Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (13)

Тринадесета глава

Когато договорите бяха подписани и графикът за периодични плащания съгласуван, трябваше да се вземат бързо цял куп решения. Зоуи веднага одобри цвета на кремавите шкафове за килера и кленовия за плота на кухненския остров. Но предстоеше тепърва да избере копчета, дръжки, закрепващи елементи за водопроводната инсталация, както и плочки, килим, уреди и осветление.

— Ето тук помага да имаш ограничен бюджет — каза й Алекс. — Някои от решенията ще се вземат сами, когато видиш цените. — Те се разбраха да се придържат към крайградския стил на къщата, доколкото е възможно, с обикновена дървена облицовка, богато дърво и пастелни тонове, с ярки цветни акценти тук-там.

Джъстин не прояви интерес към цветовата палитра, нито към разглеждането на мостри, което означаваше, че Зоуи щеше да избере декорациите и довършителните работи.

— Освен това — бе казала Джъстин, — ти си тази, която ще живее тук, така че ти решаваш как да изглежда.

— Ами ако накрая не ти хареса?

— Харесвам всичко — каза Джъстин весело. — Давай.

Това се понрави на Зоуи, която обичаше да ходи в магазините за строителни материали и да разглежда каталозите за железарски и кухненски изделия. Освен това копнееше да прекара повече време с Алекс. Колкото и неща да научаваше за него, той продължаваше да си остава очарователен непознат. Не беше чак толкова обаятелен, колкото брат си Сам, нито пък се опитваше да бъде. Имаше нещо недостижимо в него, някаква непримирима отдалеченост. Но това по някакъв начин го правеше само по-секси.

Макар Зоуи да не се съмняваше, че Алекс пие прекалено много — той определено не се преструваше, че е обратното, — до този момент потвърждаваше репутацията си на надежден. Идваше винаги по-рано, когато се бяха разбрали да се срещнат. Обичаше графиците и списъците, и използваше повече стикери от всеки друг. Тя беше сигурна, че ги купува с купища. Той ги лепеше по стени и прозорци, прикрепящи ги към кабели, мостри за подови настилки и каталози, използваше ги за визитни картички, напомняне за срещи и списъци за пазаруване. Ако се случеше Зоуи да не знае къде се намира някое място, което бе споменал, той чертаеше малка карта и я лепваше отстрани на чантата й. Когато отидеха в магазин за уреди, отбелязваше със сините хартийки всички модели хладилници, миялни и печки с правилните размери за кухнята.

— Хабиш дървета — каза му Зоуи веднъж. — Помислял ли си някога да си водиш бележки на телефона си, или да си вземеш дигитален таблет?

— С листчетата е къде-къде по-бързо.

— А какво ще кажеш за списък върху голям лист хартия?

— Правя го понякога — отвърна той. — Върху голямо самозалепващо се листче.

Може би именно защото той беше до такава степен контролиращ, да открие някаква негова странност бе известно облекчение за Зоуи. Искаше й се да научи повече за него, да разбере неговите слабости. Да разбере дали съществува вероятност да е една от тях.

Но в защитната му броня не се забелязваха пукнатини. Алекс беше започнал да се отнася към нея с преднамерена любезност, която я караше да се пита дали сцената в кухнята на хотела не е била сън. Той задаваше на Зоуи много въпроси за нейното семейство и за баба й. Попита я дори за дядо й Гас, когото тя никога не бе виждала и не знаеше почти нищо за него, освен че е бил пилот във войната, а след това е работил като инженер в „Боинг“. Накрая беше умрял от рак на белите дробове, преди Зоуи да се роди.

— Значи е бил пушач — заключи Алекс с леко критичен тон.

— Мисля, че тогава всички са били — отвърна Зоуи тъжно. — Упси ми каза, че докторът на дядо ми казал, че пушенето може би е било добро за неговото нервно състояние.

Алекс беше проявил особен интерес към това.

— Нервно състояние?

— Посттравматичен синдром. Тогава са го наричали „шел шок“. Мисля, че състоянието на дядо Гас е било доста тежко. Самолетът му е бил свален над бирманската джунгла отвъд японската граница. Трябвало е да се крие дни наред, сам и ранен, преди да го спасят.

