Алън Камбъл
Изкуството на лова (7) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

6.
Помощ

Опитите да се съпротивлява на копията го докараха единствено до нарастващо главоболие. Докато извеждаше корабчето от залива и се насочваше на изток към континента, Грейнджър мярна за миг зеленикавата шир на океана вдясно. В сумрака повърхността му изглеждаше покрита с безброй искрящи светлинки. Машините на кораба бумтяха някъде отдалече, като от друг свят, мирисът на саламура дразнеше неприятно ноздрите му и всичко това го караше да се чувства като в някакъв сън или в забравен спомен.

Сведе поглед надолу, към ръката, с която стискаше кормилото. Все още носеше метална ръкавица. Вдигна я, сгъна пръстите и се загледа в хилядите миниатюрни брънки на ръкавицата, приплъзващи се гладко една върху друга. Кога ли щеше да стигне дотам да не може да извършва дори подобни дребни движения? Всяко усилие му костваше страшно много енергия. Пръстите му бяха вкочанени, неподатливи на волята му.

Свали ръкавицата.

Кожата отдолу бе сива, мъртвешки бледа. Опита се отново да размърда пръсти, но този път не се получи. Усещаше, че мечът му се съпротивлява, изпитва хватката си върху ума му. Известно време пръстите му дори не потрепваха. Едва когато насочи цялата си останала сила към това движение се получи нещо, което наподобяваше юмрук.

Той изпъшка от положеното усилие.

Вече не се съмняваше, че енергобронята му помага да се съпротивлява на меча. Без нея би бил безпомощен.

Зачуди се какво ще стане, когато мечът извоюва пълен контрол над тялото му. Дали ще запази съзнанието си? Ще се превърне в пленник в собственото си тяло? Или ще стане безмозъчен вампир, подобно на другите копия — продължение на нечий ум?

Нахлузи ръкавицата и установи, че сега може да движи ръката си без затруднения. Опита се да прогони всички тревожни мисли от главата си. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата задача. Имаше нужда от гориво, за да стигне до драконовото гнездо в Дома. Надяваше се да го купи в циганското село, което според Фалър се намираше на две левги източно. Как го беше нарекъл? Адъл? Грейнджър с мъка изтръгваше отделни подробности от полузамъгленото си съзнание. „Три магьоснически кинжала. Един, за да купя гориво и с него да стигна до Дома. С другите два ще се разплатя с дракона, за да ме отнесе до Етугра.“ Където, надяваше се, Маскелин щеше да му помогне да се освободи от примката на меча. Болката зад слепоочията му продължаваше да пулсира. Очите му потрепваха конвулсивно. Осъзна, че е зареял поглед отвъд кърмата на кораба, но не вижда нищо освен бледите светлинки във водата.

Извърна глава на изток. Отляво се простираше гористият бряг на Ел, лабиринт от малки острови и заливчета, изчезващи зад полупотопени гранитни хълмове. В тясната ивица между стръмния бряг и водата се бяха вкопчили борове. Стори му се, че вижда виещ се дим над дългия полуостров на изток. Разстоянието, изглежда, съответстваше. Селцето, което търсеше, сигурно бе зад тази издатина.

Грейнджър насочи кораба покрай брега, завърза кормилото и се шмугна през люка в малката каюта на носа.

Вътре нямаше нищо ценно — стари рибарски мрежи, ламаринени кофи, купчина разпокъсани одеяла върху тясна дървена койка. В единия ъгъл се натъкна на варел с течност без мирис, която можеше да е какво ли не. Безброй слоеве бяла боя се бяха олюпили и отдолу се показваше кафеникаво дърво. Миришеше на пот и на полуразвалена храна. Грейнджър се опита да отвори единия от двата люка, но стоманената рамка бе твърде ръждясала и не помръдна. Върна се при руля.

Светлината гаснеше бързо и това беше облекчение за изтощените му ретини. Той продължи да плава покрай брега още около час преди да се приближи достатъчно до полуострова, за да го разгледа. Нямаше следи от обитатели. Обърна кораба на югоизток, описа дъга около южния край на издатината и там неочаквано го посрещна силен вятър и вълнение.

Гледката, която завари от другата страна, не бе тази, която очакваше. Морските поселища на циганите по правило бяха немноголюдни, не повече от няколко колиби върху салове, заобиколени от флотилия малки лодки. Но това селище бе доста по-голямо. Всъщност би било неправилно да го нарича селище. Това бе процъфтяващ град.

Къщите върху салове имаха ламаринени покриви и бяха подредени около дървени платформи, раздалечаващи се под ъгъл като лъчите на слънцето. Поне стотина лодки бяха закотвени тук, от канута със странични поплавъци до траулери със стоманени корпуси, драги, пароходи и дори — за негова преголяма изненада — луксозни стъклени платноходки и златисти яхти. Селището в средата бе започнало да расте нагоре, където се виждаха скупчени една до друга по-високи постройки, вити стълби и тераси с изящни перила.

Търговията, помисли си Грейнджър, очевидно не е ограничена само в този район, тъй като недалеч на котва имаше няколко дълбоководни кораби. Докато ги разглеждаше, сърцето му се разтуптя. Два от тях бяха драконоловци. Масивни стоманени пароходи, анейска конструкция, регистрирани в Лосото. Вероятно бе виждал неведнъж тези кораби по време на пребиваването си в столицата. И двата бяха оборудвани с пневматични харпуни и кранове за товарене на улова.

Грейнджър разглеждаше корабите с нарастваща надежда. Защо бяха тук, а не в Ел? Не можеше да повярва на късмета си. И — което бе по-важното — дали държаха на борда си жив товар?

Ако беше така, имаше шанс да не се наложи въобще да плава до Дома.

Пришпори плоскодънното корабче през залива, като вдигаше зад себе си пенести вълни. Когато се приближи, забави ход и се заоглежда за подходящо мостче. Десетина мъже и жени си отдъхваха или се развличаха по понтоните. Морските цигани бяха красива, жилава раса, тъмнокоси, с бакърена кожа и ухилени лица. Жените бяха прибрали косите си в пъстроцветни кърпи и носеха на шиите си стъклени огърлици. Много от мъжете бяха с широки кожени колани, но често бяха голи до кръста.

Грейнджър мина покрай една плаваща къща, където мургав мъж бе седнал сред купчина машинни чаркове — вероятно от валсиндърския крайцер, който бе забелязал в далечината. Малко по-нататък имаше открито ресторантче, където многолюдна тълпа търговци се тъпчеха, пиеха и говореха гръмогласно. Носеше се ухание на рибена супа. Грейнджър усети, че преглъща слюнка. Не беше слагал нищо в устата си повече от едно денонощие.

Хрумна му, че подобно място ще е добро начало за неговия план, и се огледа къде да завърже корабчето. Веднага щом опря корпуса в кея, на понтона излезе млад мъж.

— Обикновено вземаме по три систера за откраднат съд — рече той. — Но от теб ще поискам два, защото е на Фалър.

Грейнджър метна торбата на рамото.

— Може пък Фалър да ми го е продал.

— Да бе — засмя се невярващо младежът.

Грейнджър бръкна в джоба си.

— Ще ти дам пет, ако ми кажеш къде мога да намеря капитаните на онези два китоловеца. — И кимна към залива.

— Не съм сигурен — отвърна младежът. — Но вероятно са в „Сейнт Джеръм“. Всички дълбоководни капитани се наливат там. По-добре попитай хората им. Близо до пазара разфасоват един дракон.

— Имат ли жива стока? — попита Грейнджър.

— Обикновено имат, но я пазят за Лосото.

Грейнджър му връчи обещаните пет монети и се отправи накъдето го бяха упътили.

Понтоните и мостчетата на Адъл се клатушкаха и проскърцваха под краката му. По-голямата част от града, изглежда, бе построена върху варели за гориво и стари ръждясали баржи и дори върху прогнили трупи. Водата бе пълна с боклуци и покрита със зелено-кафява кора. Грейнджър продължи покрай още къщурки с ламаринени покриви, покрай групичка жени, плетящи на светлината на газен фенер, и мъже, обработващи нагорещено желязо на наковални или пушещи дълги лули и зяпащи с унесени очи. Покрай хора, които пренасяха най-различни товари. Покрай завързани кози, които блееха жалостиво, покрай лаещи кучета и врещящи по покривите дечурлига, чиито крачета тропаха по ламарината като едри дъждовни капки.

Скоро постройките станаха по-големи и под краката му все по-често звънтеше метал. И изведнъж, когато свърна зад поредния ъгъл, излезе на пазара.

Това беше открит участък пред „Сейнт Джеръм“ — триетажна чайна с издължени позлатени корнизи и резбована украса покрай прозорците. Четири реда покрити с чергила сергии бяха подредени в квадрат около площада, насред който въжета очертаваха празно място, където вероятно се продаваха животни или се провеждаха борби. Свещи и фенери горяха навсякъде и озаряваха пазара с мека жълтеникава светлина, която придаваше допълнителна загадъчност на това причудливо място. Атмосферата напомняше на Грейнджър за карнавал. Повечето търговци продаваха трикратно варена риба, вълнени дрехи, кърпи за глава и кожени изделия, но неколцина бяха подредили на сергиите си иманярски находки. Грейнджър мина покрай тях, стиснал в ръка торбата, където държеше откраднатите кинжали. Предметите, които зърна на последните сергии, навярно бяха доста скъпи. Ако неговите три кинжала все още бяха запазили част от магьосническата си сила, би могъл да получи за тях добра цена.

Откри драконовия навес по средата на дългата редица сергии. Беше четири пъти по-голям от останалите.

Вътре бе горещо, пълно с мухи и с тежката миризма на драконово месо. Грейнджър отново почувства, че устата му се пълни със слюнка. За разлика от месото на останалите морски обитатели, драконовото не беше отровно. Можеше да се приготвя лесно и дори да се яде сурово, без нуждата да се обработва. И беше вкусно. Върху стоманените стойки бяха подредени големи късове, до тях месарят не спираше да размахва сатъра — разсичаше огромен бут на по-дребни части. Беше едър мускулест мъж с червендалесто лице като месото, което режеше. Беше нахлузил на главата си тясна шапка, покрита със засъхнала кръв, целяща да попива събралата се на челото му пот. Завъртя чевръсто и ловко бута върху масата и почна да го реже от другата страна. После вдигна глава, видя Грейнджър и спря.

— Да?

— Странно пристанище, а?

Месарят изсумтя презрително.

— Тук горивото е по-евтино. Всичко е по-евтино тук.

Грейнджър изведнъж разбра. Сега, когато хаурстафите ги нямаше, а унмерите все още не бяха затвърдили властта си, нямаше кой да управлява — и да скубе с данъци — търговията. Беше съвсем логично капитаните да предпочитат да се отбиват тук вместо в Порт Ел, за да зареждат корабите си. Посочи бута и попита:

— От сините ли беше?

— Уловен преди три дни близо до Дома — отвърна месарят. — Вчера й видяхме сметката. Месото е още прясно.

— Ще го опушвате ли?

— Ще опушим каквото не успеем да продадем.

Грейнджър плъзна поглед по масата. Беше изпръскана с кръв и покрита с останки от органи. По червеното месо лазеха мухи. Месарят се върна към прекъснатата си работа и бързо изряза месото до кокала. Вдигна го с две ръце и го хвърли в ъгъла на навеса. Рояк мухи зажужаха ядно, но скоро отново се успокоиха и накацаха върху останките.

— А имате ли живи дракони? — попита Грейнджър.

— Нали ти казах, че тази я заклахме вчера. По-прясно няма да намериш никъде.

Грейнджър кимна.

— Началството ми нареди да намеря жив дракон. — Хрумна му, че ще изглежда по-достоверно, ако се представи, че действа по заповед на друг. Нямаше вид на богаташ, но приличаше на човек, когото би наел богаташ. Обгорялото му от саламура лице имаше застрашителния вид на непрокопсаник, подходящ за мръсната работа. Тъкмо затова използва и думата „нареди“ вместо „заръча“. Най-вероятната причина някой да търси жив дракон бе да го използва за бой на арена — незаконна практика в империята на Хю. Затова пък така щеше да спести доста от въпросите на месаря.

— Ще трябва да разговаряш с капитана за това — рече мъжът.

— Значи имате жив?

Месарят вдигна поредния драконов бут, нагласи го и почна да го реже.

— Винаги имаме, когато сме близо до Дома. Майката на тази тук е в трюма. Старичка е, ала здравата се бие. Нали знаеш какви стават, когато им отнемат челядта?

— Мога да си представя — отвърна Грейнджър. — В какво състояние е?

— Ами… жива е — засмя се месарят.

— Здрава?

— Достатъчно за това, за което ти трябва.

— Чудесно — каза Грейнджър. — Къде мога да се срещна с капитана ви?

— „Сейнт Джеръм“, трети етаж, търси бяла коса, син елек и сини ревери.

— Името му?

— Капитан Скалтън.

— Благодаря.

Месарят кимна, но преди Грейнджър да излезе, му подвикна:

— Надявам се господарят ти да има достатъчно пари.

— Има нещо по-добро.

Качи се на терасата на третия етаж и веднага видя Скалтън в компанията на своите офицери на една маса, откъдето се виждаше целият пазар. Пиеха димящ черен чай и пушеха плодов тютюн от поставени на пода наргилета. Освен това дъвчеха сушено драконово месо, най-вероятно подправено с опиум. Грейнджър застана до масата и сложи на нея завит в кърпа пакет. Вътре бе увил трите унмерски ножа — вилнеещия нож, живачния кинжал и затворническия нож от череп.

— Капитан Скалтън?

Скалтън бе слаб мъж с побеляла коса и крив като клюн нос, надвиснал над прошарените му мустаци. Лицето и ръцете му бяха покрити с петна от саламурени изгаряния, ала в очите му проблясваха весели пламъчета.

— Какво е това? — попита той.

— Част от цената — отвърна Грейнджър. — Ако се съгласите да продадете на моя господар стария син дракон, който държите в трюма.

Скалтън погледна един от офицерите си — най-младия, ако се съдеше по лицето — и той се наведе, разви пакета и отвътре се показаха трите унмерски кинжала. Той вдигна единия — затворническия — и го подаде на капитана, който го разгледа с нескрито любопитство.

— Виждал съм и по-добра изработка — каза капитанът. — Кой е казал на твоя господар, че съм колекционер?

Грейнджър се усмихна вътрешно на късмета си. Но само вдигна рамене.

— Това е обществена тайна, капитане.

— И кой, ако мога да попитам, е твоят господар?

