Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (7)

Седма глава

В склада пробвах няколко чифта туристически обувки. Бекет каза, че било най-добре да си вземем под наем, освен ако не разполагаме със собствени носени и добре очукани обувки. Каквито аз нямах, естествено. Обувките под наем бяха повече от добре очукани — от чужди миризливи крака. И толкова често бяха мазани с водоустойчив гел, че бяха напукани. Връзките се разпадаха. И всеки следващ чифт ми убиваше на едно или друго място.

Погледнах крадешком към Джейк. Той помагаше на онова русо момиче Уинди да пробва обувки. Видях го как стяга връзките й, а след това я чух как изчуруликва възторжено. Извърнах очи. И в този момент си представих съвсем ясно картината от следващите три седмици — щях да стана най-нещастният човек на света, превръщайки се в напълно сериозна, прекалено самовглъбена и прекомерно самокритична жена. А Джейк щеше да ме направи още по-нещастна, държейки се по противоположния начин.

Те го обичаха. Бяхме заедно само от два часа, а той вече беше царят на групата. Оказваше се, че е от онези момчета, които винаги можеха да кажат нещо смешно. Освен това беше самоуверен, без да бъде надут. Беше интересен, без да бъде досаден. Беше спокоен, но не чак отпуснат. Имаше по нещо за всеки. Коравите момчета можеха да разговарят с него за сериозно катерене. Неопитните момичета можеха да го помолят да им помогне да оправят ремъците на раниците си. Той предизвикваше всеобщо обожание. У всички, с изключение на мен.

Отлично си давах сметка за налудничавото си отношение, но колкото повече те го харесваха, толкова по-малко го харесвах аз. Но това трябваше да бъде моят курс! А сега той сякаш ми го беше отнел и някак си ме беше изплюл навън. Ето че отново бяхме врагове — или поне в моя ум. Бяхме като разделено семейство, чиито приятели са принудени да избират на чия страна да застанат. Само дето никога не сме били дори двойка, а и не останаха никакви страни, защото всички вече избраха него.

И изведнъж стана така, че щом той беше щастлив, аз трябваше да бъда нещастна. Щом той се вписваше, аз бях изхвърлена. Особено след като още не му говорех. След като той беше човекът, около когото се бяха събрали всички останали, за мен нямаше никакво място.

В хранителния склад ни измериха и ни връчиха дехидратирана храна за десет дена, както и смеси от подправки, мляко и лимонада на прах, и какао. Сдобихме се със славната, невероятна новина, че кравето масло може да издържи седмици наред дори извън хладилник, като същото важеше и за сиренето. Всяка групичка щеше да носи своя пита чедар, която беше толкова дебела, че трябваше да бъде рязана с жица, и достатъчно краве масло, което да стигне до получаването на следващия порцион. Очевидно в средата на катеренето ни щеше да се появи някой с дисаги, качени на магарета, който да ни донесе провизии.

— Магарета ли? — обади се онова момче Мейсън.

— Никакви коли. Никакви атевета. Само жива, дишаща природа!

— А какво ще стане, ако изядем храната си преди това?

— Тогава ще започнем да се ядем един друг — сви рамене Бекет.

Имаше лимит за тежестта на раниците ни, който зависеше от собственото ни тегло. И да, наистина ни претеглиха един по един и обявиха публично резултатите. Едрите момчета щяха да носят повече от дребните момичета, поради което тъкмо те получиха газовите туристически котлони и гигантската пита сирене чедар. Моята собствена раница тежеше 40 килограма, което ми изглеждаше като повдигане на канара. Бяха ми зачислени брашно, мляко на прах, голям пакет царевична закуска и горещ шоколад.

