Алън Камбъл
Изкуството на лова (3) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

2.
Грейнджър

След четири часа постоянна работа с копиращия меч носът на Грейнджър започна да кърви. Той притисна горната си устна с бронираната ръкавица и отдръпна ръка, загледан в червеното петно, което бързо изчезваше в метала сред миниатюрни вихри. Миг по-късно металната ръкавица започна да пулсира в отговор на нарасналата ентропия. Вихрите засияха с причудлива светлина. А след това той усети как енергията от ръкавицата се предава на меча, сякаш унмерското острие я поглъщаше жадно. Ръкавицата потрепери в напразен опит да спре този поток и за няколко секунди между двете унмерски изделия се разрази нещо като война за надмощие. Мускулите на ръката му се свиваха болезнено, той почувства нарастващо напрежение в слепоочията… и после всичко изведнъж свърши. Мечът бе спечелил, както ставаше винаги. Грейнджър направи опит да се отпусне. Искаше да се освободи от оръжието, ала не смееше, преди да е сигурен, че са в безопасност. Мечът бе техният единствен коз. Магичните копия, които създаваше, бяха твърде полезни, за да ги пренебрегва.

Най-близкото копие събираше съчки и ги трупаше край огъня, друго се бе навело над пламъците и вареше чай в празна гилза от снаряд. И двамата приличаха досущ на него, ала бяха призовани незнайно откъде от това дяволско острие — и всеки от тях притежаваше също такова. И двамата носеха унмерска енергоброня, също като тази на Грейнджър, която им осигуряваше неизчерпаема сила и издръжливост също като на него. Приличаха на него по всичко — същото мускулесто тяло и изопната, покрита с белези от саламурени изгаряния кожа, — но въпреки това му бе трудно да мисли за тях като за хора.

Копието край огъня използваше една от хилядите разпръснати из гората гилзи, за да свари чай. Някои от тези снаряди бяха изстреляни по колесницата на Грейнджър по време на нападението му.

Двойникът при огъня бръкна в торбичката на пояса си, извади шепа брезова трева и я пусна в заврялата вода. Унмерският щит, който Грейнджър бе взел от предавателната станция, бе опрян на един дънер на двайсетина крачки от него. Беше го оставил там, за да не вижда ужасните картини, които от време на време изплуваха върху менящата цветовете си повърхност. Последния път, когато надзърна в прокълнатия щит, видя там сенчеста фигура, която сякаш гледаше към него.

Третото копие на Грейнджър се бе подпряло на едно дърво и наглеждаше Янти, а останалите пет се бяха разпръснали из гъстата гора — охраняваха лагера. Някъде в главата си Грейнджър долавяше мирис на влажна почва и усещаше податливата земя под краката им, но всичко това бе като в сън — призрачни възприятия, съществуващи в периферията на сетивата му. Унмерската магия едновременно го подсилваше и изтощаваше. Чувстваше се изнервен, на предела на силите си.

Погледна третото си копие, но бързо извърна очи. Не покритото му с белези лице го ужаси, а празният поглед. Все едно надзърташе в някаква бездна.

Из гората подхвръкваха птички и я огласяха с песните си. Светещи снопове проникваха през короните на дърветата и очертаваха златисти кръгове върху тревата и мъха, върху букетите от горски цветя. Ала над уханията на късното лято бе надвиснала друга, тежка и неприятна миризма — миризмата на изгорял барут. От известно време не се чуваха нито оръдейни гърмежи, нито изстрели. Каквато и битка да се бе разразила между освободените унмери и хаурстафските батальони, бе приключила.

Докато се чудеше дали да събуди Янти, я видя, че помръдва. Изстена, повдигна глава и изстена отново. Седна с видимо усилие и докосна предпазливо раните по лицето си. Устните й се разтвориха.

— Къде са ми очилата? — попита прегракнало, поклати глава, заопипва тревата около себе си, после спря.

— Ти си бил значи, Грейнджър.

— Не ме наричай така — отвърна Грейнджър.

— Това ти е името, нали?

Грейнджър не отговори.

— Къде са ми очилата? — повтори тя. — Унмерските лещи. Какво си направил с тях?

Той отиде при торбата. Порови вътре и извади унмерските лещи.