След като разказа на Алекс за миналото на семейството си, Зоуи очакваше от него той да направи същото. Но когато се опита да разбере повече за него, разпитвайки го за развода му или за братята му, или дори защо е станал предприемач, той се умълча и стана резервиран. Което беше дразнещо. Единственият начин, който тя знаеше, да се справи с неговата уклончивост, беше да бъде търпелива и окуражаваща, и да се надява, че с времето той може да се отвори към нея.

Зоуи имаше вътрешен импулс да се грижи за хората. Това сигурно беше в кръвта на Хофманови, защото и у Джъстин го имаше. И двете обичаха да посрещат изморените от път и изтощени гости в хотела, доволни, че могат да им предложат тиха стая с удобно легло и добра закуска на сутринта. Макар да не можеше да оправи ничии проблеми, това беше спасение.

— Някога уморявала ли си се от това? — беше я попитала Джъстин един ден, слагайки настрана чистите чинии, докато Зоуи майстореше сладки. — Всичкото това печене и готвене, и работа?

— Не. — Зоуи разточи тестото за сладки на идеален равен лист. — Защо питаш?

— Няма причина. Просто се опитвам да разбера какво ти харесва в това. Знаеш как се чувствам по отношение на готвенето. Ако не беше микровълновата, да съм умряла много преди да дойдеш и да започнеш да работиш тук.

Зоуи се беше усмихнала.

— Питала съм се същото за твоя джогинг и каране на колело. Тренировките са най-скучното нещо на света за мен.

— Да си навън сред природата е различно всеки ден. Времето, пейзажът, сезоните… винаги се променят. Докато при печенето… Виждала съм те да правиш сладки стотици пъти. И не ми се струва да е много вълнуващо.

— Когато искам да ми е по-интересно, променям формата на сладките. — Зоуи извади формичките за сладки, оформени като цветя, калинки и пеперуди. — Обичам да правя това. Напомня ми за времето по-рано в живота ми, когато повечето ми проблеми можеха да бъдат разрешени с една сладка.

— Аз съм още на този етап в живота си. Нямам проблеми. Искам да кажа: нямам истински проблеми. И това е ключът към щастието — да знаеш колко ти е хубаво, докато още го имаш.

— Аз бих могла да бъда по-щастлива — произнесе Зоуи замислено.

— Как?

— Иска ми се да имам някой специален. Иска ми се да знам какво е наистина да си влюбен.

— Не, не искаш. Да си необвързана е най-добре. Независима си. Можеш да се впуснеш в приключение, без някой да те задържа. Можеш да отидеш, където искаш. Радвай се на свободата си, Зоуи — това е красива дума.

— Радвам й се, през повечето време. Но понякога свободата изглежда като дума, означаваща, че няма с кого да се гушнеш в петък вечер.

— Няма нужда да си влюбена, за да се гушнеш с някого.

— Не е същото, както когато се гушкаш с човек, когото не обичаш.

Джъстин се ухили.

— Като метафора ли използваме „гушкам“? Защото това ми напомня некролога за Ан Ландърс, в който се казва, че една от най-популярните й колонки била анкета дали жените биха избрали „гушкане“ или „секс“. Около три четвърти от читателките й избрали „гушкане“. — Тя направи физиономия.

— Ти щеше да избереш „секс“ — каза Зоуи, вместо да пита.

— Разбира се. Гушкането е хубаво за трийсет секунди, но след това е дразнещо.

— Физически дразнещо? Или емоционално?

— И едното, и другото. А ако се гушкаш с мъж прекалено често, това го кара да мисли, че имаш чувства и става многозначително.

— Какво лошо има да е многозначително?

— Многозначително е синоним за „сериозно“. А сериозно е обратно на забавно. Майка ми ми казваше, че животът винаги трябва да е забавен.