— Важна особа — отвърна Грейнджър. — С гости, които трябва да развлича. Това е всичко, което мога да ви съобщя.

— Унмерски ли е? — попита младият офицер.

— Това е черепов кинжал — обясни капитанът. — Някои го наричат затворнически. Много опасна вещ. На пръв поглед реже като обикновените ножове. Но забие ли се в кост, никога не излиза от нея и никой не може дори да го разклати. Чувал съм, че нещастници са отрязвали ръцете си, за да се отърват от такъв кинжал. — Завъртя го между пръстите си, разглеждайки двете остриета. — Сто за затворническия и четирийсет за другите два — срещу четири хиляди за дракона.

Грейнджър изпъшка. На иманярския пазар в Лосото Скалтън можеше да вземе на кинжалите четири пъти по толкова.

— Доста ви е скъп драконът — рече той. — Ще сте късметлия, ако получите и половината за месото.

— Драконът ни е боец — обясни Скалтън. — Затова е по-скъп от цената си в трупно месо. — Наведе се напред. — Сигурно твоят господар държи добре да позабавлява гостите си, а не само да разбуди любопитството им?

Грейнджър кимна и каза:

— Искам първо да я видя.

Капитанът се подсмихна.

— Веднага щом ми покажеш златниците.

— Няма да плащам с пари.

Скалтън се облегна назад и изсумтя презрително.

— Значи няма да има сделка.

Грейнджър свали торбата от рамото си и развърза връзките. Бръкна вътре и пръстите му напипаха хладния метал на щита. Извади го и го постави на масата пред Скалтън. Остана доволен, когато чу приглушени възклицания и въздишки. Погледите на всички бяха приковани към масата.

— А мечът какво може? — попита Скалтън.

„Мечът?“

Грейнджър погледна надолу. До щита бе положен и копиращият меч, все още увит в парцали. Не помнеше да го е вадил.

Дали пък мечът не бе пожелал да го направи?

— Простете — рече той. — Стари навици. Мечът не е за продан. — И посегна да го прибере.

— Момент — спря го Скалтън, пресегна се и разви плата. Унмерската стомана засия като течен огън на светлината на свещниците. Беше очевидно, дори за случаен човек, че това е много рядка и ценна вещ. Капитанът буквално изпиваше меча с очи. Посегна към дръжката.

— Спрете! — извика Грейнджър. — Не я докосвайте. — Пристъпи напред с намерението да изпревари капитана и да дръпне меча, но…

… откри, че не може. Мускулите му се бяха вцепенили. Ръката му увисна до тялото, погледът му проследи безпомощно как капитанът стисва меча за дръжката и го вдига над масата.

Копията се появиха мигновено. Но този път не бяха близнаци на Грейнджър с изцъклени очи и изрисувани от саламурени изгаряния лица, каквито ги бе видял първия път. Бяха двойници на Скалтън и се явиха в неговия облик и подобие. Трима стояха в полукръг около масата, всичките въоръжени със своята версия на меча.

Офицерите подскочиха, катурнаха столовете си назад и посегнаха към кинжалите и пистолетите в коланите си. Дори Скалтън извика и се дръпна, както би реагирал, ако попадне в засада. Но после се посъвзе. Очите му бяха широко отворени от почуда и изненада.

— Боже всемогъщи — възкликна капитанът. — Божества в небето и на земята!

Грейнджър бе не по-малко изненадан. Мечът му бе попречил да го вземе. Но защо? Дали не искаше да оцени възможностите на Скалтън като потенциален нов притежател? Щеше ли мечът да позволи да бъде предаден другиму? Нима най-сетне щеше да освободи Грейнджър от себе си?

— Размърдайте го — рече той. — Внимателно.

Скалтън завъртя меча в бавна дъга пред себе си и трите копия повториха движението му. Междувременно и други присъстващи бяха забелязали случващото се и разговорите в чайната бързо утихваха. На тяхно място се чуха изплашени викове и изненадани възгласи.

— Сега си представете три отделни движения — продължи Грейнджър. — Мушване, замахване, париране. Изрисувайте ги в главата си и назначете по едно на всеки от фантомите. Но внимавайте вашият меч да остане неподвижен.

— Фантомите?

— Копията — обясни Грейнджър. — Понякога е по-лесно, ако мислите за тях като за призраци.

Скалтън се съсредоточи. Миг и двете копия се раздвижиха — този път независимо едно от друго. Едното завъртя меча в хоризонтална дъга. Второто мушна с върха напред. Третото обаче остана неподвижно, както стоеше и морският капитан.

Сега вече всички присъстващи на терасата бяха забелязали копията и бяха извърнали лица към тях.

— За начало добре — рече Грейнджър. — Естествено, овладяването на меча отнема доста време. С подобряване на уменията ще откриете, че контролирате повече от тези три фантома.

— Повече? Колко повече?

Грейнджър си спомни мига, когато едно от неговите копия го бе уловило за ръката и как след това се бяха появили стотици, може би хиляди фантоми. Помнеше цялата тази тълпа в главата си, този непосилен натиск, от който едва не бе изгубил съзнание.

— Зависи от този, който държи меча — рече той уклончиво.

— И мога да им заповядвам да правят каквото поискам? — попита капитанът.

— Можете да им наредите да умрат за вас. Когато това стане, се появява ново копие.

— Боже мили! — Капитанът не сваляше поглед от бляскавото острие. — Сега вече разбирам защо не искаш да се разделяш с него. — Той се засмя. — Но ако все още държиш на дракона, боя се, че ще трябва да го направиш.

Нервите на Грейнджър бяха изопнати докрай, но той изведнъж съзря надежда в дъното на тунела. Беше готов да преотстъпи меча на Скалтън за нищо, само да се отърве от невидимите вериги, с които сковаваше душата му.

Готвеше се да каже, че не възразява, когато видя, че едно от копията неочаквано се раздвижва — хвърли се напред и вдигна меча си да удари капитана.

Скалтън трепна.

Грейнджър реагира мигновено — вдигна щита над Скалтън. Острието се стовари върху унмерското стъкло и пръсна облак искри. Щитът издаде мелодичен звън, засия ослепително и озари всичко наоколо със зеленикава светлина. Вътре в многото му стени Грейнджър зърна кипящи пламъци.

Скалтън извика. Офицерите, които седяха до него, се отдръпнаха панически.

— Пусни меча! — викна му Грейнджър. — Веднага!

Но Скалтън не го послуша. Разглеждаше двойника си с разкривено от ужас лице. Грейнджър застана между двамата и избута меча на фантома с опакото на ръката си. Копието изгуби равновесие и се претърколи назад сред групичката офицери. Грейнджър долови движение вляво. Второто копие!

Грейнджър изруга, удари китката на капитана с ръба на щита и изби меча от десницата му. Скалтън остана да стои замаян, разтъркваше ударената си ръка. Младият офицер до него изглеждаше зашеметен.

— Както казах — произнесе със спокоен глас Грейнджър, — контролирането им изисква известна практика.

Скалтън го погледна ококорено.

— Та той едва не ме уби!

Грейнджър сви рамене, но вътрешно се ругаеше за глупостта си. Разбира се, мечът нямаше никакво намерение да му позволи да го продаде. Истината бе, че не желаеше Грейнджър да стигне до Етугра и да намери Етан Маскелин. Не искаше Грейнджър да бъде свободен. Ето защо го бе манипулирал така, че да осуети плановете му.

И почти бе успял.

Не можеше да не признае, че мечът е невероятно хитър и коварен. И набираше сили с всеки ден.

Скалтън се почеса по брадичката, огледа масата и попита:

— А щитът какви ги може?

 

 

Грейнджър стоеше на палубата на парохода заедно с капитана и хората му и разглеждаше дракона в открития трюм. Беше много по-стар и по-голям, отколкото бе очаквал. Наистина бе необичайно за летяща змия на такава възраст да роди отроче, което накара Грейнджър да се зачуди дали по-скоро не го е осиновила. Освен това драконът не бе син — не че това имаше значение. Синьо-зеленият му цвят подсказваше, че е мелез, но пък мелезите обикновено бяха по-жилави от чистокръвните.

Оказа се в много по-лошо състояние, отколкото твърдеше месарят. Муцуната му бе окървавена, кожата — издрана от металната мрежа, в която бе приклещен, оголената му паст разкриваше жълтеникави зъби. Гърдите му — целите в рани — се повдигаха и спускаха тежко. Това движение бе единственото свидетелство, че съществото е още живо. Не струваше и една дванайсета от цената на щита, който бе дал за него.

— Тя е полумъртва — изсумтя Грейнджър.

— Полумъртва значи и полужива — отвърна Скалтън. — А тези същества са доста издръжливи. Дай й няколко седмици и ще къса човешки глави на арената.

— Може ли още да лети?

— За какво ти е да лети?

Грейнджър не отговори. Вече се бе досетил, че това е единственият жив дракон в околностите на Адъл. Другият драконоловец, спрял на пристанището, тъкмо тръгваше на лов. Би могъл, разбира се, да се качи на някой кораб за Дома, но това щеше да му струва време и да го изложи на значителна опасност. Той се обърна към капитана.

— Искам да говоря с нея.

— Какво!?

— Слизам долу.

Скалтън го погледна смаяно. После поклати глава.

— Нали знаеш какво е това там? Искам да кажа, не се залъгваш, че е мъниче, нали?

Грейнджър остави торбата на масата.

— Пресвети божества — въздъхна Скалтън. — Е, няма да съм виновен, ако те изпече жив.

Грейнджър слезе по металната стълба, водеща към трюма. Долу смрадта на саламура бе почти непоносима. Тъмните очи на чудовището проблясваха зад мрежата и той почувства топлината, която се излъчваше от тялото му. Отблизо в ноздрите го блъсна миризмата на кръв и на развалено от устата, както и мирисът на сяра от носовите отвори. Тя не помръдна, но го гледаше втренчено.

Той клекна до мрежата и заговори на унмерски:

— Можеш ли още да летиш?

Драконът не отговори.

— Искам да ти предложа сделка — продължи Грейнджър.

Известно време не се чуваше никакъв звук освен дишането на огромната змия. Най-сетне тя заговори с хриплив съскащ глас:

— По-скоро бих умряла, отколкото да търпя униженията на арената.

— Не това ти предлагам.

Драконът отново замълча.

— Искам да ме отнесеш в Етугра — рече Грейнджър.

— И си готов да купиш свободата ми за това?

— Да.

— Защо?

— Защото наистина трябва да стигна Етугра.

— Ами качи се на кораб.

— Трябва да стигна бързо.

Драконът мълчеше. Грейнджър усещаше горещото му дихание върху лицето си. Миризмата на отровните пламъци изпълваше ноздрите му. Черните очи на дракона изглеждаха бездънни, ала същевременно му стори, че долавя в тях непоносима болка. Накрая драконът промълви:

— Ако ми махнат мрежата, ще избия целия екипаж.

— Не. — Грейнджър поклати глава. — Не мога да го позволя.

— Тези хора убиха дъщеря ми и продадоха месото й за храна.

— Трябва да се закълнеш, че екипажът ще остане невредим.

— Не мога.

— Тогава ще умреш в лосотанската кланица.

— Смъртта е изход.

Грейнджър се наведе към мрежата и изръмжа ядосано:

— Не знаех, че твоят вид е толкова малодушен.

Огромната змия отвърна със сумтене, което можеше да е от гняв, а може би и от нещо като веселие.

— Не можеш да предизвикваш гордостта ми. Защото и без това не ми остана никаква.

— Предизвиквам разума ти — каза Грейнджър. — Сключи с мен сделка и живей. Задръж отмъщението си за друг ден.

Гърдите на дракона се повдигаха развълнувано.

— Не виждам какво общо има предизвикателството ти с разума. Но кажи ми, защо ти трябва толкова бързо да стигнеш до онзи град-затвор?

— Аз съм жертва на унмерска магия — призна Грейнджър. — В Етугра има един човек, който може да ми спаси живота.

Драконът отново потъна в мълчание.

— Не изглеждаш никак добре — каза след малко.

— Ти също не си в цветущо състояние — отвърна Грейнджър.

— Отговорът ми е не.

— Какво?

— Не ме е грижа, че ще умреш — отвърна летящото чудовище. — А и достатъчно страдах в тоя живот. Ако ме освободиш, ще изтребя екипажа или ще загина, докато се бия с тях.

Грейнджър изруга. Какво ли щеше да е необходимо, за да убеди това същество да живее? Вече се бе разделил с безценния унмерски щит, за да му купи свободата. А проклетата твар държеше да напусне този свят. Той поклати глава. Как да накара дракона да промени решението си?

— Ти си майка… — поде той.

— Бях майка.

— Ти изгуби дъщеря — започна наново Грейнджър. — Съжалявам за това. Но ако не ми помогнеш, аз също ще изгубя дъщеря си. Не мога да я опазя, ако съм мъртъв, а точно сега тя се нуждае от цялата защита, която мога да й дам. — Вече му призляваше от отровните изпарения с мирис на сяра, полъхващи от устата и ноздрите на чудовището. Забеляза обаче, че драконът го гледа внимателно. — Дъщеря ми Янти е сгодена за принц Паулус Марквета. Сигурно си чувала за него?

Змеицата изсумтя.

Грейнджър продължи:

— Аргусто Конквилас се е заклел да убие Марквета и чичо му Кир, както и всеки друг, който се изпречи на пътя му. — Поколеба се. — Дъщеря ми е от групата на последните. Тя ще се опита да спаси годеника си.

Драконът заговори с нисък ръмжащ глас:

— Щом Аргусто Конквилас е решил да убие дъщеря ти, значи тя ще умре. Нищо не можеш да направиш, за да я опазиш.

— Не познаваш дъщеря ми — възрази Грейнджър. — Телепатичната й сила надхвърля тази на хаурстафите. Всъщност възможно е и тя да види сметката на Конквилас. — Той въздъхна. — Въпросът е, че не е необходимо това да се случва. Защото аз съм на същата страна, на която е и Конквилас. И Янти щеше да е с нас, ако не беше заслепена от обич към Марквета. Тя не разбира, че той я използва. Ако поговоря с Конквилас, може би ще го убедя, че дъщеря ми не е негов враг. Това е единственото, което мога да направя, за да я спася. — Разпери ръце. — Е, ще ми помогнеш ли?

Този път драконът мълча наистина дълго. Накрая каза:

— Не.

— Не?

— Нямам никакво желание да се забърквам в проблемите ти. А сега ме остави да умра на спокойствие.

Грейнджър изпъшка. Нямаше повече аргументи, нищо, с което да накара дракона да му помогне. Прерови спомените си. Всъщност може би имаше едно нещо. Грейнджър отново се наведе към мрежата.

