Джон Ъпдайк
Заека богат (5)

V

Въпреки това мама Спрингър не е чак толкова потресена от събитията, тъй като е проявила съобразителността да се обади на Чарли Ставрос и да го убеди да се върне във фирмата. Здравето на майка му се бе влошило през декември, цялата й лява половина беше безчувствена, така че се страхувала да ходи дори с бастун, а и както Чарли бе предсказал, братовчедка му Глория се бе върнала в Нористаун при съпруга си, макар че Чарли не им даваше повече от година заедно, така че и той е доста притеснен. Този път Хари е този, който се връща с тен. Той толкова се радва, че Чарли отново е в „Спрингър Мотърс“, че когато се ръкува с него, хваща ръката му и с двете си ръце. Гъркът обаче не изглежда особено добре. Пътуванията до Флорида са били само декоративен пласт боя. Изглежда блед. Струва ти се, че ако убодеш кожата му, ще прокърви в сиво. Стои прегърбен, пазейки гърдите си, като че ли цял живот е пушил по три кутии на ден, независимо че Чарли като повечето средиземноморски типове всъщност никога не е имал саморазрушителните навици, които се наблюдават у северноевропейците и негрите. Хари не би се ръкувал с него толкова сърдечно, но откакто изчука Телма, се чувства по-свободен, отново влюбен в живота.

— Старият масторас^[1]. Изглеждаш чудесно — енергично лъже той Чарли.

— Бил съм и по-добре — казва му той. — Слава богу, че досега зимата не е била сериозна.

Хари вижда през плътното стъкло на прозореца един безснежен, гол пейзаж, прахта на всички сезони се върти и носи, смесена с хартиените отпадъци от вагон-ресторанта, издухани от другата страна на шосе 111. Окачили са друг плакат — ЕПОХАТА НА КОРОЛА. ТОЙОТА = ПЪЛНА ИКОНОМИЯ.

— Дяволски потискащо е да гледам как мама е тръгнала право надолу. Става от леглото само колкото да отиде до тоалетната и постоянно ми повтаря, че трябва да се оженя.

— Добър съвет може би.

— Ами аз направих малка крачка в тази посока спрямо Глория и може би това я уплаши така, че да се върне при мъжа си, при онзи тип. Такъв нещастник е. Тя ще се върне.

— Не ти ли беше братовчедка?

— Още по-добре. Дребничка. Около метър и шейсет, малко тежка в багажното отделение, недостатъчно класна за теб, шефе. Но пък много сладка. Трябва да я видиш как танцува. Не бях ходил на тези съботни вечери на гръцкото общество от години, но тя ме убеди да отида. Страхотно бе да я гледам как се поти.

— Казваш, че ще се върне.

— Да, ама не заради мен. Изпуснах го този влак. — И той добавя: — Изпуснах много влакове.

— Кой ли не е.

Чарли завърта една клечка за зъби в средата на долната си устна. На Хари не му се ще да се вглежда в него. Превърнал се е в един от онези брюърски старчоци, които влизат в магазините за пури, за да заложат по някоя десетачка на тото, и висят покрай рафтовете със списания в очакване да заговорят някого.

— Ти успя да хванеш няколко — осмелява се да каже той на Хари.

— Не, слушай, Чарли, в ужасно положение съм. Изчезнало хлапе и нова къща без мебели в нея.

И все пак тези факти, примери за празнота и нови възможности, по-скоро го вълнуват и радват, отколкото да го тревожат.

— Хлапето ще се появи — казва Чарли, — просто изпуска пара.

— Така твърди и Пру. Никога не си виждал толкова спокоен човек, като се има предвид всичко. Снощи, след като се прибрахме от островите, ходихме в болницата и, Исусе, колко само е щастлива за бебето. Човек би помислил, че е първата жена в света, която е успяла да го направи. Предполагам, че се е притеснявала дали детето ще е нормално след онова падане преди известно време.

— По-скоро се е притеснявала за себе си. За такива момичета, дето животът сериозно ги е поочукал, да родят бебе е единственият начин да докажат на самите себе си, че са хора. Как смятат да го нарекат?

— Тя не иска да го кръсти на майка си, а на мама Спрингър, Ребека. Но първо иска да изчака да види какво мисли Нелсън, защото нали знаеш, това беше името на сестра му. Бебето, дето, нали знаеш, не оживя.

— Да. — Чарли разбира. Ще предизвикат съдбата. Звукът от печатната машина на Милдред Круст нарушава мълчанието им.

В работилницата едно от момчетата на Мани налага някакво неподатливо парче метал. Чарли пита:

— Какво ще правиш с къщата?

— Ще се нанасяме, поне така казва Дженис. Изненада ме с начина, по който проведе разговора с майка си. Още в колата на път за вкъщи. Каза й, че е добре дошла да се премести с нас, но че не вижда защо тя да няма своя собствена къща като другите жени на нейната възраст, и тъй като Пру и бебето очевидно ще трябва да останат, не й се иска да бъде притеснявана от многото хора в собствения си дом. Имам предвид Беси.

— Аха, крайно време беше Дженис да си стъпи на краката. Чудно с кого ли е говорила?

С Уеб Мъркет, хрумва му на Хари, през една любовна тропическа нощ, но между него и Чарли нещата винаги са вървели най-добре, когато не задълбават много по въпроса за Дженис.

Той казва:

— Проблемът с нанасянето в къщата е, че нямаме никакви мебели. А те струват цяло шибано състояние. Един обикновен матрак и метална рамка, върху която да се сложи, вървят по шестстотин долара, а ако добавиш и дървени табли, ето ти още шестстотин. А килимите! Три-четири хиляди за малък персийски, всичките са от Иран или Афганистан. Продавачът ми разправяше, че били по-добра инвестиция от златото.

— Златото върви доста добре — отбелязва Чарли.

— По-добре от нас, а? Имаше ли възможност да погледнеш сметките?

— И по-добре са изглеждали — признава Чарли. — Но не е нещо, което да не може да бъде излекувано от малко инфлация. Една млада двойка дойде във вторник, в деня, в който получих обаждането от Беси, и купиха един корвет с падащ гюрук, който Нелсън беше докарал. Казаха, че искат кабрио и че средата на зимата е подходящ момент да си купят. Без размяна, не се интересуваха от разсрочено плащане, платиха с чек, редовна чекова сметка. Откъде имат парите? И двамата не бяха на повече от двайсет и пет години. На следващия ден, вчера, идва едно хлапе с пикал на „Дженерал Мотърс“ и казва, че бил чул, че продаваме снегоход. Трябваше ни малко време да го открием там отзад, но като го намерихме, очите му светнаха, така че започнах от хиляда и двеста, а накрая се споразумяхме за деветстотин седемдесет и пет. Казвам му: „Няма сняг“, а той ми отговаря: „Няма значение, ще се местя във Върмонт, за да чакам ядрения Холокост“. Каза, че „Тримайл Айлънд“ направо му е взел акъла. Забелязал ли си, че Картър не може да казва „ядрен“? Казва „ядден“.

— Наистина ли си се отървал от онази шейна? Не мога да повярвам.

— Хората вече не се интересуват от икономии. Големият петрол продаде капитализма на вятъра. Това, което царят направи за руснаците, за нас го прави Големият петрол.

Хари няма време да обсъжда икономиката точно днес. Той се извинява:

— Чарли, на теория съм все още в отпуска до края на седмицата и Дженис ще ме чака в центъра, имаме да вършим куп неща във връзка с тази нейна проклета къща.

Чарли кима:

— И аз имам да оправям сума ти неща. Никой не може да обвини Нелсън, че е маниак на тема подреденост — провиква се след Хари, докато той влиза в коридора, за да си вземе шапката и палтото. — Поздрави баба от мен.

Има предвид Дженис, бавно осъзнава Хари. Той влиза в кабинета си, където на стената виси новият фирмен календар за 1980 година със снимката на Фуджияма. Отбелязва си не за първи път, че трябва да направи нещо с онези стари изрезки, които висят отвън върху шперплатовата преграда, и без това са твърде пожълтели. Чувал бе за някакъв начин, при който снимат стари, избледнели изображения, така че да изглеждат бели, като нови, и след това могат да ги уголемят до всякакъв размер. Спокойно може да ги направят големи — това е фирмен разход. Сваля от тежката дъбова закачалка на стария Спрингър с четирите й малки извити крачета кожуха си от овча кожа, който Дженис му купи за Коледа, и малката велурена шапка с тясна периферия. На тази възраст човек трябва да носи шапка. Миналата година изкара без нито една настинка, защото започна да носи шапки. И витамин C също помага. После ще дойде ред на геритола. Надява се да не е отрязал грубо Чарли, но разговорът с него днес му се беше сторил леко потискащ, човекът е в задънена улица и става все по-чудат. Големият петрол не е по-наясно със ситуацията, отколкото Малкият петрол. Но пък от позицията на Хари в момента всеки би изглеждал незначителен и чудат. Той се е издигнал, хвърчи нависоко, на път към един спокоен остров в живота си. Взима тубичка „Лайф Сейвърс“ с аромат на ром от горното ляво чекмедже на бюрото си, за да подслади дъха си, в случай че бъде целунат, и излиза от задния двор на работилницата. Внимателно завива покрай тезгяха: дори най-малкото петънце грес по палтото му от овча кожа няма да може да се изпере.

