Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (18)

Осемнадесета глава
Ядката на костилката

Стоманената стълба се закачваше с последното си стъпало за паркета на една просторна кръгла зала, която не се съобщаваше с външния свят. Тази зала би тънела в пълна тъмнина, ако ослепителната белезникава светлина не се процеждаше през дебелото стъкло на едно кръгло прозорче, вдълбано в центъра на дъбовия потон. То напомняше лунния диск в момента, когато, застанал срещу слънцето, се явява в цялата си чистота.

Цареше абсолютно мълчание между тези глухи и слепи стени, които не можеха ни да видят, ни да чуят. Двамата младежи помислиха, че се намират в преддверието на някакъв надгробен паметник.

Марсел се поколеба за миг, преди да се наведе над това блестящо стъкло. Той докосваше своята цел! Оттам, нямаше съмнение, щеше да се разбере непроницаемата тайна, която беше дошъл да дири в Щалщадт!

Но, колебанието му трая само миг. Октав и той коленичиха до диска и наведоха глави да могат да разгледат цялата стая под себе си.

Тогава пред погледите им изникна едно колкото ужасно, толкова и неочаквано зрелище.

Стъкленият диск, изпъкнал от двете си страни като леща, уголемяваше прекомерно предметите, които се виждаха през него.

Там беше тайната лаборатория на хер Шулце. Силната светлина, която излизаше от диска, сякаш това беше диоптричният апарат на някой фар, идеше от двойна електрическа лампа, която още гореше в изпразненото от въздух кълбо и която токът на една мощна батерия продължаваше да захранва. В средата на стаята под това ослепително осветление се виждаше увеличена до грамадни размери от лещата седнала човешка фигура, неподвижна, сякаш от мрамор, подобна на някой от сфинксовете в Либийската пустиня.

Подът около този призрак беше осеян с парчета от снаряд.

Никакво съмнение!… Беше хер Шулце, когото можеха да познаят по ужасната му озъбена челюст, по блестящите зъби, но някакъв гигантски хер Шулце, когото избухването на един от неговите страшни снаряди беше едновременно задушило и вледенило под действието на страшен студ!

Кралят на стоманата седеше пред масата си, хванал в ръка гигантското перо, дълго като копие, и сякаш още пишеше. Да не беше безжизненият поглед на разширените му зеници, неподвижността на устата, човек би го взел за жив. Като онези мамонти, които намират заровени в ледниците на полярните области, този труп се намираше там вече от месец, скрит от очите на всички. Около него беше още замръзнало всичко — реактивите, в своите буркани, водата в своите съдове, живакът в стълбицата си!

Въпреки това ужасно зрелище Марсел почувствува задоволство, като си помисли колко е щастлив, че може да наблюдава отвън вътрешността на тази лаборатория, защото, ако бяха проникнали там, Октав и той щяха сигурно да бъдат умъртвени.

Как беше станало това ужасно произшествие? Марсел отгатна това без мъка, когато забеляза, че отломките от снаряда, пръснати по пода, бяха дребни стъклени парчета. Явно вътрешната обвивка, която съдържаше течния въгледвуокис в задушливите снаряди на хер Шулце, беше направена с оглед на грамадния натиск, който трябваше да понесе, от закалено стъкло, с десет-дванайсет пъти по-голяма устойчивост от обикновеното стъкло; но един от недостатъците на това още ново изделие е, че под действието на мистериозна молекулярна сила то избухва неочаквано, понякога без видима причина. Тъкмо това се беше случило. Може би дори вътрешният натиск бе предизвикал още по-неизбежно избухването на снаряда, поставен в лабораторията. Въгледвуокисът, внезапно освободен от натиск, беше предизвикал, превръщайки се в газообразно състояние, ужасно спадане на околната температура.

Все пак действието трябва да е било светкавично. Хер Шулце, изненадан от смъртта в оная стойка, която е имал в момента на избухването, се беше мумифицирал мигновено сред тоя студ от сто градуса под нулата.

Едно обстоятелство главно учуди Марсел — Кралят на стоманата е бил поразен, докато е писал.

А какво ли е писал на този лист хартия с перото, което държеше още в ръката си? Любопитно беше да се узнае последната мисъл, да се види последната дума на един такъв човек.

