Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (23)

Двадесет и трета глава

На сутринта двамата се държаха с изкуственото безразличие на хора, отчаяно опитващи се да се преструват, че нищо не се е променило, докато всъщност всичко се бе променило. Зоуи намираше за непоносимо да се прави на весела, когато виждаше как Алекс се отдръпва от нея. Те говореха безучастно, докато той шофираше към езерната къща. Това беше наистина ужасно, помисли си Зоуи. Тя знаеше с цялото си същество, че Алекс я обича, но никога нямаше да го признае; че иска тя да го обича, но същевременно никога не би го позволил.

Колата на домашната сестра беше на алеята. Джъстин вече се бе върнала в хотела.

Спирайки на входната врата, Зоуи се обърна към Алекс.

— Предишната нощ беше хубава — произнесе ведро тя. — Благодаря.

Той се наведе напред и докосна с лека, куха целувка устните й. Погледът му не се осмели да срещне нейния.

— Хубаво беше — съгласи се той.

— Ще те видя ли по-късно? — попита Зоуи. — Може би тази вечер?

Алекс поклати глава.

— През следващите няколко дни ще бъда зает с тези от „Инари“. Но ще ти звънна.

— Не, недей — чу се тя да казва.

Алекс я погледна, очите му бяха питащи.

Зоуи не искаше да се преструва. Идеята да чака и да се чуди, докато връзката им изсъхне като пясък в пясъчен часовник, беше прекалено депресираща. Тя трябваше да бъде честна с него.

— Това, което казах снощи… Съжалявам. Но не можах да се сдържа. А и не исках.

— Не съм…

— Моля те, остави ме да довърша — каза тя с неуверена усмивка. — Ако това е моментът, в който чувстваш, че нещата между нас приключват, няма проблем. — Тя се пресегна и докосна стегнатата му буза. — Единственото нещо… ако искаш това да продължи, не можем да се преструваме, че миналата нощ не се е случила. Трябва да нямаш нищо против да те обичам… иначе не бива да се виждаме повече.

Той мълча дълго, лицето му беше безизразно.

— Може би трябва да си дадем почивка.

— Хубаво — прошепна тя и сърцето й направи един допълнителен удар.

Всичко беше свършило. Той беше тук с нея, но разстоянието между тях беше сякаш безкрайно.

— Само за няколко дни — каза той.

— Разбира се. — Искаше й се да го помоли: „Не ме оставяй. Позволи ми да те обича. Имам нужда от теб“. Но някак си успя да заключи думите, преди да са изскочили.

— Но ако имаш нужда от нещо — продължи Алекс, — обади ми се.

Никога. Тя нямаше да му причини такова нещо. Както и на себе си.

— Да. — Зоуи се обърна и затърси ключовете в чантата си, успявайки накрая да отвори с треперещите си ръце. — Чао — извика, без да се обърне. Очите й горяха. Влезе вътре и заключи вратата.

* * *

Призракът не каза нищо, когато се върнаха в къщата на Рейншедоу Роуд. Алекс се чувстваше изтощен. Не беше спал цяла нощ, беше гледал Зоуи, докато тя се преструваше, че спи. Той копнееше да се метне в пикапа и да отиде при нея, но в същото време нямаше да можеше да се справи, ако тя кажеше онези две думи отново. Точно те разваляха сделката. Той знаеше, че е откачен — по дяволите, никога не се бе съмнявал, — но това не беше нещо, с което можеше да се шегува, да се подиграва или да игнорира. Беше болезнено.

Отиде в кухнята и видя мястото на плота, където Зоуи се беше облегнала, докато я събличаше. Спомни си интензивното удоволствие от предишната нощ, разтърсващата радост и нежност от физическия акт, който би могъл да бъде описан единствено като любене. Никога досега не беше преживявал нещо подобно… и се надяваше да не преживее друг път.

Погледът му падна върху полуизпита бутилка с вино, затворена с коркова тапа. Сам. Въпреки ранния час, на Алекс му се пиеше повече от всеки друг път в живота му. Всеки път, когато нещо се объркаше, нещо в него настояваше за алкохол. Той се запита дали това някога ще се промени. Преглъщайки насъбралата се слюнка, отиде до мивката и наплиска лицето си със студена вода.

Призракът заговори зад него:

— Е, всичко свърши, предполагам.

— Не слушам — каза дрезгаво Алекс, но призракът не можеше да бъде спрян.

— Зоуи извърши непростимо престъпление, казвайки ти, че те обича — по каква причина, не мога да си представя, — и сега ти я изоставяш. Знаеш ли кое е интересното? Чух Дарси да ти казва дузина пъти колко много те мрази, но на теб явно това не ти е било достатъчно. Защо е по-лесно да толерираш жена, която те мрази, отколкото жена, която те обича?

Алекс се обърна, избърса останалата вода от лицето си и отхвърли назад мократа си коса.

— Това няма да изтрае.

— Така си мислех някога и аз — каза призракът. При каменното мълчание от страна на Алекс той го изгледа мрачно. — Така и не разбрах защо бях „прикован“ към теб. Сигурно никога няма да разбера. Няма никакъв смисъл. Трябваше да съм при Ема, не при теб. Какво ще стане с нея, когато умре, а аз не съм там?

— Нищо няма да стане. Тя ще умре независимо дали си там, или не. Ще свърши, както й е писано, а ти ще свършиш както на теб ти е писано… и по Божията воля аз ще остана сам.