— Ами ако ти кажа, че принцът и чичо му подготвят убийството на Конквилас?

— Щях да се изненадам, ако не го правеха.

— Съюзили са се с формоменителя Фиорел. Той смята да се бие с Конквилас на предстоящия турнир в облика на простосмъртен.

— Фиорел? — В гласа на дракона внезапно се долови напрежение. — Сигурен ли си?

— Напълно.

От гърлото на чудовището се изтръгна ниско ръмжене.

— Разкарай от мен тази мрежа — рече драконът. — Трябва да предупредя Конквилас. Ако Фиорел наистина стъпва по тази земя, положението е много по-сериозно, отколкото някой може да си представи. — Драконът се загърчи под мрежата. — Освободи ме.

— Сключихме ли сделка?

— Ще те отнеса при лорд Конквилас. А след това се разделяме.

— При Конквилас? — попита Грейнджър. — Трябва да стигна до Етугра.

— Първо трябва да предупредим моя господар — възрази драконът. — Освен това, ако наистина си жертва на унмерска магия, тъкмо той е човекът, който може да ти помогне. Малко са нещата по въпроса, които не знае.

Грейнджър се изправи.

— Добре тогава. Отнеси ме при Конквилас.

— Да се надяваме — промърмори драконът, — че все още мога да летя.

 

 

Капитан Скалтън предложи да прехвърлят завързаното чудовище до някой кораб по избор на Грейнджър, но Грейнджър не разполагаше с никакъв съд. Плоскодънното корабче, с което бе дошъл, не би могло да побере подобен товар. Грейнджър се съмняваше, че ако разкрие плана си на капитана, той ще сключи сделка с него независимо от желанието му да притежава щита. Ето защо Грейнджър реши просто да освободи дракона от мрежата. Не му оставаше друго освен да поиска от Скалтън да свали опасния товар в плитчините.

Щом чу този налудничав план, Скалтън поклати неодобрително глава, ала въпреки това заповяда да доближат кораба до брега. Вдигнаха плененото чудовище от трюма с помощта на кран и го пуснаха в плитките кристални води на около миля южно от Адъл, където морето позволяваше на Скалтън да доближи сушата. След това, като бумтеше с машини на пълна пара и изпускаше облаци черен дим, драконоловецът побърза да се отдалечи. През цялото време държаха харпуна на носа прицелен в чудовището. Едва когато прецени, че е на безопасно разстояние, Скалтън прати неколцина отчаяни смелчаци да разрежат мрежата. Грейнджър наблюдаваше от брега святкането на газовите им резачки. Твърдите люспи на дракона бяха сигурна изолация срещу пламъка и той остана неподвижно през цялото време на тази процедура дори когато работниците измъкнаха харпуна от задния му крак.

Когато приключиха, един от моряците помаха на Грейнджър и извика:

— Най-добре господарят ти да прати веднага кораб. Никой няма да ти върне парите, ако тая проклетия хвърли топа.

Грейнджър не отговори. Изчака докато се приберат на парохода и едва тогава се изкатери на скалния нос и доближи чудовището.

— Гледай само да не ме изядеш.

Драконът изпръхтя. Грейнджър доближи срязаната мрежа и напипа клина, с който бе прикачено въжето за теглене. Беше здраво затегнат и при други обстоятелства щеше да е необходимо да го избие с чук, но енергобронята направи тази задача детински лесна. Той дръпна клина с такава сила, че скобата се строши и изопнатото въже веднага се отпусна, позволявайки на мрежата да се разтвори като кесия. Стоманените брънки се плъзнаха по гърба на чудовището. Драконът размърда опашка, изправи гръб и се освободи от мрежата.

— Внимателно — предупреди го Грейнджър.

Погледна към парохода и видя, че вече почти е стигнал изхода на залива.

Междувременно драконът се освободи напълно от мрежата и въжето и вдигна дългата си шия, от която се стичаше саламурена вода. Разпери дългите си синьо-зелени криле и внезапно полъхна вятър. След това се отърси енергично и морето под него сякаш закипя, а от повърхността се надигна пара. Драконът изпроводи със замислен поглед кораба, след това извърна продълговатата си муцуна към Грейнджър.

— Как се казваш?

— Томас Грейнджър.

— Аз съм Игрид. Дъщеря съм на покойната Ханмер от Ашеломен. Чувал ли си за това място?

— То е под водата.

— Вече почти всичко е под водата — отвърна Игрид. — Не съм се връщала там от много години. — Сгъна ранения си крак и се намръщи. — Баща ми някога е бил човек, но казваше, че не помни какво е било. Аз самата никога няма да узная. — Закрачи в плитчините към него и когато доближи, положи глава на скалата. — Винаги съм смятала, че съм късметлийка, задето не ми се е налагало. — Ухили се. — Можеш да се наместиш между раменете ми. Улови се за ездаческите халки. Толкова си малък, че сигурно няма да забележа, ако паднеш.

— Ще можеш ли да полетиш?

— Скоро ще узнаем.

Грейнджър се покатери на шията на дракона и се спусна до вдлъбнатината между плещите. Видя две метални халки, подаващи се от гърба. Наличието им говореше, че драконът наистина е много стар. Унмери бяха забили тези халки в кожата му преди много векове, за да може да носи на гърба си господарите на дракони. Значи Игрид някога е била боен дракон. Ветеран като него. Грейнджър седна, пъхна презрамката на торбата през халките и я усука няколко пъти. Усети как грамадните мускули на дракона се размърдват под него — летящият змей обръщаше гръб на брега.

— Доста по-тежичък си, отколкото изглеждаш — отбеляза драконът.

— Ако съм прекалено тежък… — почна Грейнджър.

— И все пак си достатъчно малък, за да те изям. — Игрид разпери бавно криле.

След това повдигна глава и размаха криле над плитчините — веднъж, два пъти, плесна още веднъж и се издигна над изумруденото море, право към небето.

Грейнджър имаше чувството, че не драконът се носи около света, а светът се върти около него.

— Летим към Перегрело Сентевадро — каза Игрид. — Драконовия остров.

 

 

Заливът на Лосото бе препълнен с кораби. Докато „Сребърен пламък“ заобикаляше вълнолома, Браяна Маркс стоеше на палубата с Аканто. Греблата се забиваха яростно в светловиолетовата вода. Доковете бяха задръстени от пароходи и платноходи, линейни кораби и фрегати, а по-нататък се виждаха огромни стоманени броненосци. Над всичко това стърчеше гора от мачти и се виеше дим. На кея цареше оживление — огромните бойни кораби се презареждаха или преоборудваха.

Аканто се усмихна.

— Изглежда, вестта за унмерското нашествие е стигнала до ушите на нашия предобър император.

— Аз самата му пратих вест — отвърна Браяна. — Макар че, честно казано, съм изненадана, че виждам подобна реакция.

— Той не е човек на действието, а?

— Зависи от действието — отвърна Браяна. — Искам да кажа, ако става въпрос за къпане…

— Жалка картинка, нали?

— Ако въобще е картинка.

„Сребърен пламък“ се плъзна и зае мястото си до една пиратска фрегата. Аканто нареди да спуснат мостика и да хвърлят котва.

— Като гледам — каза, докато оглеждаше флаговете на корабите, — императорът е привикал всички пиратски кланове. — Ухили се. — Чудя се дали са настанени на едно място?

— Ако е така, не смятам да посещавам точно тази забава — отвърна Браяна.

— Не харесвате крадци, насилници и грабители?

— Не харесвам по принцип морските капитани.

Лодката запърпори през залива към кея на драконовата консервна фабрика. Нито един от тежкотоварните драконоловни кораби не се виждаше в залива и Браяна успя да разгледа огромната платформа на фабриката, опръскана с кръв и с висящи от конвейера куки. Заради огромното скупчване на бойни кораби търговците бяха принудени да разтоварват стоката си в една малка част на пристанището и навътре се бе образувала опашка. Спуснеше ли се нощта, крайбрежните кръчми и ханове щяха да закипят от живот, приемайки зажаднелите за развлечения моряци. Със сигурност щеше да се лее и кръв.

— На брега ли ще останеш? — попита тя Аканто.

— Мисля да вечерям там — отвърна той.

— Препоръчвам кръчмата „Солус“ — каза тя и посочи една голяма бяла къща. Пред нея имаше наредени маси, където гостите вече се наливаха и пееха. Моряци разменяха ругатни с други моряци. Някои вече се бяха натряскали достатъчно, за да подпират околните стени.

— Онова местенце, дето гъмжи от главорези ли?

— Много е популярно — каза тя.

Аканто се захили.

— Човек би си помислил, че искате да ме убиете.

Тя също се засмя.

Слязоха на кея и Браяна пожела на Аканто приятно прекарване. Всъщност бе свикнала с компанията му. Той възнамеряваше да остане в Лосото поне три дни, за да натовари стока на кораба си, но призна, че вероятно ще му отнеме доста повече време, като се имаше предвид адското задръстване. Ако се нуждаеше от него, сигурно щеше да е наблизо.

Браяна го остави и спря една карета, за да я откара в двореца. Седна отзад и се отпусна под равномерния тропот на копитата по паважа. Поеха нагоре по крайбрежната, отрупана с множество сергии от двете страни. Изобилието от стоки бе толкова голямо, че изглеждаше сякаш павилионите и сергиите преливат от продукти и част от тях са залели паважа. На едно от кръстовищата пред нея за кратко се разкри гледка на запад, към потопените квартали на града, където къщите бяха изоставени да гният в саламурената вода. Приличаха на постройки, залети с чай. Още по-нататък по брега се намираше унмерското гето, където три от нейните гадателки все още работеха за императора. Тя усещаше присъствието им в дъното на съзнанието си, но игнорира разговорите им и се съсредоточи върху прикрити от тях мисли. Те я очакваха, но засега тя не виждаше причини да обявява пристигането си. Не искаше вестта за присъствието й да попада в телепатичните канали.

Разбира се, подобна дискретност би могла да е излишна, ако бъдещата унмерска кралица надзърташе през очите й.

— Скъпа Янти, ако си мой гост в момента — заговори тя тихо, — тогава виждаш какви сили се струпват, за да нападнат твоя любим. За негово добро, задръж го в Ел. Поне докато порасте.

— Казахте ли нещо? — попита кочияшът.

— О, я млъквай! — скастри го тя.

Каретата продължи да криволичи нагоре по хълма, излезе от пристанищния квартал и пое по широк булевард, засаден с брези от двете страни и обитаван от едрите лосотански търговци, чиито великолепни палати се издигаха наоколо. Прясно белосани фасади, просторни тераси от бял камък, огради от ковано желязо. Накъдето и да погледнеше, Браяна виждаше финес — в бордюрите и балюстрадите, в пъстроцветните стъкла на прозорците, в гледжосаните плочки, в блестящите дръжки на вратите, в позлатените стъргалки за обувки, дори в самите брези, подредени в линия като забити копия.

„Красиво и бездушно“ — помисли си. Откри, че дълбоко в себе си мрази това място, без да знае точната причина. А после изведнъж осъзна. Ненавиждаше целия този префърцунен уют. Хората полугласно наричаха двореца на Хю „Устата на Лосото“ заради огромната консумация, с която го свързваха. Ако дворецът бе „устата“, то тези къщи тук със сигурност бяха „зъбите“. Високи и бели, и всичките еднакви. Редовно почиствани и пребоядисвани.

Все още размишляваше над всичко това, когато спряха пред дворцовата порта.

Портата бе висока трийсет стъпки, широка трийсет и дълбока трийсет — истинска джунгла от метални лози, цветя, тръни и дребни същества, боядисани в хиляди цветове. Това бе един от четирите входа през гранитните стени, някога очертавали границите на стария град. Освен това — помисли си Браяна — бяха единствените порти в Лосото, които внушаваха отчаяние. Отчаяние задето някой нарочно ги е изработил по този начин. Че е вложил десетки тонове метал в направата им. А след това ги е изрисувал тъй безвкусно. Един поглед към тях бе достатъчен, за да й призлее. Всеки благородник или градски велможа, появил се при тези врати, щеше да изпита същото. Беше като да тропаш на портата на вулгарността.

За щастие дворцовата стража я пропусна да мине почти без забавяне. Дори палячо като Хю знаеше, че не бива да подлага на изпитание търпението й.

Портите се затръшнаха зад нея, а отпред в целия си блясък се издигаше имперският дворец. Заобикаляха я десетки декари градини, цветни лехи и грамадни каменни саксии, беседки от драконова кост, колонади и статуи на воини и куртизанки, изваяни от халцедон и розов кварц. Фонтани сияеха като натрошен кристал. Птички чуруликаха в златните си клетки, окачени на клонести дървета.

Браяна ненавиждаше цялата тази сладникава красота. Истинското великолепие, помисли си тя, може да бъде постигнато само чрез сдържаност.

Но точно тогава наближиха Каксуската змия и както винаги тя бе завладяна от безмълвно благоговение.

Каксуската змия бе добре съхранен труп на древна морска змия, дълга триста стъпки и два пъти по-висока от човешки бой в най-дебелата си част. Тези гигантски змии били предшественици на драконите и беше добре известно, че били използвани от унмерите като прототип, за да създадат съвременните летящи чудовища. Екземплярът пред нея бил убит от далечните прародители на Хю преди повече от осемстотин години. Колони от бял алабастър прикрепяха зейналата паст и докато подминаваше с каретата, Браяна успя да надзърне в гърлото на чудовището, където стотици перлени фенери осветяваха виещия се път покрай вкаменените вътрешности. Там някъде, почти в опашката — тя знаеше от личен опит — имаше малък параклис, със статуетка на древно и отдавна забравено божество, което предшественикът на Хю бе смятал за покровител на големите змии. Змиите били преследвани и избивани векове наред, както за забавление, така и заради ашкото — психоактивно вещество, извличано от отровните им жлези. Браяна предполагаше, че екземплярът пред нея е съдържал достатъчно ашко, за да се надруса цялата империя. А това бе само малко змийче.

Каретата подмина змията и най-сетне спря на застлания с червени плочки площад пред главния вход на двореца. Неколцина лакеи притичаха и помогнаха на Браяна да слезе, след това я въведоха през портала в просторното преддверие, облицовано с бял и златист камък. Оттук започваше широко стълбище, което се издигаше към кръгла галерия, украсена със стотици картини и кварцови статуетки. Междувременно се появи втори екип лакеи, предвождани от дърт кретен с напудрено лице и безупречен маникюр. Носеше кремав фрак, украсен отпред с къдраво жабо, и бе притиснал към носа си дантелена кърпичка, сякаш от Браяна се разнасяха непоносими миазми.

