Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (1)

1

Навярно много от вас не знаят, че далече на север, където всъщност никога няма лято, а има по-топла или по-студена зима, през цялата година има само един ден. И една нощ, разбира се. В края на лятото слънцето се наклонява на запад, но не залязва, а отново се издига на небето — също като че ли се бои да остави тази заледена земя, наречена Арктика, цели шест месеца без светлина. А когато у нас настъпи пролет, в един от мартенските дни слънцето неочаквано се подава на тъмния хоризонт. Хвърля една малка, розова усмивка на ледовете и отново се скрива. На следващия ден вече се изкачва по-високо на хоризонта и, зарадвано, вече не залязва половин година.

Ако съдим по нашему, в ранна пролет, а ако съдим по полярному, малко преди разсъмване, в ледената бърлога, издълбана между два големи синкави ледени блока, старата Нану роди две бели мечета. Вън беше още нощ, трещяха свирепи студове, бесният северен вятър повдигаше цели облаци снежен прах и ледовете гърмяха тежко и силно като оръдия. А в ледената бърлога беше тъмно и топло. Широкият гръб на Нану затваряше изхода, от тялото й се излъчваше топлина, а от стените капеше вода. Двете малки бели мечета сучеха топло мляко, търкаляха се по мазния кожух на майка си и набираха сили.

И ето, един ден старата Нану се отмести от входа на бърлогата. През отвора нахлу светлина. Двете мечета замигаха, след това набърчиха черните си нослета и едно след друго кихнаха. Кихнаха високо, така както кихате и вие, когато например имате хрема.

След това тръгнаха след Нану. Излязоха вън. Грееше ниско полярно слънце и ледените скали хвърляха дълги сини сенки. В бърлогата беше топло, а навън — студено. Двете мечета се огледаха — докъдето стигаше поглед, имаше само бяла, чиста равнина. След това пристъпиха напред — под широките им космати лапи снегът скърцаше. Нану ги поведе напред по равнината. Завиха край ледените блокове и тук за пръв път видяха вода. Ледовете се бяха пукнали и между тях чернееше океанът.

Нану се засили и от леда скочи във водата. Цял фонтан солени пръски се вдигна нагоре. Няколко капки паднаха на черните мечешки нослета. И те кихнаха за втори път. След това с мъхнатите си лапи обърсаха нослетата си и видяха, че са останали сами. Старата Нану я нямаше. Мечетата заскимтяха уплашено. И точно когато се чудеха какво да правят, от водата се показа черният нос на Нану. В устата си държеше една голяма риба, която още трепереше.

Мечетата за пръв път вкусваха риба. Те с радостно ръмжене се нахвърлиха върху нея, сборичкаха се, търколиха се по снега. А след закуската започнаха весели игри. Старата Нану ги учеше да се ориентират сред ледовете, да се крият ловко, да се пазят, да се борят… А когато се наиграха до насита, Нану ги поведе на лов. Тя ги остави сред блоковете и им заповяда внимателно да гледат.

Двете мечета се притиснаха едно до друго и малките им черни очички, които приличаха на боровинки, започнаха да следят какво прави майка им.

Нану се спусна от блоковете на равното, огледа се, подуши чистия и студен въздух и внимателно се приближи до една кръгла дупка в леда. След това легна на пет-шест крачки от нея. Сложи голямата си лапа пред носа си — всички бели мечки знаят, че носът им е черен и затова, когато ходят на лов, го прикриват с лапата си.

Не мина много време и от кръглата дупка в леда се показа черна кръгла глава с щръкнали мустаци и ококорени кафяви очи. Двете мечета трепнаха и се свиха. А старата бяла мечка дори не мигна. Тя лежеше спокойно и неподвижно, така че отстрани можеше да бъде взета за голяма бяла преспа. Тя знаеше, че тюленът, наричан нерпа, е много плашлив. Най-малкото движение щеше да го подплаши.

Но нерпата не видя нищо подозрително. Тя изпръхтя един-два пъти и изскочи от дупката. Отъркаля се в снега, отпълзя с тромавото си тяло настрани и се изтегна на слънцето. В Арктика животните също обичат слънцето и се изтягат под неговите лъчи. За нас, разбира се, би било по-приятно на този северен плаж да се пързаляме с шейна или със ски, но те са свикнали със студа и той не им прави впечатление.

Щом глупавата нерпа се изтегна на слънцето, старата Нану скочи. И докато нерпата разбере защо снежната преспа до дупката изведнъж се раздвижи, голямото космато тяло се пльосна върху единствения път към спасението. Нану призивно заръмжа. Тогава двете мечета с радостно скимтене се спуснаха към майка си. Двете малки пухкави топки се търкаляха презглава, обхванати от първата ловна треска. След петнадесет минути ловът бе завършен. Студът покри малката кръгла дупка с ледена коричка, северният вятър нахвърля върху кървавото петно бяла снежна покривка, а Нану и двете мечета, сити и доволни, се отправиха към бърлогата си. Вятърът сипеше в очичките им сняг, но шубките им бяха толкова пухкави и дебели, че те не усещаха студ.

Така минаваха ден след ден. Нану учеше мечетата на всички ловни хитрости, с часове играеше с тях, тримата заедно се къпеха в ледените води на океана и след това блажено се изтягаха под слабите лъчи на северното слънце.

Веднъж, когато слънцето слезе ниско над хоризонта, което означава, че вече е нощ, Нану ги поведе след себе си. Далеч се чуваха трясъци, по ледените блокове преминаваха тръпки, тук-там по леда пробягваха пукнатини. Белите мечки бягаха на юг. Настъпваше времето на късото полярно лято, когато ледовете започваха да се движат, да се пукат, да се блъскат и да се покачват един върху друг. Между отделните блокове се образуваха пукнатини, в ледените води минаваха цели пасажи риба, глупави нерпи и тлъсти тюлени се срещаха често, тук-таме можеше да се видят и моржове…

Тороси! Интересно.

На десетия ден пред тях се изпречи безкрайно ледено поле. Ниското слънце хвърляше на леда дълги сини сенки. Край тях се издигаше стената на начупените ледове… Нану се спря, подуши въздуха, ослуша се… Някъде от небето идваше бръмчене. И този звук не приличаше нито на сухия лай на тюлените, нито на пресипналия рев на моржовете.

Нану сви към ледовете. Двете мечета я последваха.

Бръмченето нарастваше, след това премина в непрекъснат рев. Над леденото поле прелетя чудновата птица с червени криле, много пъти по-голяма от голямата Нану…