— Ти не вярваш в Бог. Не вярваш в нищо. Питаш дали мога да намеря начин да изчезна, а аз ти казвам, че се страхувам, че ако опитам, няма да мога да говоря с теб повече. Сега не ме интересува. Мога и да съм невидим. — Той видя погледа на Алекс да се отклонява към бутилката с вино за втори път. Устата му се изви в горчива гримаса. — Давай, напий се. Какво значение има? Щях да ти налея, ако можех.

Едно мигване на очите и него го нямаше.

Кухнята беше тиха.

— Том? — попита Алекс, почти изумен от пълната липса на движение и звук.

Никакъв отговор.

— Прав ти път — измърмори той. Отиде до бутилката, ръцете му се обвиха около нея. Тежестта на течността вътре и тъмният й плисък в стъклото го изпълниха с мъчителна жажда. Той свали корковата тапа със зъби и отпи една глътка. С ъгълчета на окото си, обаче, видя една сянка да се плъзга по пода.

В един взривоопасен миг Алекс запрати бутилката към тъмната сянка и стъклото се разби. Виното изпръска шкафа. Богатият аромат на каберне изпълни стаята. Алекс седна и се облегна на шкафа, обхващайки главата си с ръце, докато червената течност се разпростираше по пада.

* * *

— Какво проклятие? — попита Джъстин, прелиствайки една стара опърпана книга в кухнята, докато Зоуи приготвяше закуската. — Да видим. Импотентност? Брадавици? Циреи? Храносмилателни проблеми, лош дъх, косопад… Мисля, че ще го оставим да продължи секс пътуването си, но ще го изкараме толкова противен, че никоя да не го иска.

Зоуи поклати глава слисано, използвайки лъжицата за сладолед, за да напълни формичките за мъфини с тесто. Тази сутрин беше признала на Джъстин, че тя и Алекс са скъсали няколко дни по-рано, и Джъстин направо беше побесняла. Тя беше убедена, че може непременно да настоява за някакво отмъщение заради Зоуи.

— Джъстин — каза Зоуи тихо, — какво гледаш?

— Една книга, която мама ми даде. В нея има страхотни идеи. Хм, може би някоя напаст… жаби или нещо…

— Джъстин. Не искам да проклинам никого.

— Разбира се, че не искаш. Ти си прекалено добра. Но аз нямам този проблем.

Като остави настрана лъжицата, Зоуи отиде до масата, където седеше Джъстин. Тя погледна към мръсната, стара книга, пълна със странни символи и леко плашещи илюстрации. Имаше чувството за докосване на нещо странно, с пихтиеста структура.

— Боже мой. Джъстин, искам непременно да си измиеш ръцете, след като си държала това гадно нещо… всички страници лепнат.

— Не, не всички, само трета глава. Тя винаги цапа.

Като направи физиономия, Зоуи занесе антибактериален препарат за почистване и хартиени салфетки на масата.

— Подвържи я — изкомандва тя, посочвайки тя към кориците на книгата.

— Чакай първо да намеря…

— Не — каза Зоуи неумолимо.

Джъстин се намръщи, но подвърза книгата и я сложи на скута си, докато Зоуи чистеше масата.

— Не знам дали си сериозна, или се забавляваш — изсумтя Зоуи, — но няма нужда от магии и клетви. Ако един мъж не иска да бъде с мен, той има правото да вземе това решение.

— Съгласна съм — кимна Джъстин. — Той има право да вземе такова решение. А аз имам право да го накарам да страда заради това.

— Няма да правиш магии на Алекс. Не си правила на Дуейн, нали?

— Ако някога го видиш без бакенбардите му, ще знаеш защо.

— Добре де, но искам да оставиш Алекс на мира.

Раменете на Джъстин увиснаха.

— Зоуи, ти си единственото истинско семейство, което някога съм имала. Баща ми избягал, а майка ми е от жените, които никога не е трябвало да имат деца. Но пък съм извадила късмет, имайки теб в живота си. Ти си единственият наистина добър човек, когото познавам. Знаеш достатъчно за мен, за да ме засегнеш, но никога не би го направила. Дори да ти бях родна сестра, нямаше да те обичам толкова.

— И аз те обичам — каза Зоуи, седна до нея и се усмихна през сълзи.

— Искам да имаше заклинание за намиране на мъж, който да се отнася към теб както заслужаваш. Но заклинанията не действат по този начин. Знаех от самото начало, че Алекс е опасен за теб, а най-лошото е да виждаш някой, за когото те е грижа, как върви напред към опасността, и да не можеш да го спреш. Така че не мисля, че една магия… съвсем малка… е недопустима.

Зоуи се притисна към нея и те останаха така, без да говорят.

Най-накрая Зоуи каза:

— Алекс е прокълнат достатъчно, Джъстин. Не можеш да му направиш нищо по-лошо от това, което той вече е преживял. — Тя стана и се върна до плота, за да довърши мъфините. — Искаш ли едно найлоново пликче, в което да сложиш тази книга?

Джъстин поклати глава.

— Не, хартията има нужда да диша.

Тъкмо Зоуи пъхна тавата с мъфини във фурната, и мобилният й телефон иззвъня. Сърцето й пропусна един удар, както ставаше всеки път през изминалите няколко дни, когато някой звъннеше. Тя знаеше, че не е Алекс, но не можеше да си забрани да иска да е той.

