Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (4)

Втора глава

Когато успях да се спася от абатството, заслугата съвсем не беше моя. Съдбата се намеси, когато навърших петнайсет, и го стори с бързината на светкавица.

— Облечи това. И това. Вземи това. След половин час да си на портата на абатството.

Сестра Матилда, капелан на майката абатиса, напъха дрехите в ръцете ми.

— Защо, сестро?

— Изпълнявай!

Беше ми дала тънка вълнена фуста с цвят, който бе станал неопределим от пране, и дълга рокля без ръкав, тъмнокафява като тинята, която се събираше на речния бряг след буря. И тя бе виждала по-добри дни на гърба на някоя друга, а освен това ми беше къса и точно както се боях, разкриваше глезените ми. Почесах се неделикатно и незабавно изпитах страх. Заедно с одеянията бях наследила и бълхите. Качулка с неопределим сивкав цвят довършваше комплекта.

Но защо? По някаква задача ли ме изпращаха? По кожата ми затанцува трескаво въодушевление. Имаше и силен страх — все пак животът в абатството бе единственото, което познавах, — но не задълго. Ако можех да се спася от тези стени, дори и само за ден, си струваше. Бях петнайсетгодишна и дните на превръщането ми от послушница в монахиня бяха надвиснали застрашително близо, като вредното съдържание на градските канали след силен дъжд.

— Къде отивам? — обърнах се към каруцаря, към когото ме бяха насочили — кисел мъж с тежка настинка, обгърнат от миризма на гранясала вълна. Сестра Фейт, портиерката на абатството, не бе направила нищо друго, освен да посочи към него и да затвори вратата пред лицето ми. Резето леко издрънча от вътрешната страна, докато аз стоях от външната, и този звук беше по-сладък от всяко пеене на молитвата „Ангел Господен“.

— В Лондон. В домакинството на мастър^[1] Джанин Перърс — изръмжа той и плю в канавката, която вече преливаше от мръсотии и остатъци от днешния пазарен ден.

— Тогава ме качете — наредих.

— Ама че нахакан дечко! — измърмори той, но стисна ръката ми в огромната си длан и ме вдигна върху денковете, където се наместих възможно най-удобно. — Бог да е на помощ на мъжа, който се ожени за теб, мистрис^[2]!

— Аз няма да се омъжа — отвърнах. — Никога.

— И защо?

— Много съм грозна!

Нима не го бях видяла със собствените си очи? След деня, в който надникнах в купичката с вода, веднъж видях неоспоримата истина за некрасивите си черти в огледало, принадлежащо на истинска графиня. Как би могъл някой мъж да ме погледне и да ме поиска за съпруга?

— Няма нужда мъжът да гледа прекалено често момата, за която се е оженил!

Това не ме интересуваше. Разтърсих глава. Лондон! Каруцарят размаха камшика си над главите на воловете си, за да сложи край на разговора, и ме остави да продължа с опитите си да запълня дупките в логиката на това, което се случваше. Според мен имаше само една възможна причина да ме изпратят в дома на този Джанин Перърс. Той беше купил услугите ми на прислужница и бе платил достатъчно злато, за да убеди майката абатиса да се раздели с безпаричната си послушница, която нямаше да донесе на абатството нито слава, нито богатство. Докато каруцата подскачаше и се люшкаше, си представих как й е било представено това искане. „Силно работливо момиче, което да помага в къщната работа. Послушно…“ Надявах се, че майката абатиса не се е провинила в лъжливо представяне на качествата ми.

Въртях се и шавах, все по-нетърпелива с всяка бавна стъпка на воловете. „Лондон.“ Името бълбукаше в кръвта ми, докато се мъчех да се закрепя в тежко движещата се каруца. Свободата бе съблазнителна и упойваща като най-прекрасното вино.

 

 

Останах стъписана от шума и мръсотията на пренаселения Лондон. Територията на абатството в Баркинг, колкото и оживена да бе в пазарен ден, не ме бе подготвила за тълпите, за постоянния шум, за вонята на безброй хора, натъпкани един до друг. Не знаех накъде да погледна — дали към плътно притиснатите една до друга къщи на улици, съвсем малко по-широки от каруцата, където горните етажи се накланяха един към друг като пияници и закриваха небето, дали към стоките, изложени зад фасадата на магазините, дали към жените, които пристъпваха наперено, облечени в ярки цветове, или към мърлявите улични хлапета и дръзките уличници, които се занимаваха с различни задачи в зловонните дворове и улички. Това бе един съвсем нов свят, и плашещ, и съблазнителен. Гледах го зяпнала, наивна като всяко селянче.

— Ти си дотук.

Каруцата се наклони и каруцарят ме свали, след което посочи с мръсния си пръст къде трябва да отида: тясна къща, която не заемаше никакво място. Вместо това се издигаше над главата ми на цели три етажа. Започнах да подбирам пътя си през отпадъците и изпражненията на канавките към вратата. Това ли беше правилната къща? Не ми приличаше на дом на състоятелен човек. Почуках.

Жената, която ми отвори, беше много по-висока от мен, тънка като върбова клонка, с коса, прибрана в метални цилиндрични мрежички от двете страни на изпитото й лице, сякаш бе затворена в клетка.

— Да?

— Това ли е домът на Джанин Перърс?

— Теб какво те интересува?

За миг погледът й се плъзна над мен. Тя понечи да затвори вратата. Не можех да я обвинявам: не бях привлекателна гледка. Но тук ме бяха изпратили, тук ме очакваха. Нямаше да позволя да ми затръшнат вратата в лицето.

— Изпратиха ме тук — заявих и смело натиснах с длан дървото.

— Какво искаш?

— Аз съм Алис — представих се и най-накрая си спомних да направя реверанс.

— Ако си дошла да просиш, ще те набия с четката си за коса…

— Пращат ме монахините от абатството — заявих.

Отвращението в погледа й нарасна, а устните й се извиха като намотка на въже.

— Значи ти си момичето. Ти ли си най-доброто, което успяха да намерят? — попита тя и махна с ръка, когато отворих уста да отговоря, че да, предполагам, че аз съм най-доброто, което могат да предложат, тъй като други послушници няма. — Няма значение. Вече си дошла, така че ще трябва да направим всичко по силите си с това, с което разполагаме. Но за в бъдеще ще използваш вратата отзад, до нужника.

И това беше.

Бях станала част от ново домакинство.

 

 

И какво неспокойно домакинство беше само! Дори и аз, която нямах абсолютно никакъв опит с нито едно домакинство, почувствах напрежението в мига, в който прекрачих прага.