Тя протегна ръка.

Но Грейнджър се колебаеше.

— Те наистина са унмерски.

— Дай ми ги.

Грейнджър погледна малкото колелце отстрани на рамката. Докосна го с палеца на металната ръкавица, но не го завъртя. Ама че проклетия! Вътре със сигурност имаше някаква магьосническа сила. Бронята му вече реагираше, трупаше енергия, за да се пребори с другата, стаената в очилата.

— Може би са опасни — каза той.

Още докато го казваше усети остра болка в пръста, която премина през лявата ръка. Изпусна очилата. Изглежда, те се бяха опитали да отмъкнат енергия от ръкавицата.

— Дай ми ги! — извика Янти и ги взе от земята. Сложи си ги, завъртя колелцето и премигна.

— Внимавай — каза той. — Не знаеш какво…

— Теб пък какво те е еня? — попита тя. Вече гледаше право в него.

Грейнджър бе свикнал с невиждащия й взор, с объркания начин, по който въртеше глава и се преструваше, че може да гледа през тези нейни безполезни очи. Но сега от това нямаше и следа. Нещо се случи с нея в мига, когато завъртя колелцето. Очите й изглеждаха съвсем нормално. Реагираха адекватно.

— Ти ме виждаш! — възкликна той.

Янти направи гримаса, нещо средно между нахална усмивка и насмешка. Като че ли понечи да каже нещо, но после поведението й внезапно се промени и тя се намръщи.

— Ама че странна работа — промърмори. — Усещам… Наоколо има девет души, но… — Тя се поколеба, все така смръщила озадачено вежди. — Какво е това? Все едно, че е един и същи човек в девет варианта, но… — Вдигна очи към Грейнджър. — Те всички са като теб. Как го правиш?

Грейнджър усети тежестта на меча в ръката си. Почувства нарастващо безпокойство, същото, каквото изпитваше всеки път, когато разбираше, че Янти гледа през очите му и че чува света през ушите му. Част от него бе отвратена от това и той инстинктивно искаше да я прогони от главата си, но прагматичната му страна го подканяше да запази спокойствие.

— Унмерски номера — отвърна сухо. — Нямам представа как се получава. Тези очила наистина ли ти помагат да виждаш?

Тя потрепери.

— Божичко, това е страшно. Те са… празни.

— Какво?

Тя поклати глава и отново потръпна. Вдигна ръка и се докосна по врата.

— Откъде взе тези очила? — попита Грейнджър.

— Намерих ги. Какво значение има?

— На унмерски кораб?

Мълчанието й потвърди подозренията му. Янти се беше намирала на същия ледоразбивач, който бе откарал Грейнджър на север, до предавателната станция в Пертика. До мястото, където беше открил цял арсенал унмерски оръжия, който пък му бе позволил да я спаси. Корабът с мъртвия капитан. В главата му отекнаха думите, подхвърлени от унмерския оператор: „Но това не му попречи да достави стоката и после да те докара тук, нали?“ Дали пък точно той не бе натикал очилата в ръцете на дъщеря му? Ами останалото? Предавателната станция, на която се бе озовал, обучението му с енергобронята, фазиращия щит и копиращия меч, бягството му и последвалото пътуване до Ел — дали всичко това не беше планирано предварително?

В края на краищата резултатът от тези малко вероятни събития бе, че сега унмерите бяха свободни, а техните хаурстафски поробители бяха или избягали, или мъртви.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурен беше, че са ги манипулирали, местели са ги като пионки върху шахматна дъска. Думите на Хериан правеха невъзможна случайната му поява на това място. И въпреки това сложността на подобна многоходова комбинация го объркваше. Откъде унмерите можеха да знаят за Янти? Хериан се бе представил като оператор. Сега обаче Грейнджър се питаше какво всъщност значи това.

— Къде сме? — попита Янти.

— На няколко мили южно от двореца — отвърна Грейнджър. — Около една левга. Битката утихна.

— Каква битка?

— Унмерите завладяха двореца — обясни той. — Използваха някакво оръжие — нещо, което косеше хаурстафските телепати като сърп. Има стотици убити, може би хиляди. Оцелелите избягаха във военните лагери в гората или в Порт Ел. Хаурстафските бойни отряди се спуснаха да разузнаят какво става в двореца. Последваха престрелки. В гората видях левкотомиран унмер. Но от известно време се възцари тишина.

