Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (4)

Четвърта глава
Подялба

На шести ноември в седем часа сутринта хер Шулце пристигна на гарата в Черинг Крос. По обяд той се яви на Саутхемптън роу номер девет в голямата зала, разделена на две части с дървена преграда — половината за господа писарите, половината за посетителите, — с шест стола и черна маса с много зелени папки и един адресен указател върху нея. Двама младежи, седнали пред масата, ядяха спокойно обичайната си закуска от хляб и сирене, както във всички бюрократични страни.

— Господа Билоуз, Грийн и Шарп? — рече професорът със същия глас, с който си поръчваше вечеря.

— Господин Шарп е в кабинета си. Как се казвате? По какво дело?

— Професор Шулце от Йена, идвам по делото Ланжевол.

Младият писар измънка сведенията във фунията на някаква акустична тръба и в отговор получи във фунията на собственото си ухо съобщение, което дори не помисли да каже гласно. То можеше да се преведе така: „Дявол да го вземе това дело Ланжевол! Още един луд, който смята, че му се падат ценните книжа!“

Младият писар отговори:

— Изглежда „почтен“ човек. Няма приятна външност, но и няма вид на случаен човек.

Ново тайнствено възклицание:

— От Германия ли иде?…

— Поне така казва.

По тръбата премина въздишка:

— Нека се качи!

— Два етажа по-горе, вратата отсреща — рече високо писарят, като посочи един вътрешен коридор.

Професорът нахълта в коридора, изкачи двата етажа и се озова пред една тапицирана врата, на която името Шарп се открояваше с черни букви върху една медна плоча.

Важната особа седеше зад голямо бюро от махагоново дърво в обикновен кабинет с плъстена настилка, кожени столове и широки огромни класьори. Човекът се приповдигна от креслото си и с присъщата на канцеларистите учтивост продължи да прелиства още пет минути преписките, за да покаже колко много е зает. Накрая, като се обърна към професор Шулце, застанал пред него, му рече:

— Господине, моля ви да ми съобщите накратко какво ви води насам. Разполагам с крайно ограничено време и мога да ви отделя само няколко минути.

По лицето на професора мина някакво подобие на усмивка, което показваше, че не го е еня за този прием.

— Може би ще намерите за нужно да ми отделите още няколко минути — рече той, — като научите какво ме води насам.

— Тогава говорете, господине.

— Отнася се до наследството на Жан-Жак Ланжевол от Бар льо Дюк, а аз съм внук на неговата по-голяма сестра — Тереза Ланжевол, омъжена през 1792 година за моя дядо Мартин Шулце, хирург в армията Бруншвик, починал през 1814 година. Притежавам три писма до баба ми от нейния брат и многобройни спомени за краткия му престой у дома след битката за Йена, извън надлежно заварените документи, които установяват родствената ми връзка.

Излишно ще е да проследяваме обясненията, които професор Шулце даде на мистър Шарп. Против навиците си той беше почти многословен. Вярно, че това беше единственият въпрос, по който беше неизчерпаем. И действително той трябваше да покаже на англичанина мистър Шарп господството на германската раса над останалите раси. Ако настояваше да иска наследството, правеше това, за да го изтръгне от френски ръце, които щяха да го употребят глупаво!… У противника си той презираше преди всичко националността!… Пред един немец решително не би настоявал, и т.н., и т.н. Но мисълта, че някакъв си учен, някакъв французин би могъл да използува този огромен капитал в услуга на френски интереси, го подлудяваше и го задължаваше да защищава правата си докрай.

На пръв поглед връзката между това политическо отклонение и богатото наследство не изглеждаше ясна. Но мистър Шарп беше доста обигран в сделките, за да съзре дълбоката зависимост между националните стремежи на германската раса изобщо и личните стремежи на индивида Шулце спрямо наследството на Бегюм. Те бяха в края на краищата от едно и също естество.