Тъй като Нелсън му е откраднал королата, Хари си е отпуснал една синя като грозде селика „Супра“ — „съвършената тойота“, с облицовано табло, електронен тахометър, най-нов модел, вградено стерео с четири колони, дигитален часовник, точен като кварцов, автоматична скоростна кутия, контрол над скоростта, компютърно управлявано окачване, дискови спирачки на всичките четири колела и кварцови халогенни фарове. Обожава тази плавна машина. Королата с всичките си надеждни качества си беше тромава малка буболечка, докато този син звяр притежава харизма. Чернокожите, живеещи по долната част на Уайзър стрийт, направо зяпнаха вчера следобед, когато се прибра вкъщи с нея, след като двамата с Дженис докараха мама обратно на Джоузеф стрийт 89 с крайслера (който всъщност се стори труден за управление дори и на Хари след една седмица возене в таксита от обратната страна на улицата). Те я сложиха да си легне и слязоха в центъра с мустанга — Дженис беше превъзбудена, след като бе защитавала позициите си за къщата — до магазина за мебели на Шехнер, където гледаха легла и грозни фотьойли и маси тип „Парсънс“ като на Мъркетови, само че не толкова хубави като техните; дървесината не е на шахматни квадрати. Не можаха да вземат решение и тя го закара до фирмата, за да може и той да си вземе кола. Той си избра този модел, оценен на петцифрена сума. Чернокожите зяпаха изпод неоновите табели плаката ПРИЯТЕЛСКИЯ САЛОН НА ДЖИМБО И ЗАБАВЛЕНИЯТА НА НИВО И ПЪЛНОЛЕТНИ, ПЪЛНОЛЕТНИ, ПЪЛНОЛЕТНИ, когато той мина покрай тях, плъзгайки се в девствената гроздова ципа. Беше се изплашил, че някой от тях, подпийнал, може да изтича, докато е спрял на светофара, и да одраска багажника му с отвертка или да разбие предното стъкло с чук, за да си отмъсти за гадния си живот. Вече на няколко стени в този град може да се види изписаният със спрей надпис СКИЙТЪР Е ЖИВ, но никъде не пише къде е.

 

 

Той излъга Чарли. Срещата му с Дженис е чак в един и трийсет, а сега е едва единайсет и двайсет според кварцовия часовник на супрата. Отива в Галилий. Пуска радиото. Звукът му е още по-плътен, по-многоцветен и многопластов, отколкото на радиото в старата корола. Въпреки че върти копчето отляво надясно и после обратно, не може да намери Дона Съмър — отишла си е заедно със седемдесетте. Вместо това има някакъв тип, който пее химни и така процежда името „Иисус“, че то всеки момент ще започне да капе. И онзи съпровод от смесени гласове, който помни още от гимназията, по времето на джубоксовете, в които се виждаше как пада плочата, и онзи колосан шумолящ плат, атлаз или каквото там беше, с който момичетата ходеха на танци, втъкнали в корсажа си цветето, което си им подарил. Цветето се смачкваше и парфюмът на момичетата се носеше от напудрените им гърди, щом телата им се сгряваха и притискаха от многото партньори един след друг във виолетовата светлина на гимнастическия салон, в който над главите им се спускаха гирлянди от разтегателна хартия, а баскетболните кошове бяха украсени с хартиени цветя. Всичките онези топли тела, които леко се блъскат, предчувствайки студения въздух, затворен в колите отпред, малките блещукащи светлинни по таблото, топлината на телата, замъгляваща вътрешната страна на стъклото, атлазът — подръпван и измачкан, студени пръсти, които се лутат през палта, панталони и бикини, дрехите се превръщат в поредица от тунели, тялото на Мери Ан, гушещо се в ръцете му, мястото между краката й, толкова различно и меко, и благоуханно, и безопасно — цял един нов свят. А сега новините през половин час. Онази многознаеща млада жена отдавна е изчезнала от тази местна станция. Хари се чуди къде ли е в този момент, дали е станала танцьорка на пилон или асистентка на вицепрезидента на „Сънфлауър Биър“. Новият говорител звучи като Били Фознахт — все едно че има плътни устни. Президентът Картър е обявил, че той лично подкрепя бойкота на Олимпийските игри в Москва за 1980 година. Реакциите на спортистите са смесени. Индийският премиер Индира Ганди е отстъпила от вчерашната си очевидно просъветска позиция относно Афганистан. В пренаселената зона на предизборната кампания американският представител от Илинойс Филип Крейн нарекъл „глупаво“ предложението на масачузетския сенатор Едуард Кенеди планираната ядрена централа в Сийбрук, Ню Хемпшир, да стане ТЕЦ и да премине на въглища. В Япония бившият член на „Бийтълс“ Пол Маккартни, бил пратен в затвора по обвинение, че притежавал марихуана. В Швейцария учените са успели да програмират бактерии да произвеждат оскъдния човешки протеин интерферон — антивирусен агент, чието изкуствено производство би могло да доведе до нова епоха, така благоприятна за човечеството, колкото откритието на пеницилина. Междувременно, ако пломбите на зъбите ви са станали по-скъпи, това е, защото йената на златото удари осемстотин долара за унция в Ню Йорк днес. По дяволите. Твърде рано го продаде. Осемстотин по трийсет е равно на двайсет и четири хиляди. Това е с почти десет бона повече от четиринайсет хиляди и шестстотин. Само ако бе поизчакал. По дяволите Уеб Мъркет и неговото сребро. А 76-ти продължава победния си марш със 121 на 110 над портландските „Трейл Блейзърс“ на стадиона „Спектрум“ снощи. Бедните стари „Ийгълс“, Яворски бе съборен. А сега да продължим с програмата си. Хубава музика за хубави хора и традиционната мелодия „Спасителю, бди над мен“. Хари изключва радиото, шофирайки на звука на мъркането на супрата.

Вече познава пътя. Покрай огромния квакер, който сочи към естествената пещера, през тесния град с табелата на магазина за хранителни стоки „Пурина“, старата странноприемница и новата банка, спирката и агенцията за трактори. Царевичното стърнище в нивите сега бледо стърчи, всичкото злато е избеляло. Езерцето с патиците е замръзнало по краищата, но зимата е мека и в центъра му има широка ивица черна вода. Той намалява, когато минава покрай пощенските кутии на „Бланкенбилър“ и „Мут“, и завива по алеята, пред която на кутията пише БАЙЕР. Нервите му са така опънати, че нищо не убягва от погледа му — изпъкналите камъни на двете червеникави бразди, които представляват стария път, туфите изсъхнали плевели, всеки от които все още пази формата, която животът му е бил възприел през изчезналото лято, лющещият се скелет на училищния автобус с цвят на тиква, ръждясваща черупка, лятна къща, варосана преди години, и след това разнебитените фермерски сгради, силозите, плевнята, каменната къща, гледана от непознат ъгъл, за първи път отпред. Той вкарва селиката в пространството от отъпкана пръст, където веднъж бе видял паркирана королата. Когато изключва двигателя и слиза от колата, той вижда възвишението, откъдето бе шпионирал — далечна накъсана ивица от тъмна череша и евкалипти, които почти не се виждаха през ябълковите дървета на овощната градина, по-далече, отколкото му се бе струвало. Вероятността никой да не го е видял е голяма. Това е лудост. Бягай.

Но както и със смъртта, настъпва момент, който трябва да се премине, отрязък от време, по-прозрачно от стъкло. Този момент е пред него и той прави крачката, черпейки смелост от онази изпълнена с обич празнота, която Телма бе споделила с него. В кожуха си от овча кожа и глупава малка елфоподобна шапка и вълнен костюм с жилетка на тънки райета, купен едва този ноември от онзи шивач на Уеб на Пайн стрийт, той прекрачва пространството, където напластените с пръст пясъчни плочи някога са оформяли алея. Студено е, от онези дни, в които всеки момент ще завали сняг, ден, който сякаш е кух. Въпреки че е почти пладне, слънцето не се показва, на небето няма дори сребърно петно, което да издава мястото му сред дългия набразден корем от ниски сиви облаци. Отдясно се издигат изпочупените изсъхнали голи клони на висока горичка. В другата посока, отвъд хоризонта, моторната резачка сякаш се дави. Той сваля едната си ръкавица, за да почука по вратата, чиято отровнозелена боя се лющи на дълги извити люспи, но още преди да почука, кучето вътре в къщата долавя стъпките му по камъка и започва да лае. Хари се надява кучето да е само и собственикът му да е навън. На двора няма кола, нито пикап, но може да е паркирана в плевнята или в що-годе новия гараж от циментови блокчета с покрив от припокриващи се плоскости гофриран стъклопласт. Доколкото вижда, в къщата не свети лампа, но все пак наближава пладне, въпреки че денят е мрачен и все повече притъмнява. Той се взира във вратата и бегло различава отражението си с бледата си шапка в друга врата, подобна на тази, с две правоъгълни остъклени прозорчета, на разстояние колкото един каменен зид. Зад старите прозорчета коридор със стари раирани черги потъва в неосветените дълбини. Докато очите му се напрягат, за да видят по-навътре, студът щипе ръката му. Тъкмо се кани да се обърне и да се върне в топлата кола, когато в къщата се вижда някаква фигура и се втурва към него, настръхнала от ярост. Черното коли се мята отново и отново върху вътрешната врата, побесняло, опитвайки се да захапе стъклото с грозните си ситни предни зъби, които имат кучетата — нечовешки, и с разцепената черна устна и виолетовите венци — нечисти. Хари е парализиран, стои като омагьосан и не вижда едрата фигура, която се появява зад Фрици, докато някаква ръка подрънква с резето на вътрешната врата. Другата ръка на дебелата жена държи кучето за нашийника; Хари й помага, като сам отваря зелената врата, Фрици разпознава миризмата му и спира да лае. Хари разпознава, погребани под бръчките и тлъстината, онези горещи живи очи — очите на Рут. И така, сред бъркотията от махане на опашка и скимтене заради онази отчаяна кучешка потребност да приветства приятел, двамата бивши любовници се изправят един срещу друг. Преди двайсет години той беше живял с тази жена от март до юни. Бе я видял за миг в „Крол“ осем години по-късно и тя му бе спестила няколко горчиви думи, а сега още дванайсет години са се изсипали и върху двамата, нанасяйки щетите си. Косата й, която някога беше с мръсно огнено рижав цвят, сега е угаснала до стоманеносиво и е опъната назад в кок, какъвто носят менонитите^[2]. Облечена е с широк дънков гащеризон и червена мъжка риза на дървар под черен пуловер с дупки на лактите и кучешки косми и дървени стърготини, вплетени в мазните нишки. И все пак това е Рут. Горната й устна е все още леко издадена, сякаш всеки момент ще й излезе херпес. Очите го гледат с враждебност, която го дразни.