— Негово величество — обяви мъжът — в момента присъства на Военния съвет.

— Заведи ме при него.

— Съжалявам — произнесе лакеят с тон, който подсказваше точно обратното. — Но той не бива да бъде безпокоен.

Браяна изпръхтя недоволно. После заговори с бавен и хладен глас:

— Знаеш ли коя съм аз?

Лакеят си позволи надменна усмивка.

— Отговори на въпроса ми!

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че сте представителка на Гилдията.

— Аз съм Гилдейски първоначалник.

Усмивката му мигом изчезна.

— Госпожице Маркс? О, моля да ме извините. Негово величество ви очакваше чак след седмица. Моля ви, наистина ми простете. Предполагам, че императорът ще се зарадва за помощта ви на Военния съвет.

— Сигурна съм, че ще се зарадва — отбеляза тя. — Ако въобще стигна там.

— Но разбира се. — Той се поклони, запърха с ръце и я поведе по мраморното стълбище към овалния вестибюл — най-важната част от пръстеновидната галерия. Тук я посрещнаха огромни картини на император Хю, навяващи присмех.

Продължиха по ярко осветен коридор, украсен с хиляди сребърни огледала, и най-сетне стигнаха пред позлатена врата.

— Съветът се провежда вътре — обясни мъжът. — Моля, почакайте за миг, докато уведомя негово величество за пристигането ви.

Браяна го игнорира и отвори вратата.

Озова се в просторна зала с три високи прозореца, гледащи към градините. Под светлината от прозорците групичка мъже се бяха подредили около огромна карта на Анейския полуостров, разпъната на резбована дъбова маса.

Военният съвет се оказа малко по-разнообразен, отколкото бе очаквала. В него влизаха самият император, един адмирал от Имперския флот, неколцина офицери и придворни съветници, половин дузина нагиздени млади благородници, които приличаха на поети или артисти, както и множество техни приятели, любовници или куртизанки и най-малко двайсетина слуги, строени покрай отсрещната стена. Към това трябваше да се добавят и четирима от слепите самаролски телохранители на императора и цял куп чуждоземни пиратски капитани. Не приличаше толкова на военен съвет, колкото на карнавал.

Пиратските капитани изглеждаха като хора, привикнали да оставят зад себе си потъващи кораби, докато товарят на борда отмъкнати жени и плячка. Носеха огърлици от кости, стъкълца и мъниста, кожени такета или широкополи шапки, шарени кърпи на вратовете или тюрбани, коланите им бяха обсипани със скъпоценни камъни и накачулени с амулети, а косите им бяха с изрисувани в тъмночервено и зеленикаво кичури и заплетени с разноцветни конци. Татуировки покриваха лицата, ръцете и вратовете им, имаше дори шарки по юмруците и устните им. Накитите им подрънкваха при всяко движение. Безброй накити. В устите им навярно имаше повече злато, отколкото в полилеите над главите им — както и зъби от хора, които вече не крачеха по широкия свят.

— Вие! — извика императорът и посочи с пръст Браяна.

— Добре среща, Хю — отвърна Браяна.

— Какво търсите тук?

Лакеят я бе последвал и се готвеше да обяви появата й, но Браяна го избута настрана с вдигната ръка и предупреждение в погледа.

— Тук съм — обърна се тя към Хю, — за да се уверя, че няма да оплескате всичко.

Императорът почервеня. Пиратските вождове се захилиха.

Браяна се приближи и огледа пренебрежително картата.

— Нямате никакъв шанс, Хю — каза високо. — Трябва да ударите армадата на Марквета с всичко, с което разполагате. Да го смажете преди да се приближи до сушата. Да потопите всички.

— Не ми казвайте как да воювам — тросна се Хю, сграбчи ръба на масата с две ръце и втренчи поглед в картата. — Ако става дума, дори не е нужно да се изправяме срещу унмерите.

— Какво?!

Той посочи върха на полуострова.

— Достатъчно е да разположим тук бойни телепати…

— Няма да използвате телепатите ми — заяви Браяна.

— Те са мои телепати — отвърна Хю и в гласа му се долови заплаха. — Ще ви платя добре за тях.

— Янти просто ще ги убие.

Хю изсумтя презрително.

— На наша страна е предимството на изненадата.

— Изненада? — попита тя гневно. — Каква изненада?

Той не отговори, но убийственият поглед, който й метна, я накара да съжали, че го е предизвикала така открито. Тук, пред всички тези вождове и пълководци, той бе човекът, който трябваше да доказва силата си. Никой от тях не би го спрял да предизвика бедствие. Тези хора ненавиждаха империята. Те охраняваха границите й и събираха налози и в замяна на това получаваха известна самостоятелност. Но знаеха, че Хю ще реагира с жестокост при всяка проява на недоволство. Ако наистина трябваше да го убеди, Браяна трябваше да действа подмолно.

Тя преглътна и каза вече по-спокойно:

— Силата на Янти нараства. Обхватът, в който може да засича и унищожава умовете на телепати, е нараснал заплашително. — Пое си дъх, опитвайки се да си придаде увереност, защото предстоеше да излъже. — И сега вече не само хаурстафите са уязвими.

Хю присви очи.

— Всички са в опасност — добави Браяна.

— Тя може да унищожи всеки от нас? — попита Хю.

Браяна кимна.

— С една-едничка мисъл. — Направи пауза, за да добави тежест към думите си. — Ето защо армадата трябва да бъде нападната в морето. Колкото се може по-далеч оттук.

Императорът я гледаше втренчено. После каза:

— Струва ми се доста удобно за вас, госпожице Маркс.

— Мислите, че лъжа?

— Всъщност да.

— Тогава няма да си губя повече времето тук — каза тя. — Ще си взема сестрите и ще си вървим.

— Вие лъжете — заяви Хю. — И нещо повече. Струва ми се, госпожице Маркс, че твърде дълго ме заплашвахте. — Обърна се към телохранителите. — Хванете я.

Двама самароли се хвърлиха напред и сребристите им вълчи шлемове светнаха заплашително. Сграбчиха Браяна за ръцете и я стиснаха силно.

— Какво правите?! — извика тя.

— Твоите телепати са страхливци — рече Хю. — Откакто Янти е с унмерите, те се боят да се изправят срещу тях. Но не разбират цената на тактиката. Те са жени, не са воини. Ще трябва да ги науча на… как беше думата?

— Дисциплина? — подсказа един от съветниците.

— Не.

— Мотивация — додаде друг.

— Да. — Хю кимна. — Мотивация. Трябва да знаят какво се случва със страхливците в моята армия.

— Какво правите, Хю? Вие имате нужда от нас. Не разбирате ли? Имате нужда от мен. — Докато го казваше, прати телепатично съобщение до всички сестри от Гилдията, които можеха да я чуят: „Хю ме задържа и се обръща срещу Гилдията. Пратете помощ в Имперския дворец в Лосото.“ — Ами унмерите, които държите тук, в Лосото? Кой ще ги пази сега?

— Аз ги освободих.

Лицето на Браяна посърна.

— Освободили сте ги?

— Тази сутрин отплаваха за Ел.

Браяна го гледаше сащисана.

— И смятате, че това ще ви спаси? Този жалък жест на помирение? Наистина ли мислите, че Марквета ще ви прости за годините робство?

Императорът заобиколи масата и се изправи пред нея.

— Не виждам нищо лошо в това да се подготвя за всякакви варианти — обясни той. — Ако унмерите ни оставят на мира, няма да ги преследваме. В противен случай моите бойни телепати ще са готови да действат. И те няма да се огънат, госпожице Маркс. Те ще се бият — или ще понесат същата участ като своята водачка.

Гърлото й пресъхна.

— Какво ще правите с мен?

Императорът се усмихна.

— Ще трябва, разбира се, да ви левкотомираме. — Внезапно се разсмя и се обърна към присъстващите. — Унмерите сигурно ще забележат иронията в това.

Изказването му предизвика смях и кимания.

— Моля ви — каза Браяна. — Не го правете. Аз мога да ви помогна.

Император Хю се обърна към нея и я погледна развеселено. Браяна се втренчи в лицето му, но не видя там и капчица съжаление, само предизвикателство и триумф.

— Ти ще ми послужиш по-добре като символ — каза той и махна на самаролите. — Направете го.

Кръвта на Браяна изстина. Сърцето й почти спря да бие.

Самаролът вляво откачи от пояса си дълго петнайсет сантиметра острие. В някаква далечна част на съзнанието си Браяна отбеляза, че това е един от прочутите зрящи ножове.

— Моля ви — повтори тя. — Недейте.

Другият телохранител я стисна с една ръка за шията. С другата прикова неподвижно челото й. Тя гледаше как другарят му пристъпва към нея и опира острието във вътрешната част на дясното й око, насочено към мозъка.

— Недейте! — простена тя.

Тялото й бе вцепенено от ужас. Ако самаролите не я държаха, сигурно щеше да рухне на пода. И тъкмо когато мислите й се завъртяха в безумен бяг тя осъзна, че няма никакво време да мисли.

Усети натиск в окото и в следващия миг самаролът натисна облечената си в метална ръкавица ръка навътре и заби острието в мозъка й. По лицето й потече нещо топло.

За един кратък миг на объркване тя се зачуди защо и какво я боли. Последва силна болка зад носа. Двамата самароли продължаваха да я стискат здраво. Лицето й бе мокро, така че навярно бе плакала. А после изведнъж си спомни, че прекъсват двата лоба на мозъка й и че наистина ще е добре да остане неподвижна, за да не допуснат някаква грешка. Ножът се раздвижи нагоре и надолу зад окото й. По лицето й рукна още кръв. Не виждаше нищо освен непрогледен мрак в дясното си око.

А после воинът с вълча глава на шлема извади острието и я заля вълна на облекчение. Всички стояха около нея и я гледаха. Позна напудреното лице на император Хю. Имаше и други мъже, които вероятно бяха пиратски капитани. А също и прислуга.

— Да върнем ли окото на мястото му? — попита Хю.

Плачеше ли Браяна? Докосна лицето си. Беше мокро. Ала по пръстите й имаше кръв.

— Как се чувстваш? — попита отново императорът.

Браяна разглеждаше кръвта по пръстите си.

— Боли ме — каза тя. Изведнъж осъзна, че всички я гледат. Усмихна се засрамено. — Какво е станало?

В очите на императора блещукаха искри.

— Беше болна — каза той. — Но те изцерихме.

— Благодаря ви — каза тя.

— Знаеш ли — продължи императорът, — може би в края на краищата ще послушам съвета ти. — Обърна се към един старец с адмиралска униформа, цялата отрупана с медали. — Какво смятате, адмирале? Да ги ударим ли по море?

Старецът облиза устни.

— Великолепна идея, ваше величество.

 

 

Корабостроителницата в Порт Ел тъкмо бе привършила с поправките на хаурстафската фрегата „Илириански вестоносец“ и по нея вече нямаше и следа от пораженията, нанесени от бащата на Янти. Фрегатата бе привързана за кея, с блестящи перила и сияеща палуба от драконови люспи, в контраст с тъмнозелената саламура наоколо. Водата бе толкова спокойна и чиста, че Янти можеше да различи очертанията на три потопени дока и руините на каменните къщи, покрай които преди бе минавала крайбрежната улица. Паулус я улови за ръка и я поведе към трапа в средата на палубата.

С помощта на въжета, кранове и макари моряците товареха провизии на кораба и ги спускаха в трюма. Един млад мъж, нарамил коза, мина покрай тях и й се усмихна. Янти си помисли, че го познава от плаването й насам с Браяна Маркс.

Качиха се на квартердека и влязоха в кормилното — полусфера от унмерско стъкло, — където Янти с изненада завари капитан Еразъм Хоулиш да разговаря с херцог Кир.

Хоулиш бе мургав, дългата му черна коса беше вързана на плитка. От години плаваше под командването на Браяна Маркс и безгрижното му поведение и широката му усмивка подсказваха, че се чувства също така уютно с новите си унмерски господари. Янти предполагаше, че през целия си предишен живот този човек е бил пират и следователно е свикнал да продава верността си. Все още можеше да различи белите резки над китките му, където някога хаурстафите го бяха били с камшик.

— Ваше височество — каза Хоулиш.

Паулус му кимна и попита:

— Кога можем да потеглим?

— До половин час, ако това съвпада с плановете ви.

— Чудесно. — Принцът се обърна към херцог Кир. — Как вървят преговорите, чичо? Получихте ли всичко, от което имаме нужда?

Кир се усмихна и се поклони.

— Както се надявахме, ваше височество.

Хоулиш местеше очи между двамата. На лицето му се изписа безпокойство.

— Подредихме сандъците с товари както нареди херцогът — на оръдейната палуба и в барутния погреб. Далече от хранителните припаси и койките на моряците.

— Добре.

— Ще се нуждаят ли от… по-специално внимание? — добави Хоулиш.

Принцът махна с ръка.

— Бъдете спокоен, Хоулиш. В тези сандъци няма нищо друго освен разни неща, намерени в подземията на двореца. Неща, които би трябвало да облекчат нашето пътуване.

— Оръжия? — попита Хоулиш.

— Не точно.

Хоулиш мълчеше очаквателно, но беше ясно, че принцът няма никакво намерение да обяснява по-подробно. Затова той се обърна към Янти и добави:

— Госпожице Бакър. Да имате сведения за местонахождението на „Илена Грей“?

Това беше корабът, на който бяха отплавали от Лосото хората на Паулус. Вестта, че император Хю е освободил унмерите от гетата, бе стигнала до тях чрез един от дворцовите телепати — красивата Нера, която толкова бе впечатлила принца, че той я взе със себе си на това пътуване като лична гадателка. Янти все още бе малко подразнена от това назначение, но нямаше сили да заговори с принца. А и възраженията й щяха да бъдат сметнати за това, което всъщност бяха. Ревност.

— Ще открием „Илена Грей“ веднага щом годеницата ми си отдъхне — отвърна Паулус. — И двамата сме изтощени от пътуването с карета дотук по неравните пътища и имаме нужда да се освежим.

Хоулиш кимна на един от офицерите си, който пристъпи напред, готов да ги придружи до каютите им.

Янти откри, че са й отредили старата каюта на Браяна Маркс, с опалесцентни стени и под, посипан с прах от стъпкани перли. С аскетичното си обзавеждане тя й напомняше за операционните зали и палатите за възстановяване в Хаурстафския дворец. Монашеска — това бе точната дума. Браяна вероятно бе целяла интериорът да навява спокойствие, но Янти изпитваше неясна тревога. Беше студено и безжизнено като в гроб и тя имаше чувството, че е неканен гост тук. Браяна се бе държала добре с нея по време на онова плаване. Но сега не й беше останало друго освен откъслечни спомени.

