бъде пренебрегната или забелязана, според както се харесваше на компаньонките ми. Вече нямаше да ми възлагат обикновени задачи, пък били те и за кралицата. Бях жена, с която трябваше да се съобразяват.

— Не си знаеш мястото — отбеляза студено Изабела.

Не, не го знаех и никога нямаше да го науча, както признах в сърцето си със самодоволно удовлетворение. Изгледах я с предизвикателство, което Изабела мъдро отмина. Като любовница на краля и любимка на Филипа бях неуязвима. Бях спечелила тази малка битка: нито една от дамите никога повече нямаше да дръзне да прояви неучтивост. Можеше и да ме презират, можеше и да искат да ме видят изпаднала в немилост и прогонена от двора, но не можеха да ме докоснат. И това ме караше да тържествувам също така, както ликувах, когато крачех по коридорите, облечена в кралската си рокля.