— Какво искаш? — пита го. Гласът й е загрубял, сякаш е настинала.

— Аз съм Хари Енгстръм.

— Виждам. Какво търсиш тук?

— Чудех се дали можем да си поговорим. Трябва да те попитам нещо.

— Не, не можем да си поговорим. Върви си.

Тя е пуснала нашийника на кучето и Фрици души глезените и чатала му и се гърчи в стремежа си да подскочи нагоре, да предаде почти нетърпимата радост, заключена в тесния й череп, зад изпъкналите й очи. Болното й око все още изглежда възпалено.

— Добре, Фрици — казва Хари, — долу, долу.

Рут е принудена да се разсмее, с онзи кратък звънлив смях, като монети, хвърлени на тезгяха.

— Заеко, сладък си. Откъде научи името й?

— Чух те веднъж да я викаш. Идвал съм тук два-три пъти зад онези дървета, но не можах да събера смелост да дойда по-близо. Глупаво, а?

Тя отново се разсмива, не толкова звънливо, сякаш действително е развеселена. Въпреки че гласът й е загрубял, а тежкото тяло се е удвоило и по бузите й над ъгълчетата на устните й има мъх и няколко отделни тъмни косъма, това наистина е Рут, един облак, през който бе минал животът му, отново бе придобил плътност. Все още е висока в сравнение с Дженис, в сравнение с всички жени в живота му, с изключение на Мим и майка му. Винаги е била едра; беше се пошегувала през първата вечер, когато я бе вдигнал на ръце, че това ще го изкара от строя, пълнота, която го отблъскваше, но същевременно в нея имаше нещо, което го привличаше, някакво излъчване, готовността й да се забавляват в тясното пространство, с което разполагаха, и въпреки че имаха твърде малко време.

— Значи си се страхувал от нас — казва тя. Навежда се леко, за да се обърне към кучето. — Фрици, да го пуснем ли вътре за минутка?

Това, че кучето го харесва, изразено чрез блед проблясък в кучешката памет, каращ опашката му да се върти, накланя везните. Коридорът вътре определено мирише на миналото, както повечето подобни стари фермерски къщи. Ябълки в килера, канела в готвеното, смесица от стара мазилка или лепило за тапети, не знае точно какво. В един от ъглите в коридора върху разтворени вестници стоят кални ботуши и той забелязва, че Рут е по чорапи, дебели сиви, мъжки, работни чорапи. Въпреки това изглежда секси, стъпките й са безшумни, макар че е огромна. Тя го повежда надясно, към малък салон с овална черга на пода и сгъваем дървен градински стол сред останалите мебели. Единствената модерна мебел е телевизорът, надменното му око в момента е мъртво. Няколко цепеници тлеят в камината от пясъчник. Хари проверява обувките си, преди да стъпи върху парцалената черга. Сваля претенциозната си малка кожена шапка.

Рут сякаш вече съжалява за постъпката си и сяда на самия ръб на стола, люлеещ се стол с основа от преплетени пръчки, и така силно го накланя напред, че коленете й почти докосват пода, а ръката й лесно може да се пресегне надолу, за да почеше Фрици и да я успокои. Хари решава, че трябва да седне срещу нея, върху диванчето от напукана черна кожа между две, потискащи червеникавокафяви студийни снимки, които сигурно са поне на един век, в еднакви резбовани рамки, на някакъв брадат тип и неговата закопчана догоре съпруга, и двамата отдавна превърнали се на прах в ковчезите си. Но преди да седне, вижда в другия край на стаята, на светлината на прозореца, върху чийто перваз все още са наредени саксии с африкански теменужки и онези растения с широки листа, които хората подаряват за Деня на майката, някакви по-съвременни снимки — моментални цветни снимки, заемащи единия рафт на библиотеката, който съдържа редици книги с меки корици с романтика и мистерия, каквито Рут четеше навремето и очевидно все още харесва. Някога, през онези месеци, това го обиждаше, обиждаше го начинът, по който се оттегляше с някой от онези долнопробни трилъри, в които действието се развива в Англия или в Лос Анджелис, въпреки че той бе в стаята от плът и кръв, жив любовник. Той прекосява стаята и я вижда, по-млада, но вече твърде едра, застанала пред един от ъглите на тази къща, хваната подръка от един по-възрастен мъж, по-висок и по-едър от нея; това явно е бил Байер. Едър, глуповат фермер в неудобни неделни дрехи, присвил очи срещу слънчевата светлина с изражение като това от големите стари портрети, устата му — замислена в опит да удовлетвори фотоапарата. Рут изглежда развеселена, косата й е повдигната в някаква обемна прическа и все още е рижава — развеселена от факта, че за този закрилящ мъж тя е украшение. За един миг, кратък и ярък като изщракването на обектив, Заека изпитва ревност към живота, воден от другите, от тази обикновена, едра провинциална двойка, която позира до изронен ъгъл от кафяв хоросан върху раззеленилата се трева, по която Хари съди, че снимката е правена през март или април. Старите номера на Природата. Има и други снимки, цветни снимки на вчесани и усмихнати младежи, в онези картонени рамки, в които слагат гимназиалните снимки. Преди да успее да ги разгледа, Рут рязко изрича:

— Кой ти каза, че можеш да ги разглеждаш? Престани.

— Това е семейството ти.

— Точно така. Моето, а не твоето.

Но той не може да се откъсне от образите на тези деца в осветени от светкавицата цветове. Погледът им е насочен не към него, а покрай дясното му ухо, всяко дете е нагласено по абсолютно еднакъв начин от фотографа, който снима учениците май след май. Момче и момиче горе-долу на еднаква възраст на снимка от горния курс на гимназията и до нея на по-малка снимка — едно по-малко момче с по-тъмна коса, по-дълга и разделена на път на другата страна от тази на брат му. Всички те са със сини очи.

— Две момчета и едно момиче — произнася Хари. — Кой е най-голям?

— Какво, по дяволите, те интересува? Господи, бях забравила какво отвратително настоятелно копеле си. Влюбен в себе си от люлката до гроба.

— Според мен момичето е най-голямо. Кога я роди и кога се омъжи за този старец? Как изтърпя, между другото, да живееш тук, в пущинака?

— Много ми е добре даже. Това е повече, отколкото някой някога ми е предлагал.

— Не можех да предложа кой знае какво на никого в онези дни.

— Но оттогава явно добре се справяш. Нагласил си се като педеруга.

— А ти си облечена като гробокопачка.

— Сякох дърва.

— С някоя от онези дърворезачки ли работиш? Господи, не те ли е страх да не си отрежеш някой пръст?

— Не, не ме е страх. Колата, която продаде на Джейми, си работи добре, ако това си дошъл да питаш.

— Откога знаеш, че работя в „Спрингър Мотърс“?

— О-о, открай време. А и после го писаха във вестниците, когато старият Спрингър умря.

— Ти ли беше в онова старо комби, което мина покрай нас в деня на сватбата на Нелсън?

— Може и аз да съм била — казва Рут и се обляга назад в люлеещия се стол, така че той се накланя в обратната посока. Фрици се е опънала да спи. Дървата в камината съскат.

— От време на време минавам през Маунт Джъдж. Това все още е свободна страна. Нали така?

— Защо ще правиш такова откачено нещо? — Тя го обича.

— Не казвам, че съм направила каквото и да било. Откъде да знам, че Нелсън се жени точно в този момент?

— Видяла си го във вестниците — усеща, че се опитва да го измъчва. — Рут, момичето. То е мое. То е бебето, което каза, че не би могла да абортираш. Така че си го родила и после си намерила този стар дебел фермер, който се е зарадвал, че ще докопа младо парче, и си му родила две деца, преди да хвърли топа.

— Не говори толкова грубо. Не ми доказваш нищо друго, освен колко глупава съм била, че изобщо те приютих. Ти си господин Лоши Новини, честен кръст. Ти не си нищо друго, освен „аз“, „аз“, „аз“ и „дай“, „дай“, „дай“. Когато имах какво да ти дам, ти го дадох, макар да знаех, че нищо няма да получа в замяна. Сега, слава богу, нямам какво да дам. — Тя вяло посочва стаята с вехти мебели. През годините гласът й е придобил онази провинциална провлаченост, онова твърдоглаво спокойствие, с което провинцията не иска да даде онова, което градът желае.

— Кажи ми истината — моли се той.

— Току-що го направих.

— За момичето.

— Тя е по-малка от голямото момче. Скот, Анабел и после Морис през шейсет и шеста. Той беше закъсняло хрумване.

6 юни 1966.

Четири шестици.

— Не ме мотай, Рут, трябва да се върна в Брюър. Не ме лъжи. Очите ти се насълзяват, когато лъжеш.

— Очите ми се насълзяват, защото не мога да понасям да те гледам. Типично брюърско конте. Търговец. Като онези, които някога мразеше, помниш ли? И при това дебел. Поне когато те познавах, имаше тяло.

Той се разсмива, наслаждавайки се на наглостта й; нощта, прекарана с Телма, е направила тялото му по-устойчиво на обиди.

— Ти ли — казва той — ме наричаш дебел?

— Именно. А как ти стана толкова червено лицето?

— Това ми е слънчевият загар. Току-що се върнах от островите.

— О, Исусе, островите! Реших, че ще получиш удар.

— А твоят старец кога ритна камбаната? Какво му направи, чука го до смърт ли?

Тя го гледа втренчено известно време:

— По-добре да си вървиш.

— Скоро — обещава той.

— Франк почина през август седемдесет и шеста от рак. На дебелото черво. Дори не беше стигнал пенсионна възраст. Когато се запознах с него, беше по-млад, отколкото ние сме сега.

— Добре, съжалявам. Слушай, престани да ме изкарваш такъв гадняр. Разкажи ми за нашето момиче.

— Тя не е нашето момиче, Хари. Наистина направих аборт. Родителите ми го уредиха при някакъв лекар в Потсвил. Направо в кабинета му, а година по-късно едно момиче умря от последвалите усложнения и го вкараха в затвора. Сега момичетата си влизат в болница ей така.

— И очакват данъкоплатците да плащат — казва Хари.