— Ще отговориш ли вместо мен? — помоли тя братовчедка си. — Телефонът ми е в чантата на стола.

— Разбира се.

— Избърши си първо ръцете — побърза да я предупреди Зоуи.

Като направи физиономия, Джъстин напръска ръцете си с препарата за чистене, и ги избърса със салфетките. След което извади телефона от чантата на Зоуи.

— Домашният ти телефон — каза тя, вдигайки го към ухото си. — Здрасти, Джъстин е. Зоуи в момента прави нещо. Може ли да приема съобщението?

Мълчание.

— Тя ще е там скоро. — Поредна пауза. — Знам, но ще иска да дойде. Добре, Джийни.

— Какво има? — попита Зоуи, пъхайки тавата във фурната.

— Нищо сериозно. Джийни казва, че кръвното на Ема е леко повишено и тя изглежда неориентирана. Обърквала думите повече от обичайното. Джийни й дала лекарството и казва, че няма нужда да ходиш, но ти чу какво казах.

— Благодаря, Джъстин. — Челото на Зоуи се смръщи. Тя свали престилката си и я хвърли на плота. — Извади мъфините точно след петнайсет минути, чу ли?

— Да. Звънни ми, когато можеш. Уведоми ме, ако трябва да я водиш в спешното.

Зоуи стигна до къщата точно след петнайсет минути. Тя не бе виждала Ема тази сутрин — когато Джийни пристигна, баба й още спеше. Това беше последна от поредицата трудни нощи. Объркването и раздразнението на баба й се засилваха особено вечерно време. Тя не спеше добре. Джийни беше предложила Ема да дремва през деня, както и да слуша успокояваща музика преди лягане.

— Пациентите с деменция имат склонност да се объркват в края на деня — беше обяснила Джийни. — Трудно им е да се справят дори с най-простите неща.

Въпреки че Зоуи беше предупредена какво да очаква, беше стресиращо да вижда как баба й се държи сякаш не е тя. Веднъж, когато не можа да намери чифт бродирани пантофи, обвини Джийни, че ги е откраднала. За щастие, Джийни беше мила и спокойна, и не се засегна.

— Тя ще прави и ще казва много неща, които не мисли — беше обяснила сестрата. — Това е част от болестта.

Влизайки в къщата, Зоуи видя баба си да седи на кушетката, лицето й беше сбръчкано и уморено. Джийни седеше до нея, опитваше се да среши разрошената й коса, но Ема блъскаше раздразнено ръката й.

— Упси — каза Зоуи с усмивка, като се приближи към нея. — Как се чувстваш?

— Закъсняваш — заяви Ема. — Не харесах обяда. Джийни ми направи хамбургер, но той беше прекалено суров отвътре, защото нямаше да го ям, ако не бях. Защото не ми хареса обяда ми и ти правиш обяд, когато той не е суров, но аз няма да ям.

Зоуи се мъчеше да остане със спокойно изражение, но вътрешно я обхвана паника. Дори за Ема тази „салата от думи“ не беше обичайна.

Джийни стана и подаде четката за коса на Зоуи, прошепвайки:

— Стрес. Ще стане по-добре, когато лекарството против високо кръвно налягане подейства.

— Не ми хареса обяда ми — настояваше Ема.

— Още не е време за обяд — увери я Зоуи, сядайки до нея, — но когато стане, ще ти сготвя каквото поискаш. Нека да среша косата ти, Упси.

— Искам Том — каза Ема мрачно. — Кажи на Алекс да го доведе.

— Добре. — Въпреки че искаше да попита кой е Том, Зоуи реши, че е по-добре да се съгласи, докато кръвното на Ема спадне. Тя леко прокара четката през косата й, спирайки, за да разплете един объркан кичур. Ема притихна за малко, явно наслаждавайки се на усещането за ръцете на Зоуи в косата си. Простото движение накара и двете да се успокоят.

Безброй пъти Ема беше правила същото за Зоуи, когато тя беше малко момиченце. Ема винаги завършваше, като й казваше, че е красива външно и вътрешно, и тези думи бяха се вкоренили в нея. Всеки човек трябваше да си има някой, който да го обича безусловно… и за Зоуи това винаги е била Ема.

Зоуи свърши, остави четката настрана и се усмихна на баба си.

— Красива — каза тя, — вътрешно и външно.

Ръцете на Ема се обвиха около нея. Те се прегърнаха — миг на чиста и тиха радост, — без да мислят за минало и бъдеще. Фокусираха се върху това, което имаха сега, заедно.

* * *

Ема лежа през по-голямата част от следобеда, докато Джийни проверяваше от време на време кръвното й налягане. Доволна, че то най-после е спаднало, сестрата си тръгна.

— Опипвай се при всяка възможност да й даваш да пийне вода — поръча тя на Зоуи. — Иначе забравя да пие, а не бива да допускаме да се дехидратира.

Зоуи кимна.

— Благодаря, Джийни… нямам думи да изразя колко съм ти признателна за това, което правиш за Ема. И за мен. Не бихме се справили без теб.

Жената й се усмихна.

— Радвам се да помогна. Между другото, можеш да дадеш на Ема предписаното успокоително след вечеря, когато умът й започне да се замъглява. Тя си почива доста днес и въпреки, че й е необходимо, спането през тази нощ може да е трудно без малко помощ.