Пък и нямаше място за съмнение. Колкото и унизителни да бяха за един професор от Йенския университет роднинските връзки с хора от по-низша раса, очевидно беше, че една френска баба беше отчасти отговорна за възникването на това безподобно човешко произведение. Само че това родство, второстепенно спрямо родството на доктор Саразен, му даваше също тъй второстепенни права върху споменатото наследство. Въпреки това солиситърът видя възможност да ги поддържа с някакви изгледи за законност и в тази възможност прозря друга, изцяло в полза на Билоуз, Грийн и Шарп: възможността да превърне делото Ланжевол, и без това голямо, в едно величествено дело, в някакво ново „Джарндайс срещу Джарндайс“, както у Дикенс. Пред очите на юриста се разкри един безкрай от обгербвана хартия, от всевъзможни актове и документи. Или — нещо още по-важно — той помисли за един умело подготвен от него, Шарп, компромис в интерес на двамата клиенти, който би му донесъл на него, Шарп, почти толкова слава, колкото и изгода.

Той запозна хер Шулце с документите на доктор Саразен, даде му надлежни доказателства и му подметна, че ако Билоуз, Грийн и Шарп се наемат все пак да извлекат в полза на професора едно решение за привидните му права, основани на роднинството му с доктора — „само привидни права, драги господине, които, боя се, няма да устоят на един съдебен процес“, — той смята, че забележителното чувство за справедливост, присъщо на всички немци, не ще откаже на Билоуз, Грийн и Шарп да добият също в този случай някои права върху признателността на професора.

Професорът беше доста умен, за да разбере колко логични са разсъжденията на деловия човек. Той го успокои по този въпрос, без да уточнява обаче нищо. Мистър Шарп поиска учтиво от него да му разреши да се занимае с делото му през свободното си време и го изпроводи с подчертано внимание. Сега вече не ставаше дума за строго ограничените минути, които, както казваше, са му толкова скъпи.

Хер Шулце се оттегли, убеден, че няма нито един солиден документ, който да му дава право върху наследството на Бегюм, но и уверен, че една борба между саксонската и латинската раса не само че е винаги похвална, но и може, ако той се заеме с нея както трябва, да се обърне в полза на неговата раса.

Важното беше да се опипа какво е мнението на доктор Саразен. Изпратиха веднага телеграма в Брайтън и към пет часа в кабинета на солиситъра дойде френският учен.

Доктор Саразен научи за случилото се със спокойствие, което учуди мистър Шарп. При първите думи на мистър Шарп докторът му заяви съвсем почтено, че действително си спомня да е чувал в семейството си да приказват за една стара леля, която, възпитана от богата аристократка, емигрирала с нея и вероятно се омъжила в Германия. Но той не знаеше нито името, нито какво е родството му с тази леля.

Мистър Шарп прибягна до своите фишове, грижливо подредени в папки, и ги показа услужливо на доктора.

В тях имаше — мистър Шарп не скри това — материал за едно дело, а делата от този род могат лесно да се протакат дълго. Наистина никой не беше задължен да прави на противната страна признание за тази семейна традиция, която доктор Саразен във откровеността си повери на своя солиситър… Но налице бяха писмата на Жан-Жак Ланжевол до сестра му, за които беше говорил хер Шулце и които бяха един довод в негова полза. Наистина слаб довод, лишен от всякаква законна сила, но в края на краищата довод… Сигурно и други доказателства щяха да бъдат изровени от праха на общинските архиви. Възможно бе противната страна по липса на достоверни документи да потърси дръзко въображаеми. Трябваше да се предвиди всичко! Кой знае дали нови издирвания нямаше да дадат на тази Тереза Ланжевол, изскочила отведнъж изпод земята, и на сегашните й наследници по-големи права от тези на доктор Саразен?… Във всеки случай дълги разправии, дълги проверки, далечно разрешение!… Тъй като и двете страни имат голяма вероятност да спечелят, всяка от тях ще намери лесно кредитни дружества, които да предплатят разходите по съдебната процедура и да изчерпат всички средства на правосъдието. Един подобен процес траял осемдесет и три години в съда при Министерството на правосъдието и завършил само поради липса на парични средства: лихви и капитал, всичко отишло в този процес!… Анкети, комисии, превоз, съдебни процедури погълнали безкрайно време!… Дори след десет години въпросът би могъл да остане нерешен, а половината милиард все тъй да дреме в банката…