— След това си намерих работа като дневна готвачка в един ресторант близо до Стойгис Куери, на изток оттук, а по това време съдържателка там беше братовчедката на Франк и едното доведе до другото. Скот се роди в края на 1960, миналия месец тъкмо направи деветнайсет, от онези коледни бебета е, дето винаги остават измамени с подаръците.

— След това момичето кога? Анабел?

— На следващата година. Той бързаше да създаде семейство. Майка му не му давала да се ожени, докато била жива, или както и да е, той обвиняваше нея.

— Лъжеш. Виждал съм момичето. По-голямо е, отколкото казваш. На осемнайсет е.

— Искаш ли да видиш свидетелството й за раждане?

Това сигурно е блъф, но той отговаря „не“. Гласът й омеква:

— Защо толкова си се въодушевил от момичето? Защо не си науми, че момчето е твое?

— Имам си момче. Той е достатъчно… — думите просто се изплъзват от устата му — лоша новина. — След това я пита рязко: — И къде все пак са те? Твоите момчета?

— Какво те засяга?

— Нищо особено. Просто се чудех защо ги няма тук да ти помагат с къщата.

— Морис е на училище, прибира се с автобуса в три. Скот ходи на работа в Мериленд, работи в един разсадник. Казах и на двамата с Ани — измъквайте се. Мястото беше подходящо за мен да дойда и да се скрия, но за млади хора тук няма нищо. Когато на нея и Джейми Нунемахер им хрумна този план да отидат да живеят заедно в Брюър, не можех да се противопоставя, въпреки че неговите хора бяха категорично против. Проведохме дълъг разговор и аз им казах, че в днешно време младите живеят заедно и че всъщност това е доста хитро. Те и без това знаят, че съм дърта курва, не ми пука какво си мислят. Съседите винаги са ни оставяли на мира и ние тях също. Франк и старият Бланкенбилър не си бяха говорили в продължение на петнайсет години, откакто започна да излиза с мен. — Тя усеща, че се е отклонила, и добавя: — Анабел няма да остане с това момче завинаги. Той е симпатичен, но…

— Съгласен съм — казва Заека, сякаш са поискали мнението му.

Вижда, че Рут е самотна и склонна да приказва, и се чувства неловко. Размърдва се върху стария черен диван. Пружините му скърцат. Отвън вятърът е задухал в друга посока и в къщата става течение, което кара пушекът във влажната камина да се вие вътре в стаята. Тя поглежда към мъртвата двойка в рамки, подобни на резбовани ковчези над главата му, и му доверява:

— Даже когато Франк беше още здрав, трябваше да кара автобусите, за да свързваме двата края. Сега давам големите ниви под наем и се опитвам да държа пущинака под контрол. Пущинакът и сметките за гориво.

И наистина, стаята е толкова студена, че не му е минало през ум да си свали тежкото палто.

— Е, да — въздиша той. — Трудно е.

Фрици, събудена от някакъв внезапен обрат в съня, който кара възглавничките на лапите й да потръпват, се изправя и се промъква към него, готова да се разлае, но вместо това отново се смъква върху килимчето, свивайки се доверчиво в краката му. С дългата си ръка Хари се пресята до библиотеката и взима снимката на дъщерята. Рут не се възпротивява. Той изучава бледото осветено лице в рамката от кафеникав картон; контрастирайки на странния размит син фон, приличащ на фалшиво небе, момичето гледа сякаш над него. Твърда и лъскава като плод заради гладката копринена повърхност на снимката, главата вместо да издава тайната си, става още по-загадъчна, като онези морски животни, осветени покрай дъсчената пътека на казиното. Устата е на Рут, особената горна устна, която бе забелязал във фирмата. Около очите й я има онази ъгловатост, въпреки че челото й е по-закръглено, отколкото на Рут, а косата й, пригладена и лъскава като за снимка, е по-малко своенравна. Той търси ухото, търси вдлъбнатинка на връхчето му, каквато има Нелсън, но за това косата й трябва да е вдигната. Носът й е толкова нежен и малък, ноздрите й се виждат изпод леко вирнатия му връх, така че долната част на лицето й изглежда по-масивна, но все още по детски закръглена. Кожата й е бледа, а в очите й има студена светлина, която може би идва от онези шведи и техния снежен свят; бе го зърнал в огледалото в банята на Мъркетови. Неговата кръв. Хари усеща, че заедно с Анабел повторно преживява онзи миг, когато идва нейният ред в нестройната ученическа редица да влезе в закрития със завеса ъгъл на гимнастическия салон, и внезапно заслепена, да позира за идните поколения, за годишника на училището, заради приятел и майка, заради самото време, което отминава, без да му обръщаме внимание. Появила се е възможност да притиснеш лицето си до празнотата и в случай че разсъждаваш правилно, да станеш звезда.

— Прилича на мен.

Рут се изсмива:

— Въобразяваш си.

— Не се шегувам. Когато дойде във фирмата за първи път, нещо ме впечатли — краката й може би, не знам. Това не са твоите крака — които тогава бяха едри и се извиваха като бял пламък, докато се разхождаше гола из стаята.

— Е, и Франк имаше хубави крака. Докато не се остави да надебелее, беше доста строен. Над метър и осемдесет, когато се изправеше. Явно си падам по високи мъже. Но нито едно от момчетата не наследи ръста му.

— Да, и Нелсън не наследи моя. Дребосък, досущ като майка си.

— Ти все още си с Дженис. Навремето я наричаше глупачка — напомня му Рут. Вече се е отпуснала, облегнала се е назад в люлеещия се стол и се поклаща, обутите й в чорапи стъпала се повдигат на пръсти, след това се спускат на пети, после пак на пръсти. — Защо ти разказвам всичко за живота си, след като ти не ми разказваш нищо за твоя?

— Доста е обикновен — казва той. — Не се чувствай огорчена, че останах с Дженис.

— О, Исусе, не, просто я съжалявам.

— Сестра — изрече той усмихнат, — всички жени са сестри, така ни казват сега.

Пълнотата се е наслоила по лицето на Рут на неравномерни порции и бучки, така че когато вдигне глава, гнездата на очите й сякаш са направени от кост. Някаква опрощаваща дяволитост е разсеяла враждебността от погледа й.

— Ани беше очарована от теб — споделя тя. — Няколко пъти ме попита дали съм чувала за теб, баскетболният герой. Казах й, че сме били в различни гимназии. Беше разочарована, че те е нямало, когато двамата с Джейми се върнали, за да вземат колата. Джейми се колебаел за някаква фиеста.

— Значи не мислиш, че Джейми е подходящ за нея?

— Засега. Но ти си го виждал. Съвсем обикновен е.

— Надявам се, че тя не…

— Ще тръгне по моя път ли? Не, всичко ще е наред, вече няма курви, само здрави млади жени. Възпитала съм я в невинност. Всъщност винаги съм си мислела, че самата аз съм невинна.

— Всички сме невинни, Рут.

Явно й харесва да изрича името й, трябва да внимава да не го споменава. Той връща снимката на мястото й и я изучава оттам, Анабел между братята й.

— А пари? — пита той, опитвайки се тонът му да е небрежен. — Ще й бъдат ли от полза малко пари? Бих могъл да ги дам на теб, така че да не се появят ей така, от нищото, или нещо такова, ако иска да учи например.

Той се изчервява, а мълчанието на Рут не му помага особено. Столът е спрял да се клати.

Най-после тя произнася:

— Предполагам, че на това му викат забавено плащане.

— Не е за теб, парите ще бъдат за нея. Не мога да дам много, искам да кажа, че не съм чак толкова богат, но ако две хиляди ще бъдат от значение… — той оставя изречението недовършено, очаквайки да бъде прекъснат. Не е в състояние да я погледне, това чуждо уголемено лице.

Гласът й, когато проговаря, е изпълнен с онази презрителна самоуверена дрезгавост, която бе чувал от нея преди много време, в леглото:

— Спокойно, не се притеснявай, няма да приема думите ти насериозно. Ако някога се окажа твърде притисната тук, мога да продам някоя от нивите край шосето, местните са вземали по пет хиляди на акър. Както и да е, Заеко. Повярвай ми. Тя не е твоя.

— Добре, Рут, щом казваш. — Изпитал облекчение, той се изправя. Тя също се изправя и душите им сякаш усещат как набъбналата им плът изчезва, младият мъж и жена, които живееха заедно незаконно на един етаж на Съмър стрийт, срещу голямата църква от жълт пясъчник, отново застават близо един до друг, изолирани от света и както и преди, стаята е нейната.

— Слушай — просъсква тя към него разпалено, изкривеното й лице блести, — няма да ти доставя удоволствието това момиче да е твое, дори да ставаше въпрос за един милион долара. Аз я отгледах. Двете сме прекарали много време заедно, а къде, по дяволите, беше ти? Видя ме в „Крол“ онзи път, но след това нямаше друг контакт. През всичките тези години знаех къде си, а ти пет пари не даваше какво се е случило с мен и с детето ми, не даваше пет пари за нищо.

— Ти беше омъжена — казва той меко. Моето дете: тук има нещо гнило.

— Точно така — продължава тя бързо. — За по-добър мъж, отколкото ти някога ще бъдеш, колкото и да се хилиш пренебрежително. Децата имаха прекрасен баща и си го знаеха. Когато той умря, животът ни продължи, сякаш все още го има, толкова силен беше. Не знам какво, по дяволите, се случва с жалкия ти живот там горе в Маунт Джъдж…

— Ще се местим — казва й той, — в „Пен Парк“.

— Прекрасно, точно там ви е мястото, при онези лицемери. Трябваше да зарежеш онази твоя глупачка преди двайсет години, за нейно добро, както и за твое. Но не го направи и сега можеш да се пържиш; пържи се и остави моята Ани на мира. Отвратително е, Хари. Когато си помисля, че ти си въобразяваш, че тя е твоя дъщеря, все едно я каляш с твоята мръсотия.

Той въздиша:

— Все още имаш нежен език.

Тя се сепва смутено, сивата й коса се е разрошила и тя я приглажда с длани, като че ли се опитва да смачка нещо в черепа си.