Въпреки че Зоуи от години не беше виждала майката на Джъстин, леля Мариголд, тя си спомни колко красива и ексцентрична беше. Мариголд беше отгледала единственото си дете като волна птица, същата, каквато беше тя самата. Понякога водеше Джъстин на фестивали със странни имена като Белтейн Баш^[1]. Приготвяше храни, за които Зоуи никога не беше чувала преди, неща като Вещерски хляб с мед и лимон, и Мармотски дневен кейк и карфиол Полумесец. След гостуването у далечни роднини Джъстин се беше върнала, разказвайки как е участвала в обикаляне в кръг под звуците на барабан и „издърпване на луната“, ритуали, провеждани в гората в полунощ.

Зоуи често се беше питала защо Мариголд никога не е идвала в хотела и защо тя и Джъстин изглеждаха толкова отчуждени. Когато беше понечила да попита, Джъстин категорично отказа да обсъжда темата.

— Повечето родители — осмели се Зоуи — казват на децата си, че животът невинаги трябва да е забавен. Сигурна ли си, че не ти е казала това?

— Сигурна съм, че каза именно това. Точно по тази причина хотелът е перфектен за мен — обичам да се срещам с нови хора, да ги опознавам повърхностно и да ги изпращам по пътя им. Непрекъснат поток кратки приятелства.

За разлика от Джъстин, Зоуи искаше постоянство в своя живот. Харесваха й стабилността на брака и общуването, и се надяваше да се ожени отново някой ден. Но следващия път щеше да избира по-внимателно. Въпреки, че разводът с Крис не беше мъчителен, не искаше да преминава през подобно нещо още веднъж.

Колкото до Алекс Нолан, той не беше мъж, който би паснал на нейните планове. Зоуи реши, че трябва да се фокусира върху създаване на приятелство с него, нищо повече. Тя се познаваше достатъчно добре, за да е сигурна, че не е човек за краткосрочни връзки. И трябваше да му повярва, когато той твърдеше, че тя не би била в състояние да се отнася към него като към любовник. „Аз трябва да имам целия контрол“, беше й казал с грапаво кадифен глас, и после: „Аз не съм мил“. Което трябваше да я накара да се отдръпне, но само бе възбудило любопитството й.

Алекс си отдъхна, когато започна физическата работа по реконструирането, започвайки с разкъртването на кухненската стена. Той и още двама души от екипа му, Гавин и Айзък, подготвиха мястото, като го покриха с найлони и свалиха закачените предмети и отдушниците. Гавин беше сертифициран дърводелец, а Айзък — в процес на получаване на сертификат за „зелено“ строителство, и двамата сериозни в работата си. Алекс можеше да им вярва, че ще се появяват навреме и ще свършат работата възможно най-отговорно. С предпазни очила и маски срещу прах тримата мъже свалиха стената до плочките на пода.

Тежката физическа работа се отразяваше добре на Алекс, помагайки му да изгори натрупаното напрежение, събрано през изминалите няколко дни със Зоуи. Тя имаше черти, които адски много го дразнеха. Беше прекалено бодра рано сутрин и все искаше да го храни. Четеше готварски книги като романи и разказваше менюто в ресторанта с удивителни подробности, изглежда очаквайки темата да му се стори толкова интересна, колкото на нея. Алекс никога не беше харесвал хора, които гледат светлата страна на живота, а Зоуи го беше превърнала във форма на изкуство. Тя не се затрудняваше да заключва врати. Вярваше на продавачите. Започна разговор с търговеца на кухненски уреди, като му каза колко много е трябвало да спестява.

Където и да отидеше Зоуи, в железарски магазин, за подови настилки или просто в някое кафене да си купят напитка, мъжете я оглеждаха. Някои от тях се опитваха да бъдат дискретни, но някои не си даваха труд да скрият възхищението си от нейната красота и щедрия й бюст, от който ченетата им увисваха. Фактът беше, че Зоуи беше истинска прелест за окото. В кафенето няколко мъже я зяпаха похотливо, докато накрая Алекс застана пред нея и им хвърли заплашителен поглед. Всички побързаха да се отдръпнат. Беше правил същото нещо и в други случаи, на други места, тихо предупреждавайки ги да се разкарат, въпреки че нямаше право. Тя не му принадлежеше. Но той продължаваше да бди над нея, независимо от всичко.