Тъй като не беше прието Янти да дели постеля със своя годеник, Паулус и Кир бяха настанени в другия край на коридора, в предната част на фрегатата, където бе и Нера.

Бяха взели и слугите си. Роса, прислужницата на Янти, бе млада ивънсроумка, без съмнение избрана заради връзката й с родината на Янти. Но въпреки общия си произход двете почти не бяха разговаряли. Роса разопакова багажа й, подреди го в гардероба, поклони се и си тръгна. Янти дори не знаеше къде спи момичето. Сега, когато любопитството й бе разпалено, се поколеба дали да не надзърне в ума й и да открие.

Но не го направи.

Едно бе да използва дарбата си и да шпионира по време на война. Но да надзърта в главите на персонала щеше да е съвсем различно. Още повече да шпионира принца.

Денят, в който го направеше, щеше да е денят, в който любовта щеше да си отиде.

Кой знае защо се сети за Нера. И в този миг на заслепение от ревност в нея се надигна убеждението, че момичето е било избрано не само заради телепатичните си способности. Ала след миг се почувства гузна и се опита да прогони тези разяждащи мисли. В края на краищата тя щеше да бъде кралица.

Скоро „Ирилиански вестоносец“ напусна Порт Ел.

Щом излязоха от залива, Паулус прати да я повикат в каютата на херцог Кир.

Отвори й Нера.

Янти се ококори от изненада. Паулус и чичо му се бяха навели над една маса под прозореца. Но какво правеше тук Нера? Янти се опита да й се усмихне. Нера й отвърна със свенлива усмивка и на бузите й цъфнаха трапчинки. Имаше великолепни бели зъби. Русата й коса сияеше като коприна. Сините й очи бяха пълни с игриви пламъчета. Янти мигом я намрази.

— Зная, че още не сме разговаряли — каза Нера. — Но съм сигурна, че по време на пътуването ще станем добри приятелки.

Янти кимна.

— Нямам търпение.

— Янти — повика я Паулус. — Ела да ти покажа нещо.

Тя отиде до масата и видя, че на нея са поставени четири ичусаи — малките магьосническите шишенца, които бяха източник на саламурата. Стъклото, от което бяха направени, беше старо и помътняло, медните запушалки бяха здраво натикани в гърлата. Тя погледна Паулус и видя, че й се усмихва.

— Какво? — попита.

— Е, какво мислиш?

Тя отново погледна шишенцата и този път погледът й се задържа върху тях — защото не бяха ичусаи. Само едно бе пълно със саламура. Останалите съдържаха съвсем други неща.

В едното блещукаше светлинка. Не беше пламъче или светлинка от фитил, а по-скоро миниатюрни пулсации от разклонена светкавица. Янти посегна към шишенцето, но се поколеба.

— Може ли?

— Разбира се — отвърна Паулус.

Янти взе шишенцето и го разгледа. Вътре имаше съвсем мънички облаци — тъмни изпарения, които се търкаляха едно върху друго. Между тях проблясваше светкавица, озаряваща долната част на облаците.

— Това е буря — промълви тя.

— Нещо повече от буря — каза херцог Кир.

— Красиво е!

Паулус и чичо му се спогледаха.

— Мисли за тях като за нашия сватбен подарък.

— От Фиорел?

Той кимна и каза:

— Разгледай другите.

Янти остави шишенцето с миниатюрната буря и взе следващото. В него на дъното имаше тъмносиня течност — предположи, че е саламура. В течността плаваше малък модел на кораб — беше колкото палеца й. Никога не бе виждала толкова красива изработка. Корабът бе издялан до последния детайл, от трите мачти до стъклата на илюминаторите — всичко бе безупречно.

— Прекрасен е — каза тя.

— Виж и третото.

Янти се подчини. В третото шишенце също имаше течност, но тя бе бистра и го изпълваше догоре. В течността плуваше ларва. Янти смръщи озадачено вежди, остави шишенцето и каза:

— Това не ми харесва особено.

Паулус се разсмя.

В четвъртото шишенце имаше някакъв жълтеникав газ.

Херцог Кир се покашля и каза:

— Все още не знаем. Но Фиорел ми ги даде в определен ред и ми заръча да ги отварям, когато чувствам, че се нуждаем от помощ. Първо трябва да се отвори буреносното шишенце, следвано от това с кораба и така нататък.

Янти отново разгледа шишенцата — бурята, кораба, ларвата и жълтия газ. После погледна Кир.

— И ти ги донесе от твоя сън?

Той кимна.

— В който срещнах своя покровител.

— Как изглежда той? — попита Янти.

— Ами… зависи от това в какво настроение е. В момента има влечение към змии. Не бих казал, че човек се чувства спокойно при подобна среща.

Паулус я хвана за ръка и я поведе покрай Нера. Към вратата.

— Мога да остана — каза Янти. — Нямам никаква работа.

— С чичо ми ще обсъдим стратегията ни — каза Паулус. — Сигурно ще ти е скучно. — Засмя се. — А и не искаме да ти пречим, докато търсиш Конквилас или баща ти.

 

 

След този случай Янти стоеше предимно в каютата си. Опитваше се да открие Конквилас, запращаше съзнанието си над океана да го търси, прескачаше от умовете на един дракон в друг. Цял следобед летя с гигантските змии — наслаждаваше се на поривите на вятъра в лицата им и поемаше с пълни гърди изпълнения с мирис на саламура въздух над морето. Но нито веднъж не видя господаря на дракони. Сякаш бе изчезнал от лицето на света. Постоянните неуспехи започваха да я обезсърчават, но Паулус не губеше надежда. Малко бе изнервена от настойчивостта му. „Ще го намериш — повтаряше той. — Имам ти доверие.“ Напоследък нейният любим прекарваше доста време с чичо си Кир. Когато не разсъждаваха над предназначението на бутилките от Фиорел, двамата преглеждаха нещата, взети от хаурстафския дворец. На няколко пъти тя дочу странни металически звуци и зърна трепкащи светлини под прага на вратата. Ала успяваше да сдържа любопитството си.

И така, Янти пътуваше в усамотение. Четеше книгите, които бе взела от двореца. Откакто бе започнала да се самообразова, а не да трупа познания за света от очите на другите, интелектът й бележеше напредък. Паулус й бе подарил фина златна верижка за очилата, за да не ги изгуби. Освен това я обсипа със скъпоценни камъни и накити, донесени от двореца, макар че ако трябваше да е честна, те й се струваха не особено изискани и ги носеше само в негово присъствие. Но виж, верижката бе нещо друго. Нещо по-лично.

Плаваха на югоизток, възползвайки се от попътния вятър, но скоро времето се промени и от север ги застигна буря. Злачно море бушуваше и клокочеше, зад прозорчето на Янти се издигаха вълни като планини. Ала тя бе прекарала твърде дълго време из моретата, за да се безпокои от лошото време. Бумтенето на водната стихия, скърцането на корпуса — всичко това й се струваше дори вълнуващо.

Бурята продължи два дни и все още бушуваше, когато стигнаха драконовите гнезда на Кархен Дома. Вечерта тя стоеше с Паулус и Кир в остъкленото кормилно на „Ирилиански вестоносец“ и гледаше огромните летящи змии, които се рееха над скалистите брегове и частично потопените храмове. Дома бе много по-малък от Драконов остров и бе изоставен от хората още преди моретата да започнат да се покачват. Оловносивите облаци придаваха мрачно настроение на сцената, драконите изпълваха небосвода с тъмните си зловещи сенки. Дъждът барабанеше по покрива на кормилната рубка, морето около тях се надигаше и спускаше като втечнени въглища, но на запад топящата се слънчева светлина все още се процеждаше през облаците и бурята като втечнени пламъци.

Херцогът наблюдаваше тази сцена засенчил очи.

— Присъствието ни тук ще бъде докладвано на Конквилас — отбеляза Кир. — Той ще се погрижи да стигнем до Лосото, точно както заявихме.

— Очакваш отговор от него? — попита Паулус. — Тук?

— Може би — отвърна Кир. — Той знае, че Дома е на пътя ни. — Помълча за миг, после се усмихна и посочи буреносното небе. — Дали не е това, за което си мисля? — Махна на един от офицерите на Хоулиш. — Наметалото ми. Очилата. Елате, ваше височество. Хоулиш, събери хората си.

Янти различи на запад огромен крилат силует, който извиваше срещу перестите облаци. Беше се отделил от главната група летящи змии и се насочваше към тях.

Паулус навлече защитното наметало, нахлузи маската и нагласи пред очите си медни лоцмански очила. Янти погледна Кир, после пак приближаващия се дракон, взе своето наметало, загърна се с него и изтича след отдалечаващите се мъже.

Вятърът огласяше всичко с рева си и едва не я събори от квартердека. В ноздрите я блъсна мирисът на море, горчивият вкус на метал и сол, по лицето й се стичаше чиста дъждовна вода. Корабът се люлееше силно, носът му се забиваше дълбоко в океана, а след това се изправяше, за да се издигне по следващата вълна. От небето долиташе тътенът на буреносните облаци. Бледосини светкавици озаряваха хоризонта на север.

Тя се подхлъзна на мокрите дъски, но се хвана за едно въже и продължи да подтичва след останалите. Стигна ги тъкмо когато се катереха по стълбите на предната палуба.

Оттук се разкриваше великолепна гледка към Кархен Дома — мъртвите му храмове се издигаха над черния, бълващ миазми океан, с рухнали покриви, напукани фронтони, окапала от саламурата мазилка и зейнали слепешката пусти прозорци. Китови кости, кости от акули и от тюлени покриваха почти равномерно лъскавите гладки скали в подножието на храмовете. Вятърът продължаваше да пищи и свири неистово. Залезът бе като алена черта на хоризонта, възпалена рана насред спускащия се мрак, но облаците отгоре бяха черни, изпъстрени с червеникави жилки. И на този фон към тях се носеше драконът.

Беше червен мъжки. С приближаването му огромната му сянка обгърна кораба. Оказа се, че всички зловещи силуети, които кръжаха на хоризонта, са всъщност гигантски чудовища.

Драконът се спусна почти светкавично, после разпери криле почти вертикално и удари въздуха да забави скорост. Крилете му бяха почти колкото корабните платна. Задните му нокти задращиха по предната палуба, един от тях закачи перилото на бака и го строши. С нов замах драконът покоси такелажа на предните платна, удари с крака палубата и най-сетне се спря на носа. Янти почувства, че корабът се накланя напред. От трюма долетя заплашително скърцане. Змеят наведе глава, пъхна я под долната рея на фокмачтата и изпръхтя оглушително. Очите му сияеха като кехлибари.

Паулус пристъпи напред.

— Сигурно носиш послание за мен?

Драконът продължи да протяга врат, докато огромната му паст не се озова на сантиметри от унмерския принц. От люспестата му обвивка се стичаше дъжд и саламура и образуваше локвички под долните му зъби. Янти трепна, но Паулус дори не помръдна. Внезапното й движение накара дракона да я погледне за миг. Той изпусна мазни пари и се ухили.

— Конквилас се съгласи да участва в турнира. — Гледаше Паулус с насмешлив поглед. — Очаква с нетърпение да си премери силите с теб и чичо ти. — Дъхът му разроши косата на Паулус. — Стига да успееш да превземеш столицата.

Паулус сбърчи нос и каза:

— Смърдиш като гърне на вещица. Махни лицето си от мен, змийо, инак ще умреш още сега.

Драконът присви очи, оголи зъби и изръмжа:

— Това е Дома. Само глупак би ме заплашвал тук. Само глупак би докарал облицован с драконова кожа кораб. В залива, където растат малките ни. — От устата му се стичаха реки от слюнка. — Такъв ли си ти, момче? Глупак?

Паулус пристъпи внезапно напред и изпъна лявата си ръка.

Кир кресна някакво предупреждение.

Но беше твърде късно. Младият унмерски принц удари дракона в муцуната и после се хвърли напред. Чу се жвакане, потракване и сетне ръката на Паулус премина през челюстта на чудовището и попадна в мозъка му. Кръв рукна по палубата и опръска лицето на принца. Той се олюля, с оголени зъби, измъкна ръката си от черепа на дракона и там остана да зее грамаден тъмночервен кратер, през който на пулсации бликаше кръв. За броени секунди принцът бе превърнал главата на дракона в кървава каша от кости и плът.

Янти извика уплашено. Огромният змей рухна на палубата и около него започна да се образува локва от черна кръв.

Хоулиш и хората му изглеждаха вцепенени от ужас.

Паулус стоеше насред локвата и дишаше тежко. Погледна ръцете си. Лицето му бе разкривено от дивашка усмивка, което прати отчаяние в душата на Янти. Той се обърна към нея и тя видя, че в очите му блести жажда да убива.

— Тези чудовища могат да са много коварни — рече.

— Другите ще ни отмъстят — предупреди го Кир. — Капитан Хоулиш, наредете на хората ви да се приготвят.

— Да се приготвят? — повтори Хоулиш. — Срещу атака на дракони? — Оглеждаше се объркано. — В тази буря?

— Ваше височество — рече Кир.

Принцът, изглежда, не го чу. Беше се заслушал в нещо в небето над тях. На Янти й приличаше на хор от плачевни гласове и гневни вопли. „Драконите!“ Те се призоваваха един друг.

— Марквета!

Паулус се обърна.

— Усилвателите — каза Кир.

Паулус кимна и най-сетне се отърси от завладялото го безумие.

— Разбира се — промърмори той и отново погледна Янти. — Прибирай се в каютата, тук е прекадено опасно. — И без повече да поглежда към нея, се отдалечи с чичо си към долната палуба.

Капитан Хоулиш събра десетина моряци да изтикат мъртвото чудовище през борда. Янти си тръгна. Щеше да проследи битката през очите на другите.

Когато се прибра в каютата, се хвърли на койката и се заслуша в лудешкия бяг на сърцето си. После, след като се поуспокои, запрати съзнанието си към света наоколо. За един кратък миг се рееше из тайнственото море, което се простираше отвъд всички възприятия освен нейното — неговият безкраен мрак бе озарен тук-там от съзнанията на други хора. Виждаше фрегатата като конгломерат от движещи се изображения — външните се подаваха от сновящите по палубата моряци, вътрешните от тези в трюма. Изрисуван по този начин, корабът имаше размит, призрачен вид. Янти избра напосоки един ум и прати съзнанието си в него.