— Не би трябвало да ти говоря така, но е плашещо да се появяваш тук в скъпите си дрехи и да искаш да си присвоиш дъщеря ми. Караш ме да мисля, че ако не бях направила аборта, ако не бях позволила на родителите ми да постигнат своето, може би нещата щяха да са по-различни, може би сега наистина щяхме да имаме дъщеря. Но ти…

— Знам. Постъпила си правилно.

Усеща как тя се бори с желанието да го докосне, да го прегърне, да се остави да бъде смачкана в тромавата му прегръдка както някога. Той търси някаква заключителна тема. Неловко пита:

— Какво ще правиш, когато Морис порасне и напусне дома?

Сеща се за шапката си и я взема, прищипвайки мекото й бомбе с три пръста.

— Не знам. Ще поостана още малко. Каквото и да се случи, цената на земята няма да падне. Всяка година, която изкарам тук, означава спестени пари.

Той отново въздиша:

— Добре, щом е така. Ще бягам тогава. Наистина ли не ме лъжеш за момичето?

— Естествено, че не. Помисли внимателно. Да предположим, че е твоя. На този етап това само би я объркало.

Той примигва. Това признание ли е?

— Никога не съм бил добър в премислянето на нещата — отговаря.

Рут се усмихва. Четвъртитите вдлъбнатини над скулите й, гледани отгоре по този начин, бяха едно от първите неща, които бе забелязал в нея. Набита и грубовата, но някак добре сложена. Друго човешко сърце, което му бе казало, че е едно голямо зайче, там, навън, при паркинг автоматите, облени от неонова светлина, първия път, когато се срещнаха. Тогава през центъра на Брюър все още минаваха трамваи.

— На мъжете не им е нужно да бъдат добри в това. Те не могат да забременяват.

Кучето се беше раздвижило, когато се изправиха, и гласът на Рут вече е по-висок и по-сърдит. Сега Фрици ги извежда от стаята и чака, опашката й въпросително се поклаща, а носът й е заврян в процепа на вратата, която води навън. Рут я отваря и външната врата също, достатъчно широко, за да може да премине кучето, но не и Хари.

— Искаш ли чаша кафе? — пита тя.

Беше се разбрал с Дженис за един часа в „Шехнер“.

— О, боже, благодаря, но трябва да се връщам на работа.

— Само заради Анабел ли дойде тук? Не искаш ли да чуеш нещо за мен?

— Нали вече ми разказа за себе си.

— Дали имам гадже или не, дали някога съм се сещала за теб.

— Ами да, сигурен съм, че това би било интересно. Явно прекрасно си се справила. Франк и Морис и как беше другият?

— Скот.

— Именно. Освен това имаш всичката тази земя. Знаеш, че съжалявам, задето те оставих с такива проблеми тогава.

— Е — казва Рут провлечено и замислено и Хари може би чува гласа на покойния й съпруг.

— Предполагам, че сме напълно в състояние да създаваме собствените си проблеми.

Сега му се струва не само дебела и посивяла, но и объркана, със слама по пуловера и косми по бузата. Едно самотно космато чудовище. Той копнее да бъде отвъд двойната врата, в зимния въздух, където нищо не расте. Веднъж бе избягал, казвайки й: „Веднага се връщам“, но сега не може да каже дори това. И двамата знаят това, което хората не бива никога да узнаят, че няма да се срещнат отново. Той забелязва върху ръката й, която стиска дръжката на вратата, тъпичък златен пръстен, почти изгубен сред плътта на пръста й. Сърцето му лудо се разтуптява, хванато в капан.

Тя се смилява над него:

— Пази се, Заеко. Пошегувах се за дрехите ти. Добре изглеждаш.

Хари свежда глава, сякаш да я целуне по бузата, но тя казва „не“. Когато слиза от бетонната веранда, сянката й вече е изчезнала от черното стъкло на двойната врата. Сивотата на деня се е сгъстила, пуснала е няколко сухи снежинки, които няма да доведат до нищо, но се носят като прашинки пепел. Фрици припка с него до лъскавата синя селика и се налага да бъде разубедена от намерението й да скочи на задната седалка.

Тръгва, излиза от алеята и минава покрай пощенските кутии с надписи БЛАНКЕНБИЛЪР И МУТ. Хари лапва един „Лайф Сейвърс“ и се чуди дали не трябваше да изобличи блъфирането за свидетелството за раждане. Ами ако Франк е имал друга жена и Скот е негово дете от този брак? Ако момичето е толкова младо, колкото твърди Рут, не би ли трябвало все още да е в гимназията? Но, не, забрави, забрави, Бог не иска той да има дъщеря.

Чакайки го в силно затоплената предна зала на „Шехнерс“, заобиколена от нови плюшени мебели, Дженис изглежда дребничка и богата с карибския си тен, по-млада от своите четирийсет и три години. Когато я целува по устните, тя казва:

— Ммм. Карамел. Какво криеш?

— Лукът от обяд.

Тя заравя нос в ревера му:

— Миришеш на дим.

— Мани ме почерпи с пура.

Тя почти не слуша лъжите му, задъхана и възбудена от новините, които носи:

— Хари, Мелани се е обадила на мама от Охайо. Нелсън е с нея. Всичко е наред.

Докато тя обяснява, Заека гледа как устните й се движат, как бретонът й потрепва, как очите й се разширяват и стесняват и как от вълнение пръстите й подръпват наниза от перли, показващ се под реверите на палтото й, но точният смисъл на това, което говори, му се изплъзва, защото се сеща как, когато бе свел лице към това на Рут, в светлината на вратата бе видял един проблясък върху уморената кожа под очите й и му идва идиотската мисъл, че сълзите ни са винаги млади, че солената вода си остава същата, от люлката, както беше казала тя, до гроба.

 

 

Малката каменна къща, която купиха за 78 000 долара с намаление от 15 600, е сред четвърт акър обрасла с храсти земя, скрита в една асфалтирана уличка без изход, зад две къщи, които жителите на района наричаха пример за „Пен Парк претенциозност“ — високи имитации на стил Тюдор със заострени фронтони и покриви от червени керемиди и циментови блокчета, които стърчат под причудливи ъгли и нещо като мансарди в неоплантаторски стил от леки, тънки и жълти като лимонада тухли, а от другата страна с редица прозорци стил паладио^[3], където Хари предполага, че се намира трапезарията.

Той вече се е разходил да разгледа имота си, търсейки слънчево кътче, където през пролетта да си направи градинка. Мястото зад къщата на мама Спрингър на Джоузеф стрийт се бе оказало твърде сенчесто. Той открива едно ъгълче, което може би ще свърши работа, ако се поизрежат няколко дъбови клона от дърветата на съседа му. Като цяло земята в това буренясало старо предградие е доста сенчеста, моравата му е наполовина покрита с мъх, който в тази мека зима е изсъхнал, но все още стои, още се държи. Хари се натъква и на малко циментово изкуствено езерце за рибки с боядисано в синьо дъно, което е сухо и посипано с борови иглички. Някой навремето е вдълбал осем мидички във влажния цимент на полегатия ръб. Какви ли не неща си купува човек заедно с новата къща. Брави за врати, первази за прозорци, радиатори. Всичко е негово. Ако беше риба, можеше да плува в това езерце, когато дойде пролетта. Опитва се да си представи момента, в който някой — мъж, жена или дете, или и тримата заедно, е закрепил черупките тук, под лятната сянка на дърветата, малко по-ниски от тези, които се издигат над него сега. Слабата зелена светлина пада навсякъде в неговия двор, накъсана от сенките на голите клони. Седейки тук, той усеща просмуканата обич, предавана от купувач на купувач. Къщата е строена през онова десетилетие на финансова депресия, но и на педантичност, през което е роден и Хари. Мек сив пясъчник е донесен от каменоломните далече на север в Даймънд Каунти и издялан и оформен от мъже, които са отделили нужното време, за да го направят като хората. По-късно, след войната, някой от собствениците е разбил стената откъм улицата и е пристроил разширение, обшито със застъпващи се дъски. Боята върху дъските под андерсеновите прозорци на помещението, което сега е кухнята на Дженис, се бели. Хари мислено отбелязва, че трябва да отреже клоните, които опират в къщата, за да намали влагата. Всъщност има няколко дървета, които могат изцяло да бъдат превърнати в дърва за огрев, но докато не се раззеленят през пролетта, не може да бъде сигурен кои от тях ще си отидат. Къщата има две камини — една в голямата дълга всекидневна и друга, свързана със същия димоотвод в малката стаичка отзад, която в мислите на Хари е неговата бърлога. Неговата бърлога.

Двамата с Дженис се преместиха вчера, събота. Пру трябваше да се прибере вкъщи от болницата с бебето и ако тях ги нямаше, ще може да се нанесе в спалнята им на Джоузеф стрийт, със самостоятелна баня, далеч от улицата. Освен това бяха решили, че може би суматохата ще смекчи болката на майката на Дженис от бягството им. Уеб Мъркет и останалите се върнаха от Карибите в четвъртък вечерта, както бе планирано, и в събота сутринта Уеб бе докарал един от камионите на фирмата си за покриви с разгъващи се стълби, привързани от двете страни, и им бе помогнал да се преместят. Рони Харисън бе казал, че трябва да отиде до офиса, за да се заеме с купищата документация, натрупали се по време на отпуска му: в петък вечерта беше работил до полунощ. Но Бъди Ингълфингър дойде заедно с Уеб и на тримата им отне не повече от два часа да преместят имуществото на Енгстръмови. Нямаха кой знае колко мебели, които можеха да нарекат собствени, предимно дрехи и махагоновото бюро на Дженис, както и няколко кашона с кухненско оборудване, спасено, когато предишната къща, която можеха да наричат собствена, беше изгоряла през 1969 година. Оставиха всички неща на Нелсън. Една от лесбийките излезе на верандата си и им помаха за довиждане: явно новините се разпространяват сред съседите дори когато хората не са приятели. Хари винаги се е канел да ги попита как е и защо. Разбира ги, че не харесват мъжете, и той самият не ги харесва особено, но защо да харесваш жените повече, щом си жена? Особено пък жени, които по цял ден удрят с чукове досущ като мъже.

