Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (3)

3

В радиокабината на станция „Северен полюс-19“ беше тихо и топло. Дежурен беше Валерка. До него, наведен над метеорологичния бюлетин, работеше Миша. Обикновено тук се събираха повече хора, но сега всички бяха на кино в каюткомпанията и затова лагерът изглеждаше пустинен и безлюден.

Валерка преслушваше пространството. Свърза се с колегата си от далечното селище Чокурдах, предаде две телеграми за Москва и Ленинград. След това остави слушалката, потри ушите си и включи магнетофона.

Миша вдигна глава и строго го погледна. Валерка веднага изключи музиката — тук, на Полюса, бяха свикнали да се разбират без думи. Щом Миша работи, значи музиката му пречи. Скучно е да седиш, ей така, без работа, но нямаше какво да се прави. Валерка въздъхна, дръпна чекмеджето и измъкна някаква дебела книга…

Зумерът на радиостанцията тихичко изписка.

Валерка остави книгата, завъртя лостчетата и бутончетата.

Такова повикване в такова време беше нещо необикновено, та дори Миша откъсна поглед от картата и вдигна въпросително белите си вежди.

— „СП-19“! Приемам…

Валерка започна бързо да пише нещо на бланка. След това се пресегна, вдигна телефона и набра номер 1 — каюткомпанията.

Миша Судаков. Кратка почивка.

— Началникът на радиостанцията! — каза той.

След две минути вратата се отвори и вътре, заедно с облак бяла пара и студен въздух, влезе Артур.

— Кой е?

— Екипажът на Кисельов.

Артур пое микрофона, духна в него, обади се:

— Ало, Альоша! Артур е на микрофона!

След това настъпи дълго мълчание. И накрая пак:

— Разбира се, Альоша! Винаги сте добре дошли при нас. Какво? Подарък ли? Трогнати сме. А какъв е подаръкът? Казваш: тайна? Добре, кога да ви чакаме? След четиридесет минути ли? Готово.

Артур остави микрофона на масата. Погледна часовника си, след това и другите три часовника над главата на Миша. Единият от тях показваше московско време, другият — абсолютно слънчево време, третият — местно, полюсно време.

— След четиридесет минути при нас ще кацне Альоша Кисельов. Возят ни някакъв подарък.

— Не казаха ли какво е поне? — попита Миша. — Дали е нещо за ядене или за пиене?

Тримата се засмяха.

— Ще видим! — каза Артур. — Щом ще има подарък, трябва да ги посрещнем!

И излезе.

След малко повече от един час цялото население на станцията „СП-19“ беше навън. Полярниците оглеждаха бялото небе и напрягаха слух да чуят откъде именно ще се зададе самолетът с червените крила.

Гостите тук са рядкост. А и най-близкото населено място е на хиляда и шестстотин километра… Затова, щом самолетът кацна до лагера и витлата му престанаха да вдигат снежен прах, всички се спуснаха да посрещат скъпите гости.

В кухнята Валя Дондуков вече вареше черно кафе и чай, режеше тънки резени салам, подгряваше яденето и наливаше в големите фаянсови чаши гъст сироп от ягоди.

Каюткомпания на Полюса се нарича столовата. Това е най-просторното помещение, където полярниците обядват, слушат музика, гледат кино, играят билярд или могат да четат и да се занимават. Вън, до вратата й, е закована зелена палма от шперплат. Когато температурата падне под тридесет градуса, дежурният по лагер нахлупва на главата на крокодила стара кожена шапка — ушанка, която предупреждава всички — пазете си ушите и носовете от замръзване.

И сега, в този твърде късен час, всички бяха в столовата. На масата бяха натрупани веднага закуски, топло кафе и чай. Може ли да се оставят гостите да пият кафе сами? Не, разбира се!

Когато първите чашки вече бяха изпити, Альоша Кисельов стана и почука с нокът по чашата си:

— Хубаво е при вас! — каза той. — Много е хубаво! Топло, приятно. Пиете си чай, кафе, пък и други неща… И храна си имате достатъчно…

— Ами вие да не би да летите гладни? — попита някой.

— Не, разбира се! — каза Альоша. — Но нашите запаси са точно пресметнати и разпределени. А когато двама попаднат в беда, не можем да им помагаме вечно. У нас е тясно, в самолета! Та искаме да ви помолим, ако имате място и възможности, да приемете още двама полярници!

В каюткомпанията настана тишина. Всички въпросително се наведоха напред.

— Как така? — попита Едик. — Откъде сте ги взели тия двамата?

— Това е отделен въпрос. Ще ги приемете ли или не?

И тогава стана Артур. Той поглади голямата си брада, поокашля се и отвърна:

— Законът на Севера е да се оказва помощ на всеки, който е попаднал в беда! Ще приемем тези двама нещастници. Къде са те?

Альоша погледна към Женя, намигна му:

— Женя, доведи пътниците, моля те!

И докато Женя излизаше, в каюткомпанията настъпи тишина. След няколко минути вън се чу някакво тропане, някой извика, нещо заръмжа и вратата се отвори. В каюткомпанията влезе Валя Дондуков с розово, засмяно лице. Белият му калпак се беше килнал настрани. А зад него се появи Женя с двете бели мечета под мишницата.