Джанин Перърс — господар на дома, собственик на заложна къща, лихвар и кръвопиец. Външността му с нищо не говореше за алчност, но пък, както бързо разбрах, думата, която беше закон между тези четири стени, не беше неговата. Висок и прегърбен, без нито грам излишна плът, с чуждестранно провличане на думите, той говореше само когато се налагаше, а дори и тогава не приказваше надълго и нашироко. В сделките си бе извънредно усърден. Изцяло погълнат от работата си, той живееше и дишаше само заради придобиването и даването назаем срещу безбожна лихва на златни и сребърни монети. Лицето му може би щеше да изглежда благо, ако не бяха дълбоките гънки и хлътналите бузи, които напомняха на мъртвешка глава. Косата му, доколкото я имаше, се състоеше от няколко мазни косъма около врата и когато си свалеше филцовата шапка, му придаваше вид на добре излъскано яйце. Не можех да отгатна възрастта му, но ми се струваше много стар с неравномерната си походка и избледнелите очи. Пръстите му бяха винаги изцапани с мастило, устата също, когато дъвчеше перото си.

Когато му поднесох вечерята и внимателно поставих съдовете на масата пред него, той ми кимна — единственият признак, че е забелязал новото попълнение в семейството си. Това бе човекът, който ме бе наел и щеше да управлява бъдещето ми.

Властта в къщата принадлежеше на сестра му Дамиата Перърс, която още при пристигането ми показа ясно, че не съм добре дошла. Синьората. И капка благост нямаше в лицето й. Тя беше силата, здравата ръка, която държеше поводите, изпълнителката на наказанията на онези, от които оставаше недоволна. В тази къща не се случваше нищо без нейно знание или разрешение.

Имаше едно момче, което вадеше, изнасяше и чистеше нужника — момче, което говореше малко и мислеше още по-малко. Водеше окаяно съществувание, нагъваше храна, която хващаше с мръсни пръсти, и после хукваше обратно към собствените си занимания в долните етажи на къщата. Така и не научих името му.

После идваше ред на мастър Уилям де Гресли — човек, който и беше, и не беше част от домакинството, тъй като предлагаше услугите си и на други места, интересен човек, който привлече вниманието ми, но ме пренебрегваше със забележителна решителност. Чиновник, интелигентен мъж с черна коса и вежди, той имаше остри черти като на плъх и бледо лице, сякаш никога невиждало дневна светлина. От него се излъчваше също толкова чувство, колкото и от камбалите^[3], които синьора Дамиата носеше от пазара, а работата му бе да записва сделките, извършени през деня. Пръстите на мастър Перърс може и да бяха изцапани с мастило, но се кълна, че във вените на мастър Гресли течеше мастило. Той ми обръщаше също толкова внимание, колкото и на вредителите, които бързаха по пода на стаята, в която държеше документите и счетоводните книги за отпуснатите и върнатите пари. Гледах да се пазя от него. В поведението му имаше студенина, която ми бе неприятна.

След това идваше моят ред — прислужницата, натоварена с всички задължения, които не влизаха в работата на момчето. А тези задължения наистина бяха доста.

Така се запознах със семейство Перърс. И тъй като домът им се намираше на десетки мили от абатството в Баркинг, обстановката там не беше нещо, което не можех да понеса.

 

 

— Бог да е на помощ на мъжа, който се ожени за теб, мистрис.

— Аз няма да се омъжа.

Пресвета Богородице! Пламенните ми думи се върнаха, за да ми се подиграят. Само след седмица размених брачни клетви пред църковната врата.

Ако се съдеше по тона на възраженията й, синьора Дамиата бе също толкова удивена, колкото и аз, и неприятно откровена, когато ме повикаха да се присъединя към нея и брат й в задната част на къщата, където, ако се съдеше по лицето на дамата, мастър Перърс току-що й бе съобщил за намеренията си.

— Пресвета Богородице! Защо ще се жениш? — попита тя. — Ти имаш син, наследник, който изучава семейния бизнес в Ломбардия. Аз поддържам дома ти. На твоята възраст защо ти е съпруга?

Акцентът й се засили, съгласните станаха по-съскащи.

— Ако наистина трябва, тогава избери момиче от някое от нашите търговски семейства — момиче със зестра и семейство с известно положение. Исусе Христе! Не ме ли слушаш? — И тя вдигна юмруци, сякаш се канеше да го удари. — Тя не е подходяща съпруга за важен мъж като теб.

Нима си бях помислила, че този, който командва тук, не е мастър Перърс? Той ми хвърли кратък поглед и продължи да прелиства страниците на малка счетоводна книга, която бе извадил от джоба си.

— Искам тази. Ще се оженя за нея. Край на темата.

Мен, разбира се, не ме попита. Бях част от този тристранен диалог и все пак не бях. Бях кокалът, за който се боричкаха две кучета. Само дето мастър Перърс не се боричкаше. Той просто заяви какво е намерението му и не се отказа. Най-накрая сестра му затвори уста и го остави на мира. Така се озовах венчана с мръсната пола, с която режех лука и изкормвах рибата: очевидно нямаше сума, отделена за разноски по новата съпруга. Намусена и обидена, онемяла от стъписване, безкрайно далеч от образа на щастлива младоженка, аз се подчиних, защото трябваше. Съединих се в свещен брак с Джанин Перърс на стъпалата на църквата пред свидетели: синьора Дамиата, мрачна и мълчалива, и мастър Гресли, повикан, защото беше наблизо, който ни гледаше с абсолютно безизразно лице. Отегчен свещеник измърмори над главата ни някакви думи в безсмислен ритуал — и ето ме омъжена.

А после?

Нямаше тържество, нямаше увеселение, нямаше нищо, което да покаже, че положението ми в домакинството се е променило. Нямаше дори чаша бира и сладкиш. Осъзнах, че става въпрос единствено за делово споразумение, и тъй като встъпвах в него без нищо, нямаше защо да го празнуваме. Спомням си единствено дъжда, който се просмукваше през качулката ми, докато си разменяхме клетвите, и пронизителните викове на някакви момчета, които се боричкаха за шепата монети, неохотно хвърлени от мастър Перърс като знак за доброжелателство. О, и си спомням пръстите на мастър Перърс, как силно стискаха моите — единственото истинско нещо в тази церемония, която ми се струваше нереална.

По-добро ли беше това от живота на Христова невеста? Бракът по-добър ли беше от робията? За мен разлика почти нямаше. След церемонията ми наредиха да измета паяжините, които обточваха килерите в избата. Излях си лошото настроение с помощта на метлата и паяците хукнаха да си търсят скривалище.

За мен обаче нямаше скривалище. Къде бих могла да избягам?

А под гнева ми се таеше мрачен страх, защото нощта, сватбената ми нощ, бе злокобно близо, а мастър Перърс не беше някой прекрасен влюбен.

 

 

Синьората дойде в стаята ми — съвсем малко по-голяма от някоя солидна ракла и сгушена най-горе под стрехите. Махна ми с ръка намръщена. По риза и боса, тръгнах след нея по стълбите. Тя отвори вратата на спалнята на съпруга ми, бутна ме вътре и я затвори зад гърба ми. Останах да стоя почти до прага, без да смея да мръдна. Гърлото ми бе така пресъхнало, че почти не можех да преглътна. Мрачните предчувствия тежаха като камък в корема ми, а страхът от собственото ми невежество ме изпълваше цялата. Не исках да съм тук. Не можех да си представя защо ме иска мастър Перърс, когато бях безлична и недодялана и нямах зестра. Тишината ме обгърна, нарушавана единствено от някакво настойчиво драскане, като мишка, хваната в капан зад измазана стена.