Доктор Саразен слушаше този брътвеж и се питаше кога ли ще престане. Макар да не приемаше за евангелска истина всичко, което чуваше, някакво отчаяние се промъкваше в душата му. Както пътник, наведен на носа на кораба, гледа как пристанището, гдето е мислел да слезе, се отдалечава, след това се вижда все по-малко и по-малко и накрая изчезва, тъй и той си мислеше, че вероятно и това богатство, толкова близко преди малко и вече намерило приложение, накрая ще се разсее и ще се изпари!

— Хубаво, какво да правим тогава? — попита той солиситъра.

Какво да правим?… Хм! Мъчно е да се каже. Още по-мъчно да се осъществи. Но в края на краищата всичко може още да се оправи. Той, Шарп, беше сигурен в това. Английското правосъдие беше великолепно правосъдие, може би малко бавно, той бе съгласен с това, — да, несъмнено малко бавно pede dando… хм! хм!… но за това пък сигурно!… То се знае, доктор Саразен не може да не получи след няколко години това наследство, ако все пак… хм!… хм!… документите му са солидни!

Докторът излезе от кабинета на Саутхемптън роу силно разколебан в увереността си, убеден, че ще почне или ще бъде принуден да почне редица нескончаеми дела или да се откаже от мечтата си. Тогава, мислейки за човеколюбивия си план, той неволно почувствува някакво съжаление.

През това време мистър Шарп се свърза с професор Шулце, който му беше оставил адреса си. Той му съобщи, че доктор Саразен никога не е чувал да се говори за Тереза Ланжевол, оспорва решително съществуването на германски клон в семейството и се отказва от всякаква спогодба. Следователно, ако смята, че правата му са добре установени, на професора не остава нищо друго освен „да пледира“. Мистър Шарп, който влагаше в тази сделка пълна незаинтересованост, истинско любопитство на любител, не възнамеряваше, естествено, да го разубеждава. Какво друго можеше да иска един солиситър освен един процес, десет процеса, траещи трийсет години процеси, щом делото даваше възможност за тях?… Шарп лично беше възхитен от това. Ако не се страхуваше, че предложението му ще се стори подозрително на професор Шулце. той в своята незаинтересованост би дръзнал да му посочи дори един от събратята си за защитник на интересите му… А, естествено, изборът имаше значение! Адвокатското поприще се е превърнало в истински голям път, който гъмжи от авантюристи и разбойници!… Той признаваше това със срам на челото си!

— Ако френският доктор иска да се спогодим, колко ще струва това? — попита професорът.

Той беше умен човек и думите не можеха да му замаят главата. Бе практичен и вървеше право към целта, без да губи ценно време. Това поведение пообърка мистър Шарп. Той изтъкна пред хер Шулце, че работите съвсем не се нареждат тъй бързо; че човек не може да предвиди техния край, когато е едва в началото; че за да принудят господин Саразен на съглашение, трябва да поразтакат работите, за да не разбере, че самият Шулце е готов да се споразумява.

— Моля ви, господине — заключи мистър Шарп, — оставете аз да действувам, осланяйте се на мене, аз отговарям за всичко.

— И аз ви моля за същото — възрази Шулце, — но бих искал да зная какво ще дължа?

Ала този път той не можа да изскубне от мистър Шарп на каква цифра изчислява той саксонската благодарност и по този въпрос трябваше да му предостави пълна свобода.