След като напълнихме раниците, започнахме да се упражняваме да ги слагаме на гърба си. Не можеш просто да метнеш толкова тежка раница от земята право на гърба си. Трябва да коленичиш, сякаш предлагаш брак, да сложиш раницата си на бедро, а после да я наместиш внимателно на гърба си. Бекет ни накара да се упражняваме. Аз действах много бавно, притеснена да не изпусна раницата, да не си изкълча нещо и изобщо — да не се унижа по един или друг начин. Защото досега единствените начини за избягване на неловки ситуации, които знаех, бяха: (а) да изляза от стаята и (б) да го обърна на смях с приятел. И тъй като не можех да си тръгна оттук, а приятели нямах, се налагаше да бъда особено предпазлива.

Надявах се до вечерта да получим кратки, но ясни сведения за дивата пустош. Поне основното за природата. Но въпреки перченето си Бекет говореше само със загадки. Информацията, която ни предоставяше, беше изпъстрена с празни пространства, а след като го слушах пет часа подред, единственото, в което можех да бъда сигурна, бе следното: че глухарчетата стават за ядене, че пеенето по време на преход ще държи мечките на разстояние и че всеки път, когато пълним манерките си с вода, трябва да капваме по малко йод в нея, иначе рискуваме да се сдобием с чревна инфекция, наречена „гиардиаза“, която щяла да ни накара „да изтичаме и от двата края“.

Когато Бекет ни освободи за вечеря със заповед на следващия ден да се явим пред хижата точно в шест, не можех да се отърся от усещането, че ни е запознал само с миниатюрна част от информацията, която щеше да ни трябва.

На излизане му подметнах този факт, но той само каза:

— Всичко е в брошурите.

— В двете брошури ли? — попитах.

— Не се притеснявай чак толкова!

— Чувствам се малообразована.

— Тук се образоваме в крачка. Ще се научиш.

— Ами ако съществува информация, която ще ми бъде нужна, преди да мога да я получа отнякъде?

— Ще се сетиш какво да направиш.

— Ами ако не се сетя?

— Тогава ще умреш — отговори Бекет и сви рамене. — А аз ще използвам единствената си пръчка динамит, за да го направя да изглежда така, сякаш те е застигнала лавина.

* * *

Запътих се към мексиканския ресторант, препоръчан от Бекет, като не пропуснах да взема със себе си и дневника. Представях си как ще седна на някоя отдалечена масичка с купичка мексиканска яхния и ще надраскам няколко начални велики мисли. Но когато се насочих към бара, чух зад себе си силен смях. Проследявайки звука, зърнах всички членове на нашата групичка, включително Бекет, настанени за вечеря на две събрани масички, вече преполовили чиниите си.

Извърнах толкова бързо очи, че едва не ми се зави свят. След това надникнах предпазливо, за да проверя дали не ме бяха забелязали. Не бяха.

Почувствах се като нахлуваща на купон, на който не съм поканена. Все едно ги бях преследвала или се бях влачила след тях, или съм се опитвала да се сприятеля с хора, които не желаят да ми бъдат приятели. А те самите също не бяха приятели. Бяха непознати, по дяволите! Кога успяха да се сплотят толкова само за половината ден, откакто всички се запознахме?

Може би трябваше да се присъединя към тях. Поне Джейк със сигурност би направил точно това — би се насочил към тях като шоколадов лабрадор, размятал весело опашка, за да се събере с глутницата. Обаче аз не бях шоколадов лабрадор. Точно в този момент бях по-скоро Пикъл — жалък мини дакел с опашка, която никога не помахва весело, при това в кисело настроение. Може би точно затова с нея се разбирахме толкова добре.

