Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (9)

Девета глава

Събудих се вкочанена и с подпухнали очи. Бедрата ме боляха. Прасците ме боляха. Гърбът и раменете също ме боляха. Коляното ми пулсираше. На бедрата, където са минавали ремъците на раницата ми, имах синини. Как бяха пришките ми ли, на които вчера цял ден не бях обърнала внимание? Имах чувството, че са ме залели с киселина.

Изкуцуках по чехли до лагера на Джейк, като спрях само за да си метна рошавото яке на гърба. Появих се, когато неговата малка групичка вече си приготвяше закуска, а той наливаше кафе на всички, прецеждайки го през цедка.

Когато приближих, той вдигна глава и аз усетих някакво странно прерязване в гърдите, когато очите ни се срещнаха. Не знам дали и той не почувства същото, но със сигурност побърза да отмести поглед и не вдигна глава, докато не бе приключил с разливането на кафето. Не бързаше и аз нямах никакъв друг избор, освен да забележа наченките на брада по лицето и врата му. Никакви самобръсначки. Всички мъже щяха да завършат този преход с бради, както ни беше предупредил Бекет. Аз винаги съм си падала по леко наболите бради. Както и по малко по-обилните. Така мъжете изглеждаха някак си по-естествени. А конкретно Джейк изглеждаше по-стар и по-зрял — доста повече като мъж, по когото бих си паднала.

Сведох глава, за да прогоня с масаж тази мисъл от мозъка си.

И тогава той ми заговори:

— Височинно главоболие, а?

— Всъщност да — отговорих, когато си дадох сметка, че наистина имам леко главоболие.

Той кимна и пристъпи към мен, с деловото изражение на специалист от спешна помощ.

— За днес допълнителни количества вода — отсече. — Ако положението се влоши, можеш да вземеш тиленол.

— Окей.

И направи опит да се обърне, сякаш бяхме приключили.

— Ъхъм — побързах да го спра. — Би ли ми помогнал и с превръзката ми?

Всички от палатковата му група ни погледнаха, а той ги погледна извинително, а после пак се обърна към мен:

— Извинявай, но какво ти беше името?

Изгледах го на кръв, но отговорих:

— Хелън.

— Елън ли?

Издух вбесено ноздри и повторих:

— Хелън! С „Х“!

— Ясно — кимна той. — Извинявай. Е, значи само ме изчакай да си взема аптечката, Хелън с Х. Между другото, аз съм Джейк. Кафе? — и ми подаде чайника, като че ли очакваше да започна да лоча директно от него.

— Не, благодаря — искаше ми се и аз да повторя погрешно името му, но не се сещах за никакво друго име, което да звучи като Джейк. Кейк? Брейк! Глупости. Сложих ръце в джобовете на якето си и изрекох: — Благодаря ти за помощта, Джейк.

Той ме отведе до един паднал дънер и ме настани да седна.

Това беше едно от първите неща, които бях забелязала за гората — обилно нападалите дънери. Всички дървета, разбира се, минаваха през един и същи житейски цикъл — израстване, живот, умиране и падане, но в града никога не можеш да видиш нещо подобно. Мъртвите дървета там биваха бързо изрязвани и премахвани, точно за да не паднат. А тук все още изправените мъртви дървета биваха наричани „създатели на вдовици“.

— Не разполагайте лагерите си в близост до създател на вдовици! — ни беше предупредил още снощи Бекет. — Един по-силен порив на вятъра и ще се озовете под него!

И изобщо не преувеличаваше — доказателствата за това бяха навсякъде. Мъртви дънери се виждаха почти на всяка крачка и най-вече върху нашите пътеки. В началото ми доставяше огромно удоволствие да стъпвам върху тях — правех си труда да се покатеря, за да мога после да имам краткотрайното удоволствие да сляза от нещо. Стъпването върху мъртвите дънери беше любимата ми част от катеренето през първия ден. Докато при една от почивките Бекет не се провикна:

— Хора, сигурно никой от вас не е видял какво прави Елън, защото тя винаги върви най-отзад — и ме бе посочил, за да могат всички да бъдат сигурни за кого говори, — но тя стъпва върху дънерите, паднали през пътеката!

— Казвам се Хелън — поправих го аз. — С „Х“!

Но него това не го интересуваше.

— Кой иска да й каже защо не трябва да го прави?

— Някои от тях са вече изгнили — провикна се Джейк и очите му се впиха в моите. — Няма да могат да те издържат и кракът ти ще пропадне в тях!