Когато доктор Саразен, повикан още на следния ден, попита спокойно мистър Шарп има ли да му съобщи нещо сериозно, солиситърът, уплашен от самото му спокойствие, го уведоми, че след като е разгледал сериозно работата, се убедил, че най-добре ще е може би да се отсече злото в корена и да се предложи споразумение на новия претендент. И това е — доктор Саразен ще се съгласи — един напълно безкористен съвет, който на мястото на мистър Шарп малко юристи биха дали! Но той влага цялото си самолюбие в бързото разрешение на това дело, на което гледа кажи-речи бащински.

Доктор Саразен слушаше тези съвети и ги намираше относително мъдри. От няколко дни той така беше свикнал с мисълта да осъществи незабавно научната си идея, че подчиняваше всичко на този план. Да чака десет години или дори само година, за да може да го осъществи, беше сега за него жестоко разочарование. Слабо запознат с правните и финансовите въпроси, без да се поддава на хубавите думи на довереника си Шарп, той би отстъпил правата си срещу една добра сума, платена в брой, която би му позволила да мине от теорията към практиката. Така че и той предостави пълна свобода на мистър Шарп и си замина.

Солиситърът получи това, което искаше. Вярно е, че друг на негово място може би щеше да отстъпи на изкушението да подеме и продължи така съдебните процедури, че те да се превърнат, докато води проучването, в голяма пожизнена рента. Но мистър Шарп не беше от хората, които правят дългосрочни сделки. Пред себе си той видя лесен начин да пожъне отведнъж богата жетва и реши да се възползува от него. На следния ден писа на доктора, като му даде да подразбере, че хер Шулце няма да се противопостави може би на известна спогодба. Като посещаваше ту доктор Саразен, ту хер Шулце, той казваше поред на единия и на другия, че противната страна решително не желае да чуе нищо, а освен това се е появил и трети претендент, привлечен от миризмата…

Тази игра продължи осем дни. Сутрин всичко вървеше добре, вечерта изведнъж възникваше някакво непредвидено възражение и разваляше всичко. За добрия доктор това бяха само клопки, колебания, люшкания. Мистър Шарп не се решаваше да изтегли въдицата от страх да не би в последния миг рибата да се заблъска и да скъса връвта. Но толкова предпазливост беше излишна в този случай. Още от първия ден доктор Саразен, който искаше, както каза, да си спести преди всичко неприятностите от едно съдебно дело, беше готов на спогодба. И когато най-сетне мистър Шарп сметна, че е дошел, според прочутия израз, психологическият момент или на неговия не тъй благороден език, че клиентът е „втасал“, той откри изведнъж картите си и предложи незабавно споразумение.

Яви се един благодетел — банкерът Стилбинг, който предложи да се раздели спорната сума между двете страни, да брои на всеки от тях двеста и петдесет милиона и да вземе като комисионна само превишаващата половината милиард сума, тоест двадесет и пет милиона.

Когато мистър Шарп дойде да направи това предложение, което в общи линии му се стори все още великолепно, доктор Саразен щеше на драго сърце да го целуне. Той беше напълно готов да подпише, чакаше само да подпише, би гласувал на всичко отгоре да се изваят златни статуи на банкера Стилбинг, на солиситъра Шарп, на цялото висше банково дело и цялата канцеларщина на Обединеното кралство.

Книжата бяха изготвени, свидетелите — събрани, машините на Съмърсет Хауз за обгербване — готови за действие. Хер Шулце сложи оръжие, притиснат до стената от нашия Шарп, той се увери разтреперан, че при един по-малко сговорчив от доктор Саразен противник без друго щеше да остане с пръст в устата. Срещу определено пълномощие работата се уреди бързо; приели равната подялба, двамата наследници получиха по един чек на стойност сто хиляди лири стерлинги, платими при представяне, и обещание за окончателно уреждане на сумата, веднага щом се изпълнят законните формалности.

Така завърши това удивително дело за най-голяма слава на англосаксонското племе.