Пикъл, разбира се, беше кучка. В най-буквалния смисъл на думата. И макар че себе си надали бих определила като кучка, й се възхищавах за това качество. Има жени, които обичат да се описват като кучки, понякога дори върху тениските си или чрез стикери по колите. Забелязвала съм ги непрекъснато около себе си: „Сладката кучка“, „Секси кучката“, „Лудата кучка“, „Алфа-кучка“, „Йога кучка“, „Кучка на борда“, „Кучка на колела“, „Кучка върху метла“. Подобни твърдения винаги бяха привличали вниманието ми, защото никога не съм успявала да ги схвана докрай. Защо човек ще слага подобно нещо на колата си? Или върху гърдите си на тениска? Какво се опитваха да кажат за себе си тези жени? Дали това не беше предупреждение от типа „Внимание! Зло куче!“, опитващо се да внуши на света колко са корави и безмилостни? Защото никога не съм можела да се отърва от усещането, че ако си достатъчно корава, за да се вместиш в категорията „кучки“, надали е необходимо да го обявяваш с блестящи камъчета върху задните части на дънките си.

Пикъл обаче нямаше нужда от подобен знак. Един поглед към дребното, изострено личице на дакела ми, с тази нейна вечно прехапана между зъбите устна, е достатъчен, за да ти подскаже, че не е желателно да я закачаш. Ето такава коравост ми беше необходима, особено в този момент. От онзи вид, който не се нуждае от обявяване.

Директорът в моето училище си беше закачил по стените на канцеларията плакат с шеги за Чък Норис. Чела съм ги стотици пъти, откакто работя там. Ето това харесвах най-много у моя директор, особено след като осинових Пикъл. Този плакат с шеги за това колко корав е Чък Норис непрекъснато ми напомняше за Пикъл.

„Чък Норис не набира погрешен номер — вие вдигате погрешния телефон.“ „Когато Чък Норис се занимава с изваждане, остатъци няма.“ „Супермен носи пижамата на Чък Норис.“

Чела съм този плакат толкова често, че просто съм го запомнила. И макар да знаех, че шегите са точно това — шеги, те бяха успели да породят у мен някакво странно преклонение пред Чък Норис, както и към идеята за това да бъдеш кораво копеле.

Затова тази вечер реших да възприема това преживяване на напълно игнориран човек в стил мариачи като момент, предназначен да ми даде важен урок. Групата нарочно ли ме беше изоставила, или просто беше забравила за мен? И имаше ли изобщо това някакво значение? Имах чувството, че разполагам само с две алтернативи — да отпусна примирено рамене или да изпъна гордо и предизвикателно гръб. Какво би направил на мое място Чък Норис?

Откъм групата зад мен долетя нова порция силен смях. Едно от момичетата се изправи и започна да върти над главата си въображаемо ласо, докато всички останали я аплодираха.

Няма проблеми. Не бях дошла тук да се сприятелявам с когото и да било. Всъщност бях дошла точно за обратното. Бях прекарала целия си живот, държейки се твърде безпомощно. Значи този момент беше полезен за мен. Беше крайно време да се науча как да не ми пука. Освен това последното, от което имах нужда, преди да потеглим утре към пустошта, бе да се наквася с текила. Махмурлукът надали може да се определи като най-подходящото начало на пътуването към себе си.

Какво би направил на мое място Чък Норис? По-скоро какво би направила Пикъл — освен да захапе глезените на всички, разбира се? Отговорът беше лесен. Щеше да открие друг ресторант, където да изяде проклетата си вечеря.

Но се оказа, че Бекет е имал основателна причина да ни препоръча мексиканския ресторант на Стейт стрийт — това беше единственият ресторант в града. Като изключим китайския ресторант с колелото отпред, наричащ себе си Китайски бюфет и барбекю „Златният корал“, който в четвъртъците беше затворен. Голям късмет.

В крайна сметка си скалъпих вечеря от магазина на бензиностанцията, водена от два противоречащи си мотива — да се натъпча със здравословно гориво, за да започна това пътешествие във върховна форма, и да погълна всичката вредна храна, до която мога да се докопам, защото може да се окаже, че ми е последната в живота.

Ето как се оказах на една пейка в парка при залез-слънце, балансираща „вечерята“ си върху краката — пакетче семки, малко телешка пастърма с люти подправки, бутилка изворна вода, една кока-кола, а за десерт шоколадово блокче и пай.