— Точно така — бе отвърнал Бекет. — Което означава счупен крак и спешна евакуация!

— Съжалявам — промърморих аз.

— Никога повече няма да го правиш, нали? — извика Бекет и ме посочи назидателно.

— Добре, няма — отговорих и се нацупих като малко дете, запазвайки за себе си истинските си мисли — че точно това беше една от онези подробности, които трябваше да знам, преди да потеглим сред дивата пустош.

Затова тази сутрин, когато Джейк ми посочи мъртвия дънер, аз се поколебах.

Усетил какво мисля, той каза:

— Можеш да седнеш върху него. Площта на задните ти части е много по-голяма, отколкото площта на ходилото ти.

— Много благодаря — смръщих се аз.

— Затова при тях тежестта се разпределя много по-равномерно — продължи делово той. — Освен това в момента не носиш раницата си, така че тежестта ти е далеч по-малка.

Седнах. И не пропаднах.

— Освен това човек не може да счупи задника си! — допълни Джейк.

— О, само гледай! — промърморих.

Той се обърна към медицинския си набор и така и не разбрах дали едва сдържа усмивката си, или само ми се е сторило.

После свали стария бинт от коляното ми и огледа раната. Беше дълга около два сантиметра и беше толкова тъмна, че почти черна. Кожата около нея вече също изглеждаше разранена.

— Изглежда по-зле — казах.

— Не, добре е — контрира той. — Страхотна рана!

— Страхотна рана ли?

— Развива се според очакваното. Не виждам никакви признаци за инфекция. Добра работа.

— Но нали ти беше онзи, който ме превърза?!

— Говорех на себе си.

— Трябва да ти призная и още нещо — казах тогава. — Може би имам няколко пришки.

— Истински пришки ли? — изненада се той.

Кимнах.

— Невъзможно! — възкликна той. — Видях те как си водеше бележки, докато Бекет изнасяше лекцията си за пришките в автобуса!

Кимнах. Знаех как би трябвало да се отнасяме към пришките. Свих рамене.

— Окей — промърмори Джейк. — Покажи ми!

Събух се и му показах общо четири зачервени, окървавени, много раздразнени пришки — по две на всеки крак.

Джейк чак подсвирна.

Вдигна глава и със страховито сериозно изражение попита:

— Защо не ми каза още вчера?

— Не исках пак да спирам групата.

— А през някоя от почивките?

Пак само свих рамене.

— Знам, че сме непознати, но все пак трябва да ми позволиш да ти помагам! — изтъкна той.

Отговорих с импровизирано козируване и зачаках, докато той започна да обработва пришките ми по същия внимателен начин, по който беше обработвал раната на коляното ми. Само дето този път вдигна и двата ми крака и ги постави върху бедрата си, използвайки ги като работна повърхност.

И едва в този момент забелязах, че е с тениска с къс ръкав.

— Не ти ли е студено? — попитах. Температурата беше не повече от десет градуса. Защо не си беше облякъл яке?

— Студено ми е — отговори той, докато наливаше кислородна вода върху пришките ми.

— Тогава защо си без яке?

— Защото ти се появи, преди да успея да се облека.

— Значи аз съм виновна, така ли?

— Не. Аз просто… — замълча, докато разопаковаше пакет кожи. — Просто не исках да те карам да чакаш.

— Върви и се облечи! — извиках строго.

— Почти приключих.

— Но ти си настръхнал! В най-буквалния смисъл на думата! — и когато се загледах в него за потвърждение, забелязах, че под мишницата му има дълга червена рана от одраскване и синина.

— Какво се е случило с ръката ти? — попитах, но още докато изричах тези думи, се сетих. — Това е от вчера!

— Добре съм — отговори той, като все така обработваше пришките ми. Не вдигна глава.

— Знаех си! Знаех си, че те е заболяло, когато падна от онова дърво!

— Не паднах. Просто слязох бързо.

— Толкова бързо, че падна!

Той прехапа за миг долната си устна и смотолеви:

— Добре де, паднах.

— Може ли да погледна ръката ти?

— Не.

— Но може би имаш нужда от…

— От какво? Обикновено охлузване!

Беше приключил с превръзките. Свалих крака от бедрата му и отново нахлузих чехлите си.

— Значи ти можеш да ме правиш на нищо за няколко пришки, а аз не мога да ти кажа нищо, когато паднеш от дърво, така ли?

— Долу-горе.