В този миг бях абсолютна страхливка. Признавам го. Затворих очи.

Все още нищо.

Затова ги отворих и примигнах само за да вперя поглед в голямо легло със спуснати напрашени завеси, които трябваше да прогонват нощния студ. Пресвета Богородице! Да осигурят уединение на двойката вътре! Отново затворих очи и се помолих за избавление.

Какво точно щеше да иска да направя той?

— Можеш да отвориш очи. Тя си тръгна.

В пресипналия глас с чуждестранен акцент имаше нотка на развеселеност. Подчиних се и зърнах Джанин в домашна роба от удивително крещяща жълта охра, която го обгръщаше от врата до костеливите глезени. Седеше пред маса, покрита с купища документи и свитъци. До дясната му ръка имаше кожена кесия, от която стърчаха пръчици дърво, а във втора, по-малка кесия имаше сребърни монети. Отляво бяха запалени цял куп висококачествени свещи, които обливаха стаята в златист блясък и разкриваха танца на прашинките. Но това, което ме накара да сбърча нос, бе силната миризма — на прах, пергаменти и велен^[4], а може би и на мастилото, което Джанин разбъркваше допреди малко. Инстинктивно разбрах, че това е мирисът на грижливо поддържане на документи и на богатство. Този мирис почти накара страха ми да изчезне.

— Влез. Ела по-близо до огъня.

Направих предпазлива крачка. Мастър Перърс не се канеше да ми се нахвърли, поне засега. Нито по него, нито по мен се виждаше дори най-малка частица гола кожа.

— Ето — каза той, протегна се към раклата отстрани и извади едно наметало. — Сигурно ти е студено. Вземи го. Твое е.

Това бе първият подарък в живота ми, беше ми предложен искрено, и аз увих пищната вълнена дреха около раменете си. Удивих се на качеството на плата, на мекотата и топлия му червеникавокафяв цвят, и ми се прииска да имам обувки. Навярно Джанин ме бе видял как се тътря по студените дъски.

— Обуй това.

Той побутна по пода към мен чифт кожени обувки в червено, което не отиваше на наметалото. Бяха огромни, но меки и затоплени от собствените му крака. Пъхнах стъпалата си в тях и въздъхнах от удоволствие.

— Девствена ли си? — попита той общително.

Удоволствието ми се стопи като мъгла на утринното слънце, а кръвта ми се вледени като краката. Побиха ме тръпки. Не исках този старец да ме докосва. Последното, което желаех, бе да споделя легло с него и да го оставя да опипва голата ми плът с изцапаните си с мастило пръсти, да усещам как неподдържаните му нокти драпат и дращят.

— Да — успях да изрека. Надявах се, че отвращението ми не е очевидно, но мастър Перърс ме наблюдаваше с присвити очи. Как би могло да не е очевидно! Усетих как лицето ми пламва от унижение.

— Разбира се — съгласи се съпругът ми с лаконично кимване. — Позволи ми да ти кажа нещо, което може да заличи това тревожно изражение от лицето ти. Няма да те притеснявам. Много години минаха, откакто за последен път намерих утеха в женски прегръдки.

За първи път го чувах да изрича наведнъж толкова много думи.

— Защо тогава се оженихте за мен? — попитах.

Понеже нямах какво друго да му дам, бях решила, че навярно желае в леглото си млада плът. Но щом не беше това…?

Мастър Перърс ме погледна така, сякаш някоя от счетоводните му книги бе проговорила, а после изсумтя, може би развеселено.

— Някой, който да се грижи за старите ми кокали сега, когато остарях. Съпруга, та сестра ми да спре да ми опява да се оженя за дъщерята на някой търговец, чието семейство ще поиска сериозна сума.

Въздъхнах. Нали поисках да ми каже истината? Щях да се грижа за него, без да изисквам нищо в замяна. Това не бе особено ласкателно.

— Бракът ще ти даде сигурност — продължи той, сякаш прочел мислите ми. А после добави: — Да не си мислиш да си вземеш някой млад любовник?

— Не! — Подобна прямота ме шокира. — Е, поне все още не. Не познавам никакви млади мъже.

Той се подсмихна.

— Добре. В такъв случай очаквам, че ще се спогаждаме добре. Когато срещнеш някой млад мъж, когото би могла да харесаш, кажи ми. Ще се погрижа да те осигуря след смъртта си — допълни той.

Отново се зае с писането си. Стоях и го гледах. Не знаех какво да направя или да добавя сега, когато ми бе казал какво се иска от мен. Да си тръгна ли? Кокалестата му ръка с дебели пръсти се движеше нагоре-надолу по колоните, изпод перото му се разрастваха редове от цифри, от горния до долния край на листа се разпростираха колони от знаци, изписани с тежко черно мастило. Те ме заинтригуваха.

Минутите течаха. Огънят гореше равномерно. Е, добре, не можех да остана тук завинаги.

— Какво да правя сега, мастър Перърс?

Той вдигна глава и сякаш се учуди, че съм още тук.

— Искаш ли да си легнеш?

— Не.

— Предполагам, че трябва да направим нещо. Позволи ми… — И ме погледна с бледите си очи. — Налей две чаши бира и седни ей там.

Налях бирата и седнах на столчето, което той бутна към мен.

— Ти умееш да пишеш.

— Да.

През последните си години в абатството, тласкана от такава скука, че дори учението можеше да предложи известно облекчение, се посветих на уроците си с такава страст, че сестра Года изрече поредица от благодарствени молитви към апостол Юда Тадей — светец, познат като покровител на безнадеждните каузи. Сега можех да пиша доста красиво.

— Значи манастирите все пак стават за нещо. Можеш ли да пишеш числа и да смяташ с рабош?

— Не.

— Тогава ще се научиш. Ето. — Той обърна папката и я бутна през масата към мен. — Препиши този списък тук. Ще те гледам.

Седнах и непоправимото любопитство ме надви. Когато видях какво иска да направя, взех едно от перата му и започнах да го подострям с остро ножче, което новият ми съпруг държеше специално за тази цел. Бях усвоила това умение по случайност — или може би в резултат на собствените си планове — от жена с драматична красота и склонност към порочните удоволствия, която веднъж бе почела абатството с посещението си. Жена, която имаше неприятния навик да се промъква в главата ми тогава, когато най-малко я очаквах или исках там. Сега не му беше нито времето, нито мястото да мисля за нея, прехвалената графиня на Кент.

— Какво е това? — попитах и посочих към кожената кесия.

— Пръчици за рабош.

— За какво са? Какво означават резките?

— С тях се записват приходите, изплатените дългове и дължимите суми — обясни той, като ме наблюдаваше внимателно, за да се увери, че няма да съсипя перото му. — Дървото е разцепено по средата и у всяка една от двете страни по сделката има по една половинка. Двете трябва да съвпадат.