Изведнъж се озова при перилата на левия борд, в един от многото моряци, които гледаха как прекатуреното в морето чудовище бавно се отдалечава сред кървава пяна. А после трупът му почна да потъва в саламурата. Морякът извърна очи към мястото, където стоеше Хоулиш, и тя се премести в неговия ум.

И видя два дракона да извиват към тях, черни силуети на фона на бушуващата буря, приготвящи се за бръснещ полет по дължината на кораба, където оръдията щяха да са безпомощни. Трето чудовище се спусна, за да се присъедини към тях от висините, където облаците бяха черни като въглищен дим. Вятърът разроши косите на Хоулиш. Той се уви по-плътно в наметалото, изтича при рубката, размаха ръце и извика:

— Обръщай, обръщай! Идат насам!

Хоулиш бе претичал покрай Паулус и Кир, които тъкмо излизаха от люка в средата на палубата. Носеха дълъг тесен сандък с плетени дръжки. Сложиха го на палубата и вдигнаха похлупака. Сандъкът сякаш бе пълен с пепел, но Кир се наведе, разрови вътре, извади нещо и отърси ръката си от праха.

Янти започна да сменя умовете, за да вижда по-добре. Преди да осъзнае се беше прехвърлила в Кир.

Той държеше в черната си ръкавица голям железен пръстен. Част от метала бе омотана с ръждива тел. Кир извади още един пръстен и подаде и двата на Паулус. Взе други два за себе си.

Сложи ги на палубата, отново бръкна в сандъка и извади продълговат предмет. Беше сребриста тръба, като флейта, покрита с изящни арабески. Приборът бе разделен на няколко секции, които се въртяха самостоятелно и създаваха различни геометрични връзки между отделните елементи. Кир изтръска пепелта от вътрешността на странното устройство и го продуха. След това завъртя няколко от елементите и надзърна през тръбата.

— Готови ли сме? — попита Паулус.

— Взе ли подаръка на Фиорел?

— Първия.

— Може да не ни потрябва.

Херцог Кир пъхна металната тръба в колана си, наведе се да вземе двата пръстена от палубата и каза:

— Не разчитай на това. Не зная за теб, но аз не съм използвал усилвател от стотици години.

— Имам чувството, че ще ни се върне тъпкано — отвърна Паулус.

Двамата унмерски господари бяха вдигнали лица към приближаващите се дракони. Държаха по един пръстен отстрани до себе си, а втория бяха вдигнали към небето.

Трите дракона се спуснаха ниско под буреносните облаци. Летяха в триъгълна формация, върховете на гигантските им криле почти докосваха черните вълни. Светкавица раздра небето зад тях. Поривите на вятъра вдигаха пяна от бушуващото море и я разпръскваха като конфети. Змиите се приближаваха — четиристотин метра, триста, могъщите им мускули лъщяха в сумрака. Драконът отляво беше с кехлибаренозелен цвят, този отдясно кафеникав като олио за лампа, а централният, най-големият от трите, бе черен и покрит с белези от сражения. Янти вече различаваше съвсем ясно блещуканията в черните му очи и святкащите бели зъби. Той повдигна шия и разтвори огромната си паст.

Кир вдигна двата усилвателя над главата си и ги удари един в друг. Във въздуха се разнесе пукот. В същия миг около него се появи прозрачна сфера с диаметър десетина стъпки, по чиято повърхност се разливаха енергийни вълни. Дъските, до които се докосваше, почерняха. Паулус вече бе направил същото и около него изникна втора сфера. Гневно жужене се носеше около двамата мъже. Моряците се развикаха изплашено. Неколцина от тях паднаха на колене и се хванаха за коремите.

Драконите доближиха кораба и от гърлата им рукнаха потоци от течен огън.

Паулус и Кир разпериха ръце и магичните сфери около тях внезапно се уголемиха, сляха се и обгърнаха целия кораб — мачтите, платната, надстройките — всичко бе скрито зад полупрозрачен мехур от зеленикава плазма. Съзнанието на Янти се мяташе трескаво между моряците на борда, ала тялото й оставаше в каютата долу. Тя почувства как енергията преминава през телата на моряците и миг по-късно премина и през нейното тяло. Ушите й изпукаха. Кожата й настръхна. Призля й и насмалко да повърне.

Драконовият огън стигна до сферата, разля се върху нея и озари небето с пламъци. Но дървеният кораб остана невредим. Миг по-късно към небето се вдигна втори огнен стълб — другите две летящи змии подложиха „Ирилиански вестоносец“ на обстрел. И този път корабът остана сигурно защитен.

Платната на „Вестоносец“ трепнаха от силния вятър, когато драконите профучаха отгоре и се извисиха в небето. Разделиха се, като двата странични се насочиха съответно към левия и десния борд. Хоулиш се опитваше да извърти кораба така, че да използва срещу тях оръдията, но Янти виждаше, че усилията му са напразни. „Вестоносец“ не можеше да се сравнява по маневреност с драконите.

Паулус и Кир сложиха усилвателите на палубата и зелената сфера около кораба трепна и изчезна. Янти почувства, че през тялото й отново преминава унмерска енергия, и този път повърна. Въздухът в каютата бе наелектризиран. Кожата й сякаш искреше, но усещането бе от някакво далечно ъгълче на съзнанието й. Виждаше през очите на херцог Кир гърчещите се на палубата моряци, притиснали коремите си с ръце и с изцъклени, пълни с кръв очи. Само Паулус и Кир изглеждаха неуязвими за въздействието на тази магия.

Херцогът извади от пояса си сребристата тръба, вдигна я нагоре към кафявия дракон, който се насочваше към левия борд, прошепна тихо някаква дума и внезапно от тръбата бликна яркочервена светлина. Кир опря тръбата до устата си и духна.

„Това наистина е флейта“ — осъзна Янти.

Мощен ужасяващ звук отекна надалече в небесата — толкова дълбок и силен, че дъските на палубата се разтресоха. Повлекла от черна и червеникава енергия заструиха от унмерската флейта и описаха дъги през бушуващата буря. Кафявият змей свърна чевръсто встрани и разрушителната енергия го подмина, като оставяше вихри сред буреносните облаци и зеещи дупки в небето.

— Десният борд!

Хоулиш бе дотичал откъм десния борд. Крещеше и сочеше нататък. Черният дракон отново се спускаше към тях.

— Щитът, ваше височество! — извика той. — Чудовището идва!

— Спокойно, Хоулиш — викна в отговор принцът. — Този змей е още сух.

Кир вдигна за втори път сребристата флейта към устата си и духна. Този път от гърлото на флейтата излетяха нишки от пламъци и сенки, които се стрелнаха към небето подобно на опашка на горяща комета. Буреносните облаци бързо променяха формата си, разкъсвани от тези вихрушки от пламъци. А през това време бурята сякаш набра нова сила. Вятърът ревеше оглушително. Янти имаше чувството, че самата природа е усукана, доведена до точката на пречупване от някакъв страховит процес. Над главите им магьосническото зарево почна да се разпада.

— Проклятие! — извика Кир. — Ще ми трябва повече късмет, отколкото умение. Тези дракони са наистина бързи.

Хоулиш стоеше на квартердека с развято от вятъра наметало и издаваше заповеди на втория офицер и кормчията.

— Огън! — викна той. — Всички оръдия!

Драконът вече бе почти върху тях, черните му очи святкаха като нагорещени въглени на светлината на магичните огньове. Беше разперил огромните си нокти, сякаш се готвеше да сграбчи кормилната рубка и да я отнесе.

Ярки отблясъци озариха десния борд, придружени от поредица сътресения, бележещи залпа на оръдията.

Драконът се залюля. Предните му нокти докопаха една от мачтите и я изкъртиха. Огромните му криле изрисуваха спирали в надигащия се оръдеен пушек. Едно от платната се освободи от въжетата си и заплющя на вятъра, полетя назад и изчезна в бушуващото море. Оръдията бяха пропуснали целта си, но поне бяха успели да объркат и забавят чудовището. То се завъртя рязко във въздуха, като блъскаше трескаво с криле, и този път заедно с отломки от кораба запокити в морето и неколцина моряци.

— Дарът на Фиорел! — извика Паулус на Кир. — Използвай първото шишенце!

Кир му се ухили.

— Мислиш ли, че това може да се окачестви като бедствие?

— Е, да го наречем малко бедствие.

Кир бръкна в джоба на туниката си и извади първото от шишенцата, които бе получил като подарък. Янти успя да зърне вътре миниатюрно копие на бурята, която бушуваше наоколо. Кир вдигна високо шишенцето и измъкна тапата.

В първия миг не се случи нищо.

А после от гърлото на шишенцето бликна поток от енергия, снопове синкава светлина, виещи се пламъци, бели като магнезиев огън, които пукаха, свистяха и се гърчеха във въздуха. Отначало изглеждаше сякаш херцогът е разпалил буря, много по-мощна от тази, която им бе пратила природата. Енергийните снопове се събраха в една точка над тях — магьосническа звезда, която засмука океана нагоре. Тя пламна за миг…

… и изчезна.

С бързината, с която се бе надигнал, океанът се спусна обратно, подхвана малкия кораб и го повдигна върху двайсетфутова вълна от саламура, а след това го завъртя така, че носът да сочи надолу по склона на вълната.

— Какво е това? — викна Кир. — Да не би Фиорел да ни е измамил?

Виолетовите очи на принца светнаха.

— Не! — извика той. — Не го ли усещаш? Тук се отваря разлом! — И вдигна ръка към мястото, където се бе намирала звездата. Сега вече Янти успя да различи там някакъв възел от тъмен материал — изглеждаше съставен от местещи се димни повлекла. Тя го разглеждаше почти хипнотизирана, като неволно местеше гледната точка от един ум в друг. Приличаше й на нещо, но не можеше да определи на какво. Струваше й се странно познат.

Изведнъж от възела се зароди истински катаклизъм от електрически светкавици — сияещи пукнатини в небето, които озаряваха океана на много мили. За един кратък миг заревото стигна чак до тъмните фасади на Кархен Дома.

— Това е Отиансел Местра! — извика Паулус.

Херцог Кир наблюдаваше сцената с благоговение.

— Фиорел е отворил своето първо царство?

Докато светкавиците продължаваха да се разклоняват и множат в небосвода, Янти започна да забелязва сред тях очертания. „Крилати създания?“ В първия момент си помисли, че вижда дракони, но веднага щом се отделиха от пукащата светлина успя да ги разгледа по-добре.

Наистина приличаха на дракони, но бяха по-дребни. Всяко имаше по два чифта криле — криле, които, подобно на гъвкавите им тела, изглеждаха съставени от енергия. Бледи огньове се плъзгаха по гърбовете им и оставяха дири зад тях, бели пламъци лумваха и трепкаха с всеки мах на крилата им. Бяха ефирни, красиви, ужасни. Главите им бяха с по-дребни пропорции от телата в сравнение с драконите, муцуните им завършваха с клюнове, пълни с остри като игли зъби. Имаха зловещи очи.

Междувременно черният дракон се извиси над кораба и сега се обръщаше към първата от ефирните заплахи. Ято от три електрически чудовища мигом се скупчи пред него, сякаш преценяваше силата на това материално същество. А после се стрелнаха към летящия змей с невъобразима бързина.

Но драконът вече бе успял да натрупа в жлезите си достатъчно отрова, за да избълва нови пламъци. Веднага щом противниците се приближиха, той пусна насреща им поток от течен огън.

Електрическите създания преминаха през този огнен ад, сякаш не съществуваше, и атакуваха дракона от три страни, разперили прозрачни криле на черния фон на бурята. Само след миг летящата змия бе разкъсана.

Останките й паднаха в кипящата саламура.

Съдбата на другите дракони не бе по-добра. Кафявият изскочи от един буреносен облак и литна, разперил криле, към едно призрачно създание. Зъбите и ноктите му срещнаха чиста енергия. Съществото изпусна от тялото си вълна от светкавици и обгореният труп на дракона пльосна във водите на Злачно море.

Няколко от призрачните твари вече бяха достигнали бреговете на Дома и се шмугнаха в гнездата, сеейки смърт сред майките и техните отрочета, докато други кръжаха над мястото на битката. От небето продължаваха да се сипят светкавици, озаряващи океана надалече. Вътре в просторните зали на острова ята дракони се надигаха да пресрещнат тази нова опасност. Сигурно знаеха, че отиват на смърт, но въпреки това го направиха без колебание. Сблъскаха се с електрическите си противници и бяха изпепелени.

Янти забеляза синия дракон да се рее високо над десния борд. Шест от призрачните създания се носеха към него — приличаха по-скоро на светулки сред смрачаващия се пейзаж. Драконът се поколеба за момент, после обърна гръб на приближаващите се противници, събра криле и се гмурна надолу, прицелил свирепия си поглед в хаурстафската фрегата.

— Кир! — извика Паулус.

— Виждам го.

Херцогът вдигна железните пръстени от палубата и ги удари над главата си. Около него изникна плазмена сфера, която остави върху палубата обгорен кръг. Челото му бе смръщено от напрежение. Сферата отново започна да расте и бързо обхвана целия кораб.

Янти отново почувства как през тялото й преминава разкъсваща енергия. Вече не знаеше, нито я беше грижа в чие съзнание се е загнездила. Но вдигна глава тъкмо навреме за да види синия дракон, носещ се към кораба в неудържим самоубийствен щурм. Очевидно смяташе да използва огромното си тяло като снаряд, с който да продъни фрегатата.

Осъзна го миг преди драконът да се сблъска с горния край на магичната сфера на Кир. Сякаш някакъв огромен чук се стовари върху кораба, запокитен от самите богове. Мачтите се строшиха. Чу се пукот на сцепени дъски. Корабът се люшна и изглеждаше като че ли всеки миг ще се преобърне. Сферата на Кир пращеше и пукаше с неописуема ярост, но въпреки всичко удържа. Драконът успя да проникне вътре, но там туловището му се възпламени и изгоря — разпадна се на милиони точици светлина.

Янти гледаше как останките му се пръскат като горящи сажди.

Ала тя усещаше, че нещо не е наред. Корабът не се бе изправил след атаката, а продължаваше да стои наклонен към левия борд. Видя, че неколцина моряци се навеждат през перилата и поглеждат надолу. На лицата им се четеше ужас.

— Какво има? — викна Хоулиш.

— Изглежда, килът е счупен — отвърна един моряк.

— Усилвателят — промърмори Кир. — Полето е преминало през кила.

Хоулиш отдели неколцина от моряците и им нареди:

— Веднага при помпите! Вдигнете главното платно. Трябва да се доберем до Дома.