Това щеше да е работа на пълно работно време — да я брани от натрапници. Докато не се беше запознал със Зоуи, Алекс се подиграваше на идеята, че красотата може да е проблем за някого. Но за всяка жена щеше да е трудно да бъде обект на такова безмилостно внимание. Което обясняваше причината за вродената срамежливост на Зоуи — чудното беше, че тя изобщо се е осмелила да излезе навън някога.

Сега, когато работата на езерната къща беше започнала, не му се беше налагало да я вижда най-малко месец, освен случайно. Щеше да е облекчение, помисли си той. Щеше да си проясни ума.

Първото плащане трябваше да стане утре. Джъстин му беше предложила да го пусне по пощата, но Алекс заяви, че ще мине да го вземе от хотела сутринта. Трябвало да го депозира веднага в банката. Беше изхарчил собствените си пари за първоначалните материали и доставки, и заради развода нямаше много пари в брой.

След като работи до късно с Гавин и Айзък, той се прибра вкъщи. Беше толкова уморен от усилията през деня, че не си даде труд да потърси нещо за вечеря. Дори не се пресегна за бутилката алкохол, само се изкъпа и си легна.

Когато алармата се обади в шест и половина, се чувстваше отвратително. Може би се разболяваше. Устата му беше пресъхнала, главата го болеше жестоко, а усилието да вдигне четката за зъби беше като при вдигане на щанга. След един дълъг душ навлече дънки, тениска и трикотажна риза върху нея, но продължаваше да му е студено и да го тресе. Наля си една чаша вода и пи, докато позивите за повръщане не го накараха да спре.

Седнал на ръба на ваната, той се опита да потисне чувството и се запита мрачно какво му е. Накрая осъзна, че призракът стои в рамката на вратата.

— Личното пространство — напомни му Алекс. — Излез.

Призракът не се помръдна.

— Не си пил нищо снощи.

— Е?

— В абстиненция си.

Алекс го погледна учудено.

— Ръцете ти треперят, нали? — продължи призракът. — Делириум тременс.

— Ще се оправя след кафето.

— Може би трябва да глътнеш малко алкохол. За хората, които пият много, е по-добре да намаляват количеството постепенно, вместо да спрат изведнъж.

Алекс усети как го обзема ярост. Призракът преувеличаваше. Той пиеше много, да, но знаеше колко може да носи. Само пияниците получаваха делириум тременс, като бездомниците по улиците или тези, които не излизаха от кръчмите по цяла нощ. Или като баща му, който беше умрял от сърдечен удар, докато се гмуркал да се освежи в един курорт в Мексико. След цял живот злоупотреба с алкохол, коронарните артерии на Алан Нолан били толкова запушени, според лекарите, че щяло да се наложи да му поставят петорен байпас, ако бе оцелял.

— Нямам нужда да се отучвам от нищо — заяви Алекс.

Щеше да е по-лесно да го приеме, ако призракът се подиграваше, държеше се високомерно, или дори извинително. Но начинът; по който гледаше Алекс, с някаква сериозност, примесена със съжаление, бе прекалено оскърбителен за понасяне.

— Може би искаш да си вземеш почивен ден и да не излизаш — подметна призракът. — Защото няма да свършиш много работа.

Взирайки се в него, Алекс се изправи. За съжаление, движението се оказа прекомерно за възмутената му храносмилателна система и беше принуден да се наведе над тоалетната и да започне да повръща.

След дълго време на крака, той изплакна устата си и наплиска лицето си със студена вода. Погледна в огледалото и видя бледо, изпито лице и подпухнали очи. Отдръпна се ужасен, беше виждал баща си в този вид хиляди пъти, докато растеше.

Като се подпря от двете страни на мивката, той се насили да вдигне глава и да погледне в огледалото отново.

Това не беше мъжът, който той искаше да бъде. Но такъв беше станал, това бе направил от себе си.

Ако му бяха останали сълзи, щеше да се разплаче.