— Ясно. Разбрах.

Установила, че Ема е по-спокойна, когато телевизорът е изключен вечер, Зоуи пусна спокойна музика. Звуците на „Ще се срещнем отново“ изпълниха стаята. Ема слушаше като омагьосана.

— Кога ще дойде Алекс? — попита тя.

Въпросът накара сърцето на Зоуи да се свие.

Алекс й липсваше най-много вечер, спокойните разговори, докато той й помагаше да разчисти чиниите, начинът, по който я прегръщаше и разтъркваше гърба й. Една вечер той бе открил, че лазерният му метър с танцуващата си червена точка светлина по пода, кара Байрън да подивява. Алекс беше накарал котарака да се върти бясно из стаята, гонейки точката, а след това го изключи, така че Байрън да си мисли, че я е настъпил с лапа. Гледайки лудориите им, Ема се беше смяла толкова, че едва не падна от кушетката. Друг път, разбрал, че Ема се затруднява да запомня къде стоят нещата в кухненските шкафове, Алекс налепи бележки върху всяка вратичка — една за чинии, друга за чаши, трета за прибори. Самозалепващите се бележки още се виждаха навсякъде и това караше сърцето на Зоуи да се свива всеки път, когато ги погледне.

— Не знам кога ще дойде Алекс — отвърна тя на баба си. И дали изобщо ще дойде някога.

— Том е с него. Искам Том. Не може ли да се обадиш на Алекс?

— Кой е Том?

— Един калпазанин. — Ема леко се усмихна. — Сърцеразбивач.

Старо гадже. Зоуи й се усмихна.

— Била си влюбена в него, нали? — попита тя.

— Да. Да. Обади се на Алекс и го помоли да доведе Том.

— Малко по-късно, след ваната — каза Зоуи, надявайки се, че Ема ще забрави за това, след като успокоителното подейства. Тя се усмихна на баба си лукаво, чудейки се каква връзка може да има между нейното старо гадже и Алекс. — Алекс ти напомня за Том?

— О, да. И двамата са високи, тъмнокоси. Том също беше дърводелец. Правеше такива хубави неща.

Нямаше как да се разбере дали е реален, помисли си Зоуи, или е просто фрагмент от въображението на Ема.

— Уморена съм — прошепна Ема, извивайки едно от копчетата на пижамата си на цветчета. — Искам да го видя, Лорейн. Чаках толкова дълго.

Лорейн беше една от сестрите на Ема. Преглъщайки мъчително, Зоуи се наведе и я целуна.

— Отивам да си взема вана — прошепна тя. — Почивай си тук и слушай музика.

Ема кимна, вперила очи през прозореца. Небето беше потъмняло и скоро здрачът щеше да погълне всичко.

Зоуи се отпусна в горещата вода с въздишка.

Обичаше да стои във ваната, но си позволяваше не повече от десет минути, тревожейки се да оставя по-дълго баба си без наблюдение. След десет минути тя изпусна водата, избърса се и си облече нощница и халат.

— Много по-добре е — каза тя, усмихвайки се, когато влезе в дневната.

Отговор нямаше. Кушетката беше празна.

— Упси? — Зоуи огледа тихата кухня и отиде в стаята й. Ема не се виждаше никъде.

Пулсът й се ускори. Досега Ема не беше изчезвала, нещо, което бе по-характерно за пациенти в по-напреднал стадий на болестта. Но днес определено беше кризисен ден. А и настояваше толкова много да види този мистериозен Том… искаше Алекс да го доведе… Зоуи се озова с няколко крачки до входната врата и установи, че е отключена. Тя надникна навън, дъхът й излизаше на пресекулки.

— Упси, къде си?

* * *

Алекс, заедно с посредника и един адвокат, и двамата работещи за „Инари“, току-що бяха направили една разходка до края на неговия парцел край Езерото на мечтите. Бяха се срещнали за вечеря в града, а след това бяха отишли до имота. Бяха вървели покрай оставената от един булдозер диря, колкото да придобият представа за имота, но най-вече да преценят що за човек е Алекс. Срещата беше минала добре, според Алекс.

Вечерта се спускаше, когато той най-после влезе в пикала си. Когато завъртя ключа да запали, телефонът му завибрира и той погледна малкия екран. Видът на телефонния номер на Зоуи го развълнува. Той жадуваше да чуе гласа й. Без дори да помисли, отговори.

— Здравей — каза той. — Бях…

— Алекс. — Зоуи прозвуча отчаяно и нерешително. — Съжалявам, аз… моля те, помогни ми. Нужна ми е помощ.

— Какъв е проблемът?

— Ема я няма. Току-що си взех вана и… бавих се само петнайсет минути, но тя е излязла и сега я търся. — Зоуи говореше, хлипайки. — В момента съм навън. Обиколих навсякъде около къщата, но тя не отговаря… а вече е тъмно.

— Наблизо съм. Идвам веднага. — Единственото, което можеше да чуе, беше разплакалият й глас. Изведнъж се почувства страшно доволен, че е потърсила него за помощ. — Чу ли ме?

— Д-да.

— Не се страхувай. Ще я намерим.