Във вторник вечерта двамата с Дженис бяха купили мебели от „Шехнер“ и бяха поръчали да им доставят в петък нов цветен телевизор „Сони“ (на Заека не му се нрави идеята да вкарва още пари в японските джобове, но от „Консюмър Рипортс“ знае, че точно в тази област качеството им е недостижимо), двойка големи тапицирани сребристорозови кресла с облегалка за врата (винаги е искал кресло с облегалка за врата, мрази да му става течение на врата, много хора са умрели от това) и огромен матрак с пружини в метална рамка, без странична дъска. Това легло тримата с Уеб и Бъди занасят на горния етаж в задната стая, в която част от тавана е скосен, но има място за огледало, ако решат да сложат, на празната стена до вратата на дрешника, а креслата и телевизорът отиват не във всекидневната, която е твърде голяма, за да я обзавеждат още в началото, а в много по-уютната стаичка точно до нея, бърлогата. Винаги е искал да има бърлога, място, където хората трудно да могат да се доберат до него. Това, което особено му харесва в тази малка стая, освен камината и вградените рафтове, където могат да се държат книги и дреболиите, и порцелановите сувенири на мама Спрингър, след като умре, а в шкафовете отдолу — алкохол (дори има място за малък хладилник, когато му дойде времето), са зелено-оранжевият десен на мокета, който му напомня за пискюлите на мажоретките, и малките високи прозорци, чиито капаци се отварят и затварят и са направени от ромбовидни ламаринени плоскости като по картинките в книжките с приказки. Мисли си, че в тази стая би могъл да започне да чете книги вместо само списания и вестници и да изучава по малко история примерно. За да се влезе в бърлогата, трябва да се слезе едно стъпало под нивото на дъсчения под на всекидневната и тази малка разлика в плоскостта му намеква за многото промени и нови навици, които сега е възможно да се появят в живота му като нови клонки, покарали от подкастрено дърво.

Задънената уличка, на която се намира тяхната къща, е пресечка на Франклин Драйв, пощенският им адрес е „Франклин Драйв“ 14, а самата пресечка си няма име. Трябва да я кръстят „Енгстръм Уей“. Уеб беше предложил „Алея Енгстръм“, но на Хари му беше дошло до гуша от алеи от годините, прекарани в Маунт Джъдж, и му стана неприятно от предложението му. Първо ти казва да си продадеш златото прекалено рано, после чука жена ти, а сега унижава къщата ти. Хари никога не е живял на адрес с толкова малък номер — 14, но пощальонът с малкия си джип, боядисан в червено, бяло и синьо, знае коя е къщата им. Вече дори бяха получили поща — рекламни материали, изпратени до ЖИВЕЕЩИТЕ, натрупали се, докато са били на Карибите, а в събота, около един и половина, след като Уеб и Бъди си бяха тръгнали, а Дженис и Хари подреждаха в кухнята лъжици и тигани, които бяха забравили, че притежават, капакът на пощенската кутия издрънча и върху голия под на предния коридор тупнаха картичка и бял илик. Пликът, един от онези дълги обикновени пликове с марка, които се купуват в пощата, нямаше адрес на подателя и бе с клеймо от Брюър. Беше адресиран просто до г-н Хари Енгстръм, със същия наклонен почерк с печатни букви, като на изрезката за Скийтър миналия април. Изрезката в този плик е много малка, а същата уверена ръка, написала адреса, е изписала с учителски почерк с химикалка под горния ръб ОТ ГОЛФ МЕГЪЗИН, ГОДИШЕН ПРЕГЛЕД. Статията гласеше:

СКЪПОСТРУВАЩА ПТИЦА

Доктор Шърман Томас сготвил собствената си гъска, когато убил една гъска от канадски вид на конгрес на крикет клуба. Съдът отсъдил глоба от 500 долара за постъпката.

Дженис се беше изсмяла пресилено, четейки до него в кънтящия гол коридор, който води през бял свод в дългата всекидневна.

Той я бе погледнал виновно и се бе съгласил с неизречената й мисъл.

— „Телма“.

Беше се изчервила. Само минути по-рано бяха изпълнени със сантиментален възторг към един стар миксмастър, който проработи, след като бе прекарал десет години на тавана на мама Спрингър. Сега тя беше изтърсила:

— Никога няма да ни остави на мира. Никога.

— Телма ли? Разбира се, че ще ни остави, нали такава беше уговорката? Тя беше категорична. Ти не беше ли с Уеб?

— Да, разбира се, но думите не значат нищо за една влюбена жена.

— Кой? Ти в Уеб ли?

— Не, глупчо. Телма. В теб.

— Тя ми каза, че обича Рони, въпреки че не ми е ясно защо.

— Той е насъщният й хляб. Ти си нейният мъж — мечта. Наистина я възбуждаш.

— Звучиш изненадана — казва той обвинително.

— О, не че мен не ме възбуждаш. И аз виждам какво харесва в теб, просто… — Тя се беше извърнала, за да скрие сълзите си. Навсякъде, където се обърне, има плачещи жени. — … просто досаждането. Да знаеш, че тя е изпратила онова другото писмо тогава, да си представиш как ни наблюдава през цялото време, дебнейки сгоден момент… Те са зли хора, Хари. Не искам да ги виждам повече.

— Е, хайде, хайде. — Той я беше прегърнал, в сводестия коридор. Сега му харесва, когато е притеснена и сбърчила нервно чело, дъхът й е горещ и някак накъсан от тревога. В такива моменти я чувства най-близка, като крайъгълния камък на неговото богатство. Навремето, когато изпадаше в подобно състояние, страхът й го заразяваше и той бягаше, но на тази средна възраст му е така ясно, че никога няма да избяга, че може да й се присмее, да се подиграе на твърдоглавата си награда.

— Те са точно като нас. Това беше просто една почивка. В реалния живот са много консервативни.

Дженис беше избухнала:

— Бясна съм, че започва да флиртува толкова скоро. Те никога няма да ни оставят на мира, сега, когато имаме къща. Докато бяхме при мама, поне бяхме защитени.

Това беше вярно — Харисънови и Мъркетови, и Бъди Ингълфингър, и високата му нова приятелка с къдрава коса, която вече носеше вдигната на стегнати плитки, украсени с африкански мъниста като жената в „Десет“, действително дойдоха снощи в първата вечер на Енгстръмови в новата къща. Донесоха бутилки с шампанско и бренди и стояха до два часа, така че неделята имаше горчив и виновен вкус. Хари все още не си е изградил навици в тази къща, без навици и старите мебели на мама Спрингър, които да го предпазват, животът му се разпръсква безцелно във всички посоки и му се струва, че накъдето и да тръгне, със сигурност ще падне.

Другото писмо, което дойде по пощата в неделя, картичката, беше от Нелсън:

Здравейте, мамо и татко,

Пролетният семестър започва на двайсет и осми, така че съм в добра форма. Трябва ми подписан чек за 1087 долара (397 такса обучение, 90 обща такса, 600 допълнителна такса за студенти извън Охайо) плюс дневни пари. 2000–2500 долара би трябвало да стигнат. Ще звънна, когато имам телефон. Мелани ви поздравява.

Обич, Нелсън

От другата страна на картичката имаше модерна тухлена сграда с някакви големи облицовани плочки върху покрива, подобни на отдушници на климатична инсталация, с табели като АДМИНИСТРАТИВНА СГРАДА, ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ, КЕЙН. Хари бе попитал: „А Пру? Хлапето стана баща, а май не знае“.

— Знае, просто не може да направи всичко наведнъж. Казал е на Пру по телефона, че ще дойде веднага щом се регистрира, за да види бебето и да върне колата, която взе. Въпреки че бихме могли да му я оставим да я ползва засега, Хари.

— Това си е моята корола!

— Той прави това, което ти искаше да направи — връща се в колежа. Пру го разбира.

— Разбира, че се е свързала с безнадежден некадърник — беше казал Хари, но не вложи чувства в изказването си. За момента хлапето не представляваше заплаха за него. Хари бе господарят на замъка.

Днес е неделята, в която се провежда състезанието за купата. Дженис се опитва да го вдигне за църква, ще води майка си, но има твърде тежък махмурлук и иска да се върне обратно в утробата на съня, който сънуваше, съня, в който участваше някакво момиче, млада жена, която никога преди не беше виждал. Жената е с тъмна коса, запознали са се на някакъв купон и са заедно в малка баня. Не си говорят, но между тях има близост, сякаш току-що са правили секс или всеки момент ще правят секс, сексът е нещо сигурно и много непринудено, но не се случва точно в този момент. Подът, съставен от множество малки квадратни плочки, е някак под ъгъл под тях, ограниченото пространство на банята ги притиска като малката купичка около пламъка на постоянно горящата запалка за пури в стария цигарен магазин в центъра. Щастието от нова връзка. Той иска то да продължава, да трае, но вече е буден и не може да потъне обратно. Тази спалня с яркия скосен таван е странна. Трябва скоро да си купят пердета. Ще се справи ли Дженис? Бедната непохватна женичка, никога не й се е налагало да върши кой знае какво. Той си приготвя закуска от единствения портокал в почти празния хладилник и от малкото солени ядки, останали от снощното празненство, и чаша разтворимо кафе с топла вода направо от крана. В тази къща, също като в Уебовата, кранчетата са с една ръчка, с формата на тънък пенис, ужилен от пчела на връхчето. Хладилникът бе включен и едно от нещата, които му повлияха при покупката, бе, че има автоматична машинка за лед, която произвежда кубчета с формата на полумесец с цели кофи. Въпреки че старият миксмастър работи, той не е забравил обещанието си да купи на Дженис кухненски робот „Кузинарт“. Може би й е трудно да сложи храна на масата заради старомодната кухня на мама Спрингър. Той уморено броди из къщата, радвайки се на чугунените радиатори, месинговите резета на прозорците, стилните малки осмоъгълни плочки в банята и вратите с дръжки с формата на топки и с ключалка. Тези незначителни елементи на купеното от него ярко изпъкват поради липсата на друго обзавеждане и скоро ще станат невзрачни с шумния ход на дните. Сега са голи и девствени.