— Алекс — дойде тих глас откъм вратата. — Ти не се боиш от работа. Свикнал си да събаряш. И да градиш наново.

Въпреки че му беше зле, метафората не убягна на Алекс.

— Къщите не са хора.

— Всеки си има нещо, което се нуждае от поправка. — Призракът направи пауза. — В твоя случай това е черният ти дроб.

Алекс се опита да съблече ризата и тениската си, бяха се пропили с пот.

— Моля те — успя да каже той. — Ако има някаква милост в теб… не говори.

Призракът се подчини и се отдръпна.

Докато Алекс се облече отново, треперенето намаля, но студените вълни, сменяни от горещи, продължиха да го заливат. Нервите му бяха опънати. Усилието да намери работните си обувки, същите, които беше носил предишния ден, го докара до бяс. В мига, в който ги хвана с ръце, той ги запрати към стената с такава сила, че откърти от боята.

— Алекс. — Призракът възникна отново. — Държиш се откачено.

Той запрати другата обувка, която мина през корема на призрака, и остави още една вдлъбнатина в стената.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита призракът.

Игнорирайки го, Алекс взе обувките си и ги обу. Опита се да мисли въпреки яростното туптене в главата си. Трябваше да вземе чека от Джъстин и да го занесе в банката.

— Недей да ходиш в „При художниците“ — чу той призракът да казва настоятелно. — Моля те. Не си във форма. Не искаш някой да те види такъв.

— Под „някой“ имаш предвид Зоуи — изсумтя Алекс.

— Да. Ще я разстроиш.

Алекс изскърца със зъби.

— Пет пари не давам. — И като взе ключовете за колата си, чантата и плътните слънчеви очила, той отиде при пикапа си и го изкара от гаража. Още щом излезе на главния път, слънчевата светлина сякаш проряза скалпа му с прецизността на хирургически инструмент. Той изпъшка, дръпна една осмоетажна псувня, и се огледа за място, където да отбие в случай, че започне да повръща.

— Шофираш като че ли си във видеоигра — обади се призракът.

— Какво те е грижа? — сопна му се Алекс.

— Грижа ме е, защото не искам да убиеш някого. Включително себе си.

До момента, в който пристигнаха в „При художниците“, Алекс се беше изпотил в другата тениска и трепереше като обхванат от температурна треска.

— За бога — каза призракът, — не минавай през главния вход. Ще изплашиш гостите.

Колкото и да му се искаше да не се подчини, Алекс знаеше, че призракът има право. Навъсен и изтощен от усилието да шофира, той заобиколи хотела отзад и паркира близо до входа на кухнята. Отвън се носеше миризма на готвено, която причини спазми на гадене в гърлото му. Когато слънчевите очила се плъзнаха по избилата наново пот върху носа му, Алекс ги свали и ги хвърли върху чакъла с тлъста ругатня.

— Контролирай се — чу той предупредителния глас на призрака.

— Гледай си работата.

Входът на кухнята беше затворен с плъзгаща се врата. През тънката мрежа Алекс видя, че Зоуи е сама вътре и приготвя закуска. На печката къкреха тенджери, а във фурната се печеше нещо. Миризмата на загоряло масло и сирене едва не го накара да повърне.

Той почука на касата на вратата и Зоуи вдигна очи от дъската за рязане, отрупана с изчистени ягоди. Тя беше в къса розова пола, ниски сандали и бяло набрано горнище, с вързана на кръста престилка. Краката й бяха загорели и лъскави, мускулите на прасците приятно оформени. Русите кичури бяха вдигнати високо на главата й, но няколко се бяха измъкнали и подскачаха около страните й.

— Добро утро — поздрави тя с усмивка. — Влизай. Как си?

Алекс избегна погледа й, когато влезе.

— Бил съм и по-добре.

— Искаш ли…

— Тук съм за чека — каза той кратко.

— Хубаво. — Въпреки че не за първи път се държеше рязко с нея, Зоуи го изгледа въпросително.

— Първото плащане по договора — каза Алекс.

— Да, помня. Джъстин се занимава с канцеларската работа, така че тя ще ти го напише. Не знам от коя сметка…

— Добре. Къде е тя?

