Лайза Клейпас
Магия (15)

Петнадесета глава

След като Зоу си тръгна Луси се отпусна на дивана с клетъчния си телефон и един електронен четец на книги. Сам беше сложил нови ледени компреси около крака й и нова чаша вода, преди да излезе да говори с работниците си в лозето. Те кършеха листа, за да открият на слънце развиващите се гроздове и обръщаха почвата с лопати.

— Ще бъда навън четирийсет-петдесет минути — каза Сам. — Телефонът ми е включен. Звънни, ако имаш нужда от нещо.

— Добре съм. — Луси направи гримаса, когато добави: — Трябва да се обадя на мама и да й кажа какво се случи. Ще се наложи да употребя всичките си способности, за да я разубедя да не дойде и да ме провери лично.

— Добре дошла е да остане тук.

— Благодаря. Оценявам го. Но последното, от което се нуждая, е майка ми да кръжи над мен.

— Въпреки това предложението е валидно. — Като се приближи до дивана, Сам се наведе да погали Ренфийлд, който се излежаваше до Луси. — Грижи се добре за нея — поръча той на булдога, който го погледна важно.

— Той е добра компания — каза Луси. — И е съвсем тих.

— Булдозите като цяло не лаят много. — Той млъкна и хвърли на Ренфийлд укорителен поглед. — Но пък са много надути.

Ренфийлд реагира на коментара с израз на изключително достойнство, което накара Луси да се разсмее. Тя се наведе и го погали по главата, когато Сам излезе.

Макар сутринта още да не беше минала, вече беше горещо, слънцето напичаше през разкъсания балдахин от облаци. Покритите с мрежи прозорци от двете страни на къщата пропускаха вътре бриза от океана.

Луси се отпусна на дивана и погледът й мина по красиво мебелираната стая, по блестящите подове от черен орех, персийския килим в кремаво, сиво-зелено и кехлибарено, педантично възстановения корниз по ръба между стените и тавана.

Тя взе телефона и набра номера на родителите си. Отговори майка й.

Както и да омаловажаваше Луси историята, майка й усети истината и се притесни.

— Идвам. Ще взема следващия полет.

— Мамо, не. Няма нищо, което можеш да направиш.

— Няма значение. Искам да те видя.

— Не трябва. Грижат се за мен, много съм добре и…

— Кой се грижи за теб? Джъстин ли?

— Всъщност… отседнала съм у един приятел.

— Кой?

— Казва се Сам Нолан.

След смутено мълчание майка й каза:

— Не си го споменавала преди. Откога го познаваш?

— От не много отдавна, но…

— И си в апартамента му?

— Не е апартамент. Той има къща.

— Женен ли е?

Луси отдалечи телефона от лицето си и го погледна невярващо. След това го сложи до устата си и каза:

— Разбира се, че не. Не излизам с гаджетата и съпрузите на други жени. — Неспособна да се удържи, тя добави: — Това го прави другата ти дъщеря.

— Луси — сгълча я майка й нежно. — С баща ти имаме намерение да отидем на гости на Алис следващата седмица — ще променя датите, така че ще пристигнем по-рано.

— Не трябва. Всъщност, наистина предпочитам да не идвате…

— Искам да видя що за птица е този Сам.

Луси се опита да потисне пристъпа на смях.

— Той е чудесен човек. Всъщност е твоят зет — мечта.

— Сериозни ли са нещата между двама ви?

— Не… Божичко, не. Дори не съм излизала с него. Имам предвид, че е мъж, с какъвто винаги си искала да излизам. Притежава лозе. Отглежда органично грозде и произвежда вино, и помага в отглеждането на осиротялата си племенница. — Докато говореше, Луси погледна през прозорците зад дивана. Локализира стегнатата фигура на Сам сред група мъже, работещи с лопати. Отстъпвайки пред горещината на деня, неколцина от тях бяха съблекли ризите си. Сам се занимаваше с една бензинова мотофреза, мъчеше се да запали двигателя. Той спря и прокара ръка по потното си чело.

— Разведен ли е? — попита майка й.

— Никога не се е женил.

— Звучи прекалено идеално. Какво не му е наред?

— Не бърза да се обвързва.

— О, те всички са такива, докато не ги накараш да видят светлината.

— Това не е типичният страх от обвързване. А съзнателно избран стил на живот.

— Родителите му още ли са в картинката?