— Ще успеем ли? — попита Кир.

Хоулиш извърна глава към храмовете. Дотам имаше поне половин миля.

— Ще успеем — каза той. — Но корабът е обречен.

 

 

Фигурата бе покрита с разтопено олово и въпреки това бе жива. Екипажът на Маскелин стоеше мълчаливо, всички бяха поразени от видяното. Човекоподобното същество бе излязло от ковчега и бе рухнало на палубата, с кожа и дрехи, покрити с плътен слой сивкав метал. Течният метал се бе разплискал и по дъските. Междувременно съществото изпадна в конвулсии.

— Донесете хелмицидна киселина — нареди Маскелин. — Ще трябва да разтворим оловото и да промием дробовете му преди да е изстинало.

— Това ще го убие — отбеляза Мелор.

— Би трябвало да загине още при потапянето си в течния метал — възрази Маскелин. — Очевидно става въпрос за нещо, което надхвърля представите и очакванията ни. — Обърна се към Мелор. — Да донесат киселина и повечко вода.

Скоро моряците се върнаха с варел разтвор, който използваха, за да почистват находките от морето. Хелмицидната киселина би ощавила кожата на обикновен човек. Ала очевидно това тук не бе обикновен човек. Заляха го с киселина и се отдръпнаха ужасени, докато от кожата му се вдигаше пара. Непознатият понесе терзанията, без да издаде и звук. Процесът не беше бърз. Но след като използваха няколко пъти киселина, достатъчно, за да разтворят оловото и да го промият, най-сетне отдолу се показа нещо, наподобяващо човешко същество. Беше мускулест тъмнокож мъж с плещи и врат като на бивол. Главата му бе съвсем гола, а там, където кожата му се подаваше изпод оловото, се виждаха татуировки.

А после изведнъж той протегна ръце, стисна юмруци и нададе ужасяващ гневен вик. Бели светлинки трепкаха и се гонеха по кожата му, придружавани от яростно пращене. Само за няколко секунди останалата част от оловото и киселината изкипяха и се превърнаха в пара.

Хората на Маскелин гледаха всичко това с изцъклени очи.

Мъжът седеше пред тях съвсем гол и дишаше тежко. Кожата му, от която се вдигаше пара, изглеждаше твърда като стар махагон. Очите му оставаха затворени. Всеки сантиметър от тялото му бе покрит с геометрични рисунки, каквито използваха най-често унмерските магьосници бруталисти.

Още една голяма загадка.

Маскелин току-що бе станал свидетел на това как от тялото на мъжа се бе отделил слой от олово и киселина — вродена сила, каквато притежаваха само унмерите. Но този човек несъмнено не беше унмер. Ако се съдеше по расовите му белези, по-скоро произхождаше от остров Бахретро — широкият му плосък нос и квадратната челюст бяха толкова далече от рибешките лица на унмерите, колкото човешките лица от тези на драконите.

Маскелин никога не бе чувал за друга раса, която да владее унмерската дарба за декреация. Ала ето, че пред тях седеше човек, който не само бе способен да премахва материя от космоса, но и тялото му бе изрисувано с геометрични форми, говорещи за връзка с бруталистката магьосническа школа.

Без никакво съмнение унмерите имаха пръст в обучението му. А унмерите никога не учеха хора от други раси.

Очите му оставаха затворени, но той протегна ръка и произнесе една дума, която прозвуча като „чирфа“. Маскелин не знаеше езика, но предположи, че трябва да е бахретроански. Беше повече от ясно какво всъщност иска мъжът.

— Дайте му вода — нареди Маскелин на хората си.

Един от моряците пъхна черпак с прясна вода в протегнатата ръка, мъжът го изпи на един дъх и се протегна за още.

— Чирфа, чирфа.

— Яшу кавал унмер? — попита Маскелин.

Мъжът въздъхна дълбоко, подуши и отвори очи. Огледа Маскелин с напрегнато любопитство, поклати глава и отвърна на безупречен анейски:

— Предпочитам да се смятам за копеле.

— Значи си бахретроанец? — попита Маскелин.

Мъжът кимна и каза:

— Наполовина. — Изправи се пъргаво и огледа кораба и екипажа. Беше с една глава по-нисък от Маскелин и по същата причина по-дребен от повечето членове на екипажа. И въпреки това заради мускулестото си тяло изглеждаше дваж по-едър от тях. Накрая погледът му се спря на ковчега, от който бе излязъл. Той го разгледа с нескрито отвращение, завъртя глава и подаде огромната си лапа на Маскелин.

— Казвам се Кобул.

Метафизикът се здрависа с него.

— Етан Маскелин. А това е моят кораб „Фенер“. Понастоящем се намираме на седемдесет градуса южно, в граничните води на Море на светлината. Добре дошъл на борда, Кобул.

— Мога ли да попитам къде ме намерихте? — бе отговорът.

— Един самал те е използвал като бутилка за сгряване.

Кобул кимна, сякаш това само потвърждаваше подозренията му.

— Аз съм в голям дълг към вас — заговори той. — Благодаря ти, Етан Маскелин, и на твоя екипаж, задето ми се притекохте на помощ.

— Удоволствието бе мое — засмя се Маскелин. — Мога ли да се поинтересувам как точно се озова в това… състояние?

— Видях нещо, което не трябваше да виждам.

— И какво бе то?

— Убийство.

— И те затвориха вътре, задето… — Той млъкна. — От колко време си там? — Трябваше да са поне няколко десетки години, мислеше си Маскелин, тъй като от толкова Удавниците му носеха ключове.

— Коя година сме сега?

— 1447-а имперска — отвърна Маскелин.

Кобул пресмяташе наум.

— Значи съм прекарал в този сандък триста години.

Маскелин повдигна вежди.

— Триста години! — Сведе поглед към ковчега. — Доста сериозно изпитание за човек, който е бил само свидетел на престъпление. Би било по-естествено да ти видят сметката.

— Така си е.

— Мога ли да попитам кой е бил този негодник?

— Един бог. Фиорел.

— Формоменителят! — възкликна Маскелин. — Пресвети котли, значи това е негова работа. И кого по-точно уби той пред теб?

Кобул го гледаше замислено.

— Ако ти кажа, животът ти може да бъде изложен на голям риск.

— Защото Фиорел е приел формата му?

— Беше по време на Драконовите войни — каза Кобул. — След като си дадохме сметка, че хаурстафите ще ни победят, тоест когато всички надежди бяха изгубени. Бях отряден магьосник в Трета дивизия на крал Йонас. Отстъпвахме от Лосото към Анейските хълмове, когато отрядът ни се натъкна на Фиорел. Просто видяхме човек без лице да върви по пътеката. Йонас разговаря с него цяла нощ и през по-голямата част от идния ден. Двамата сключиха сделка. Фиорел научи краля как се правят ичусаи. Той спаси расата ни от хаурстафите.

— И знаеш ли какво е поискал в замяна?

— Не, но мога да предположа — отвърна Кобул.

— Аргусто Конквилас?

Кобул кимна.

— Да. Човекът, който уби дъщеря му — Дюна.

— Но нещата са се объркали, както изглежда?

— Не зная — призна Кобул. — Крал Йонас се посъветва с бога и после прати последния ни верен дракон на запад, предполагам за да отнесе съобщение на Конквилас и Ария в Ел. Това е всичко, което ми е известно за тяхната уговорка. По-късно същата вечер станах свидетел на подлостта на Фиорел.

Маскелин потропваше замислено с пръсти по брадичката си.

— Предполагам, че е убил някой приближен на краля — промърмори той. — Някой придворен или роднина? В края на краищата няма никакъв смисъл да приема облика на кралски готвач, нали? Значи се е спрял на… — Той млъкна. — Ако формоменителят може да подменя всеки, когото си избере, тогава най-логичният кандидат е самият крал Йонас. — И погледна Кобул.

Мъжът кимна.

— Но Йонас е изчезнал. Качил се е на затворнически кораб в Лосото, ала така и не е стигнал до Елските тъмници. Хаурстафите твърдят, че скочил зад борда.

Кобул обмисли думите му, после каза:

— Видях Фиорел да убива краля и да приема облика му. После, прикрит зад новата си форма, той ме затвори в този ковчег и ме хвърли в устата на самала. Ако е изчезнал по пътя за Ел, значи е приел някаква друга форма. Предполагам, че е продължил да търси Конквилас.

— Или нещо се е объркало с плановете му — продължи Маскелин. — Защото Конквилас е още жив.

— Жив? — Кобул се намръщи. — Сигурен ли си?

Маскелин кимна.

— Жив и здрав.

Кобул размишляваше.

— Значи по някаква причина е забавил отмъщението си. Трябва да ми разкажеш всички важни неща, които са се случили през последните три столетия.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Маскелин. — Но ще те помоля преди това да ми отговориш на един въпрос.

Магьосникът кимна.

— Защо, за бога — рече Маскелин, — Удавниците искаха да те намеря и да те освободя? Как успя да ги убедиш? Каква сделка сключи с тях — че да я разберат прогнилите им мозъци?

— Не съм сключвал сделка — отвърна Кобул. — До този момент дори не знаех, че Удавниците са действали в мой интерес. Предполагам, че по-скоро са искали да ме прогонят от царството си.

— Защо?

Магьосникът като че ли се засрами.

— Сигурно писъците ми са ги смущавали.

 

 

Макар шансовете да не бяха на тяхна страна, капитан Хоулиш успя да извади „Ирилиански вестоносец“ в плитчините под руините на големия каменен палат. При акостирането корпусът се повреди непоправимо и сега всяка вълна избутваше фрегатата все по-навън върху нащърбените скали и заплашваше да я разбие на парчета. Хоулиш нареди да спуснат спасителните лодки и Кир организира спешна евакуация, така че скоро успяха да прехвърлят голямо количество припаси на една скална площадка над развълнуваното море.

Беше тъмна нощ и храмовете и палатите наоколо приличаха на черни канари, очертаващи се за кратко при всяка светкавица. Понякога блесналите им фасади оставяха отпечатък върху ретината. Морето бушуваше, вятърът свиреше в пустеещите прозорци и превръщаше сградите в някакви чудовищни гърла.

Янти взе перлен фенер, избърса очилата си от саламурената пяна и се покатери на скалите близо до мястото, където бяха устроили бивак. Скоро откри проход в една стена на полуразрушен палат и се вмъкна вътре. Сградата помещаваше четири гнезда — тъмни вдлъбнатини в каменния под и подпрени на стената китови кости. Из въздуха се носеше тежка животинска миризма, примесена с мириса на засъхнала кръв. Но ентропичните призраци на херцог Кир не бяха оставили нито един оцелял. Янти крачеше между обгорените останки на стари и млади дракони — сини и зелени. Нямаше представа колко от тях са загинали тук, но изглеждаха доста повече, отколкото можеше да се предположи по размера на сградата. Вероятно и други възрастни се бяха притекли на помощ на младите.

Тя се покатери на ръба на близкото гнездо и надзърна вътре. И трите яйца бяха разтрошени и вътре се виждаха мъртвите розови ембриони.

Същата участ бе застигнала и другите гнезда.

Усети, че някой я гледа, и когато се обърна, видя, че Паулус стои в мрака на няколко крачки от нея.

— Унищожили са и яйцата — каза тя.

Той кимна и попита:

— Мъчно ли ти е за тях? За младите?

— А на теб не ти ли е мъчно?

— Разбира се, че ми е мъчно.

Светкавица проряза небето и озари труповете вътре. Миг по-късно стените върнаха ехото на трясъка.

— Все още ли няма следа от баща ти? — попита той.

Въпросът я завари неподготвена и тя се поколеба.

— Много хора има на този свят.

Той повдигна рамене.

— Бих те разбрал, ако не искаш да го намериш.

— Не, не е това. Просто…

Той чакаше.

— Има твърде много хора — продължи тя. — Повече, отколкото бих могла да навестя. И понякога е трудно да свържеш виденията с реалния свят. Особено ако наблизо няма нищо, по което да се ориентираш. Същото е с „Илена Грей“, по-трудно дори…

— Да, океанът е безбрежен — изпревари я той. — А може дори да не плава в него.

— Мислиш, че корабът може да е потънал?

Той повдигна рамене.

— По-вероятно просто още не сме го открили.

— Ами ако не го намерим? Ако не успеем да се свържем с тях?

— Имаме друг кораб, Янти.

— Какъв кораб? — Тя го погледна учудено.

— Нашият годежен подарък. Кир се готви да махне тапата на втория.

— На втория? — повтори тя. — Говориш за корабчето в шишенцето? — Колкото и нелепо да й се струваше, се замисли над думите му. Спомни си за призраците, излезли от първото шишенце. Дали пък корабчето във второто не би могло да им е от полза?

Паулус я доближи, като стъпваше внимателно между останките.

— Тези шишенца не са като обикновените ичусаи — обясни той. — Те действат като портали между едно и друго място. Всяко от тези шишенца е свързано с различни вселени, създадени от Фиорел. Те са много по-малки и по-нестабилни от нашия космос. Отварянето им освобождава онова, което се съдържа там.

— Фиорел ли е направил онези призраци?

— И кораба, и каквото се намира в другите шишенца.

— Но откъде е знаел, че тези неща ще ни потрябват?

Паулус сви рамене.

— Боговете са древни и мъдри. Фиорел е знаел, че ще минем покрай Дома на път за Анейския полуостров. Може би е предугадил моята реакция и последвалата битка.

Янти обмисли думите му. Не разбираше как някой би могъл да предскаже гневното избухване на Паулус, довело до настоящата дилема. Никой — освен самия Паулус.

— Когато сражението се разрази — попита той, — ти влиза ли в мен?

Тя не отговори веднага. Всичко се бе случило тъй бързо. Истински хаос, в който тя бе скачала от един ум в друг. Дали в някой момент не бе посещавала и своя любим?

— Не — отговори искрено. — Нали ти обещах.

— Какво е чувството?

— Също като това — отвърна Янти. — Като живота. Само дето те носят. Ти си там… но нямаш власт. Пътник.

Той се наведе и й прошепна в ухото:

— Направи го сега. Премести се в мен.

— Заклех се, че няма да го правя.

Той я погали по бузата.

— Искам да го направиш. Само този път. Искам да проверя дали ще усетя, че си в мен.

Янти потрепери. Чувстваше диханието му на бузата си. Той отстъпи назад и я погледна втренчено.

Тя прехвърли ума си в неговия.

И се видя такава, каквато я виждаше той — чернооко момиче, едновременно тъжно, изплашено и задъхано.

— Вътре ли си? — попита той. — В мен?

Тя видя главата си да кимва.