— Току-що излезе. Ще се върне след пет-десет минути. Голямата кафемашина е развалена, така че ще купи кафе от близкия магазин. — В този миг иззвъня някакъв таймер и Зоуи отиде да извади печивото от фурната. — Ако искаш да я почакаш — каза тя през рамо, — ще ти налея кафе и ще…

— Не искам да чакам. — Трябваше му чека. Трябваше да си тръгне. Топлината и светлината на кухнята го убиваха, и въпреки това се наложи да стисне зъби, за да не им позволи да тракат. — Тя знаеше, че днес трябва да напише чека. Изпратих й съобщение.

Зоуи сложи касеролата на една решетка. Усмивката й беше изчезнала, а гласът й беше по-мек от обикновено, когато отговори:

— Сигурно не е предполагала, че ще минеш толкова рано.

— Кога, по дяволите, се очаква да мина? Ще работя на обекта през целия ден. — Гневът нахлуваше в него на все по-силни и по-силни вълни, и той беше безпомощен да направи каквото и да било.

— Какво ще кажеш да ти го донеса след закуска? Ще дойда с колата до къщата и…

— Не искам да ме прекъсват по време на работа.

— Джъстин ще се прибере скоро. — Зоуи отиде да налее кафе в бяла порцеланова чаша. — Ти… не изглеждаш добре.

— Спах лошо. — Алекс се приближи до плота и дръпна ролката кухненска хартия. Тя се завъртя и той изруга, когато рулото изскочи от поставката.

— Няма нищо. — Зоуи отиде веднага при него. — Ще я оправя. Седни.

— Не искам да сядам. — Той си откъсна хартия и попи потното си лице, докато Зоуи мълчаливо пренавиваше дългия бял цилиндър. Въпреки че се опитваше да държи устата си затворена, думите се изтърколиха на накъсани срички, сякаш бяха прерязани от острие. Той беше изплашен и ядосан, искаше да хвърли нещо, да ритне. — Така ли въртите вие двете бизнес? Разбирате се за нещо, а след това не се сещате? Ще трябва да пренапишем графика за плащане. Моето време може да не е важно за вас, но аз трябва да разчитам, че нещата ще бъдат свършени, когато се предполага, че трябва да са свършени. Отивам да работя. Хората ми сигурно вече са там.

— Съжалявам. — Зоуи сложи чашата с кафе до него. — Твоето време е важно за мен. Следващия път първото, което ще направя сутринта, ще е да се уверя, че чекът те чака.

Алекс се дразнеше на начина, по който говореше с него, сякаш се присмиваше на някой луд, или утешаваше лаещо куче. Но това все пак проработи. Гневът му толкова внезапно се оттегли, че усети замайване. И едва се държеше на крака от умора. Исусе. Наистина ставаше нещо лошо с него.

— Ще дойда утре — успя да каже той.

— Добре. — Зоуи побутна чашата към него.

Алекс погледна кафето. Тя му сложи сметана.

Той винаги пиеше кафето си чисто. Но се хвана, че се пресята към чашата, вземайки я с две ръце. За негово смайване, чашата се разтресе силно и течността се разплиска.

Зоуи го гледаше втренчено. Искаше му се да я изругае, да се извърне, но погледът й държеше неговия и не му позволяваше да го отмести. Тези кръгли сини очи виждаха толкова много, неща, които беше крил години наред. Тя не можеше да не забележи колко близо е той до срива. Но изражението й не беше осъдително. В него имаше само нежност. И съчувствие.

Внезапно изпита порив да падне на колене и да отпусне глава на гърдите й уморено. Но някак си успя да се задържи, олюлявайки се на вдървените си крака.

Зоуи внимателно сложи ръце върху неговите, така че двамата да държат чашата. Макар нейните ръце да бяха на половината на неговите, хватката й беше изненадващо силна и намали треперенето.

— Хайде — прошепна тя.