— И двамата са починали.

— Добре, поне няма да се състезаваме по празниците.

— Мамо!

— Шегувах се — възрази майка й.

— Не съм сигурна. — Често се случваше така, сякаш с майка й водеха два съвсем различни разговора. Луси подозираше, че най-малко половината от това, което казваше, остава незабелязано. Тя продължи да наблюдава Сам, който още се занимаваше с мотофрезата. — Виждаш ли, мамо, задаваш повече въпроси за човека, у когото съм отседнала, отколкото за травмите ми.

— Кажи ми как изглежда. Гладко избръснат ли е? Висок или нисък? Колко годишен е?

— Той е… — Луси прекъсна, когато видя, че Сам съблича тениската си. Той попи лицето и гърба си с нея, и я хвърли на земята. Имаше впечатляващо тяло, жилаво и стройно, със здрави мускули.

— Какво има? — дойде гласът на майка й. — Наред ли е всичко?

— Всичко е наред — успя да каже Луси, без да откъсва очи от загорелия гръб на Сам, когато той се наведе да дръпне кабела за стартиране на мотофрезата. След като не извади късмет и не успя да запали двигателя, той освободи ръчката и заговори с един от бригадата си. Позата му беше отпусната, беше подпрял ръце на хълбоците си. — Съжалявам, нещо се разсеях. Още съм на болкоуспокоителни.

— Говорехме за Сам — подсказа й майка й.

— А, да. Ами, той е… с чисти очертания на лицето. Маниак на тема наука. — С тяло на гръцки бог.

— Това звучи като приятна промяна от последния.

— Имаш предвид Кевин? Бъдещият ти зет?

Майка й изсумтя недоволно.

— Тепърва ще се види. Това е една от причините, поради която идвам да се срещна с Алис. Не съм сигурна, че нещата са толкова уредени и спокойни, както тя твърди.

— Защо… — Луси спря, когато чу странен, неестествен лай. Тя се поизправи на дивана и огледа стаята. Ренфийлд не се виждаше никъде. Чу се издрънчаване на нещо метално, като тенджера или гевгир, последвано от скимтене и друг продължителен вой. — Ох. Мамо, трябва да затварям. Мисля, че кучето е направило нещо.

— Обади ми се по-късно. Искам да поговорим още.

— Добре. Хайде. — След като затвори бързо, Луси набра номера на Сам, опъвайки врат да зърне Ренфийлд. Кучето звучеше така, сякаш го колят. Тя чу гласа на Сам в слушалката:

— Луси.

— Нещо става с Ренфийлд. Надава някакъв ужасен вой. Мисля, че е в кухнята, но не съм сигурна.

— Идвам веднага.

Докато Сам дойде до къщата, Луси се измъчваше от неспособността си да направи каквото и да било. Тя извика Ренфийлд по име и кучето отвърна с глухо скимтене, блъскането и пръхтенето се приближиха, докато най-после то се появи в дневната.

Незнайно как беше напъхало главата си в един ръждясал цилиндър, от който се мъчеше безуспешно да се освободи. Беше толкова обезумяло и нещастно, че Луси отхвърли компресите около крака си и започна да пресмята как да стигне до него, без да стъпва на болния си крак.

— Да не си и помислила да напускаш този диван — каза Сам, когато влезе в дневната. В гласа му се долавяше раздразнение, примесено с весела нотка. — Ренфийлд, как се напъха в това, по дяволите?

— Какво е то? — попита Луси разтревожено.

— Контейнер от горелка за предотвратяване на замръзване. — Сам клекна на пода и се пресегна към кучето, което се дърпаше и скимтеше. — Спокойно, момче. — Той прикова силното му, извиващо се тяло към пода и започна да измъква металната туба от главата му.

— За какво е тази горелка?

— Използва се за предпазване на овощните дървета от замръзване, като в нея се гори керосин.

Главата на Ренфийлд беше покрита с черни сажди и мръсотия, която подчертаваше още повече гънките и бръчките на лицето му. Кучето се завря в Сам в изблик на благодарност.

— Полека, момче. Успокой се. — Сам го погали, опитвайки се да го успокои. — Трябва да го е намерил някъде навън. Отзад има една купчина боклуци, които още не сме успели да извозим.

Луси кимна, хипнотизирана от гледката, която представляваше Сам без риза, загорялото му мускулесто тяло блестеше от пот.