Тя изглеждаше погълната от мислите си. Или пък съзнанието й се рееше в нечий друг ум? Никога не знаеше със сигурност какво точно вижда във всеки един момент дъщеря му. Изведнъж тя потрепери и Грейнджър зърна в очите й гняв.

Янти подсмръкна и обърса носа си с ръкав.

— Какво правим тук?

— Тръгваме.

— Къде?

Той сви рамене.

— Дори не знаеш?

— Към Порт Ел — каза той. — Ще намерим някой кораб, който…

— Какъв кораб?

— Нямам представа.

— Ама наистина си се подготвил старателно, а? — подхвърли тя с изненадващо огорчение. Зачервените й очи го гледаха ядно. — Имаш ли пари?

Той не отговори.

— Сигурно и за това си разчитал на мен?

Грейнджър реши, че е търпял достатъчно и изръмжа:

— Аз те измъкнах от онзи проклет дворец! Сега млъкни и остави на мен да направя останалото.

— Ти си ме измъкнал? — повтори тя невярващо.

В действителност той бе заварил в двореца истински хаос, с безброй хаурстафски трупове и левкотомирани унмери, освободени от килиите за изтезания и кръжащи като умопобъркани по запречените от мъртви тела коридори. Появата му в този момент бе напълно случайна. За пореден път съзря зад всичко това ръката на скрит манипулатор и това го обезпокои сериозно. Време беше да се махнат колкото се може по-далече оттук.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

— Никъде няма да дойда с теб — отсече тя.

— Нямаш избор.

— Връщам се в двореца.

— Не, няма. — Още щом го каза, видя как дъщеря му стиска зъби и ноздрите й се раздуват. Знаеше какво ще последва. Когато Янти се инатеше, правеше го докрай.

— Нямаш никакво право да ме спираш — заяви тя. Опита се да се изправи, но изохка от болка и се отпусна на земята. В този миг изглеждаше много по-малка от петнайсетгодишна. Или вече беше на шестнайсет? Само с няколко години по-млада от майка й, когато Грейнджър я срещна. Но ето я тук, покрито с рани дете, седнало на тревата и готово да се разплаче.

Едно от копията на Грейнджър приклекна до нея сякаш възнамеряваше да я успокоява, макар да не му бе давал подобни нареждания. Той понечи да му се скара, но Янти го изпревари.

— Махни се от мен! — кресна на копието. А след това се разхлипа.

Грейнджър нареди на копието да се отстрани. Контролът му върху копията бе станал почти инстинктивен. Все едно да държиш в главата си едновременно няколко съновидения. Можеше да се прехвърля във всяко от тях (да се озове някъде в гората, да събира съчки или да е клекнал до огъня) и същевременно да прави неща, за които не се изискваше голяма концентрация.

Погледна Янти объркано — не знаеше какво да направи, — после отиде при огъня, където негово копие вареше чай. Не би и помислил да разговаря с него, нито да се отнася към което и да било от тези магьоснически творения като към човек, затова просто вдигна импровизирания чайник и го занесе при Янти. Усещаше топлината през металните ръкавици.

— Изпий това.

— Махни се!

— От него болката ще попремине.

Тя си издуха носа и изтри сълзите от очите си. За миг той си помисли, че ще замахне и ще блъсне чайника. Но изглежда вече се бе успокоила. Взе чашата от ръката му.

— Мирише на трева.

— Ами всъщност си е трева — отвърна той. — Брезова трева и разни билки. Правехме си такъв чай в Арамо, когато… — Млъкна. Това едва ли я интересуваше.

Остави я да посръбва от чая и се замисли над положението. Намираха се в гористите хълмове под двореца, но наоколо все още имаше доста хаурстафски лагери. Сега, когато битката бе утихнала, вероятно щяха да последват преговори между хаурстафските командири и остатъците от унмерските сили. Докато вървеше към двореца, бе видял един унмерски военачалник, който със сигурност не си бе изгубил ума. Вероятно този едничък оцелял е бил достатъчен да накара хаурстафските войници да преустановят битката. Конвенционалните бойни действия бяха безполезни срещу тези източни магьосници. Нещо повече, сега, когато господарите им бяха мъртви или бягаха, той се съмняваше, че хаурстафските наемници ще горят от желание да се сражават. Така че бе назрял часът за примирие. Идеалният момент за него и Янти да избягат.