Чашата се вдигна към устата му. Ръцете й държаха неговите здраво. Той отпи една глътка. Течността беше гореща и гладка, успокои раздразненото му гърло, прогонвайки студа от тялото му. Беше леко сладка, сметаната омекотяваше горчивината, и беше толкова неочаквано приятна, че преди да осъзнае, погълна бързо останалото. Вените му се изпълниха с благодарност, която граничеше с обожание.

Ръцете на Зоуи пуснаха неговите.

— Още?

Той кимна и потвърди дрезгаво.

Тя наля още една чаша, разбърка сметана и захар в нея, докато светлината нахлуваше през покрития с кепенци прозорец и украсяваше косата й с ярки панделки. Мина му през ума, че тя приготвяше закуска за отседналите в хотела гости. На печката още се готвеха разни неща, както и във фурната. А той не само бе прекъснал работата й, беше останал тук и й беше опявал за собствения си график, сякаш той беше по-важен от нейния.

— Заета си — промърмори той в прелюдия към извинението. — Не трябваше да…

— Всичко е наред. — Гласът й беше благ. Тя сложи чашата с кафе на масата и си придърпа един стол. Явно се канеше да седне заради него и да го изчака.

Алекс се огледа предпазливо в кухнята, питайки се какво ли би казал призракът, но слава богу, той не се виждаше никъде. Алекс отиде до масата и седна. Изпи кафето си бавно, установи, че е в състояние да го направи сам, ако внимава.

Зоуи работеше на плота. Потракването на прибори, звуците на тенджери и чинии, владени от пъргави ръце, беше странно успокояващо. Той можеше да седи тук и никой нямаше да го закача. Затвори очи и бавно потъна в чувството за временно спокойствие. Или убежище.

— Още едно? — чу я да пита.

Той кимна.

— Първо опитай от това. — Тя сложи чиния с храна пред него. Когато се наведе по-близо, той можа да усети аромата на кожата й, свеж и сладък, сякаш беше напоена с подсладен чай.

— Не мисля, че мога…

— Само опитай. — Тя сложи прибори на масата и се върна до печката.

Вилицата беше тежка, като направена от олово. Алекс погледна чинията. Хубава порция от нещо с хляб, отгоре леко пухкаво, изпечено до златисто.

— Какво е това?

— Закуска на слоеве.

Когато Алекс отхапа предпазливо, откри, че всичко това е пропито с нежен яйчен крем. Приличаше донякъде на киш, но безкрайно по-фин, текстурата беше перфектна за предаване на лекия намек на зрял домат и меко сирене. Вкусът на босилек проникваше през сиренето, удряйки езика му с чиста, пикантна нотка.

— Харесва ли ти? — чу той Зоуи да пита. Дори не можа да отговори. Гладът го нападна и той се отдаде напълно на акта на хранене.

Зоуи донесе чаша студена вода. Когато чинията беше ометена, Алекс остави вилицата си, изпи водата и мълчаливо прецени физическото си състояние. Промяната беше чудодейна. Главоболието му бе отшумяло, а треморът — изчезнал. Той беше заситен с вкус и топлина… сякаш беше пиян от храна.

— Какво беше това? — попита я с далечен глас, като че говореше насън.

Зоуи доля чашата му с кафе и опря хълбоците си в масата, като го гледаше. Страните й изглеждаха сатенени от топлината в кухнята.

— Френски хляб, който меся сама. Биодомати, които купувам от местния селски пазар. Сиренето е правено на Лопес Айлънд, а яйцата са пресни, от тази сутрин. Босилека вземам от градината с подправки зад кухнята. Искаш ли да ти сложа още?

Алекс можеше да изяде цял тиган от това. Но той поклати глава, реши, че е по-добре да не насилва късмета си.

— Трябва да оставя и за твоите гости.

— Има повече от достатъчно.

— Достатъчно ми е. — След като отпи една глътка от кафето, той я погледна настоятелно. — Не бих помислил… — Той прекъсна, неспособен да опише това, което току-що му се беше случило.

Зоуи изглежда разбра. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните й.

— Понякога — каза тя, — храната, която съм сготвила… оказва такъв ефект… върху хората.

Тилът му настръхна, но не неприятно.

— Какъв ефект?