— Ще го измия навън — каза Сам, мръщейки се на покрития със сажди булдог. — Ако изобщо имах думата, щях да си взема един хубав златен ретрийвър или лабрадор… полезно куче, което да гони вредителите от лозето.

— Не си ли си избрал ти Ренфийлд?

— По дяволите, не. Маги го беше спасила и се опитваше да го пробута на някого. А Марк така хлътна по нея, че предложи доброволно услугите си и го взе.

— Мисля, че е много мило.

Сам вдигна поглед.

— Марк постъпи като балама, като го взе. Това куче не прави номера. Не издържа на бързо ходене. Сметките му за ветеринаря си съперничат с националния дълг и лежи около къщата все на местата, където има най-голяма опасност да се спънеш в него. — Но докато говореше, ръцете му галеха нежно козината на кучето и го чешеха зад ушите. Ренфийлд затвори очи и задиша щастливо. — Хайде, идиот. Да излезем отзад. — Сам взе осаждения контейнер и го вдигна. След това погледна Луси. — Нали няма да имаш нужда от мен, докато го измия?

Тя с усилие откъсна очи от полуоблеченото му тяло и включи таблета си.

— Имам всичко, от което се нуждая.

— Какво четеш?

— Биографията на Томас Джеферсън.

— Обичам Джеферсън. Бил е покровител на лозарството.

— Имал ли е лозе?

— Да, в Монтичело. Но е бил по-скоро експериментатор, отколкото сериозен производител на грозде. Опитвал се да отглежда Европейска лоза, — винифера — от която се прави великолепно вино във Франция и Италия. Но тази лоза не може да вирее в климата на Новия свят.

Очевидно Сам бе човек, който обичаше това, което прави. За да го разбереш напълно, помисли си Луси, трябва да опознаеш работата му, защо тя означаваше толкова много за него.

— Иска ми се да можех да се разходя из лозето с теб — каза тя с копнеж. — Изглежда красиво оттук.

— Утре ще те изведа навън да видиш нещо специално.

— Какво?

— Една загадъчна лоза.

Луси го погледна с озадачена усмивка.

— Какво й е загадъчното?

— Открих я в имота преди няколко години, растеше на място, което трябваше да бъде изорано заради пътен проект. Пресаждането на лоза с такъв размер и на такава възраст е рисковано начинание. Така че помолих Кевин да ми помогне в тази работа. Използвахме лопати, за да разкопаем колкото се може по-дълбоко корените и я преместихме в лозето. Тя оцеля, но още не мога да я възстановя напълно.

— Какво грозде ражда?

— Това е най-интересната част. Имах познат от Вашингтонския университет, който се опитваше да я идентифицира, но до този момент не е успял. Изпратихме проби и снимки на неколцина специалисти във Вашингтон и Калифорния — без никакъв резултат. Най-вероятно е див хибрид, получен чрез естествено кръстосано опрашване.

— Това рядко ли е?

— Много.

— Мислиш ли, че от нея ще стане хубаво вино?

— Вероятно не — каза той и се засмя.

— Тогава защо си създаваш толкова грижи?

— Защото човек никога не знае. Може да се окаже, че това грозде придава някакви характеристики на виното, каквито никога не си очаквал. Нещо, което изразява това място повече от всичко, което би могъл да планираш. Трябва ти…

Когато Сам спря, търсейки правилната дума, Луси каза тихо:

— Трябва ти вяра.

Сам прикова поглед в нея.

— Да.

Тя много добре разбираше всичко. В живота имаше случаи, когато трябва да поемеш риск, който може да завърши с провал. Защото иначе това, което не си направил, ще те преследва вечно… пътеките, по които не си поел, нещата, които не си преживял.

* * *

След като се погрижи за Ренфийлд, Сам отиде в лозето за час, а после се върна да провери Луси, която беше заспала на дивана. Той остана на прага, погледът му мина бавно по тялото й. Имаше нещо необикновено в тази жена, някакво деликатно, почти митично благородство. Като образ от картина… спяща Антиопа^[1], или Офелия^[2].

Тъмната й коса лежеше върху сиво-зеленото кадифе, кожата й беше бледа като цвят на нощна лилия. В осветения от слънцето въздух над нея танцуваха прашинки.