— Умно — отбелязах и вдигнах един от рабошите, за да го огледам. Беше красиво изработен от леска и единственото му предназначение бе да отбелязва собствеността над парични суми.

— Не се занимавай сега с тях. Запиши числата.

И аз се заех с тази задача, през първите пет минути под негов надзор, след което той остана доволен и ме остави да продължа сама.

Странна беше тази нощ. Кръвта ми се успокои и потече с леко мъркане на удоволствие, докато цифрите растяха и записваха голямо увеличение на златните монети, а когато свършихме с отчета за сделките от тази седмица, съпругът ми ми заповяда да легна в огромното легло и да заспивам. Паднах в постелята и потънах в сън под съпровода на дращенето на перото. Дали съпругът ми се е присъединил към мен, след като е приключил с работата си? Мисля, че не. Постелките си останаха непобутнати, както и ризата ми, опъната от брадичката до глезените, благоприлична като расото на всяка непорочна монахиня.

Не беше това, което очаквах, но можеше да е и много по-зле.

 

 

На сутринта се събудих ненадейно. Посрещна ме мълчание. Предположих, че е много рано, както и тъмно, защото завесите на леглото бяха дръпнати край мен. Когато надникнах иззад тях, видях, че огънят е догорял, че чашите и счетоводните книги са подредени, а стаята — празна. Почувствах се объркана. Представа нямах каква ще е ролята ми отсега нататък. Облегнах се на възглавниците, защото не исках да ставам от топлото легло. Погледнах към ръцете си, обърнах ги и видях злощастния резултат от близостта до леденостудена вода, горещи съдове и задачи, свързани с чистене на мръсотия. Сега това бяха ръцете на мистрис Перърс. Намръщих се в момент на хаплива шеговитост. Това означаваше ли, че сега съм господарка на къщата? Ако наистина бях, щеше да се наложи да обсебя кралството на синьора Дамиата. Опитах се да си представя как влизам в салона и съобщавам на синьората какво може би ще пожелая да хапна, дължината на плата, който може да пожелая да си купя за нова рокля. А после си представих нейния отговор. Не бих посмяла!

„Но това е твое право!“

Несъмнено. Но точно сега не беше моментът да го предявявам. Инстинктът ми за самосъхранение винаги е бил изострен. Пренасочих мислите си съм един по-неотложен въпрос. Какво да кажа на мастър Перърс тази сутрин? Как да се обърна към него? Наистина ли бях негова съпруга, щом бях още девствена? Увих се в новото си наметало, върнах се в стаята си и се преоблякох като прислужницата, която май все още бях, след което слязох в кухнята и се заех със задачите за новия ден. Трябваше да наклада огъня, да запаля пещта. Ако вървях бързо и тихо, нямаше да привлека към себе си ничие внимание. Такъв беше планът ми, но тромавите ми обувки затрополиха по стълбите и един глас се провикна:

— Алис!

Помислих си да се отдалеча тичешком, сякаш не съм чула.

— Ела тук, Алис. Затвори вратата.

Отчаяно се помъчих да не позволя смелостта да ме напусне. Нима съпругът ми не се държа мило снощи? Промених посоката и ето, мъжът, който ми стана съпруг преди по-малко от четири часа, седеше зад бюрото си, навел глава над счетоводните си книги, с перо в ръка, в стаята, в която се занимаваше с безкрайния поток от заемополучатели. Тази сутрин с нищо не се различаваше от всяка друга, в която му носех бира и хляб. Направих реверанс. Много е трудно да се пребориш с навиците си.

Той вдигна глава.

— Добре ли спа?

— Не, сър.

— Предполагам, че вълненията са ти дошли в повече.

За малко да заподозра, че ми се смее, но изражението на печалното му лице не се промени. Той ми подаде малка кожена кесия, здраво завързана. Погледнах към нея, а после пак към него.

— Вземи я.

— Искате да ви купя нещо ли, сър?

— Твоя е.

Тъй като все още не помръдвах, той я сложи на бюрото и я побутна към мен.

— Моя…?

Вътре имаше монети. При това, доколкото можех да пресметна, много повече, отколкото се дължаха на прислужница. Джанин Перърс облегна лакти на бюрото, преплете ръце, облегна брадичка отгоре им и ме изгледа сериозно. После заговори бавно, сякаш имаше насреща си слабоумна:

— Това е подаръкът за булката, Алис. Утринният дар. Обичаят в провинцията не е ли такъв?

— Не знам.

Как бих могла да знам?

— Това е дар в замяна на девствеността на булката.

Намръщих се.

— Значи не го заслужавам. Вие не пожелахте моята.

— Вината беше у мен, не у теб. Ти си заслужи утринния дар, като изтърпя прищевките и слабостите на един старец.

Мисля, че бузите ми станаха алени като документите пред него — така се удивих, че ми благодари, и съжалих, че думите ми бяха прозвучали като упрек.

— Вземи го, Алис. Изглеждаш объркана.

Най-накрая по устните му трепна нещо, което може би беше усмивка.

— Наистина съм объркана, сър. Не съм направила нищо, за да заслужа такъв дар.

— Ти си моя съпруга и ще спазим обичая.

— Да, сър — съгласих се и направих реверанс.

— Само още едно нещо… — И той неловко прокара края на перото си по нахвърляните свитъци и списъци. — Ще се радвам, ако не говориш за…

— За съвместната ни нощ — довърших вместо него. Нежността му събуди у мен съчувствие дори докато погледът ми търсеше торбичката, натежала от монети. — Това е между вас и мен, сър.

— Както и за бъдещите ни нощи.

— И за тях няма да говоря.

На кого ли и можех да кажа?

— Благодаря ти. А сега, ако обичаш, ми донеси бира. И кажи на синьората, че след един час излизам.

— Да, сър.

— И ще ми е приятно, ако ме наричаш Джанин.

— Да, сър — отговорих, макар че не можех да си го представя.

Излязох във варосания коридор и се облегнах на стената до вратата, сякаш краката ми имаха нужда от опората. Кесията не беше лека. Претеглих я в ръка и тя помръдна между пръстите ми. Монетите се заудряха една в друга с успокоително дрънчене. През целия си живот не бях виждала толкова много пари накуп. И бяха мои. Каквото и да бях или да не бях, вече не бях послушница без пукната пара.

Но какво бях? Изглежда, че не бях ни риба, ни рак. Живеех в къща, която не беше моя, бях съпруга, но девица, с ясното съзнание, че брачните ми клетви няма да променят по никакъв начин ролята ми в домакинството. Бях готова да заложа цялото си неочаквано новопридобито богатство, че синьора Дамиата никога няма да капитулира пред новия ми авторитет. Никога нямаше да седя на мястото на господарката на масата.

Търкане на кожа в камък ме накара да вдигна глава.

Не бях единствената, заела тясното пространство. Малко по-нататък в сенките мастър Гресли се изправяше от подобна на моята поза. После тихо тръгна към мен. Тъй като от него се излъчваше потайност — почти съучастничество, — скрих кесията в гънките на полата си.