Насилих се да огледам обстановката. Градът имаше класически профил на местенце от Дивия запад с квадратните си фасади, изправени една срещу друга от двете страни на широка главна улица. В далечината се виждаха планините. И над всичко това си виждаше залез, който беше толкова див, огнен и зашеметяващ, че сигурно просто се фукаше.

При тази гледка бръкнах в сутиена си, за да извадя списъка с неща за подобрение. Беше време за малко наставления, а наоколо нямаше никой друг, който да ми ги даде, освен мен самата. Бях пристигнала на погрешното място — това беше повече от ясно. Но какво от това? И други път съм вземала погрешни решения. Нали точно затова всъщност бях тук — да надскоча очакванията на всички, включително моите собствени? Тогава какво значение има, че съм последният човек, на когото другите биха заложили? Все пак ще спечеля сертификат! Може и да не съм най-добрата алпинистка на света, но със сигурност мога да изпреваря в катеренето шайка колежанчета с махмурлук. Те бяха твърде млади, за да схванат добре залозите. Живееха с погрешното впечатление, че животът им има значение, че животът по принцип е честен и че всичко в крайна сметка ще завърши с хепиенд. Обаче аз знаех неща, които те не знаеха — че всички, които обичаш, рано или късно изчезват; че това, че заслужаваш щастлив живот, не означава непременно, че ще го получиш; и че на този свят наистина няма никой друг, на когото можеш да разчиташ, освен на самия себе си. Аз разполагах с предимството на множеството разочарования. Разполагах с предимството на житейския опит. Може и сега да похапвах вредна храна на една пейка, но поне си давах сметка колко съм жалка.

Ето това бях аз на ръба на пропастта на моето Велико пътешествие — съвсем сама, с пакетчета вредна храна в скута си и отворен дневник с един безполезен цитат на заглавната страница: „Ако не успееш от първия път, значи не си Чък Норис“. Люпех замислено семки и се чудех как така нямам никакво вдъхновение да пиша, когато телефонът ми иззвъня.

Започнах да ровя в чантата си и докато го включа, едва не пропуснах разговора.

Беше Майк.

Дори не го поздравих. Просто изрекох:

— Пак ли ми се обаждаш?

— Всъщност ти си тази, която ми се обажда — отговори Майк.

— Не е вярно.

— Напротив. Набрала си ме, без да искаш. От десет минути слушам какво става в чантата ти.

Трябваше да се уверя.

— Набрала съм те, без да искам ли?

— Случва се често.

— Така ли?

— Веднъж-два пъти месечно.

— А ти какво правиш тогава?

— Обикновено крещя: „Хей! Набрала си ме, без да искаш! Затвори!“. Обаче ти не ме чуваш.

— А после?

— После се отказвам и слушам.

— Слушаш ли? — възкликнах. — И чуваш ли нещо?

— Понякога чувам даже всичко.

— Ама това е подслушване! Това е морално престъпление! — извиках, питайки се какво ли е чувал около мен.

— Но нали ти ми се обаждаш?

— Но не нарочно!

— Няма значение.

— Някога казвала ли съм нещо… — започнах.

— Инкриминиращо ли? — довърши той.

Само кимнах.

— О, не — отговори той. — Обикновено си в супермаркета. Или при фризьора. Или с домашния си любимец. Доколкото схванах, имаш куче, което ти яде мебелите.

— Да — кимнах пак. — Мини дакел. Ужасна е.

— Отърви се от него. Животът е твърде кратък.

— Защо не ми каза по-рано, че съм ти звъняла толкова често, без да искам?

— Защото не мислех, че ще искаш да ме чуеш.

— А сега смяташ, че искам, така ли?

— Надявам се — отговори той. — Освен това искам да ти благодаря за вчера. Беше много мила.

— Не беше нищо особено.

— За мен обаче беше важно.