— Заради тъмнината ли беше? — попитах.

— Какво? Не, разбира се!

— Имам предвид кокошата ти слепота. Точно затова се притесних, когато тръгна да се катериш по онова дърво. Че може да пропуснеш някой клон или нещо подобно. Това ли стана наистина? Пропусна клон?

Внезапно той се загледа право в устата ми, докато говорех. После се приведе към мен и прошепна:

— Просто се плъзнах. Това е — погледна ме право в очите и добави: — Моля те, не споменавай за слепотата ми на никого, става ли?

— Става — кимнах. — Но защо?

— Защото сме непознати — изтъкна той. — Значи ти няма как да знаеш подобно нещо.

— Имаш право — кимнах.

— А също така и защото точно по тази причина не можах да си взема изпита за спешна помощ.

— Какво?

Той само сви рамене.

— Но как така си тук, щом не си взел изпита?

— Имам приятел в медицинското училище, който фалшифицира резултатите от прегледа ми.

— Но защо? — възкликнах изумено.

Той пак сви рамене и изрече:

— За да мога да дойда на този преход.

— Но това е много опасно за теб!

— Пресичането на улицата също е опасно. Плуването също е опасно. Дори яденето на хамбургери е опасно.

— Не е същото!

Той сниши още повече глас и изрече:

— Нощем не се катерим! Ще се справя!

За нищо на света не бих си признала за пробождането в гърдите, което породи тревогата ми за него. Но то беше факт. Може и сега да бяхме непознати. Може и той да беше съсипал този курс за мен по десет различни начина. Но независимо дали ми харесваше или не, беше ясно едно — че от всички в тази група най-много харесвах него.

Поклатих глава и прошепнах:

— Но какво си мислеше, за бога?!

Той сведе глава и промърмори:

— Просто имах нужда да дойда тук и да завърша този курс.

Как се спори с подобен довод?

* * *

При всяко спиране на групата Джейк ме караше да си събувам обувките, за да проверява превръзките на пришките ми. Когато Бекет зърна състоянието на краката ми, възкликна:

— Ти майтап ли си правиш с мен? Не си ли слушала, докато говорех за пришките?

— Не само слушаше, но и си водеше бележки! — отговори вместо мен Джейк, докато оправяше превръзките ми.

— Водила си си бележки? — провикна се Бекет, безсъмнено крайно поласкан.

Кимнах.

— Тогава как успя да се подредиш така?

Поех си дълбоко дъх и изрекох:

— Просто реших, че вчера и без това забавих достатъчно групата.

— Е, това определено е вярно — кимна Бекет. Загледа се в Джейк, докато превързваше краката ми, след което се провикна към останалите, за да ме даде за пример. Отново. — Слушайте, хора! Ето какво става, когато пренебрегнете инструкциите ми! Елън се е сдобила с четири пришки — гадни копелета, между другото — само след един ден катерене!

— Всъщност се казвам Хелън — поправих го за кой ли път аз. — С „Х“!

Бекет ме изгледа с присвити очи, като че ли се опитвах да го преметна.

— Хелън ли?

— С „Х“! — провикна се някъде отстрани Хю.

Кимнах.

— Окей — продължи Бекет. — Значи не бъдете Хелън! Ако усетите някъде да започва парене — както ви обясних в подробности вчера в автобуса, — погрижете се за него! Веднага!

Сега, като се върна назад в спомените си, осъзнавам, че тъкмо това беше моментът, който ме превърна в постоянния антиобразец на Бекет, въпреки че това можеше да започне и по-рано. От този момент нататък аз се превърнах в ходещото му доказателство как не трябва да правим нещата. Така през следващата седмица той сочеше походката ми по време на катерене, позицията на раницата върху бедрата ми, количеството вода, което пиех по време на почивките, връзването на възли, готвенето ми, настроението ми, чувството ми за хумор и знанията ми за основни неща в света на природата. Всички до едно бяха погрешни и неправилни. Започнах да сънувам кошмари, започващи с фразата „Окей, хора, съберете се“ и завършващи с „Не бъдете Хелън!“. Най-сетне беше запомнил името ми, но го използваше с превратна цел.

Веднъж, след особено унизителен урок, в който отново послужих за назидание, аз се приближих до Бекет и казах:

— Честно да ти кажа, справям се много по-добре, когато хората изтъкват нещата, които върша правилно.

— Направи нещо правилно и веднага ще го посоча! — отвърна той.