Когато стигна на една ръка разстояние от мен, той спря и облегна тесните си рамене на стената до мен. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в отсрещната зидария по начин, който не беше дружелюбен, но не беше и враждебен. Той бе човек, усвоил чрез дълъг опит изкуството да прикрива намеренията си. Колкото до мислите му, те бяха погребани толкова дълбоко под безстрастното му изражение, че единственото, което можеше да ги извади на бял свят, беше някое земетресение.

— Нали не сте се канили да я скриете под възглавницата си? — попита той с тих глас.

— Какво да скрия? — отговорих и стиснах здраво кесията.

— Утринния дар — той ви го поднесе току-що.

— Вие откъде…?

— Разбира се, че знам. Кой поддържа сметките в това домакинство? Не ми бяха нужни особени усилия.

Той ме погледна враждебно, а после отново прикова поглед в стената.

— Обзалагам се, че ти е дал тази сума като заплащане за нещо, което изобщо не е купил.

Раздразнението придаде острота на тона ми. Нямаше да допусна някакъв чиновник да ме сплаши.

— Това засяга само мен и мастър Перърс.

— Да, разбира се.

Колко мазно неприятен само беше, като овнешка лой, която плува по водата след измиването на тиганите.

— Вас изобщо не ви засяга.

Той наведе глава.

— Съвсем никак. Тук съм само за да ви дам добър съвет.

Обърнах глава и го погледнах право в очите.

— Защо?

Той не отвърна на погледа ми.

— Идея нямам.

— Говорите безсмислици.

— Не. В никакъв случай. Това противоречи на всички принципи на работната ми практика. Все едно, да кажем, че просто имам желание да ви посъветвам. Недейте да криете парите под възглавницата си или някъде другаде в тази къща. Тя ще ги намери.

— Коя? — попитах, макар че знаех отговора.

— Синьората. Има нюх за това, като мишка, която намира сиренето, прибрано в шкафа. И когато изрови парите, никога вече няма да ги видите.

Помислих и за това.

— Мислех, че не знае.

— Джанин така ли ви каза? Разбира се, че знае. В тази къща нищо не се случва без нейно знание. Знае, че имате пари, и не е съгласна с това. Всички печалби са част от наследството на племенника й, сина на Джанин.

Отсъстващият наследник, който изучаваше работата в Ломбардия.

— Тъй като имате желание да ми предложите съвет, какво да направя? — попитах ядосано. — Освен да изкопая дупка в градината?

— Тя ще я намери.

— Пролука в стрехите?

— И това ще намери.

— И така?

Самодоволството му ме дразнеше.

— Дайте ги на мен.

Което мигновено разсея раздразнението ми. Разсмях се. Не вярвах на ушите си.

— За глупачка ли ме смятате?

— Смятам ви за разумна жена. Дайте ми ги.

И той действително протегна ръка с дланта нагоре. Пръстите му бяха опръскани с мастило.

— Няма.

Той въздъхна, сякаш подлагах търпението му на изпитание.

— Дайте ми ги — и ще ги използвам, за да ви направя богата жена.

— И защо ще искате да го направите?

— Изслушайте ме, мистрис Алис!

Права бях за търпението. Гласът му се превърна в тихо съскане, когато изрече съгласните в името ми.

— Кое никога не се обезценява и остава завинаги трайно?

— Златото.

— Не. Златото се краде — и тогава ще останете без нищо.

— Значи бижутата.

— С тях е същото. Помислете си.

— В такъв случай, след като сте толкова умен…

— Земята! — прекъсна ме чиновникът и кръглите му очички светнаха. — Недвижимото имущество. Това е начинът. Той ви е дал щедра сума. Дайте ми я, и аз ще ви купя недвижимо имущество.

За миг се заслушах, съблазнена от блясъка в очите му, сега приковани в моите. Носът му почти потрепваше от вълнение пред тази перспектива. А после здравият ми разум се върна.

— Но аз не мога да се грижа за земя! Какво ще правя с нея?

— Няма нужда да се грижите за нея. Има най-различни начини. Дайте ми утринния си дар, и ще ви покажа как става.

Тази идея заслужаваше да я обмисля.

— Какво ще искате в замяна? — попитах остро.

— Умно момиче! Знаех си, че имате заложби на делова жена. Ще ви кажа. Но цената няма да е прекалено голяма.

Погледнах го. Каква студена риба само беше!

— Защо сте готов да го направите?

— Мисля, че имате възможности.

— Като земевладелка? — На мен идеята ми се струваше безсмислена.

— Защо не?

Нямах отговор. Стоях мълчаливо, а монетите в ръката ми сякаш натежаваха, докато бавно вдишвах и издишвах. Подхвърлих торбичката и я улових.

— Нямаме на разположение цял ден! — прекъсна мислите ми упрекът на Гресли. — Това е предложението ми. Приемате го или го отхвърляте. Но ако мислите, че ще успеете да опазите парите между тези четири стени, да знаете, че ще изчезнат преди края на седмицата.

— И затова трябва да ви се доверя.

В досегашния ми живот не се намираше доверие в излишък. Този странен човек с неговата любов към цифрите и документите, печатите и споразуменията, който ме бе потърсил и ми бе направил това съблазнително предположение — трябваше ли да му поверя всичко, което имам на този свят? Рискът беше голям. Огромен. В ума ми закънтяха доводи, които си противоречаха и се отричаха взаимно.

„Кажи «не». Задръж парите за себе си. Скрий ги там, където никой да не може да ги намери.“

„Приеми риска! Стани земевладелка!“

„Той ще вземе парите и ще ги задържи за себе си.“

„Довери му се.“

„Не мога!“

„Защо не?“

Сблъсъкът на доводите в главата ми изведнъж спря, когато чиновникът се изправи и понечи да се отдалечи.

— После да не кажете, че не съм ви предупредил.

И тогава гласът изрева за последен път в главата ми: „Ти не можеш да го направиш сама, Алис, но Гресли може. Тази умна малка въшка има необходимите знания. Учи се от нея. Използвай знанията й за собствените си цели.“

Е, добре, наистина щях да ги използвам.

— Чакайте! — провикнах се.

Той се спря, но не се обърна — просто продължи да стои на мястото си с гръб към мен.

— Ще го направя — казах му.

Гресли се завъртя на пета.

— Отлично решение.

— Колко време ще отнеме?

— Няколко дни.

Вдигнах кесията. Поколебах се. После я пуснах в протегнатата му длан. Все още се чудех дали не съм се проявила като абсолютна глупачка.

— Ако ме ограбите… — започнах.

— Да, мистрис Перърс?

Това ме накара да се засмея тихичко. За първи път се обръщаха към мен с това име.

— Ако ме ограбите, мастър Гресли — прошепнах, — съветвам ви да си наемете човек, който да опитва пръв, преди да хапнете или да пийнете нещо в тази къща.

— Няма да има нужда, мистрис.

Ако се съдеше по спокойното му самодоволство, той си мислеше, че това са празни заплахи. Аз не бях толкова сигурна. Една солидна доза самакитка, прикрита в чаша затоплена бира, можеше да елиминира и най-силния мъж. Нямаше да позволя да ме ограбват.