Отворих пакетче пържени картофки и няколко от тях се изсипаха в скута ми.

— Доколкото схващам, още не си потеглила към планината — продължи Майк.

— Правилно — отговорих, дъвчейки едно картофче.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш?

— Не — отговорих и искреността на този отговор ме погали като бриз. — Но вече няма връщане назад.

— Разбира се, че има — изтъкна Майк. — Винаги има връщане назад.

— Не съм много сигурна в това.

— Дънкан изглежда искрено притеснен за безопасността ти на този курс.

— Говорил си с Дънкан?

— Казва, че компанията била прочута с множеството загинали по време на преходите. Привличат най-тъпите търсачи на силни усещания, а след това не ги обучават.

— Вече имат ново ръководство.

— Сигурно знаеш, че има много други отлични курсове по оцеляване — изрече авторитетно Майк. — Но точно този не е един от тях.

— Сигурно си прочел за нападенията на мечки.

— Не, но прочетох за инцидента с рапела. И за свличането на скали. И за момчето, което загинало от хипотермия.

— С мен всичко ще бъде наред — изрекох, чудейки се обаче дали ще бъде така.

— Защо го правиш?

— Ако оцелееш, ти връчват специален сертификат.

— Чуваш ли се какви ги приказваш?

— Искам този сертификат!

— Има един проблем — не си точно алпинистка.

Беше прав, но въпреки това коментарът му ме ядоса.

— Виж какво, тренирам за това вече месеци наред! — възкликнах с много по-раздразнен тон, отколкото ми се искаше. — Всяка сутрин бягам по пет километра!

— Но това сега не ти е тичане из квартала!

— Петкилометрово тичане! — поправих го аз.

— Фактът, че тези пет километра ти правят впечатление, само доказва тезата ми. Съвсем сериозно.

— Не се шегувай с мен!

— Изобщо не се шегувам!

— Само не ми казвай сега, че не мога да го направя! — срязах го аз.

— Хелън, ти си това, което си! Не можеш да се промениш!

— Разбира се, че мога!

— Просто подобни неща не са в твой стил, това е.

— Аз просто не показвах своя стил, докато бяхме заедно. Но вече съм се превърнала в животно. В кръвожадно животно.

— Защо?

Вече съжалявах, че включих телефона. Понякога наистина не е добре да говориш, с когото и да е, само и само да не бъдеш сама.

— Не би искал да чуеш отговора — промърморих.

— Хелън — каза Майк, — не си длъжна да го правиш!

— Всъщност съм! Трябва да го направя!

— Искам да се върнеш у дома!

— Няма да се върна у дома! Имам си план, който възнамерявам да изпълня!

— Не ме разбра — каза Майк. — Имам предвид ела си у дома, при мен!

Изпуснах телефона в скута си. Зяпах го невиждащо в продължение на няколко секунди, преди да събера сили отново да го вдигна.

— Там ли си още? — попита Майк. — Или те изгубих?

— Тук съм — отговорих, но не бях сигурна дали го мисля.

— Говоря ти напълно сериозно, Ели. Ела си у дома!

— Винаги много съм мразела да ме наричаш „Ели“!

— Просто затвори телефона и се върни у дома! Тази раздяла е истинска лудост!

Беше ми необходима цяла секунда, докато намеря подходящия отговор.

— Това между нас не е раздяла, Майк. Това е развод! Разведени сме вече цяла година! Разводът не може да се върне назад! Подписахме разни документи, помниш ли? И прекратихме брака си по най-официален начин!

— Да, знам, разбирам и от определена гледна точка изглежда малко налудничаво, но…

— От всяка гледна точка изглежда адски налудничаво! — срязах го аз.

— Просто тогава направихме избора, който трябваше да направим. Но сега съм по-добър човек. Наложи се здравата да ме поразтърсиш, но ето че вече се справих!

— Не беше разтърсване, Майк. Беше юридически документ.