Разправят, че същата вечер, вечеряйки в Кобдън Клаб с приятеля си Стилбинг, мистър Шарп вдигнал чаша шампанско за здравето на доктор Саразен и друга за здравето на професор Шулце и, увлечен, довършил бутилката със следния нескромен възглас:

— Ура!… Рул Британия!… Браво на нас!…

Истината е, че банкерът Стилбинг гледаше на своя домакин като на нещастник, който беше изпуснал за двайсет и седем милиона една сделка, от която можеше да вземе петдесет. Същото в края на краищата мислеше и професорът от мига, в който той, хер Шулце, се почувствува принуден да приеме някаква спогодба! А какво не би могло да се постигне с човек като доктор Саразен, един келт, лек, подвижен и безспорно мечтател!

Професорът беше чул за проекта на своя съперник да основе френски град с условия за душевна и телесна хигиена, годни да развият всички качества на расата и да възпитат силни и доблестни поколения. Това предприятие му се струваше нелепо и според него щеше да пропадне, защото беше в разрез със закона за прогреса, който обричаше латинската раса на упадък, подчиняваше я на саксонската и накрая я осъждаше да изчезне напълно от лицето на земята. Ала тези резултати можеха да не последват, ако програмата на доктора започнеше да се осъществява и още повече, ако хората повярваха в нейния успех. Затова дълг беше на всеки саксонец в интерес на общия ред и в служба на един неотвратим закон да унищожи, ако може, този толкова безумен почин. А при настъпилите обстоятелства беше ясно, че тъкмо той, Шулце, М. Д., „приват доцент“ по химия в Йенския университет, известен с многобройните си сравнителни трудове върху различните човешки раси, дето беше доказано, че германската раса трябва да погълне всички, е призован от великата, вечно съзидателна и разрушителна сила на природата да унищожи тези пигмеи, които въставаха срещу нея. От памтивека беше съдено Тереза Ланжевол да се омъжи за Мартин Шулце и един ден от двете националности, олицетворени във френския доктор и немския професор, вторият да смаже първия. Хер Шулце държеше вече в ръцете си половината от богатството на доктора. А това беше оръдието, което му бе необходимо.

За хер Шулце впрочем този план беше второстепенен, една добавка само към другите му много по-обширни планове за унищожаването на всички народи, които биха отказали да се слеят с германския и да се обединят с Фатерланда. Ала обзет от желание да узнае из основи, ако изобщо те имаха някаква основа, плановете на доктор Саразен, комуто се смяташе вече непримирим враг, той успя да влезе в международния конгрес по хигиена и следеше усърдно заседанията. Един ден на излизане от това събрание няколко участници, между които и доктор Саразен, го чуха да заявява, че едновременно с Франсвил ще се издигне друг силен град, който не ще позволи да съществува този нелеп и противоестествен мравуняк.

— Надявам се — добави той, — че опитът ми с него ще послужи за пример на света!

Добрият доктор Саразен, колкото и да беше проникнат, от обич към човечеството, и без нея можеше да разбере, че всички нему подобни не заслужават името човеколюбци. Той грижливо запомни думите на своя противник, смятайки като всеки разумен човек, че не бива да се пренебрегва никоя заплаха. Малко по-късно, когато писа на Марсел, за да го покани да му помогне в неговия почин, той му разказа този случай и му нахвърли портрета на Шулце — което накара младия елзасец да мисли, че добрият доктор има в лицето на Шулце страшен противник. И докторът беше добавил:

— Ще имаме нужда от силни и енергични мъже, от дейни учени не само за да градим, но и за да се браним.

Марсел му отговори:

— Ако не мога да ви съдействувам при основаването на вашия град, разчитайте на моята помощ, когато дойде време за това. Няма да изгубя от очи нито ден този хер Шулце, тъй добре обрисуван от вас. Елзаският ми произход ми дава възможност да се заема с него. Близо или далеч, аз съм ви всецяло предан. Ако по чудо останете няколко месеца или дори няколко години без известие за мене, нека това не ви обезпокоява. Далеч или близо, една мисъл ще ме изпълва — да работя за вас и следователно да служа на Франция.