Погледна дъщеря си през рамо и видя, че тя трепва. Дали пак не бе надзъртала през очите му, макар че бе възстановила нормалното си зрение?

— Няма да го правя — заяви тя.

— Какво няма да правиш?

— Няма да ти търся потънали съкровища — ядосано викна тя. — Защо всички си мислят, че знаят кое е най-доброто за мен? — Тръшна чашата на земята и чаят се изля в тревата. После се изправи, намръщена от болка, и попита:

— Накъде?

— Какво накъде?

— Нарочно ли се правиш на глупав? Накъде е дворецът?

— Не отиваме в…

Грейнджър млъкна. В периферията на съзнанието му се бяха появили мъже на коне. Четирима, петима. Броните им сияеха на слънчевата светлина. Чуваше приглушен тропот на копита и конско пръхтене. След кратко объркване си помисли, че се движат през гората към техния лагер, но после осъзна, че греши. Едно от копията му ги наблюдаваше далече от лагера.

Той вдигна ръка към Янти.

— Почакай малко.

И прехвърли цялото си внимание в двойника.

Изведнъж се озова приклекнал във висока папрат, на трийсетина стъпки нагоре в тясно дефиле. Виждаше под себе си част от горска пътека, същата, по която бяха минали рано тази сутрин, на около половин левга от мястото, където бе лагерът им. От двете страни се издигаха стръмни скатове, обрасли с дървета и шубраци.

Отрядът бе смесица от хора и унмери — петима, следваха извивките на пътеката. Двамата отпред бяха унмери — високи и бледолики, със светлозелени копринени ризи с цвета на дърветата и храстите и тъмни наметала в оттенъците на земята и камъните. Докато приближаваха мястото, където се спотайваше Грейнджър, той зърна блещукане на скъпоценни камъни — инкрустирани колани, дръжки на мечове, кинжали и колчани за стрели на гърбовете им. Най-предният ездач бе строен момък със златисти коси. Грейнджър го позна: беше младият лорд, когото бе срещнал в преддверието на двореца, докато изнасяше Янти. Зад него яздеше възрастен унмер с благородно лице, обрамчено с бяла коса, продълговата брадичка и същите тъмновиолетови очи като на младежа. Следваха ги трима стражи с обикновени ризници и стоманени еполети, чиято повърхност изглеждаше изтъркана от дълги години служба.

Присъствието на тримата човешки воини в компанията на двама унмери несъмнено говореше за някаква уговорка между тях.

Момъкът вдигна ръка в знак да спрат. После погледна право към мястото, където се спотайваше Грейнджър, и извика:

— Надявам се, че не си стискал меча непрестанно. Тези оръжия имат неприятното свойство да изпичат човешки мозъци.

Грейнджър бе изненадан и разочарован, че са го разкрили толкова лесно. Не виждаше смисъл повече да се крие в храстите, затова се изправи и извика:

— Какво искате?

Младият мъж гледаше спокойно. После каза:

— Аз съм принц Паулус Марквета. — Почака малко, но отговор не последва и на лицето му трепна усмивка. — Всъщност, господине, търсех тъкмо вас.

— Не те познавам — провикна се Грейнджър.

— Аз вас също — бе отговорът на Марквета. — Но изглежда, че дължа свободата си на вашата дъщеря. — Смуши коня си по пътеката и оръжията му издрънчаха. Седлото му бе обсипано със скъпоценни камъни. — Двамата с чичо ми, херцог Кир от Вейл, сме последните унмерски благородници в Ел. Хаурстафите избиха останалите, някои хвърлиха в затворите на лосотанските гета. Други пък лишиха от разум. — Докато се приближаваше, докосна лявото си око сякаш да покаже къде хаурстафите забиват левкотомиращите остриета. — Сега сънародниците ни са принудени да се бият в гората спешени, като обикновени бегълци — продължи момъкът. Конят му бе спрял на пътеката точно под Грейнджър. — Каним ви да се върнете в двореца с нас и да приемете нашето гостоприемство. Ще ви осигурим транспорт до Порт Ел веднага щом решите да заминете.