Телефонът ми даде сигнал, че батерията му свършва.

— Гарантирам ти, че съм си пак старият, но вече по-добър! Вече мога да бъда добър с теб, Ели!

Отпуснах глава назад. Беше напълно в негов стил да каже точно думите, които винаги съм копняла да чуя — но тогава, когато е вече твърде късно.

— През последните шест месеца непрекъснато ходя по срещи — продължи той. — Но знаеш ли какво? Никоя не може да се сравни с теб!

— Непрекъснато ходиш по срещи ли? — възкликнах.

— А ти не ходиш ли? — контрира ме той. — Таби каза, че си излизала от време на време.

— Веднъж. С един белгийски застраховател. Това не се брои.

— И не е имало друг? Ти сериозно ли?

Разбира се, че е имало друг. Крайно неподходящ друг, с когото нищо не стана заради Майк. Двамата с Джейк се познаваха, разбира се, от множество Дни на благодарността и Нови години у баба Джиджи. Знаех, че ще го шокирам порядъчно, ако му изтърся това — беше изкушаващо. Но не го направих. Отчасти защото ние с Майк вече не бяхме чак толкова близки, за да споделям с него нещо толкова интимно. Отчасти защото самата аз не бях сигурна дали забъркването ми с Джейк е било страхотно или тотално жалко. И отчасти защото (макар че точно това никога нямаше да си го призная, дори пред себе си) това почти нещо с Джейк беше докоснало нещо толкова крехко в мен, че сега нямах никакъв избор, освен да стоя денонощно на пост пред него, за да го охранявам.

— Имала съм множество възможности — отговорих, — но се намирам в период на изцеление.

— Разбирам — каза Майк.

Телефонът ми пак даде сигнал за батерията.

— Върни се у дома! — повтори Майк. — Защо винаги трябва да бъдеш толкова сурова със себе си?

Поколебах се. Това беше моделът, естествено. Определени хора в живота ти — при това не задължително онези, които го заслужават — са в състояние да свалят всичките ти защити. Винаги. Даже след като си се подсигурил двойно и си сменил кодовете. За мен такъв човек открай време е бил Майк.

До този момент. Беше крайно време да стана корава. Беше крайно време да оголя зъбите на кръвожадния звяр, стаен дълбоко в мен. Беше време да кажа не само „не“, но и „Не, по дяволите!“.

Поех си дъх, за да го направя. И точно тогава, сякаш по поръчка, батерията на телефона ми свърши.

— Майк? — изрекох, макар вече да знаех, че го няма.

Никакъв отговор.

Вината не беше негова и аз го знаех. Но въпреки това предпочетох да добавя и това към дългия си списък от разочарования. Проклетият ми бивш съпруг! Никога не ми е позволявал да направя онова, което искам!

* * *

Остатъкът от вечерята си предъвквах като на забавен кадър. Не можех да отрека, че предложението на Майк не ме разтърси. Ако беше дошло преди една година или дори преди шест месеца, като нищо щях да омекна. Но вече беше твърде късно. Чък Норис затръшва дори въртяща се врата.

Държах в ръка празната си кутийка от кока-кола, устата ми беше пълна с последната хапка от пая и аз се канех да си събирам нещата и да се връщам в хижата, когато групата — моята група — се показа на алеята към хотела, порядъчно подпийнала.

Всички бяха станали най-добри приятели, по начина, по който сплотяват мексиканската бира и салсата. Когато приближиха, Уинди — онази, която продължаваше да флиртува с Джейк — ми подвикна:

— Отиваме на покрива, за да играем на „Истина или предизвикателство“? Няма ли да дойдеш?

И преди да се усетя, преминах в режим „Пикъл“, подмятайки саркастично:

— Ти сериозно ли?

Тонът ми беше прекалено гаден, но тя и без това не ме слушаше, защото точно тогава едно от момчетата я сграбчи през кръста като по рекламите и тя се захили.