Кесията изчезна в ръкава на Гресли, а той самият изчезна по коридора.

Дали един ден щях да съжалявам за тази припряна сделка? Знаех само, че тя предизвика странна, необуздана еуфория, която ме разтърси от главата до обутите ми в калпави обувки крака.

 

 

„Тъпачка! Глупаво момиче такова!, укорявах се с нарастваща ярост всеки ден. Разумна жена, така те нарече той. Делова жена. И ти се остави да те подведе! Знаеше как да те завърти около мърлявия си пръст!“

Ей богу, наистина ме беше завъртял на пръста си! В края на седмицата вече знаех, че никога вече няма да видя утринния си дар. Гресли се държеше настрана, не разменяше нито дума с мен и избягваше опитите ми да уловя погледа му. И когато нетърпението ми надделя над благоразумието…

— Какво направихте с него? — изръмжах в ухото му, докато той сядаше на столчето, за да закуси.

— Подайте ми каната с бира, ако обичате, мистрис — беше единственият му отговор. Пресуши чашата си на екс, натъпка в устата си малко хляб и излезе от стаята, преди да съм успяла да продължа да го тормозя.

— Разбъркай тази тенджера — нареди мистрис Дамиата и ми подаде лъжица.

По-късно през деня го изпратиха в града по работа, която го застави да пренощува извън дома. Как можах да се държа така наивно, да се доверя на човек, когото почти не познавах? Бях загубила утринния си дар. Бях загубила всичко! Никога вече нямаше да зърна нито една от тези монети и се чувствах все по-нещастна, макар че цял ден се люшках от надеждата към отчаянието. Мисълта ми започна да се задържа върху прекрасния ефект на тази голяма лъжица самакитка върху мършавата фигура на чиновника.

И тогава Гресли се върна. Този път нямаше да му позволя да не ми обръща внимание. Вина ли го измъчваше? Ако случаят беше такъв, страданието не оказваше никакво влияние върху апетита му, както забелязах, докато се тъпчеше с парчета говеждо и половин самун хляб. Фактът, че му се мръщех от другата страна на масата, не го смущаваше ни най-малко.

— Трябва да поговорим! — прошепнах и го смушках между лопатките, когато треснах пред него чиния с херинга.

Очите му бяха студени, ясни и напълно безизразни.

— Внимателно, момиче! — сопна се синьората. — Тази чиния! Нямаме излишни пари за пилеене!

Гресли продължи да се храни с удоволствие, но докато раздигах масата, той извади от джоба на гърдите на туниката си навит документ, като някакъв второразряден жонгльор, който вади заек от ръкава си, и го потупа с върха на пръстите си, преди да го пъхне в една празна кана на камината, където синьората не можеше да го види. Аз обаче можех. Пръстите ме сърбяха да го взема. Можех да го почувствам — като нагорещен печат точно под сърцето си.

Най-накрая кухнята се изпразни. Джанин затвори вратата след себе си и документите си, синьората се качи по стълбите към стаята си. Сега можех да извадя свитъка от скривалището му и да го занеса в стаята си. Развих го внимателно и прочетох написаните с черно мастило думи. Не беше лесно. Правните думи не означаваха нищо за мен, не можех да разбера фразите, а почеркът беше дребен и сбит. Но нямаше съмнение какво пише. Гресли бе удържал на обещанието си. Там беше написано името ми: Алис Перърс. Бях собственичка на имот на Грейсчърч Стрийт в град Лондон.

Държах документа в ръцете си и се взирах в него така, сякаш можеше да изчезне, ако отклоня погледа си. Мой. Имотът беше мой. Но какво представляваше той? И още по-важно: какво щях да правя с него?

 

 

Рано на следващата сутрин в кухнята обсипах Гресли с въпроси, докато той седеше, вдигнал крака на едно трикрако столче, с кана бира до него.

— Всичко това е много хубаво, но какво се очаква да направя с имота?

Той ме погледна така, сякаш бях последна глупачка.

— Нищо друго, освен да се наслаждавате на доходите, мистрис.

— Не разбирам.

— Няма значение дали разбирате, или не. Имотът е ваш.

Наблюдаваше ме внимателно, сякаш се опитваше да прецени реакцията ми. Не разбирах защо го прави, затова казах това, което исках да кажа.

— Има значение — заявих и точно в този миг осъзнах точно колко огромно значение има за мен. — За мен това означава много повече, отколкото ще разберете някога — продължих и го изгледах гневно. — Няма да се държите покровителствено с мен, мастър Гресли. Ще ми обясните всичко и тогава ще разбера. Имотът е мой и искам да разбера как действа.

Той се засмя. Наистина се засмя — остър груб шум.

— Какво?

— Знаех си, че съм прав.

— За какво?

— За вас, мистрис Перърс. Седнете и не спорете. Сега ще ви дам първия ви урок.

Така че седнах и Гресли ми обясни колко гениална идея е жена в моето положение да се възползва от правния механизъм на „ленно владение за ползване“.

— Собствеността е ваша и ще си остане ваша — обясни той. — Но ще позволите на други да я администрират от ваше име срещу заплащане, разбира се. Трябва да изберете мъдро — човек, който се интересува от имота, за да го администрира добре. Разбирате ли?

Кимнах.

— Ще дадете на този човек юридически права над земята, но ще си запазите фактическия контрол. Виждате ли? Вие ще си останете собственичка, но няма да има нужда да се занимавате с всекидневното управление.

— И мога да продължа това споразумение между мен и него за толкова време, колкото пожелая?

— Да.

— И предполагам, че ще ми трябва някой правник, за да надзирава имота от мое име?

— Би било мъдро от ваша страна.

— И какъв е този имот, който сега притежавам, но всъщност не притежавам?

— Сграда с квартири, под които има магазини.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се.

Какво още трябваше да попитам?

— Останаха ли някакви пари от сделката?

— Наистина не пропускате нищо, а?

Той изсипа съдържанието на кесията на колана си на масата и побутна към мен няколко монети.

— Казахте, че ми трябва човек, който се занимава с право — напомних му.

Той ме погледна безизразно.

— Предполагам, че вие ще сте моят правник — продължих.

— Определено бих могъл. Следващия път, мистрис Перърс, ще работим като партньори.

— Ще има ли следващ път?

— О, мисля, че ще има.

Стори ми се, че в начина, по който ме погледна накриво, има нещо хитро.

— Това добро ли е, или лошо — да работиш с някого като партньор?

Острият нос на Гресли се сбърчи презрително от невежеството ми. Знаеше, че не мога да работя сама. На мен обаче положението ми изглеждаше добро. Какви крачки бях предприела само! Вече бях омъжена, макар че прекарвах нощите си в проверяване на рабошите и колонките от цифри на Джанин, а сега бях и собственичка на имот. По кожата на ръцете ми премина лека тръпка на удоволствие, когато тази мисъл погълна цялото ми съзнание, както и чувствата ми. Хареса ми. И в първата преднамерена делова сделка в живота си побутнах монетите обратно към него.