* * *

Най-хубавото нещо през тази първа седмица от планинския преход беше Уинди. След онзи наш разговор за Пикъл през първата ни нощ в лагера тя започна да се върти около мен по-често. Дори започна да изостава, за да катери заедно с мен, което беше истинска саможертва, защото тя със сигурност можеше да накара всички в групата да й дишат прахта. Беше невероятна алпинистка!

Когато за първи път вдигнах очи и установих, че тя се намира в колоната точно пред мен, не можах да повярвам на очите си.

— Защо си толкова назад? — попитах. — Трябва да бъдеш най-отпред!

— При Мейсън и кликата му ли? — отвърна тя. — Не, благодаря.

По принцип бях склонна да не харесам Уинди, защото тя беше толкова перфектна, а отдавна съм установила, че в перфектните хора винаги има нещо изтощително. Беше висока и елегантна, без грам целулит, с онова съвършено момчешко тяло с цици, към което момичетата обикновено се стремят. Никога не демонстрираше нито гняв, нито страх. Приемаше всичко такова, каквото й се сервираше — както вероятно щях да действам и аз, ако бях толкова красива, толкова стегната и толкова мила. Косата й беше в класически стил — с цвят на лен и толкова дълга, че можеше да я върже на възел, в най-буквалния смисъл на думата. С течение на времето моята собствена коса ставаше все по-накъдрена и все по-оплетена. Но косата на Уинди си стоеше все така шикозна, прибирана в кокче на тила, което тя правеше бързо и умело, и като че ли ставаше все по-красива и по-красива, докато косите на всички останали в групата постепенно се превръщаха в метли.

Тя беше единственият човек в цялата група, който непрекъснато се държеше мило с мен, затова, когато дори изостана в колоната, за да бъде близо до мен, аз се изпълних с такава благодарност, че изведнъж превключих на свенливостта, която ме обземаше винаги пред нови познати. И млъкнах. Вървяхме така доста дълго време, докато не си дадох сметка, че ако продължа да мълча, на нея ще й писне и ще се върне отпред. Тогава си припомних съвета на баба ми Джиджи за сближаване с нови познати — задавай им въпроси за живота им.

— За какво по-точно? — бях попитала веднъж.

Баба беше свила рамене и беше отговорила:

— Например откъде са, как обичат да се забавляват, за хобитата им, любими книги, любими актьори, домашни любимци. Въобще за всичко.

— Няма ли да се възприеме като твърде нахално?

Баба беше поклатила глава.

— Любимата тема за разговор на всеки човек е самият той. Това е единствената тема, по която може да бъде наречен истински експерт.

Това беше страхотен съвет, който винаги сработваше. Стига да се сетех да го приложа. В повечето случаи, за съжаление, забравях. Притеснението обикновено изпиваше мозъка ми. Но този път стана чудо — спомних си навреме.

— Хей — провикнах се към нея аз, — разкажи ми какво е да бъдеш психолог на домашни любимци!

— Бъдещ психолог! — изтъкна тя.

— Чак диплома ли е необходима?

— Ако искаш да бъдеш истински добър в тази работа, да, имаш нужда от диплома.

— А ти искаш ли да бъдеш истински добра?

— Разбира се — отговори тя. — Искам да бъда истински добра във всичко.

Докато крачех зад нея и наблюдавах как мускулите на прасците й се свиват и отпускат, стигнах до извода, че това трябва да е идеалната форма за прасци у човека — както и за крака като цяло. Прииска ми се да й кажа колко се възхищавам на краката й. В крайна сметка, ако някой ми се възхищаваше, аз бих искала да знам. Но не можех да измисля как да го формулирам. Какво да кажа? „Жестоки крака между другото“ ли? Това може и да я зарадва, но като нищо може и да я подплаши.

— Разкажи ми повече за това твое лятно четиво! — подвикнах отзад.

— То е за курса ми по позитивно мислене.

— Какво означава това?

— Това е науката за щастието.

— И това ли преподават в колежа?

— Разбира се — отговори тя. — Психологията по принцип се фокусира върху проблемите на човека. Нали се сещаш? Неврози, патологии, смущения. Идеята е да се анализират прецаканите части от човешкия живот, за да бъдат излекувани.

— Това ми е ясно — кимнах.

— Но има и една нова теория, която се фиксира върху онова, което хората правят правилно. Опитва се да опише как щастливите, уравновесени и удовлетворени хора правят нещата в живота.

— За това ли се разказва в твоя учебник?