— И виждаш това, което виждам аз?

Отново кимване.

— И чувстваш, каквото чувствам?

Той се усмихна, наведе се напред и я целуна страстно. След това я опря на стената и плъзна ръце надолу по тялото й. Повдигна й роклята. Пъхна пръсти между бедрата й и всяко едно от тези сладки усещания идваше от две посоки — от нейните сетива и от неговите. Той се притисна към нея. Тя се вкопчи отчаяно в плещите му и потрепери, когато той проникна в нея.

— Какво е чувството сега? — попита той.

Тя дишаше учестено. Усещаше в ноздрите си миризмата на тялото му.

Той прошепна в ухото й:

— Какво е чувството да се чукаш с човек, който може да те убие мигновено?

Янти се усмихна, обгърна го плътно с ръце и го придърпа по-навътре в себе си.

 

 

Когато се върнаха в бивака, Янти и Паулус откриха, че хората на Хоулиш са направили импровизиран заслон от скъсано корабно платно, за да се предпазват от вятъра и дъжда. Херцог Кир не се бе възползвал от тази възможност — стоеше на самия край на скалната издатина, загледан в озареното от чести светкавици море.

Когато го приближиха, той се обърна и на Янти й се стори, че поглежда въпросително младия принц. Може би си въобразяваше. Сърцето й обаче се разтуптя изплашено. Не можеше да си обясни как някой, втренчил очи в нейното зачервено и задъхано лице, не би могъл инстинктивно да усети какво се е случило. Защото тя бе претърпяла промяна — толкова дълбока, че ефектът й би трябвало да окаже влияние.

— Някакви успехи, чичо? — попита Паулус със странно безразличен глас, който караше думите му да звучат по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

— Очаквах завръщането ти. Ако си готов, мога да отворя разлома още сега.

— Направи го. Взе да ми писва тая проклета скала.

Херцогът кимна, извади от джоба си второто шишенце и го вдигна пред двамата. Беше малко по-голямо от палеца му. Вътре Янти виждаше миниатюрното корабче да плава сред също тъй миниатюрното саламурено море.

Херцогът отнесе шишенцето до ръба на скалата и помоли Паулус да вдигне високо перления фенер. На светлината му измъкна тапата и се загледа в съдържанието.

— Точно каквото си мислех.

— Отразена светлина? — попита Паулус.

— Именно. За щастие няма нужда да се доближаваме прекалено. — След тези думи остави шишенцето на земята и даде знак на Паулус и Янти да се отдалечат.

Те се изкатериха по камънаците към бивака.

— В шишенцето всъщност никога не е имало кораб — обясняваше Кир. — Само светлината, която той отразява. — Плъзна поглед по тъмните води и вдигна ръка. — Ето там! Ето го! И този път Фиорел е успял да предугади в какво положение се намираме и да ни се притече на помощ.

Отначало Янти не виждаше нищо. Но после блесна нова светкавица и на светлината й тя за миг мярна нещо. Някаква маса от бели линии, увиснала над морето. Замрежени хаотични щрихи — без определена форма. Миг по-късно видението бе погълнато от тъмнината.

Но не…

Там все още бе останало нещо. С всяка секунда линиите, които бе забелязала, ставаха все по-плътни. Нещо постепенно придобиваше очертания и форма. Форма, която вече й се струваше позната. Блед, призрачен платноходен кораб, обгърнат във вечен огън. Ако се съдеше по четирите мачти и квадратните платна, това бе барка, макар и с необичайна, доста архаична конструкция. Бе много по-голяма от хаурстафската фрегата, която бяха принудени да напуснат — по-тежка, но и същевременно по-нематериална. Палубите и мачтите не бяха изработени от дърво и желязо, а от призраците на тези материали. Стърчащите мачти бяха прозрачни, сякаш образувани от мъгла. Имаше моменти, в които й се струваше, че вижда съвсем ясно през кораба. На палубата имаше странни подобни на оръдия устройства, оформени от бледа енергия и заобиколени с огърлица от проблясващи дискове.

Целият кораб изглеждаше обхванат от пламъци!

Потоци от бледи огньове се стичаха по палубата и танцуваха между въжетата на такелажа. Всяко пиронче, всеки клин и кабар излъчваше загадъчна ефирна енергия. А долу, под ватерлинията, същите тези пламъци се разгаряха до яростни огньове и превръщаха барката в грамадна подпалена погребална баржа.

— Фиорел има доста зловещо чувство за хумор — подхвърли херцог Кир.

— Защо мислиш така? — попита Янти.

Херцогът посочи.

— Виждаш ли името, изписано на носа?

Там бе написано „Свети Августин“. В отговор на озадачената физиономия на Янти Паулус обясни:

— Покровителят на Кир ни е направил призрачен кораб. „Свети Августин“ има мрачно минало. Това е един от чумните кораби. Крал Утен го реквизирал, за да откарва заболелите от чума от Галеа до една изолирана колония на Херлонския бряг.

— Преди хиляда години — добави Кир. — Още преди моретата да започнат да се покачват.

— Само дето никога не е имало такава колония — добави Паулус. — Всичко е било измама. Фрегата от кралския ескорт придружила „Свети Августин“ на три дни път навътре в морето. На четвъртия открила огън и го потопила с всички нещастници на борда.

— Това е ужасно! — възкликна Янти.

— Но не е краят — продължи Паулус. — Ако може да се вярва на легендите, оттогава „Свети Августин“ бил виждан няколко пъти. Говори се, че появата му вещае бедствия за този, който го забележи пръв. — Наведе се и сниши глас: — Фиорел е обмислил името внимателно. Ако нашите врагове погледнат кораба, ще го сметнат за предвестник на злини.

Тя кимна и попита:

— Но защо сияе?

— Защото е изкован от светлина — отвърна Паулус.

Янти отново погледна към кораба. Все така бе обгърнат от призрачно сияние, което осветяваше и морето наоколо. И наистина, сякаш самата материя, от която бе направен, се местеше между материалното и ефирното, избледняваше и отново се появяваше пред очите им. Тя виждаше как вълните се разбиват в полупрозрачния корпус, но от време на време мярваше и морето от другата страна на кораба. За нея корабът си оставаше призрачен съд.

Освен в едно.

Между дъските на борда се забелязваше кубичен предмет — сандък, или може би каюта, която си беше съвсем материална. И докато корабът се колебаеше между материалното и нематериалното, този елемент оставаше непоклатим като бетонен блок. В нито един момент тя не успя да види през него.

Капитан Хоулиш и хората му също бяха забелязали призрачния кораб и се скупчиха около тях.

— Виждал съм — каза Хоулиш — валсиндърски магьосници да карат въздуха да свири, но никога да изфабрикуват нещо подобно.

— Е, сега точно не са ни нужни свиркания — подсмихна се Кир.

— Не мога да не ви се възхитя, господарю — каза Хоулиш. — Като гледам, барката е пуснала котва. Ако е поне малко материална, за което не може да се твърди в момента, ще отплаваме още призори.

Кир отиде до един от сандъците, които бяха взели от „Ирилиански вестоносец“, извади един метален пръстен от ония, които бе нарекъл усилватели, и продължи да рови. Извади перлен фенер и нещо, което наподобяваше малка каменна сфера на верига. Нахлузи пръстена на едната си ръка, след това закачи веригата за кука на капака на фенера. Веднага щом пусна камъка, той полетя нагоре, дърпайки фенера, сякаш възнамеряваше да го издигне в небесата. Кир отвори едно от металните капачета на фенера.

Моряците нададоха възклицания, извръщаха глави или засенчваха очи от ослепителната светлина. Широкият лъч прониза мрака надалече. Междувременно Кир отвори още две капачета, пусна фенера и той полетя нагоре. Сияеше като малко слънце.

Янти оглеждаше с почуда внезапно променилата се обстановка. Небето над тях оставаше тъмно и изпълнено с буреносни облаци, но морето блестеше като най-ярък кехлибар, а палатите на Кахрен Дома бяха окъпани в причудлива дневна светлина.

През следващите няколко часа перленият фенер висеше във въздуха на стотина стъпки над тях, което, както се оказа, бе повече от достатъчно, за да прекарат припасите и моряците на борда на „Свети Августин“. Хората на Хоулиш оглеждаха барката с подозрителни погледи и очевидно бяха изплашени от огньовете, трепкащи по борда.

Янти остана на палубата в компанията на принца и херцога, докато моряците подготвяха кораба за отплаване. Прозрачните дъски под краката им изпускаха зловещо сияние, но изглежда се справяха отлично със задачата да поддържат тежестта им. Хоулиш бе пратил неколцина моряци да огледат какво има в трюма. После се обърна към принца и рече:

— Можем да прекараме още припаси от „Вестоносец“, ако желаете, но това е опасна работа при подобно вълнение, а разполагаме с достатъчно храна и вода, за да стигнем до Лосото.

Лицето на Паулус оставаше неразгадаемо, но Янти имаше чувството, че преценява нещо.

— Прав си — каза той. — Не бива да се бавим повече тук.

— Капитане — извика някой и когато се обърна, Янти видя, че един от моряците надзърта през отворения люк, монтиран под четирийсет и пет градуса спрямо палубата, през който се спускаше стълбичка към долната част на кораба. — Ваше височество, милейди — добави той бързо, — открихме долу нещо много странно.

— В какъв смисъл странно? — попита Хоулиш.

— Стая с огледала — отвърна морякът, като местеше поглед между капитана и унмерските благородници. — Не зная как точно да ви го опиша. Най-добре да видите сами.

Поведе ги надолу по стълбите и по тесен дълъг коридор с множество врати — каюти, предположи Янти. Стените сияеха с ефирна светлина. Морякът, когото Хоулиш наричаше Гадич, ги отведе при една врата в дъното на коридора, където ги чакаше друг, по-млад мъж.

Гадич вдигна перления фенер от пода, отвори вратата и им даде знак да го последват.

Озоваха се в наистина странно помещение. Стените бяха дълги само десет стъпки, ала същевременно то изглеждаше безкрайно по-голямо, тъй като подът и таванът представляваха едно огромно цяло огледало. Именно това огледало създаваше оптическа илюзия — виждаха се безброй копия на стаята и хората в нея, всяко по-малко от предишното и така до безкрайност. Стените на странната стая бяха облицовани с еднакви по размер дъски от тъмно лакирано дърво. И на всяка от тези дъски бяха окачени огледала — варираха по форма и размер, но всички бяха в красиви позлатени рамки. Имаше по четири на всяка стена и още две отстрани на вратата. Общо четиринайсет.

Едва сега Янти забеляза, че тук нещо не е както трябва. Нито едно от огледалата не пулсираше с ефирна светлина, нито в тях се отразяваха пламъци. Това бе единственото помещение на кораба, което изглеждаше напълно нормално.

— Става още по-странно — обади се Гадич. — Погледнете в огледалата. В което ще да е.

Разделиха се и всеки доближи до едно огледало. Само Янти остана при Паулус, уловила го за ръката. Първи възкликна учудено капитан Хоулиш.

… и преди да осъзнае какво прави, Янти бе пратила съзнанието си в ума му.

Той гледаше в огледалото… но там нямаше отражение. Вместо това се виждаше надзъртаща от мрака призрачна фигура. Видението отсреща можеше да принадлежи на човек — вероятно изкривено от някаква магия в стъклото. Но бе по-скоро същество, различно от обитателите на този свят. Имаше дълго скосено назад чело и остра като животински рог брадичка. Кожата му бе твърда и бяла като кост, очите — странно издължени и съвсем бели, ако се изключеха малките черни точици на зениците. Беше разтворило уста в чудновата усмивка и вътре се виждаха множество тънки остри зъби.

Янти чу как Паулус си поема рязко дъх…

… и върна ума си в своето тяло.

Беше вкопчила пръсти в ръкава му. Огледалото пред нея бе по-голямо от това, в което надзърташе капитанът. И вътре в него тя видя нещо още по-странно от образа, който бе съгледал Хоулиш.

И този път фигурата бе насред мрак. Но това чудовище нямаше нищо общо с която и да било човешка черта. Бе гърчеща се маса от кървавочервени пипала — по-скоро гнездо от охранени червеи, отколкото единен организъм. Въпреки това Янти си даваше сметка, че то е част от много по-голямо същество — върхът на ръка, сама по себе си един от безбройните подобни израстъци, движещи се оттатък в мрака.

В останалите огледала се виждаха още ужасни картини — едно човекоподобно, но рогато чудовище, облечено в бронзова броня с размери на планина; труп, окован в метални жици и стъкло; въртяща се кутия, от която струеше разноцветна светлина; пулсираща синкава твар, подобна на сепия; огромен лабиринт от каменни плочи, обрасъл със зеленикави растения. Лабиринтът се простираше на много мили.

Янти усещаше присъствието на всички тези видения с периферията на съзнанието си. Дори лабиринтът бе осезаем. Умовете им бяха далечни и същевременно ужасно близо, сякаш изпълваха някаква цепнатина, разлом насред Морето от призраци. Тя предполагаше, че огледалата са мембрани, през които може да праща съзнанието си където пожелае. Но нищо на този свят не би я накарало да прати ума си при който и да било от тези разуми.

— Това са пътници — каза Кир.

— Пътници? — попита Хоулиш. — Не разбирам. Какво е това място?

— Нещо като зрителна зала — обясни Кир. — Навремето магьосниците ентрописти са ги използвали, за да надзъртат в пространствата отвъд нашата вселена. Да гледат в безкрайния мрак. Пътниците, които виждаш пред теб, са се прехвърлили в тези пространства и не могат да се върнат. Или са били заточени там. Огледалата са създадени, за да ги примамват насам. За да може да се измъква от тях информация.

Хоулиш се озърташе с ужас.

— Информация за какво?

— За всичко, което може да е от полза.

— Безопасно ли е? — попита капитанът.

Кир се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа — те могат ли да се измъкнат оттам?

— Не — отвърна Кир. — Не могат.

Хоулиш облекчено си пое дъх.

Кир се засмя, после каза:

— Предлагам да заключим тази стая и да забраним на екипажа да влиза. Нищо интересно няма за тях тук.

Излязоха, намериха катинар и заключиха стаята. Кир прибра ключа в джоба си.

Едва по-късно, когато останаха насаме, Янти успя да попита Паулус:

— А на истинския „Свети Августин“ имало ли е такава стая?

Той като че ли се изненада.

— Не. Корабът е бил търговски.

— Тогава защо тук я има?

— Защото това е корабът на Фиорел.

— За себе си ли го е направил?

Паулус се усмихна.

— Чудесен годежен подарък, не смяташ ли?