Лицето на Грейнджър остана безстрастно, ала мислите му се гонеха в трескав бяг. Янти? Нима принцът наистина вярваше, че тя стои в основата на ужасните опустошения, довели до неговото освобождаване? Сякаш нечия невидима ледена ръка стисна сърцето му. Завладя го отчаяние. Всяка фибра от съществото му жадуваше това да не е истина, но се боеше, че е точно така. Хаурстафите се бяха ровили дълбоко в ума на дъщеря му — ум с необичайни, вероятно неразкрити сили. Ум, от който се бояха. Бяха се опитвали да открият докъде се простират границите на способностите й. Страхуваха се, защото усещаха, че са уязвими за силата й. Какво ли неволно бяха отключили там?

Принцът се мръщеше озадачено, чакаше отговор.

За да спечели малко време, Грейнджър попита:

— Казваш, че пътищата са отворени?

— Успяхме да постигнем временно споразумение с дворцовата стража и хаурстафското командване — отвърна Марквета и повдигна рамене. — Макар че все още има много въпроси за обсъждане, насилието е преустановено. Пътищата са много по-безопасни, отколкото бяха снощи.

— В такъв случай не ни е нужна помощта ви — каза Грейнджър.

— Бях сигурен в това — отвърна Марквета. — Но какво ще кажете за дъщеря ви? Бедното девойче се нуждае от време, за да се възстанови след преживяното. Защо да вървите чак до Порт Ел, след като може да похапнете при нас и да прекарате една нощ в пухени легла?

— Нищо й няма — изръмжа Грейнджър. — Отиваме си у дома.

Възрастният унмер също смуши коня си, изравни се с принца, приведе се и му прошепна нещо.

Марквета кимна и пак се обърна към Грейнджър.

— Ще ви ескортираме до Порт Ел.

— Не ни е нужен ескорт — опъна се Грейнджър.

— За нас ще е чест.

— Казах — не.

Принцът го гледа няколко секунди, после погледът му се плъзна към магьосническия меч. Устните му бяха извити в усмивка, която не беше съвсем ехидна, всъщност дори не беше усмивка, ала във виолетовите му очи се мярнаха гневни отблясъци. Лицето му бе бледо като паяжинова коприна, косата му — с цвят на златни жички. Мъжът до него бе съсухрен, но с изправени рамене, със стойката на ветеран. Грейнджър видя върху ръката му татуировка с геометрични фигури, каквато предпочитаха да носят магьосниците ентрописти, ала нямаше и следа от някакви усилвателни механизми или устройства, до каквито често прибягваха тези дяволи. Двамата унмери се спогледаха и за един кратък миг Грейнджър бе сигурен, че разговарят. Накрая Марквета поклати глава и каза:

— Добре. Никому няма да натрапваме гостоприемството си. — Погледна за миг Грейнджър в очите, после кимна към копиращия меч. — Съветвам ви да внимавате с това оръжие, благородни господине, инак наистина ще ви погълне изцяло.

След тези думи дръпна юздите и обърна коня. Останалите ездачи го пропуснаха да мине. Момъкът се отдалечи по пътеката, без да поглежда повече към Грейнджър.

Останал сам, стиснал дръжката на меча, който дори не му принадлежеше, Грейнджър ги изпроводи с поглед. Щом конниците се скриха зад завоя, той си пое дъх и премести съзнанието си от далечното копие до своето оригинално тяло.

Ала твърде дълго бе останал в другия. Завръщането му бе като свестяване след як тупаник. Светът около него бе замъглен и се люшкаше. Слънчевите лъчи се процеждаха през мрежата на ретината му, в ушите му ечеше тропот като от бясно препускащи коне.

Всичко това изчезна бързо. За един кратък момент нищо наоколо не изглеждаше реално. Стомахът му се сви и той едва не повърна. Клекна и се подпря на ръце. От устата му се стичаше горчива слюнка, ноздрите му бяха изпълнени с миризмата на влажна почва и диви цветя.

— По-добре да тръгваме — каза, без да поглежда Янти.

После се огледа.

Янти беше изчезнала.