— Не искам да звъня в полицията. Мисля, че тя ще се опита да се скрие от тях. — Отново хълцане. — Дадох й едно успокоително. Тази вечер не спираше да говори за теб и за някакъв тип на име Том… непрекъснато настояваше да те помоля да го доведеш. Мисля, че е излязла да те търси.

— Добре. Аз съм на минута от къщата ти.

— Съжалявам — каза Зоуи със задавен глас. — Съжалявам, че те обезпокоих, но…

— Казах ти да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Наистина го мислех.

Беше го казал дори по-сериозно, отколкото е осъзнавал. Дори при тези обстоятелства да говори със Зоуи беше неизмеримо облекчение. Беше като да може да диша отново. Той си даде сметка, че този път няма да е в състояние да се откъсне от Зоуи. Нещо се беше променило в него, или… не, нищо не се беше променило. Това беше проблемът. Чувствата му към Зоуи не се бяха променили и никога нямаше да се променят. Тя бе част от него. Разкритието го изненада, но сега нямаше време да мисли затова.

Докато шофираше, сканира горския път, търсейки някакви знаци от Ема. Нямаше как да е отишла прекалено далеч за толкова малко време, особено при положение, че наскоро е глътнала успокоително. Единственото, което го притесняваше, беше близостта на езерото.

— Зоуи — каза той, — ти ходи ли вече до брега?

— В момента вървя нататък. — Тя прозвуча по-спокойно сега, въпреки че още подсмърчаше.

— Добре. Аз сега влизам в алеята. Ще проверя гората от другата страна на шосето и ще се върна до къщата. С какво е облечена?

— Със светла пижама.

— Ще я намерим скоро, скъпа. Обещавам.

— Благодаря. — Той чу звук от несигурна въздишка. — Никога не си се обръщал към мен така.

Тя прекъсна връзката, преди той да успее да отговори.

Алекс изскочи от пикапа и едва не извика, когато се озова лице в лице с призрака.

— Исусе.

— Време беше да дойдеш.

— Това няма нищо общо с теб — информира го Том. — Исках само да помогна да намериш Ема. Извикай я.

— Ема! — провикна се Алекс. — Ема, тук ли си? — Той спря, когато чу далечен женски глас, но веднага позна, че е на Зоуи. Влезе в гората, като продължаваше да я вика по име от време навреме.

Том се отдалечи от Алекс, колкото можеше, лутайки се между дърветата.

— Не би могла да отиде много далеч оттук — промърмори той. — Мисля, че е пресякла шосето… да се върнем обратно към къщата.

Нощта падаше бързо, непрогледна и тъмнолилава там, където се спускаше над езерото.

— Ема! — извика Алекс. — Алекс е. Тук съм, заедно с Том. Излез, за да мога да те видя.

Зад острия завой се показаха чифт автомобилни фарове. Приближаваха бързо, прекалено бързо за такъв тесен път, затова Алекс се дръпна встрани, изчаквайки колата да отмине.

— Алекс! — долетя гласът на призрака, пресипнал от страх.

В същия момент Алекс видя слабия силует на Ема да се носи неуверено към средата на пътя. Тя изглеждаше несигурна, с широко отворени очи, кожата й искреше на силния блясък на фаровете. Колата тъкмо беше взела завоя. До момента, в който шофьорът я видеше, щеше да е прекалено късно.

Зоуи, която току-що се беше върнала от езерото, идваше от противоположната страна на пътя. Лицето й се разкриви от ужас, когато видя баба си да стои на пътя на приближаващата се кола.

Алекс спринтира към старицата, приливът на адреналин го направи по-бърз от светкавица. Той стигна до нея, дръпна я силно и усети силен удар, който го събори на земята. Всичко се завъртя, светът се преобърна, плътта му се запали. Но парещото предупреждение за болка изчезна мигновено.

Не беше ранен. Просто въздухът беше изкаран от дробовете му.

Отне му няколко секунди, за да се съвземе. Седна замаяно, огледа се наоколо и видя с облекчение, че е успял да изблъска Ема от пътя. Те бяха паднали на земята, но Зоуи вече помагаше на баба си да се изправи.

Всичко беше наред. Всички бяха добре.

Без малко да не успея, понечи да каже той, но в този момент Зоуи го погледна и извика. След което се разплака.

— Алекс, не, не… — Тя изтича към него, сълзите се стичаха по лицето й.

— Няма нищо — каза Алекс, изненадан, че е толкова разтревожена за него. Обля го вълна на нежност. Стана и тръгна към нея. — Колата само ме събори. Имам няколко охлузвания, нищо повече. Добре съм. Обичам те. — Той не можеше да повярва, че току-що го е изрекъл, за пръв път в живота си. И беше толкова дяволски лесно. — Обичам те.

— Алекс… — задъхано произнесе тя. — О, боже, моля те, не…

И тя се втурна покрай него.

Не, не покрай. През него.

Смаян, той се обърна и видя Зоуи да се хвърля на земята над някаква фигура на шосето. Раменете й се тресяха неудържимо и тя повтаряше няколко накъсани думи.

— Това… аз ли съм? — попита Алекс в изумление, отстъпвайки назад. Той погледна надолу към ръцете и краката си. Нямаше ги. Нищо нямаше. Той беше невидим. Погледът му се върна към двете фигури на пътя… тялото, над което Зоуи се беше надвесила. — Това съм аз — каза той, емоциите му прекосиха целия спектър от радост до отчаяние.