Но как да се добере до този лист хартия? Изключена беше всяка мисъл за счупване на светлия диск и слизане в лабораторията. Въгледвуокисът, затворен под ужасен натиск, щеше да изскочи навън и да задуши всяко живо същество, което би обгърнал с отровните си пари. Това значеше да се изложиш на сигурна смърт и очевидно опасностите бяха далеч по-големи от изгодите, които човек можеше да получи, ако притежаваше този лист.

Но ако беше невъзможно да се вземат от трупа на хер Шулце последните писани от ръката му редове, вероятно беше човек да ги разчете, както бяха уголемени от лещата. Не беше ли там дискът със силните си лъчи, който съсредоточаваше върху всички предмети в лабораторията, така силно осветена от двойната електрическа лампа?

Марсел познаваше почерка на хер Шулце и след няколко налучквания успя да разчете следните десет реда.

Както всичко, което пишеше хер Шулце, и те съдържаха по-скоро заповед, отколкото наставление:

„Заповед до Б. К. Р. 3. да ускори с петнайсет дни проектирания поход срещу Франсвил. Щом се получи тази заповед, да се изпълнят мерките, взети от мен. Този път опитът трябва да бъде светкавичен и пълен. Не променяйте нито йота от това, което съм решил. Искам в две седмици Франсвил да бъде мъртъв град и да не остане жив ни един от жителите му. Трябва ми един модерен Помпей и нека това бъде същевременно ужас и почуда за целия свят. Заповедите ми, ако се изпълнят, както трябва, водят до този неизбежен резултат.

Изпратете ми труповете на доктор Саразен и Марсел Брукман. Искам да ги видя и да ги имам.

Шулц…“

Подписът беше останал недовършен; липсваха крайното „е“ и обичайната завъртулка.

Марсел и Октав останаха отначало неми и неподвижни пред това странно зрелище, пред появата на този зъл дух, достигаща до фантастичност.

Но трябваше най-сетне да се откъснат от тази зловеща картина. Двамата приятели, дълбоко развълнувани, напуснаха залата, разположена над лабораторията.

Там в този гроб, дето щеше да царува пълна тишина, когато лампата угасне по липса на електрически ток, трупът на Краля на стоманата щеше да остане сам, изсъхнал като една от мумиите на фараоните, които двадесет столетия не са могли да превърнат в прах!…

Един час по-късно, след като развързаха Зигимер, озадачен силно от върнатата му свобода, Октав и Марсел напуснаха Щалщадт и поеха пътя за Франсвил, дето пристигнаха същата вечер.

Доктор Саразен работеше в кабинета си, когато му обадиха за връщането на двамата младежи.

— Нека влязат — извика той, — нека влязат веднага!

Първата му дума, когато ги видя двамата, беше:

— Е, какво?

— Докторе — отговори Марсел, — известията, които ви носим от Щалщадт, ще успокоят задълго духа ви. Хер Шулце го няма! Хер Шулце е мъртъв!

— Мъртъв! — извика доктор Саразен. Добрият доктор остана замислен известно време пред Марсел, без да добави дума.

— Клето мое дете — рече му той, след като се съвзе, — разбираш ли, че това известие, което би трябвало да ме радва, защото отдалечава от нас всичко най-омразно за мене, войната, и то най-необоснованата война, разбираш ли, че то против всяко основание ми сви сърцето! Ах, защо този човек с големи способности се обяви за наш враг? Защо не употреби редките си умствени качества в служба на доброто? Колко изгубени сили, чието приложение щеше да е полезно, ако можехме да ги обединим с нашите и да им дадем една обща цел! Ето какво най-напред ме порази, когато ти ми каза: „Хер Шулце е мъртъв“. Но сега разправи ми, приятелю, онова, което знаеш за този неочакван край.

— Хер Шулце — подзе Марсел — е намерил смъртта си в тайнствената лаборатория, която той с дяволско умение беше се постарал да направи недостъпна приживе. Никой освен него не знаеше за нейното съществуване и никой следователно не е можел да проникне вътре, за да му помогне. Той е станал жертва на това невероятно съсредоточаване на всички сили в ръцете му, на което погрешно разчиташе, за да бъде едничък ключ на цялото свое дело, и това съсредоточаване в уречения от бога час се е обърнало неочаквано срещу него и срещу неговата цел!