Вече ги мразех всичките.

Опитах се да преценя състоянието на Джейк, без да го гледам директно. И той ли беше пиян? И той ли щеше да се качи на покрива с тях? Изправих се бясно при тази мисъл и когато го направих, опаковките от моята позорна и трагична вечеря се изсипаха на земята. Разкрита съм. Мамка му! Но преди да успея да се наведа, Джейк се оказа до краката ми и вече ги събираше. Изправи се и пристъпи към мен. И тъкмо когато си мислех, че той ще ми връчи цялата купчина боклук, той внимателно, почти нежно измъкна от ръката ми един последен боклук — кутийката от колата, след което отнесе всичко до кошчето и го хвърли.

Проследих го с поглед. И не бях единствената. Цялата група го чакаше да се върне, като че ли не можеха да отидат никъде без него. Когато той се обърна към тях, някой изкрещя:

— Движение, Джей-дог!

И Джейк се престори, че минава в тръс.

Джей-дог ли? Той очевидно беше станал Джей-дог.

Изведнъж и на мен ми се прииска да си имам прякор. Исках да бъда от онези хора, на които хората дават прякори. Как ли щеше да се промени животът ми, ако започнат да ме наричат „Хе-дог“? Добре де. Хе-дог със сигурност не става. Но нещо друго. Опитах се да си спомня дали някога съм имала свестен прякор. Дънкан ми беше измислил поне петдесетина, обаче те не се брояха, защото ги мразех до един: Хелена, Хеленита, Хола, Сестричке, Сестра Скреж, Голямото мамче, Лудата лейди, Лена, Лента, Бързата лента. По едно време реши, че когато съм ядосана, приличам на броненосец, което на свой ред даде началото на цяла нова поредица обидни или дразнещи прякори, в това число Бронята и Носа. Но не се сещах за нито един прякор, който да ми харесва. Майк понякога ме наричаше „госпожа Тъп“, от което ме побиваха тръпки, въпреки че никога не му го казах. След известно време се спря на „Ели“, което така и не ми пасна, но беше известно подобрение. А баба Джиджи ме наричаше Скъпа, но пък тя наричаше всички останали „Скъпа“.

Добре де. Ще си призная. Харесвам името си Хелън.

Проследих с поглед Джей-дог как изприпква обратно при групата. По някакъв странен начин бе направил дори и изхвърлянето на боклук да изглежда страхотно. Бекет не би одобрил този мой пай — ядрените химикали, които са го произвели, пластмасата, с която беше опакован, транспортната индустрия, която го беше докарала тук от фабриката в Канзас — или където и да е. Можеше съвсем спокойно да ме използва като назидание — като пример за връзката между вредната храна и замърсяването на природата. Обаче стана така, че Джейк беше успял да скрие моя боклук много преди Бекет изобщо да забележи, че съм тук.

Но аз нямаше да отида на покрива. Нямаше да седна там, за да наблюдавам как шайка хлапета играят някаква тъпа игра. Ала точно след като Джейк се обърна, без да имам никаква основателна причина, аз се изпълних с неясната надежда, че той ще им каже да си продължат без него и ще остане при мен.

Което той не направи, разбира се.

Джейк отиваше на покрива, за да продължи да пие бира на залез-слънце и да се отдаде на обичайната си лекота и оптимизъм, на които можеш да се радваш само тогава, когато си на двайсет и две. А аз, естествено, оставах тук. Сама. Това беше единственият начин, по който тази игра можеше да се играе.

Само дето, когато настигна групата и застана най-отзад, си казах, че може, макар и за миг да се обърне и да ми намигне — нещо като признание, че и аз съм тук, че в тази пустош има поне един човек, който знае, че и аз присъствам наоколо.

Но не трябваше да си позволявам подобни надежди. Джейк, разбира се, продължи, без изобщо да ме погледне. Като истински непознат. Като човека, какъвто бях поискала от него да стане.