Всички скочиха на крака. Всеки искаше да погледне отблизо двете бели гостенчета.

Альоша пое мечетата от Женя, връчи ги на Артур:

— Ето ги двамата нещастници. Останали са без баща и без майка! Не можем да ги гледаме в самолета, за което искрено съжаляваме, но ви ги подаряваме от все сърце! Тук ще пораснат!

Маша и Филимон се готвят за сън.

Дълго след това в каюткомпанията не стихнаха веселите разговори. Всеки искаше да погали мечетата, да им се порадва. А добрият Валя отвори две кутии сгъстено сладко мляко, за да почерпи неочакваните гости…

— Внимание, другари! — каза Артур и веднага всички разговори затихнаха. Артур е началникът на експедицията и затова неговата дума е закон. — Не може членове на славната младежка станция „СП-19“ да съществуват без име. Чакаме вашите предложения!

След кратко съвещание стана Льоня Василев:

— Колективът на метеоролозите и радистите предлага да назовем мечока с името Михаил, а мечката — Феня!

— Не е приемливо! — завикаха другите.

— Предлагам Топтигин и Топтига! — обади се някой.

— Откъде го измислихте! Грубо!

— В старо време ловците в Сибир са наричали големите и яки мечоци с името Филимон! — обади се Анатолий Воробьов. — А най-известното руско име е според мен — Маша! Моето лично предложение — Филимон и Маша!

— Браво!

— Приема се!

Отново настъпи шум и оживление.

— Другари! — викна Артур. — Който е съгласен на нашите две мечета да се дадат имената Филимон и Маша, моля да гласува!

Двадесет ръце се вдигнаха към ниския таван.

Филимон и Маша скоро престанаха да обръщат внимание на виковете и шума, на големите кожени ботуши с космати кончови и на жълтия лъскав под, по който острите им нокти се пързаляха така, като че ли на краката си имаха кънки. Те завираха розовите си езичета в отворените кутии със сладко сгъстено мляко дотогава, докато ги лъснаха като измити. След това, запомнили миризмата на ръцете, които ги гощаваха, бързо намериха Валя и се свиха в краката му.

— Още ли искате? — засмя се Дондуков. — Готово! На вас човек просто не може да откаже…

Двете мечета останаха да нощуват в каюткомпанията. По-точно в каюткомпанията не ги пуснаха, а ги оставиха в коридора между каюткомпанията и кухнята. Те бързо си намериха удобно местенце между чувалите с картофи и някакви сандъци с буркани, свиха се на кравайчета, като се долепиха едно до друго и скоро засумтяха, като се тревожеха и вълнуваха от някакви свои мечешки сънища… Пък и каюткомпанията скоро утихна. Независимо от това, че вън грееше слънце, беше късна нощ. И всички, които трябваше утре да застанат пред уредите си, трябваше да се наспят…

Първа се събуди Маша. Тя разтри с лапа черното си носле, изпръхтя и се опита да стане. Но дебелият Филимон сладко сумтеше и навираше кръглото си ухо точно в окото й. Маша го блъсна един-два пъти, но Филимон, който в момента сънуваше, че лови глупави нерпи на леда, изръмжа застрашително. Маша се възмути. Не стига, че този дебелак се е изтегнал върху нея, но си позволява и да се кара. Това, че е по-голям с няколко часа, не му дава право да се възгордява! Тя захапа ухото му с острите си зъбки и го разтърси… Филимон се събуди моментално. Главата му се тресеше на ляво и на дясно, като се удряше ту в чувала с картофите, ту в сандъка с бурканите. А ухото му гореше от остра болка. Филимон замахна с лапата си и перна Маша по главата. Маша заскимтя обидено и изпусна Филимон. Тогава започна истинската битка. Най-напред се разпра чувала с картофите и те се посипаха по главите им. Мечетата уплашено се дръпнаха назад. Сега пък най-горният сандък заплашително се разклати и след това с трясък се стовари на пода. А една голяма зелена зелка така трясна Филимон по плоската глава, че от очите му изхвръкнаха искри.

От сандъка нещо потече. Лепкаво. И ароматично. Маша лизна лапата си, която се беше намокрила — сладко! Тя, без да губи време, започна да събира с езичето си сладката течност. Филимон още ръмжеше ядосан, но като видя, че изостава, реши да остави сръднята за друг път. А локвата сироп ставаше все по-голяма и по-голяма. Мечетата облизваха лапичките си, бършеха очите си и ставаха лепкави…

В този момент вратата се отвори и дежурният по лагер Борис прекрачи с тежките си ботуши прага. Зад него идваше Валя, който трябваше да приготви закуска.

— Я виж, тези проклетници какво са направили! — възкликна Борис и като стъпи в локвата сироп, падна на пода. Косматите му ботуши така ритнаха Маша, че тя отхвръкна чак към червените бидони с газ. А Филимон уплашено се навря под падналия сандък, с което заприлича на едно малко захаросано бяло мече…

Добро утро!