Сам беше очарован от смесицата уязвимост и сила, които излъчваше Луси. Прииска му се да научи нейните тайни, нещата, които една жена би разкрила само пред любовник. Което беше обезпокоително. Досега никога не му бяха минавали подобни мисли. Но ако това изискваше последния грам благоприличие, които той притежаваше, щеше да я остави на мира.

Луси се размърда и се прозя. Очите й се отвориха и тя го загледа объркано, гъстите й мигли засенчваха сънливите зелени дълбини.

— Сънувах — произнесе тя с дрезгав от съня глас.

Сам не издържа, приближи се до нея и се пресегна да я погали по косата.

— Какво?

— Бях в тази къща. Някой ме развеждаше наоколо… къщата беше такава, каквато е била преди.

— Аз ли те развеждах?

— Не. Беше мъж, когото никога не съм виждала.

Сам се усмихна леко, пускайки косата й.

— Не знам дали ми харесва да се разхождаш с друг мъж в къщата ми.

— Той е живял тук много отдавна. Дрехите му бяха… старомодни.

— Каза ли ти нещо?

— Не. Но ме разведе. Къщата беше различна. По-тъмна. Мебелировката беше старовремска, тапетите бяха пищни. В тази стая бяха на зелени райета. И таванът беше покрит с тапети, имаше по един правоъгълник с птица във всеки ъгъл.

Сам я погледна с тревога. Нямаше начин Луси да знае, че когато той и Алекс бяха свалили грозния окачен таван, монтиран в тази стая, бяха открили оригиналния, украсен точно както Луси току-що го бе описала.

— Какво друго ти показа той?

— Отидохме в таванската стая на третия етаж, онази със скосения таван и малката капандура. Там са играели децата. А стъклописът, който е бил на площадката на втория етаж… казах ти вчера за това, помниш ли…?

— Дървото и луната.

— Да. — Погледът на Луси беше сериозен. — Той беше там. Същият, какъвто го видях. Рисунка на дърво с голи клони и луната зад тях. Беше красиво, но не такова, каквото човек би очаквал за къща като тази. Но по някакъв начин беше правилно. Сам… — Тя направи гримаса, когато се опита да се надигне и да седне. — Би ли ми дал лист и молив?

— По-кротко — отвърна й той. — Не се движи прекалено бързо.

— Трябва да я нарисувам, преди да съм я забравила.

— Ще намеря нещо. — Сам отиде до един шкаф, където държаха принадлежностите на Холи за рисуване. Извади оттам моливи и един скицник на спирала, и попита: — Ще свърши ли работа?

Луси кимна и се пресегна нетърпеливо да ги вземе.

Тя рисува повече от половин час. Когато Сам й донесе подноса с обяда, тя му показа рисунката.

— Още не е завършена. Но в основни линии това е, което видях. — Беше поразително, дънерът и клоните на дървото се простираха по хартията като черна дантела. Луната сякаш бе хваната от най-горните клони.

— Дървото с олово ли ще бъде направено? — попита Сам, изследвайки изображението, и Луси кимна.

Когато си представи картината като стъклопис за предната част на къщата, Сам усети тръпка на увереност, на убеденост, твърде силна, за да бъде пренебрегната. Къщата нямаше да бъде завършена, докато това не бъдеше върнато на мястото му.

— Колко ще излезе — попита той бавно, — да направиш този прозорец? Точно по начина, по който си го видяла в съня.

— Ще го направя безплатно — дойде решителният отговор на Луси. — След като ти се грижиш така за мен…

Той поклати глава.

— Този прозорец ще изисква много работа. Дизайнът е сложен. По принцип колко вземаш за такава работа?

— Зависи от типа стъкло и доколко подробно ще го правя, от варакосването и окантоването, такива неща. И това не включва монтажа, особено ако се иска да бъде водо- и студоустойчив.

— Както и устойчив на удари от топка, предполагам.

Луси направи физиономия.

— Три хиляди долара за всичко. Но мога да икономисам от някои неща, за да сваля цената…

— Няма да икономисваш. Това си струва да бъде направено както трябва. — Сам се пресегна и сложи една книжна салфетка върху блузата на Луси. — Какво ще кажеш да направиш този прозорец у дома си, а в замяна ние да намалим месечния наем за апартамента на Фрайдей Харбър? Така ще бъде честно и за двете страни.

Луси се поколеба и Сам се усмихна.

— Добре знаеш, че ще кажеш „да“ — погледна я той. — И че този прозорец трябва да бъде направен. От теб.