Искаше да плаче, можеше да почувства агонията на скръбта, но очите му останаха сухи.

— Никога не се свиква да скърбиш без сълзи — дойде един тих глас до него. — Кой е предполагал, че едно от нещата, които ще ти липсват най-много, е да плачеш?

— Том. — Алекс се обърна и го хвана за ръцете отчаяно. Беше шокиран, че е в състояние да усети текстурата и силата на човешко тяло. — Какво ще правя сега? — попита той.

— Нищо. — Том се взираше в него с мрачно състрадание. — Единственото, което можеш да правиш сега, е да гледаш.

Погледът на Алекс се върна към Зоуи.

— Обичам я. Трябва да бъда с нея.

— Не можеш.

— По дяволите, не можах да се сбогувам с нея!

— С думите е лесно — каза Том. — Не си единственият, пред чиито желания има преграда, нали?

— Има неща, които тя трябва да знае. Не може животът ми вече да е свършил. Нямах достатъчно време с нея.

Том го погледна разгневен.

— Какво си мислиш, че се опитвах да ти кажа, глупак такъв?

— Ако има Господ, искам да му кажа да…

— Млъкни. — Призракът се освободи нетърпеливо от него. — Току-що чух нещо.

Единственото, което Алекс можеше да чуе, обаче, беше хлипането на Зоуи.

Том погледна разсеяно към небето, отдалечавайки се на няколко крачки.

— Какво правиш? — поиска да знае Алекс.

— Някой се опитва да ми каже нещо. Чувам глас. Няколко гласа.

— Какво казват?

— Ако си затвориш плювалника за малко да мога да ги чуя, ще… — Вниманието му се върна отново върху небето. — Добре, разбрах. Да. Ъ-хъ. Точно така. — След миг той погледна Алекс. — Позволяват ми да ти помогна.

— Кои са тези „те“?

— Не знам. Но казаха, че ни остават само петнайсет секунди, преди да стане прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— Тихо. Току-що ми казаха как да поправя това, и се опитвам да запомня всичко.

— Какво да поправиш? Мен ли?

— Не ме разсейвай. Млъкни и застани до тялото.

Тялото. Неговото тяло. Алекс искаше страшно много да е жив, да изпълни тази счупена въглеродна обвивка поне за няколко минути. Достатъчно дълго, за да й каже какво означава тя за него. Изправен над изпружената фигура, той видя собственото си неподвижно лице. Ръката на Зоуи галеше застиналата му челюст, пръстите й трепереха над разтворените му устни. Звуците, които тя издаваше, бяха като тъканта на душа, която е била разкъсана. Той никога не си и беше мечтал някой да изпитва такава скръб за него.

Ценните секунди се изнизваха.

— Том — каза той отчаяно, заковал поглед върху Зоуи. — Нищо не се случва.

— Ще свърша моята част. — Призракът беше на негова страна. — Ти свърши твоята.

— Която е?

— Съсредоточи се върху Зоуи. Кажи й това, което би й казал, ако имаше още няколко минути с нея. Престори се, че тя може да те чуе.

Алекс се наведе над нея, копнееше да погали косата й, да избърше сълзите й. Но не можеше да я прегърне. Не можеше да я почувства и да усети аромата й, нито да я целуне. Единственото, което можеше, беше да я обича.

— Толкова съжалявам — произнесе той бързо. — Не искам да те оставям. Обичам те, Зоуи. Ти си чудото, в което повярвах. Иска ми се да можеш да ме чуеш. Иска ми се по някакъв начин да разбереш това. — Почувства се замаян, усети как се разпада, как връзките на духовната материя изчезват. Останките от съзнание се плъзнаха между размазаните граници на живота и задгробния живот. Последните му секунди се изнизваха. Думите вече не бяха възможни. Бяха останали само мисли, движейки се навън като редичка от събарящо се домино. — Независимо в какво се превърна… аз ще те обичам. Никаква сила не може да ме спре и проклет да е този, който се опита. Ще те обичам вечно.

Всичко притъмня, звездите угаснаха, когато небето рухна и светът се затвори.

— Богохулстващ до края — чу Алекс някой да произнася сухо. — Не мога да кажа, че съм изненадан.

Алекс разпозна гласа на Том. Той се чувстваше така, сякаш е бил покрит с олово, крайниците му бяха прекалено тежки, за да ги мърда. И тогава го осени: той се намираше в тяло. Имаше физическа форма.

— Не беше лесно да те вкарам в това — информира го Том. — Като да се опитваш да вкараш паста за зъби обратно в тубата.

Връхлетян от бързо събиращите се усещания, Алекс почувства, че лежи на асфалта, вратът му беше неестествено извит заради начина, по който Зоуи притискаше главата му към гърдите си. Той имаше чувството, че белите му дробове ще се пръснат.

— Опитай се да дишаш — настоя Том.

Алекс пое хладен, благословен въздух, отвори очи и се размърда.

Зоуи нададе изненадан вик.

— Алекс! — Треперещите й ръце се движеха по него. — Но… ти беше… гърдите ти бяха… нямаше начин да успееш… — Тя затисна с ръка устата си, разтърсена от чудото.

Алекс с усилие се надигна до седналото положение. Хвана китката на Зоуи и я дръпна, след което я целуна силно по устата. Вкуси солта от сълзите й.

— Обичам те — произнесе дрезгаво.