На горния етаж в килер със скосен таван, до стаята, която вероятно е била спалня на момчета — стените й са надупчени от десетки кабарчета и белязани с късчета скоч за закачването на плакати — той открива купчина стари броеве на „Плейбой“ и „Пентхаус“ от началото на седемдесетте. Донася отвън, изпод стълбите на кухнята под бавно въртящия се електромер, една от големите зелени пластмасови кофи за боклук, който двамата с Дженис купиха вчера от „Шуър Валю“, но преди да изхвърли всяко списание, Заека го прелиства, разглеждайки снимката в средата, месец след месец, година след година и гледа как замаскирането намалява, а срамните косми отпърво надничат, а после кипват, и тези млади жени, съвършени като автомобилни корпуси, оставят комбинезоните си да се разтварят отпред и се вият по диваните от леопардова кожа, така че най-после очите на редовния читател да могат да се насладят на пълния им позор и съкровище. Някаква невидима сила месец след месец през сезоните на всяка година нежно разтваря безупречните им бедра все по-широко, така че някъде в броевете от 1980 година е постигнат конституционният триумф на разтворената катеричка и гърдестите момичета от Тексас, Хаваите и Южна Дакота с дързък поглед отдават на светлините и на камерата своя вертикален розов отвор, който сякаш също гледа от някакъв кървавочервен долен свят, на границата на красивото. Едно пълно разкриване, което въпреки това действа като бариера към някаква тайна отвъд, отвътре, все още неразкрита, докато зимната светлина избледнява зад мълчаливия прозорец. Отвън една катеричка гледа — сивото й гръбче е извито, черното й око е нащрек. Природата забелязва. Хари е навсякъде. Дървото, което се протяга толкова близо до къщата, сигурно е череша, кората му е на пръстени. Катеричката, самата тя обект на наблюдение, хуква нанякъде.

С купчина списания кофата е прекалено тежка за вдигане. Цели тонове разголени полови органи. Той я влачи до долния етаж. Дженис се прибира след два, обядвала е с майка си, Пру и бебето.

— Всички изглеждаха в добро настроение — докладва тя, — включително и бебето.

— Бебето има ли си име вече?

— Пру попитала Нелсън какво мисли за Ребека, но той категорично не е съгласен. Сега тя се чуди за Джудит. Така се казва майка й. Казах й да забравят името Дженис, аз самата никога не съм го харесвала.

— Мислех, че мрази майка си.

— Не я мрази, просто не я уважава особено. Мрази баща си. Но той на два пъти й се обаждал по телефона и звучал, как се казваше, примирително.

— О, чудесно, може да дойде и да ни помага във фирмата. Може да ни оправи парната система. Какво мисли Пру за това, че Нелсън избяга точно в навечерието?

Дженис си сваля шапката, пухкава виолетова барета с хлабава плетка, която носи през зимата и която заедно с кожуха от овча кожа я правят да изглежда като мургаво дребно войниче, тръгнало на война. Косата й щръква от статичното електричество. В празната всекидневна тя няма къде да остави шапката и я хвърля върху белия перваз на прозореца.

— Ами — казва тя — интересно разсъждава по въпроса. Засега казва, че даже е доволна, че го няма, защото би бил още една грижа. Като цяло чувства, че е искал да направи точно това — да си изчисти лайната. Точно така се изрази. Мисля, че съзнава, че го е притиснала. Смята, че щом си вземе дипломата, ще се чувства много по-комфортно със себе си. Изобщо не изглеждаше притеснена да не го изгуби завинаги, или нещо такова.

— Аха, какво ли трябва да направи в днешно време човек, за да бъде упрекнат?

— Те са много толерантни един към друг — казва Дженис — и мисля, че това е хубаво.

Тя се отправя към горния етаж и Хари я следва плътно, уплашен да не я загуби в огромния им нов дом. Пита:

— Ще отиде ли там да живее с него в някакъв апартамент или какво?

— Мисли, че ако отиде там с бебето точно сега, просто ще го хвърли в паника. А и, разбира се, за мама ще е много по-добре, ако остане.

— Пру изобщо ли не се сърди за Мелани?

— Не, твърди, че Мелани ще се грижи за него заради нея. Те не изпитват такъв тип ревност като нас, ако може да им се вярва.

— Ако.

— Като говорим за това — Дженис оставя палтото си на леглото и се навежда, вирвайки задник, за да си свали ботушите, — Телма беше оставила съобщение при мама дали двамата с теб искаме да отидем у тях на вечеря и да гледаме мача за суперкупата. Предполагам, че и Мъркетови ще са там.

— И ти какво каза?

— Отказах. Не се притеснявай, бях доста любезна. Казах, че сме поканили мама и Пру да гледаме мача вкъщи на чисто новото „Сони“. Вярно е. Поканих ги. — Останала само по чорапогащник, тя се изправя и слага ръце на талията на черния си костюм за църква, сякаш го предизвиква да си признае, че предпочита да излезе и да прекара вечерта с онази шумна тълпа, отколкото да остане вкъщи със семейството си.

— Добре — казва той, — всъщност не съм виждал…

— О, и нещо много тъжно. Мама научила от Грейс Стул, която явно е близка приятелка на лелята на Пеги Фознахт, че докато сме били в отпуск, Пеги отишла при лекаря си за профилактичен преглед и до вечерта вече я били закарали в болница и й ампутирали едната гърда.

— Боже мой! — Гърда, която той бе смукал. Бедната Пеги.

Перната от пръста на Господ. В крайна сметка животът се оказва твърде голям за нас.

— Естествено, казали са й, че всичко са изчистили, но те винаги говорят така.

— Напоследък имаше вид, сякаш се е запътила към някакво нещастие.

— Беше плашеща. Трябва да й се обадя, но няма да е днес.

Дженис се преоблича в гащеризон, за да чисти къщата. Казва, че предишните наематели са я оставили да потъне в мръсотия, но той не бе забелязал нищо, освен списанията. Никога не е била маниачка на тема чистота, където и да са живели по-рано. Невъзпрепятстваната от пердета зимна светлина се отразява в голия под и празните стени, посребрява бельото й и придава на ръцете и раменете й някаква особена жизненост. Те приличат на стрелкащи се риби, преди да изчезнат в една негова стара риза и изяден от молци пуловер. Зад нея е новото им легло, неоправено, още неизползвано за чукане — снощи бяха твърде пияни и изтощени. Всъщност не са се чукали от онази нощ на острова. Той раздразнено я пита какво става с неговия обяд. Тя отговаря:

— О, не си ли намери нещо в хладилника?

— Имаше един портокал. Изядох го на закуска.

— Помня, че купих яйца и нарязана шунка, но предполагам, че Бъди и как й беше името…

— Валери.

— Не мислиш ли, че косата й беше доста откачена? Мислиш ли, че взема наркотици? Сигурно са сложили всичко в онзи омлет, дето си го правиха посред нощ. Това не е ли признак за пристрастеност, този свръх апетит? Сигурна съм, че има малко сирене, Хари. Не можеш ли да изкараш с малко сирене и бисквити, докато изляза да купя нещо за мама по-късно? Не знам какво е отворено тука в неделя. Не мога непрекъснато да тичам до Маунт Джъдж и да харча бензин.

— Така е — съгласява се той и се примирява със сирене и бисквити и една бира „Шлиц“, останала от трите опаковки по шест, които Рони и Телма бяха донесли. Уеб и Синди бяха донесли брендито и шампанското. През целия следобед той помага на Дженис с чистенето, мие прозорците с препарат и забърсва дървенията, докато тя мие подовете, и дори изстъргва мивките в кухнята и банята. Тук имат баня и на долния етаж, но той не знае откъде да купи тоалетна хартия с отпечатани комикси. Дженис е докарала с мустанга машината за полиране на майка си, както и малко паста „Бучър“, и той втрива восъка в дългия бледожълт под на всекидневната във всяка спирала на дървесината, всеки леко изпъкнал пирон и стари следи от токчета в неговата, неговата къща. Докато полира восъка с кръгови движения, в празното му съзнание се щурат няколко натрапчиви мисли — когато човек върши физическа работа, съзнанието му често му играе шеги. Снощи не престана да се чуди дали другите две двойки бяха продължили според уговорката, дали се бяха разменили, Рони и Синди би следвало да го правят за втори път, след като двамата с Дженис си тръгнаха. Те наистина се държаха доста интимно, сякаш четиримата представляваха ядрото на компанията, а Енгстръмови и бедният Бъди, и онази гладна Валери някак са вторият ешелон или представители на Третия свят. Телма бе пила повече от обикновено, бледата й кожа блестеше, напомняйки му за вазелин, въпреки че когато й бе благодарил, че му е изпратила изрезката за гъската, тя го бе зяпнала, а после бе погледнала към Рони и после отново към него, сякаш е ненормален. Предполага, че всичко ще излезе наяве, че рано или късно ще разбере какво се е случило, след като си тръгнаха, хората не могат да пазят тайни. Неприятно му е обаче, като си помисли, че Телма може да позволи на Уеб да направи с нея всичко, което двамата бяха правили, или че Синди би искала отново да го направи с Рони и би повдигнала тежката си гърда с майчинска ръка така, че този приказлив кретен да може да я смуче и после да се хвали. С плешивото си теме Харисън прилича на голямо бебе. Няма смисъл да се пазят тайни, така или иначе всички скоро ще умрем и без това вече сме сред оцеляващите, хлапетата са навсякъде — правят музика, предават новините. След онази среща с Рут се чувства, като че ли са му ампутирали нещо, цял един свят, гледан с периферното зрение, е изтрит. Дженис потропва зад него с машината за полиране, която издава силен вой, а стрелкащите се в ума му мисли му напомнят за някаква статия, която бе чел миналата година във вестника или в „Таймс“ за теорията на професор от Принстън, че в древни времена боговете говорели директно на хората през лявата или може би беше през дясната половина на мозъка. Явно са били като роботи с приемници в главите, през които им казвали какво да правят, и после по някое време, горе-долу по времето на древните гърци или асирийци, системата се развалила, батериите се изтощили и заповедите не се долавяли, въпреки че все още имаме някакви проблясъци и именно затова понякога ходим на църква. С всичките тези негри и педали на ролкови кънки със слушалки на ушите се връщаме на същото положение. Нощем, точно преди да се унесе, чува гласа на мама ясно като шепот от ъгъла на стаята, да казва: „Хаси“ — име, мъртво като момчето, което наричаха така. Може би мъртвите са богове, със сигурност има нещо доброжелателно у тях, освобождават ти място. Това, което човек губи, докато остарява, са свидетелите, онези, които са те наблюдавали от самото начало и са изпитвали загриженост като твои пазители. Мама, татко, старият Спрингър, бебето Беки, добрата стара Джил (може би сънят му беше свързан с онзи път, когато я беше обладал внезапно, само дето нейната коса не беше тъмна. Сънят беше толкова жив. Няма нищо по-хубаво от една нова връзка), Скийтър, господин Абендрот, Франк Байер, съвсем наскоро и Мами Айзенхауер, Линдън Джонсън, Джон Кенеди, Скайлаб, гъската. Майката на Чарли и Пеги Фознахт вече са на път, дъщеря му Анабел Байер, изтрита заедно с целия онзи свят, който наблюдаваш с периферното си зрение, както в „Междузвездни войни“ унищожавала цели планети. Като че ли колкото повече мъртъвци познаваш, има толкова повече живи, които не познаваш. Сълзите на Рут, когато си тръгваше. Може би Бог съществува във Вселената, както солта в океана, за да придава вкус. Така и не можеше да разбере защо хората не могат да пият солена вода, едва ли е по-лошо от това да смесиш кока-кола с картофен чипс.