Тя кимна и поясни:

— Въпросът обаче е, какво именно правят правилно?

— И какво правят правилно? — подканих я аз, внезапно заинтригувана.

— Много неща. Точно затова на темата й е необходим цял учебник.

— Добре де, например?

— Ами например щастливите хора са много по-склонни да запомнят радостните моменти, отколкото нещастните. Ако вземем двама души, които са преживели през изминалия ден 50% лоши и 50% хубави неща, нещастният човек от двамата ще помни до вечерта предимно лошите неща.

— Нещо подобно на чашата ли? Която е наполовина пълна или наполовина празна?

— Подобно, но не същото. Не става въпрос само до подхода към живота. Свързано е и с паметта. Ако в края на деня попиташ един нещастен човек какво му се е случило, той ще ти разкаже само лошите неща. Не че подобни хора пренебрегват хубавите спомени — просто не ги задържат за дълго.

— Това да не би да е свързано с настройката на мозъка? — попитах, опитвайки се да отгатна от кой тип съм аз.

— Да, свързано е — отговори Уинди. — Но се оказва, че настройката на мозъка е нещо, което можеш да промениш. Правени са експерименти, при които хората се опитват да запомнят само добрите неща. Знаеш ли какъв е резултатът? Получава се!

Замислих се по този въпрос.

— На колкото повече хубави неща обръщаш внимание — продължи тя, — толкова повече ще мислиш за хубави неща и ще си ги спомняш. И тъй като единственото, което ни остава от миналото, са спомените…

— Това променя целия ти живот! — довърших вместо нея аз.

— Именно! — възкликна Уинди и чак обърна глава към мен, за да кимне. — Всяка вечер трябва да си записваш по три хубави неща, които са ти се случили през изминалия ден.

— И вече си щастлив, така ли?

— Почти — отговори тя. — Хайде, кажи ми три хубави неща, които са ти се случили днес!

— Не мисля, че мога да събера чак три.

— Може би просто не си ги спомняш.

— О, ще се откроят, гарантирам ти! — отвърнах.

— Пробвай! Не е необходимо да бъдат като фойерверки. И малките неща вършат работа. Момент, на който си се насладила. Ветрецът, който е погалил лицето ти…

Замислих се. И мислих доста дълго. Чак докато Уинди не подхвърли:

— Ехо! Още ли си зад мен?

И тогава изрекох:

— Зарадвах се, когато остана назад, за да катериш с мен!

— Ето, виждаш ли? Това беше добро. Значи вече имаш едно хубаво нещо за деня!

— Тази сутрин овесените ядки не бяха чак толкова гумени, колкото вчера.

— Това не е много подходящо. Помисли си повече! Задълбай!

— Окей — отговорих с въздишка. И тогава, сякаш някой току-що ми включи лампичката в главата, се сетих за нещо истинско: — Обичам онова чувство рано сутринта, когато си все още в спалния чувал и тялото ти е топло, но лицето ти е студено от планинския въздух!

— Гениално! — възкликна Уинди. — Ето, видя ли? Идва ти отвътре!

— Ами ти? — попитах. — Какви хубави неща ще си спомняш от днешния ден?

— Досега ли? Сутрешното кафе, което си сварихме в каубойски стил. Полъхът на вятъра в клоните на боровете над главите ни. Ароматът на мъх в гората. Една малка незабравка, която зърнах край потока. Онова хубаво чувство на уют, което те изпълва, когато си метнеш раницата на гърба и щракнеш ремъка. Хладният планински въздух. Ромонът на потока. Камъчето във формата на сърце, което тази сутрин намерих до заслона ни. Болката в мускулите ми, докато се катеря нагоре. Тихите ни стъпки по пътеката. Онази шантава червена птичка, която прелетя покрай нас преди няколко минути.

— Ти си толкова добра, че чак ме плашиш! — обадих се аз.

— Просто имам по-голям опит в това — рече тя. — Нищо не ти пречи да станеш точно като мен.

— Е, може би не точно като теб — отговорих навъсено. Към този момент вече бях напълно сигурна, че съм си орисана да си остана като себе си.

— Преди да тръгна насам, си казах, че трябва да се науча да ценя всичко около мен — рече тя. — Това е моят боен вик: Цени всичко около себе си!

Запитах се какъв ли би бил моят боен вик точно сега. Питай ме дали ми пука? Целуни ботуша ми? Говори на юмрука ми?

— И аз искам боен вик — промърморих.