Като дишаше на пресекулки, Зоуи не откъсваше поглед от него.

Том му заговори бързо:

— Помогни на Ема. Тя има нужда да се прибере веднага вкъщи.

Ема беше коленичила наблизо, гледаше ги объркано, бризът развяваше посивелите й кичури срещу лицето й.

Алекс се изправи на крака и издърпа Зоуи.

— Може би не трябва да се опитваш да вървиш — възпря го тя.

— Добре съм.

— Алекс, ти беше ранен. Видях това.

— Знам как по всяка вероятност съм изглеждал — отвърна Алекс спокойно. — Но всичко ще е наред. Обещавам ти.

Шофьорката на колата, объркана жена на средна възраст, бръщолевеше нещо за застраховки и телефонни номера, звънеше за парамедици. Алекс каза на Зоуи:

— Ако можеш да се погрижиш за нея, аз ще заведа Ема вкъщи. — Без да чака отговори, той се наведе, взе Ема на ръце и я понесе към къщата. Тя бе изненадващо лека.

— Благодаря ти, че ме спаси — прошепна старицата.

— Няма проблем.

— Видях, че колата те удари.

— Само едно леко блъсване.

— Бронята се огъна и фаровете бяха счупени — каза му тя.

— Вече не правят колите както някога.

Тя се засмя дрезгаво.

Алекс я занесе право в спалнята й. След като я остави на леглото, събу чехлите й и я зави с кувертюрата.

— Търсех Том — каза Ема и се пресегна да го погали по бузата.

Алекс се наведе и я целуна по челото.

— Той е тук.

— Знам.

Зоуи влезе в стаята и се втурна към баба си, задаваше й разтревожени въпроси, убеждаваше я да пийне вода. Когато Алекс излезе, той чу Ема да произнася малко сопнато:

— Остави ме да спя, Зоуи. Аз също те обичам. Остави ме да си почина.

* * *

Когато Зоуи изгаси лампите и излезе от спалнята на баба си, Том отиде и легна тихо до Ема.

— Търсих те — прошепна тя след малко. — Не можех да те намеря.

— Вече никога няма да те оставя — каза й Том. Не знаеше дали тя може да го чуе, но я усещаше, че се отпуска и се унася в сън.

Тъжен шепот:

— Не си спомням нищо.

— Не е нужно — отвърна Том и й се усмихна в тъмнината. — Аз събрах всичките ти спомени тази вечер. Ще ги пазя вместо теб… те те чакат вътре в мен като пулс. И ще ти ги дам, когато настъпи правилният момент.

— Скоро — прошепна тя, обръщайки се към него с въздишка на облекчение.

— Да, скъпа… много скоро.

* * *

Зоуи направи знак на Алекс да я последва. Тя го заведе в стаята си, гърлото й беше стегнато, очите й бяха плувнали в сълзи.

Той я погледна загрижено.

— Какво има?

— Толкова се изплаших — каза тя с разплакал глас и попи очите си с ръкава на халата си.

— Знам. Съжалявам, че блъснах Ема така. Но тя изглежда добре сега…

— Имах предвид теб. — Тя отиде до малката баня, извади кърпа и издуха носа си. Брадичката й трепереше, когато продължи: — Видях, че онази кола те удари…

— Блъсна ме леко…

— Удари те. И те събори на земята. Тогава си помислих, че… — Тя млъкна и направи усилие да преглътне надигащите се отново сълзи. Никога нямаше да се възстанови от картината… как той лежи прострян на шосето в безсъзнание. Страхът още я държеше. Треперещата й ръка докосна рамото му, просто да се увери, че той наистина е тук, че наистина е жив.

Алекс взе двете й ръце и ги вдигна до гърдите си, където тя можеше да усети силните, равномерни удари на сърцето му.

— Зоуи. Имам да ти кажа толкова неща, че ще отнеме цяла нощ. Година. Не, цял един човешки живот.

— Колкото искаш — каза тя и подсмръкна. — Няма да ходя никъде.

Алекс обви ръце около нея и я притисна в силна, сигурна прегръдка. Толкова силна. Толкова пълна с живот. Той мълча известно време, разбирайки по някакъв начин, че тя имаше нуждата да го усети. Тя облегна глава на гърдите му, вдъхна мириса на пръст, на асфалт и на нощен въздух.

Алекс отметна настрани косата й и остави няколко леки целувки отстрани върху лицето й.

— Когато ми каза, че ме обичаш — произнесе той тихо, — се уплаших. Защото знаех, че когато го изрича жена като теб, това означава… всичко. Брак. Къща с люлка на верандата. Деца.

— Да.

Той зарови пръсти в косата й и наклони главата й назад. Погледна в очите й със спокойна увереност, която тя не би могла да интерпретира погрешно.

— И аз искам същото.

Беше й се случвало и преди да се разтреперва от нерви и страх, но сега това бе по друг начин, защото разбираше, че той наистина го мисли.

Устата му галеше нейната, изгарящ натиск, който остана там, докато коленете й омекнаха.

— Ще го направим както искаш — каза той. — По-скоро или по-нататък.

— Не искам да чакам. — Ръцете й се вдигнаха по силния му мускулест гръб. — Не искам повече да прекарвам и една нощ без теб. Искам да се съберем веднага, да се сгодим, да определим дата за сватба и… — Тя спря и го погледна разтревожено: — Това прекалено бързо ли е?