Къде скрих доказателството за имота си? Държах го винаги у себе си, между ризата и роклята, завързано с връв, освен когато го изваждах, за да го докосна, да прокарам пръстите си по думите, които правеха всичко официално. Ето го там — моето бъдеще. Сигурност. Нещо постоянно. Усещах думите като топли ръце върху моите в студен зимен ден. Бяха успокояващи.

Гресли вече не ми се струваше толкова неприятен, колкото преди.

 

 

Чумата се върна. Ужасяващата напаст, помела безмилостно Англия точно преди раждането ми, се промъкна тайно в Лондон. Това бе единственото, за което говореха на улицата, на пазара, в кръчмите. Този път беше различно — така говореха шепнешком. Детската чума, така я наричаха, удряше жестоко новородените, но не и здравите и силните, които бяха достигнали зрялост.

Но напастта, когато прекрачи прага ни, се оказа капризно създание.

От всички нас поразен се оказа не някой друг, а Джанин. Докато един най-обикновен ден се събирахме за вечеря, той вдигна ръкава на туниката си и отдолу се разкри мрежа от червени петна. Всички зарязаха яденето. Без да каже нито дума, Джанин се качи по стълбите и се затвори в стаята си. Ужас, зловонен и противен, заби ноктите си в домакинството на семейство Перърс.

Момчето изчезна през нощта. Гресли си намери работа в други части на града. Мистрис Дамиата избяга със срамна бързина при братовчед си, чиято къща не бе заразена. Кой се грижеше за Джанин? Аз. Бях негова съпруга, макар да не ме бе докосвал, освен когато загрубелите му пръсти случайно се отъркваха в моите, докато ми сочеше някоя грешка при преписите му. Дължах му поне тази последна услуга.

От мига, в който видяхме онези първи червени и морави петна по ръцете му, възстановяване нямаше.

Миех лицето и тялото му, като задържах дъха си, за да не вдишвам вонята на разлагаща се плът. Разравях спомените си за всяко нещо, което сестра Марджъри, лечителката в абатството, бе споменавала за опита си с тази напаст. Не беше много, но го взех под внимание: отворих широко прозорците на Джанин, за да излезе заразеният въздух. Заради собствената си сигурност миех ръцете и лицето си с оцет и ядях хляб, накиснат в най-доброто вино на Джанин — как щеше да побеснее синьора Дамиата от това разхищение! — но нищо не можеше да спре ужасяващия, светкавичен развой на болестта на съпруга ми. Тишината в празната къща отекваше наоколо, нарушавана единствено от тежкото дишане на болния и от наближаващите стъпки на смъртта.

Дали съм се страхувала за себе си?

Да, но ако онези ужасни злотворни подутини можеха да преминат от Джанин към мен, злината вече беше сторена. Ако напастта можеше да прескочи от бюрото, на което седяхме, докато водехме счетоводните книги, значи вече бях осъдена. Щях да остана и да посрещна наближаващата буря.

 

 

Под вратата на спалнята се появи бележка. Видях я как се плъзга бавно, докато седях прегърбена на едно столче, смазана от изтощение, а Джанин се бореше за всеки все по-тежък дъх. Треската го държеше в своя власт. Отидох безшумно до вратата и чух как някой се отдалечава тихо. Любопитството надви умората ми. Взех бележката и разгърнах единствената страница. Ха! В края на краищата се оказа, че няма никаква загадка. Веднага разпознах почерка на Гресли. Бележката бе написана така, както някой чиновник би написал трактат по право. Седнах обратно на столчето и зачетох.

Вдовицата има законно право на наследствен дял — една трета от приходите от имота на съпруга си. Вие няма да го получите.

По закон имате четирийсет дни да освободите къщата, за да може наследникът да встъпи във владение. Ще ви изгонят до края на деня.

Като ваш съветник по правните въпроси моят съвет е: вземете всичко, което успеете. Това е ваше право. Няма да получите нищо друго от това, което ви се полага.

Мрачно предупреждение. Смразяващо. Оставих Джанин да се мята в неспокоен сън и се заех да търся.

Нищо! Абсолютно нищо!

Синьора Дамиата се бе погрижила за това до най-малката подробност, докато брат й лежеше на смъртния си одър. В работния му кабинет, в цялата къща не бе останало нищо ценно. В ковчежетата на Джанин нямаше кесии със злато. Нямаше свитъци. Счетоводните книги и рабошите бяха изчезнали. Тя бе минала през цялата къща и бе взела всичко, което би могло да изкуши разбойници, върлуващи по къщите. Или пък мен. Вещите от моята стая също бяха изчезнали, от първата до последната. Дори и новото ми наметало — особено то, — единственото ценно нещо, което притежавах.

Вече нямах нищо.

Над мен в спалнята Джанин изкрещя в агония и аз се върнах при него. Щях да направя за него всичко по силите си, да заповядам на ума и тялото си да къпят и обгрижват този мъж, който почти се бе превърнал в гниещ труп.

 

 

Накрая всичко се разви толкова бързо. Предполагам, че ме е спасило виното на Джанин, но извлекът от градински чай — откъснат от жалката лехичка в двора на синьора Дамиата — с надеждата да изсуши и изцели язвите и циреите не му помогна. Преди края на втория ден той пое сетния си дъх. Как бе възможно як като бик мъж да издъхне за толкова време, колкото отнема да оскубеш и свариш пиле? Той така и не разбра, че съм там, с него.

Дали съм се молила за него? Да, ако молитва означава да пробиваш циреите, за да изпуснат вонящата гной. Сега къщата около мен наистина притихна и затаи дъх, докато аз внимателно поставях чаршафа над лицето му, при което хванах един документ, който падна от гънките в долната част на леглото. А после седнах на столчето до тялото на Джанин. Не смеех да си поема въздух от страх, че смъртта може и мен да забележи.

Една полска врана падна в комина. Шумът ме стресна и ме накара да дойда на себе си. Смъртта не беше опряла до моята душа, затова отворих документа, който все още държах. Беше акт на собственост на името на Джанин, на господарска къща в Западен Пекам, някъде в Кент. Прочетох го два пъти и в ума ми пуснаха корен наченки на план. Това бе една възможност. Не знаех как да постигна това, което си представях, но, разбира се, познавах някого, който щеше да знае. Как да го намеря?

Слязох бавно по стълбите и се спрях по средата, когато видях долу една фигура.

— Умря ли?

Синьора Дамиата ме чакаше в тесния коридор.

— Да.

Тя се прекръсти през гърдите, както беше задължително. После отвори със замах външната врата и ми махна да излизам.

— Уредих да изнесат тялото му. Ще се върна, когато болестта си отиде.

— А аз?

— Сигурна съм, че ще си намериш някаква работа — отвърна тя почти без да ме поглежда. — Чумата не влияе на апетитите на мъжете.

— А наследственият ми дял?

— Какъв наследствен дял? — подсмихна се тя.

— Не можете! — оповестих. — Имам законни права. Не можете да ме оставите без дом и без пари.