— Не можеше и да бъде иначе! — отговори доктор Саразен. — Хер Шулце беше тръгнал от една абсолютно погрешна предпоставка. И наистина най-доброто управление не е ли онова, чийто ръководител след смъртта си може да бъде лесно заместен и което продължава да функционира тъкмо защото в механизма му няма нищо тайно?

— Вие ще видите, докторе — отговори Марсел, — че онова, което е станало в Щалщадт, е доказателство, ipso facto^[1], на онова, което току-що казахте. Аз намерих хер Шулце седнал пред писалището, централната точка, отдето тръгваха всички заповеди, на които се подчиняваше Градът на стоманата, без никога нито една от тях да е била обсъдена. Смъртта до такава степен му е запазила държанието и всички привидни признаци на живот, че очаквах за миг да ми заговори този призрак. Но изобретателят е станал жертва на собственото си изобретение. Той е бил поразен от един от тези снаряди, които трябваше да унищожат нашия град! Оръжието му се е счупило в собствената му ръка тъкмо когато той е завършвал последното си писмо с една заповед за унищожение! Слушайте!

И Марсел прочете на глас страшните редове, написани от ръката на хер Шулце, от които си беше взел копие.

После добави:

— Онова, което впрочем още по-ясно ми доказа, че хер Шулце е мъртъв, ако можех да се съмнявам още, беше, че всичко около него бе престанало да живее, че всичко бе престанало да диша в Щалщадт! Като в двореца на Спящата царкиня сънят бе преустановил всеки живот, спрял всяко движение! Вцепенението на господаря беше едновременно вцепенило служителите и беше се разпространило и над сечивата!

— Да — отговори доктор Саразен, — там се е проявила справедливостта! В желанието си да ускори по всякакъв начин нападението си срещу нас, насилвайки пружините на своето действие, хер Шулце е загинал!

— Действително — отговори Марсел, — но сега, докторе, нека не мислим вече за миналото и се отдадем изцяло на настоящето. Сега, ако смъртта на Шулце означава мир за нас, тя е също тъй разруха за възхитителното предприятие, създадено от него, и временно фалит. Безразсъдствата, колосални като всичко, което Кралят на стоманата намисляше, изровиха пропасти. Заслепен, от една страна, от своите успехи, от друга — от омразата си срещу Франция и срещу вас, той достави грамадни въоръжения, без да вземе необходимите предпазни мерки срещу всекиго, който може да ни стане враг. Но макар че плащането на голяма част от неговите кредити се забави дълго, аз смятам, че една твърда ръка би могла да изправи Щалщадт на крака и да насочи към добро силите, които е натрупал за зло. Хер Шулце има един възможен наследник, докторе, и този наследник сте вие. Не бива да оставите да загине делото му. Всички прекалено много вярват на този свят, че от унищожаването на един съперник може да се извлече само полза. Това е голяма грешка и вие ще се съгласите с мене, надявам се, че напротив, трябва да се спаси от това огромно корабокрушение всичко онова, което може да послужи за доброто на човечеството. А на тази задача аз съм готов да се посветя изцяло.

— Марсел е прав — отговори Октав, като стискаше ръката на приятеля си — и аз с радост ще работя под негова заповед, ако баща ми се съгласи на това.

— Давам ви моето одобрение, скъпи деца — рече доктор Саразен. — Прав си, Марсел, няма да ни липсват капитали и с твоя помощ ще имаме във възкръсналия Щалщадт такъв арсенал от инструменти, че никой на света няма да помисли занапред да ни напада! И понеже ще бъдем най-силни и същевременно ще се мъчим да бъдем и най-справедливи, ще накараме всички около нас да обикнат благата на мира и справедливостта. Ах, Марсел, какви хубави блянове! И чувствувайки сега, че чрез тебе и с тебе ще мога да видя изпълнена част от тях, питам се защо… да, защо нямам двама сина!… Защо ти не си брат на Октав!… За нас тримата нищо не би ми изглеждало невъзможно!…