— Ако искаш, мога да споделя своя с теб.

— Благодаря, но ще се опитам да си измисля собствен.

— Има още едно хубаво нещо, което ще помня от този ден — каза тогава Уинди.

— Кое е то?

Тя замълча за момент, а после отговори:

— Тази изумителна, сладка, всепоглъщаща любов, която изпитвам! — обърна се и без да забави крачка, ми намигна многозначително.

— Ти си влюбена? — възкликнах. — Вече? Та ние сме тук само от два дена!

— Беше любов от пръв поглед — отговори тя.

— И кой е обектът? — попитах.

— Не се ли сещаш?

Всъщност се сещах. Не ми беше никак трудно да се сетя в кого би се влюбило едно момиче тук. Или по-скоро — в кого биха се влюбили всички момичета. Но все пак не губех надежда, че греша.

— Бекет! — извиках.

— Пфу! Не, разбира се!

— Нито Мейсън или някой от неговата клика.

— Нито Мейсън или някой от неговата клика.

— Хю? — запитах с надежда.

— Мисля, че точно той може би е гей! — изрече тя с театрален шепот, въпреки че между нас и всички останали имаше предостатъчно място и никой не би могъл да я чуе.

— Ами… — проточих, мечтаейки си да има начин да се изстрелям от този разговор. — Не се сещам за никого другиго.

— Ти сериозно ли? Не се сещаш?

Престорих се, че мисля и накрая повторих:

— Не, за никого.

Тя забави крачка, за да застане рамо до рамо с мен, а после се приведе и без да спира, прошепна:

— Джейк!

— Кой е той? — промърморих, но в мига, докато го изричах, се почувствах като прозрачна.

— Не може да не познаваш Джейк! Той е нашият парамедик тук! Нали именно той ти превърза коляното! А после и пришките!

— О, така ли? Но аз си мислех, че се казва Джак.

— Не е ли същинска мечта? — изрече тя, като отново ме остави на крачка зад себе си.

— Не знам — промърморих. — Сигурно.

— Та той е най-готиният тип тук! — продължи тя, като че ли ме предизвикваше да й възразя.

— Щом казваш.

— Сещаш ли се за някой по-готин от него?

Поклатих глава и отговорих:

— Всички ми изглеждат като зайци.

— Искаш ли да ти разкажа как се запознахме?

— Ами… добре.

— През онзи първи ден в хижата тъкмо се качвах по стълбите, когато изпуснах сака си. Той започна да се търкаля надолу по стълбите, а когато хукнах след него, се появи Джейк. И го хвана. И ми го донесе. И когато ми го подаде, си казах: „Това е мъжът, за когото ще се омъжа!“.

Хиляди мълнии!

— Нали се сещаш какво имам предвид? — продължи тя. — Когато срещнеш някого и просто знаеш, че вече го обичаш?

— Не съм много наясно как точно става това — отбелязах, опитвайки се да го играя гласът на разума. — Мисля, че любовта трябва да дойде с опознаването. И изисква време.

— Не и за мен! — отсече Уинди.

— Според мен това, за което сега говориш, е просто увлечение — казах.

— Знаеш ли, че той може да жонглира? И да играе суинг? И да имитира шотландски акцент?

— Каза ти всичко това на стълбите?

— Не, в автобуса.

— Вярно.

— Освен това измъкнах доста от него, докато играехме на „Истина или предизвикателство“. Той все държеше на истината, но ние все го предизвиквахме.

— Как по-точно?

— С опасни предизвикателства — отговори тя. — Но по едно време като че ли се превърна в хранително безумие.

Хранително безумие ли? Но с какво са се хранили толкова?

— Какво точно стана? — попитах.

— Съжалявам, но съм се заклела да го пазя в тайна — отговори тя. — Онова, което се случи на покрива, си остава на покрива!

Искаше ми се да изкрещя: „Но какво се случи на покрива?“.

Уинди продължи да върви, безсъмнено наслаждавайки се на звука от стъпките си по пътеката.

После аз казах:

— Все така смятам, че не е възможно да си влюбена в това момче Джак, след като го познаваш само от два дена!

— Джейк.

— Както ще да е — промърморих, а после добавих: — Необходимо е нещо много повече от игра на „Истина или предизвикателство“, за да пробудиш истинската любов. Независимо от онова, което се е случило на покрива!

Уинди се обърна към мен и ме заля с най-блажената усмивка, която някога съм виждала.

— Говориш така само защото не беше там!