Ханс Кристиан Андерсен
Снежната царица (6) (Приказка в седем разказа)

ШЕСТИ РАЗКАЗ
ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА

Те спряха пред една малка бедна колиба. Покривът й се спущаше чак до земята, а вратата й беше толкова ниска, че човек трябваше да пълзи, за да мине през нея. В тая къща нямаше никого освен една стара лапландка, която вареше супа при светлината на лоена лампа. Северният елен й разказа цялата история на Герда, но преди това разказа своята история, защото мислеше, че тя е много по-важна. Герда пък бе дотолкова измръзнала, че не можа да промълви нито дума.

— Ах, вие, горките! — рече лапландката. — Вие имате още много да пътувате. До Финландия има повече от сто мили път. Там се намира летният палат на Снежната царица, там тя пали всяка вечер бенгалски огньове. Аз ще напиша няколко думи върху сушена кожа, защото нямам хартия, и финландката, която живее по ония места, ще ви каже какво да правите.

Когато Герда се постопли и утоли глада и жаждата си, лапландката написа няколко думи върху една суха рибена кожа и като каза на момичето да я пази добре, привърза го отново за гърба на елена и еленът изскочи навън. „Хръст! Хръст! Хръст!“ — носеше се из въздуха. Цяла нощ върху небето пламтеше чудното северно сияние. Най-сетне те пристигнаха във Финландия и похлопаха на комина на финландката, защото тя нямаше врата на колибата си.

В нейното жилище беше толкова горещо, че жената седеше почти съблечена. Тя свали набързо дрехите, ръкавиците и обувките на малката Герда, за да не й бъде много топло, после сложи късче лед върху главата на елена и започна да чете това, което бе написано на рибената кожа. Три пъти прочете тя писмото на лапландката и го научи наизуст, сетне пусна рибената кожа в котлето със супата, защото кожата можеше още да се яде, а пък финландката не обичаше нищо да хвърля.

Сега еленът й разказа най-напред своята история, а после историята на малката Герда. Финландката мигаше с умните си очички, но не казваше нито дума.

— Ти си много умна жена — рече еленът. — Аз зная, че ти можеш да вържеш всички ветрове на света на една нишка. Когато морякът развърже един възел, духва попътен вятър, ако развърже втория, вятърът става по-силен, а развърже ли третия и четвъртия възел, тогава се дига такава буря, че дърветата в гората се изскубват из корен. Не можеш ли да дадеш на това малко момиче такова питие, от което то да получи сила за дванайсет юнака, та да отиде при Снежната царица.

— Сила за дванайсет юнака? — каза финландката. — Каква полза от това.

И тя отиде при окачената на стената полица, сне оттам една голяма навита кожа и я разгърна. Върху кожата бяха написани някакви чудни букви, финландката ги зачете, а от челото й потекоха едри капки пот.

Но еленът започна да я моли отново и малката Герда я погледна с такива тъжни, по-мътени от сълзи очи, че жената примига а, изправи се на нозете си и заведе елена в ъгъла, гдето му сложи късче пресен лед на челото и му пришепна:

— Вярно е, че малкият Кай се намира още при Снежната царица и се чувствува там много добре. Той си мисли, че на света няма по-хубаво място от нейния палат. А причината за туй са само две стъклени зрънца, които са попаднали в окото и в сърцето му. Докато те не бъдат извадени, той не ще може да стане като другите и Снежната царица ще има винаги власт над него.

— Но ти не можеш ли да дадеш на Герда нещо такова, което би унищожило властта на Снежната царица?

— Аз не мога да й дам по-голяма сила от тая, която тя вече има. Не виждаш ли колко голяма е нейната сила? Не виждаш ли как й слугуват и хора, и животни, как тя е пре-бродила боса целия свят? Ние не можем да й дадем сила: тая сила се крие в нейното мило и невинно детско сърце. Ако Герда сама не стигне до Снежната царица и не извади стъклените зрънца от окото и сърцето на Кай, тогава и ние не ще можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната царица. Отнеси там малката Герда, остави я до големия къпинов храст, който се червенее в снега, и се върни веднага тук, без да приказваш много!

Като каза това, финландката качи Герда на елена и той побягна с всичка сила.

— Ах, обувките ми! Ръкавиците ми! — завика малката Герда, като усети острия студ. Но еленът не смееше да се спира и тичаше все напред, докато най-сетне стигна до големия къпинов храст. Тук той остави Герда на земята, просълзен я целуна по устата и се понесе като стрела назад. Бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя.

То тръгна нататък, а насреща му се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето — не, небето беше съвсем ясно и озарено от северното сияние. Снежинките тичаха по самата земя и колкото по-близо идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко хубави и едри бяха те, когато ги гледаше през увеличителното стъкло. Но тия тук бяха много по-големи и страшни — те бяха живи. Това беше предната стража на Снежната царица. Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи, други на стоглави чудовища, трети — на малки бели мечета с настръхнала козина. Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.

Студът беше тъй силен, че Герда можеше да вижда дъха си, който излизаше из устата й като дим. Тоя дим ставаше все по-гъст и по-гъст, докато най-сетне се превърна в мънички човечета, които изведнъж порастваха, щом докоснеха земята. Всички имаха на главите си шлемове, а в ръцете — копия и щитове. Техният брой се увеличаваше все повече и повече и когато Герда се огледа наоколо, край нея стоеше вече цял полк от въоръжени войници. Те пронизаха с копията си страшните снежни парцали, които се разкъсаха веднага на хиляди частици. Сега малката Герда можеше да продължи смело и спокойно пътя си. Войниците милваха ръцете и нозете й и Герда почти не усещаше студа. Така тя стигна до палата на Снежната царица.

Но нека видим какво правеше в това време Кай. Той, разбира се, не мислеше никак за Герда, а още по-малко за това, че тя стоеше вече пред самия палат.