Алекс се засмя тихо.

— Мога да се справя — увери я той и я занесе в леглото.

* * *

Алекс се събуди на разсъмване. Остана да лежи неподвижно, наслаждавайки се на чувството да се събужда в леглото на Зоуи с глава, наполовина заровена, в ухаещата на лавандула възглавница. Ръката му се плъзна по белите чаршафи и я потърси, но срещна само празно пространство.

— Зоуи е в кухнята — чу той Том да произнася.

Отваряйки очи, Алекс примига, виждайки, че Том не е сам. До него стоеше стройна млада жена, ръцете им бяха сплетени. Русата й коса беше сресана на страничен път. Тя имаше хубаво, леко ъгловато лице, очите й бяха ясни и умни.

Алекс седна бавно, придърпал завивката до кръста си.

— Добро утро — поздрави той объркано.

Тя го изгледа с позната палава усмивка. Беше повече от смайващо да види Емината усмивка в тази драстично по-млада версия на нея самата.

— Добро утро, Алекс.

Смаяният му поглед се плъзна по двамата.

Въздухът искреше от щастие, емоциите се превръщаха в светлина. Том беше изгубил вечният намек за самота, тъмните му очи грееха от жива радост.

— Значи всичко е наред — произнесе Алекс, като ги изгледа въпросително.

— Прекрасно е — кимна Ема. — Всичко е така, както трябва да бъде.

Погледът на Том се спря върху Ема, преди той да се обърне към Алекс:

— Дойдохме да се сбогуваме — съобщи той. — Трябва да ходим на друго място.

— Така ли? — Алекс внезапно осъзна, че призракът най-после го напуска. И двамата бяха свободни. Това, което Алекс никога не беше очаквал, е, че ще се почувства толкова безнадеждно пред тази перспектива. — Никога не съм бил толкова доволен, че ще се отърва от някого.

Том се усмихна.

— И ти ще ми липсваш.

Имаше неща, които Алекс изпитваше нужда да каже… Никога няма да те забравя — теб и твоето противно пеене, и досадните ти коментари, и това как спаси живота ми. Ти стана приятелят, от който не бях подозирал, че се нуждая. Ти ме накара да осъзная, че най-лошото нещо не е да умреш, а да умреш без дори да си обичал някого. Само че явно нямаше нито време, нито възможност да говорят. А от погледа на Том разбра, че той е разбрал всичко това, дори повече.

— Ще те видя ли отново? — попита просто Алекс.

— Да — отвърна Том, — но след известно време. Ти и Зоуи имате дълъг живот пред себе си. И голямо семейство, което да създадете… две момчета и едно момиче. А едното от тях ще порасне и ще стане…

Ема побърза да го прекъсне.

— Алекс, престори се, че не си чул нищо от това. — След това се обърна към Том укорително: — Все същият пакостник. Знаеш, че не биваше да му казваш нищо.

— Твоята работа е да ме възпираш — каза й Том.

— Не съм сигурна, че някой може да успее — сопна му се тя. — Ти си тежък случай.

Том наклони глава към нейната и челата им се докоснаха.

— Не и за теб — прошепна той.

Двамата помълчаха малко, радостта от това, че са заедно, беше осезаема.

— Да тръгваме — прошепна Том. — Имаме да наваксваме доста време.

— Около шейсет и седем години — усмихна се тя.

— Да започваме тогава. — И като плъзна ръка по рамото на Ема, той я поведе към вратата. Те спряха на прага, обърнаха се и погледнаха към Алекс.

Той ги виждаше размазано. Трябваше да прочисти гърлото си, преди да може да заговори:

— Благодаря. За всичко.

Възрастният мъж се усмихна разбиращо.

— Двамата с теб сме грешили, Алекс: любовта е вечна. Всъщност… това е единственото вечно нещо.

— Грижи се за Зоуи — напомни му тихо Ема.

— Ще я направя щастлива — произнесе с пресипнал глас Алекс. — Кълна се!

— Знам, че ще е така. — Тя продължи да го гледа с обич още известно време. — Упражнявай фокстрота — каза тя накрая и му смигна.

В следващия миг вече ти нямаше.

Алекс намъкна дънките си и отиде бос в кухнята, където вече се вареше кафе. Но Зоуи я нямаше.

Виждайки, че вратата към спалнята на Ема е открехната, той осъзна, че тя е отишла да провери баба си. Намери я да седи на ръба на леглото с наведена глава. Макар че не можеше да види лицето й, нямаше как да не забележи сълзите, които падаха в скута й.

— Алекс… — започна тя със задавен глас. — Баба…

— Знам, скъпа. — Той протегна ръце и тя отиде в прегръдката му. Тогава я притисна към себе си, като шепнеше в косата й, че я обича, че винаги ще бъде с нея. Тя зарови лице в него, хлипайки, и остана така, докато хлиповете й се успокоиха и сълзите най-после спряха.

След това Алекс я изведе от спалнята и затвори вратата.

— Тя сега е щастлива — каза той. — Поиска от мен да ти го кажа.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна той твърдо. — Тя е с Том.

Зоуи се замисли над думите му.

— Аз не знам нищо за Том. — Тя избърса последната влага от бузата си. — Не знам дали ми харесва идеята, че е заминала с мъж, когото не познавам.

Алекс й се усмихна.

— Мога да ти кажа някои неща за него…