— Не си позволявам да мисля много за това. Не искам да го съсипя. Но понякога тя сякаш кара хората… да се чувстват по-добре по някакъв… магичен начин. — Усмивката й стана тъжна. — Сигурна съм, че не вярваш в такива неща.

— Аз съм изненадващо непредубеден — каза Алекс, давайки си сметка, че призракът се разхожда в дъното на кухнята.

— Гледай ти. — Призракът прозвуча с облекчение. — Няма да се гътнеш и да умреш.

Вниманието на Зоуи беше отвлечено, когато котаракът й измяука на задната врата, пухкавата му козина се виждаше през мрежата. Веднага щом го пусна вътре, Байрън седна и я погледна, като тупаше нетърпеливо с опашка по пода.

— Бедното пухкаво чудовище — припя гальовно Зоуи, сипа нещо в една чиния и я сложи на пода.

Котаракът изяде храната лакомо, имаше вид на онези любимци, които биха изяли собствениците си.

— Не е ли забранено от санитарните власти да го пускаш тук? — попита Алекс.

— Байрън няма право да се доближава до местата за хранене или приготвяне на храна. А и прекарва в кухнята само по няколко минути дневно. През повечето време дреме на верандата или в къщата отзад. — Тя отиде да вземе чинията на Алекс. Предницата на престилката зееше, разкривайки достатъчно сочна цепка, за да замая главата му. Той премести поглед към лицето на Зоуи.

— Ставаш кисел — каза тя нежно, — когато си пил прекалено много.

— Не — каза Алекс, — ставам кисел, когато съм престанал.

Тя го погледна внимателно.

— Сериозно ли говориш?

Алекс кимна кратко. Имаше безброй причини да мълчи, но онази, която имаше най-голямо значение, беше, че не искаше да изпитва необходимост от нещо толкова много. Беше свалил гарда с осъзнаването колко зависим е станал от алкохола. Било е лесно да се самозалъгва, мислейки, че това не е проблем, защото не е чорлав и бездомен, защото никога не са го арестували. Защото работеше. Но след онова, което се беше случило тази сутрин, вече не можеше да отрича, че има проблем.

Едно беше да пиеш много. И съвсем друго да си подпухнал пияница.

Зоуи занесе чинията му до мивката.

— От това, което съм чувала — каза тя през рамо, — не е лесно човек да се откаже от навика си.

— На път съм да го разбера. — Алекс стана от масата. — Утре сутринта ще дойда за чека.

— Ела рано — каза Зоуи, без да се колебае. — Ще направя овесена каша.

Очите им се срещнаха.

— Не обичам овесена каша — информира я Алекс.

— Моята ще харесаш.

Алекс сякаш не можеше да откъсне поглед. Тя изглеждаше толкова мека, толкова лъчезарна, че той си позволи да помисли, само за миг, за начина, по който щеше да я чувства под себе си. Силата, с която го привличаше тази жена, беше смайваща. Искаше такива неща от нея, каквито не бе искал от никого другиго, неща извън секса, и никое от тях не беше възможно. Беше като да стоиш на ръба на скала и да се опитваш да не паднеш, докато вятърът те блъска отзад.

Когато Зоуи отвърна на погледа му, по лицето й беше избила ярка червенина, контрастираща с бледото злато на косата й.

— Коя е любимата ти храна? — попита тя, сякаш въпросът беше дълбоко личен.

— Нямам такава.

— Всеки има любима.

— Аз нямам.

— Трябва да има нещо… — Таймерът я прекъсна. — Седем и трийсет — каза тя. — Трябва да налея кафе за първите гости. Не си тръгвай, ще се върна веднага.

Когато Зоуи се върна, обаче, Алекс го нямаше. На стената над мивката беше залепена бележка, на която беше изписана с черно една дума:

Благодаря.

Зоуи взе бележката в ръка, прокарвайки палец по листчето. Сладка, ужасна болка изпълни гърдите й.

Понякога, помисли си тя, можеш да спасиш човек от беда. Но от някои беди човек трябва сам да се спаси.

Единственото, което можеше да направи за Алекс, беше да се надява.