Тя обаче можеше.

— Вън!

Изблъска ме през вратата и аз се озовах на улицата. С драматичен жест и дрънчене на ключа синьора Дамиата заключи вратата и се отдалечи, като стъпваше през изпражненията и локвите.

За мен това бе урок по коравосърдечна бруталност тогава, когато става въпрос за пари и оцеляване. И така, ето ме и мен, по мои сметки шестнайсетгодишна, овдовяла след малко повече от година брачен живот, изгонена, застанала сама пред къщата. Струваше ми се, че краката ми са приковани към земята. Къде щях да отида? Кой щеше да ми даде подслон? Действителността бе горчива чаша. Около мен Лондон кипеше от живот, но не ми предлагаше убежище.

— Мистрис Перърс!

— Мастър Гресли!

Защото това наистина беше той — все пак не ми се наложи да го търся. Излезе от една воняща уличка и застана изгърбен до мен. Никога не бях изпитвала по-голямо облекчение да видя някого, но в облекчението ми имаше и малко озлобление. Може и той като мен да бе загубил господаря си, но никога нямаше да остане без работа или без легло за през нощта в дома на някой търговец.

Мастър Гресли изгледа първо заключената врата, а после и мен.

— Какво ви даде дъртата брантия? — попита той без предисловия.

— Нищо — отвърнах ядно. — Дъртата брантия беше изпразнила къщата до шушка.

А после се усмихнах и размахах документа пред лицето му.

— Освен това. Не беше догледала и го забрави. Къща.

Очите на мастър Гресли заблестяха.

— Така ли? И какво възнамерявате да правите с нея?

— Възнамерявам вие да уредите нещата така, че да стане моя, мастър Гресли. Ленно владение — мисля, че така го нарекохте.

Усвоявах бързо и бях видяла шанса си.

— Можете ли да го направите?

Той прокара ръка по носа си.

— Това е лесно за човек, който разбира от тези неща. Мога — ако ме устройва — да накарам да ви го прехвърлят като вдовица на мастър Перърс, а сега сте femme sole.

Сама жена. С имот. Тази мисъл не бе неприятна и усмивката ми се разшири.

— А дали ще ви устройва, мастър Гресли? — попитах и плъзнах, както се надявах, убеждаващ поглед към чиновника. — Ще го направите ли за мен?

Лицето му се изчерви под погледа ми, докато обмисляше отговора си.

Смекчих гласа си и добавих в него и молба:

— Сама не мога да се справя с това, мастър Гресли.

Той се ухили — бързо отдръпване на тънки устни, което разкри обезцветени зъби.

— Защо не? Според мен това е солидна основа за партньорство, мистрис Перърс. Аз ще работя за вас, а вие ще насочвате поръчки към мен, когато можете. Ще дам къщата за ползване на един местен рицар… както и за свое.

Значи това беше начинът. Мастър Гресли не беше съвсем алтруист, но бе податлив на малко женски съблазни. Колко лесно беше да съблазниш мъжете с усмивка и пищни ласкателства, изречени със сладък глас! Той протегна ръка. Погледнах я. Не беше особено чиста, но пръстите бяха дълги и учудващо елегантни. Пръсти, които можеха да творят чудеса с цифрите далеч по-умело от мен. Тук, на прага на някогашния си дом, му подадох документа и двамата си стиснахме ръцете, както бях виждала да прави Джанин при потвърждаването на някоя сделка с клиент.

Усетих силата на грубото му ръкостискане и се замислих какво съм направила току-що. И колко удивително бе за мен, че некрасивото лице не ми попречи да го постигна. Сега имах — както би се изразил Гресли — делови партньор.

— Нали няма да ме измамите? — попитах намръщено, със суров глас.

— В никакъв случай!

Изглеждаше толкова възмутен, че ми стана смешно. А после веждите му се събраха подозрително.

— Къде ще отидете?

— Има само едно място.

Вече бях взела решението си. Наистина не можех да направя нищо друго. Това щеше да ми осигури покрив над главата и храна в стомаха. Беше безкрайно по-добре от перспективата да живея на улиците или на доковете като обикновена уличница.

— Ще се върна в „Сейнт Мери“ — заявих. — Монахините ще ме приемат. Ще остана там и ще чакам да настъпят по-добри дни. Все нещо ще се случи.

Гресли кимна.

— Тази идея никак не е лоша. Но ще ви трябва това. Ето.

Той започна да рови в кесията на колана си и извади две златни монети.

— Ще ми ги върнете. Това би трябвало да убеди абатисата да ви отвори вратата поне за известно време. Но не забравяйте: сега сте ми длъжница. Искам си ги обратно.

— Къде да ви намеря? — изкрещях пресипнало като някоя продавачка на риба, когато той започна да се отдалечава, пъхнал в туниката си доказателството за собствеността над къщата в Западен Пекам.

— Опитайте в „Наметалото“. В Саутуърк.

Не получих нищо повече.

 

 

Затова се върнах там, където се бях зарекла да не стъпя никога повече, като си изпросих превоз в каруца, в която нямаше нищо друго освен воня на риба. Можеше и да съм собственичка на господарски дом и на къща в Лондон — бях поверила и двата безценни документа на Гресли, — но му бях задължена с цели две златни монети. Необходимостта те принуждава.

Монетите наистина ми отвориха вратите на абатството, но не ми купиха никакъв лукс. От самото начало ми обясниха, че трябва да работя за прехраната си, затова се влях в редиците на conversa — станах сестра мирянка, която работи за нуждите на Христовите невести. Може би полепналата по полите ми миризма на солена треска наклони везните в моя вреда.

Защо приех ли?

Защото убежището, което ми предлагаше абатството, беше само временна мярка. Усещах го дълбоко в себе си. Бях опитала вкуса на външния свят и бях установила, че ми харесва. В онези дни на мълчалива работа в гърдите ми се зароди непоколебимо решение. Нямаше да стана монахиня. Нямаше да се омъжа повече, защото някой така ми заповядва. Все някога, в способните ръце на Гресли, земята ми щеше да ми донесе достатъчно приходи, за да ми позволят да живея като femme sole в своя собствена къща, да спя в свое собствено легло, да нося хубави дрехи и да имам прислужници, които да са ми винаги на разположение.

Тази представа ми харесваше. Спохождаше ме, докато търках расата на монахините и изкарвах петната от забрадките им, за да станат отново непорочно бели. Щях да направя с живота си нещо повече от това да се оставя да ме управляват други. Нямаше да стана нито монахиня, нито съпруга, нито уличница. Щях да имам тежест сама по себе си. Засега обаче бях на сигурно място в познатата обстановка на абатството и приемах никога непроменящото се всекидневие на работа и молитви.

„Ще чакам да настъпят по-добри дни“, така казах на Гресли.

И наистина щях да чакам с цялото търпение, на което бях способна. Но докато размахвах тежката мотика сред зелките на абатството и ръцете ми пареха от болка, се молех чакането да не е прекалено дълго.

Съжалявах, че загубих топлото си наметало.