Зад себе си чува как Дженис непохватно блъска машината в первазите на дюшемето при всяко движение и му минава мисълта защо ли се стараят толкова, опитват се да не изпаднат в паника, тук, в тази къща, където изобщо не би трябвало да са, толкова далеч от Джоузеф стрийт. Изгубени в пространството. Сигурно така се чувстват душите, когато се събудят в тялото на някое бебе; толкова далеч от Рая — не само уплашени, така че да се разплачат, но и виновни, виновни. Трябва да запълнят тази огромна празнина. Парите, които ще бъдат необходими, за да запълнят тези стаи с мебели, след като доскоро си имаха всичко безплатно. Сам се е разорил. А вноските по ипотеката? 62 400 долара при 13,5 процента прави 2500 само от лихвата. По 700 месечно през следващите двайсет години, глозгащи от основния капитал, докато Хари не стане на шейсет и шест. Какво беше казала Рут за най-малкото? 6/6/66? Странна работа са цифрите — не лъжат, но могат да мамят. Всички тези неща, които вече никога няма да може да прави — да види как Синди се излята върху леопардова кожа като онези курви от „Пентхаус“, и как застава на четири крака пред нея и просто лиже, лиже, лиже.

Снощи Бъди беше толкова пиян, че очилата му със сребърни рамки се бяха замъглили, но той се обърна към него и каза, че осъзнава колко налудничаво е всичко, че знае как хората говорят, че тя е по-висока от него и има три деца, и така нататък, но Валери наистина бе жената за него. „Тя е единствената, Хари.“ Каза го със сълзи на очи. Голямата клюка от „Летящия орел“ беше, че Дорис Кауфман смята да се омъжва повторно за някакъв тип, който Заека бегло познаваше — Дон Еберхарт, който бе забогатял, изкупувайки недвижими имоти в центъра на града, когато никой не ги искаше преди петролната криза. Животът е прекрасен, нали така казват.

В пет часа светлината още се бави зад прозорците, застоява се по ръба на белите первази, докато привършват, по това време на годината дните се удължават. Планетите следват пътя си, независимо от всичко. В прясно полирания коридор в подножието на стълбите той докосва Дженис по брадичката, където плътта й е омекнала, но не отблъскващо, и предлага да подремнат горе, но тя го целува топло и забързано, припряността й убива топлотата на целувката, и му казва:

— О, Хари, предложението е много примамливо, но нямам представа кога ще дойдат, всичко зависи от това дали мама ще полегне следобед, наистина ми изглежда болнава. А и храненето на бебето. Освен това още не съм напазарувала. Не дават ли мача за суперкупата?

— Чак в шест е. Ще се играе на Западния бряг. Има някакъв подгряващ мач от четири и половина, но не си струва. Исках да гледам откритото първенство на „Феликс“ в два и половина, но ти така се беше втурнала да чистиш заради майка си.

— Трябваше да ми кажеш. Щях да си изчистя сама.

Когато тя излиза с мустанга, той се качва горе, защото долу няма къде да се легне. Надява се пак да види катеричката, но животинчето е изчезнало. Винаги бе смятал, че катеричките спят зимен сън, но може би тази зима е прекалено мека. Слага ръцете си на един радиатор, негов, и с гордост и задоволство усеща как излъчва топлина. Ляга върху новото им легло с квакерската покривка, която купиха от Маунт Джъдж, и заспива почти веднага. В съня му двамата с Чарли са изпаднали в беда в агенцията, изключително важни документи с някакви данни са се изгубили, а в изложбената зала, където би трябвало да са новите коли, в бетонния под има само неравни кратери, внимателно боядисани на ивици и звезди. Той се събужда ужасно изплашен. Чул е още една приглушена експлозия. Дженис затваря вратата на долния етаж. Вече е след шест.

— Отидох чак до стадиона, за да намеря отворен минимаркет. Нямаше нищо прясно, естествено, но взех четири замразени китайски вечери, които на картинките върху кутиите изглеждат добре.

— Тези боклуци не са ли фрашкани с химикали? Нали не искаш да отровиш кърмата на Пру?

— И ти купих купища пушена наденица, яйца, сирене и бисквити, така че спри да се оплакваш.

Дрямката, която при първоначалното събуждане бе усетил като удар в лицето с топка мокри дрехи, започва да прониква в костите му и да го разведрява. Тъмнината е изтрила втренчената дълбина на деня; в своите рамки прозорците приличат на черни фотографски плаки. Телма и Нелсън са там, отвън, обикалят, искат да се наместят вътре. Дженис е накупила от минимаркета продукти за трийсетина долара и докато пълни яркия хладилник, вижда, че в един ъгъл има още две бири, които са убягнали на снощните лешояди. Дори му е купила кутия солени фъстъци за 1,29 долара, за да си хапва, докато гледа мача. През първото полувреме отборите се люшкат напред-назад. Иска „Стийлърс“ да паднат, не му харесва какво направиха с „Ийгълс“, във всеки случай не харесва победителите. Подкрепя „Рамс“, както подкрепяше и афганистанските бунтовници срещу съветската военна машина.

В почивката след полувремето момичета в пъстроцветни рокли и младежи, които приличат на педали в раирани ризи, танцуват, докато кажи-речи хилядата членове на калифорнийски духов оркестър имитират старите бигбендове с фалшива помпозност. Хлапетата се опитват да докарат джазови движения, но не улавят ритъма, онази еднотактова пауза върху петите и след това завъртането. Вместо това се кълчат като на дискомузика. После едно момиче с прическа а ла „Андрю Систърс“ изпява „Сантиментално пътуване“, но не успява да вложи душата на Дорис Дей от войната през четирийсетте, а и как би могла? Няма война. Всички тези хлапета са родени, можеш ли да повярваш, най-рано около 1960, и което е още по-лошо, вече са сексуално зрели. На припева „Всички на борд“ те се извиват заедно в нещо, което би трябвало да е вълна, и след това изваждат там, в безоблачната Калифорния, някакви проблясващи табла като от метално фолио, които би трябвало да са слънчеви панели. „Енергията е хора“, пеят те, „Хората са енергия.“ На кого му трябва Хомейни и неговият петрол? На кого му трябва Афганистан? Да го духат руснаците. Да го духат и японците, ако става на въпрос. Ще се оправим сами, от море до друго искрящо море.

Изморен от това да седи сам в бърлогата си и да гледа заедно с един милион други глупаци, Хари отива в кухнята за втората бира. Дженис седи на масичката за карти, която майка й й беше дала назаем с неудоволствие, въпреки че никога не играе на карти, освен в Поконос.

— Къде са ни гостите? — пита той.

Дженис седи, притопля китайските вечери и чете някакъв брой на списание „Красив дом“, който явно е купила в минимаркета.

— Явно са заспали. Прекарват по-голямата част от нощта на крак. В известен смисъл, Хари, цяло щастие е, че вече не сме там.

Присвива устни от горчивия вкус на бирата. Вкиснало зърно. Мъжете обичат своята отрова.

— И, предполагам, че да живея в тази къща само с теб, е най-добрият начин да отслабна. Никога не успявам да се нахраня.

— Ще бъдеш нахранен — казва тя, обръщайки една лъскава страница.

У Хари се надига ревност към списанието, към любовта към къщата, която усеща, че нараства у нея, и започва да се оплаква:

— Това е като да чакаш от умрял писмо.

Тя му хвърля тъмен, но не съвсем враждебен поглед.

— Мисля, че напоследък получи достатъчно писма от умрели, че да ти държи влага поне десет години.

От тона й се досеща, че има предвид Телма, но в момента това е далеч от ума му.

Гостите им пристигат чак в началото на последната част на мача, точно след като вече отчаяният Брадшоу е подал дълъг пас към Столуърт. Получател и защитник скачат заедно във въздуха и щастливият нападател театрално улавя топката. Заека все още има чувството, че „Рамс“ ще спечелят. Дженис се провиква, че мама и Пру са тук. Мама Спрингър започва да дърдори в коридора, докато сваля палтото си от норки, за шофирането през Брюър, където почти не се движели коли, според нея вероятно заради мача. Тя учи Пру да кара крайслера и Пру се справила много добре, щом разбрала как да преместят седалката назад. Не била осъзнала колко дълги крака има Пру. Самата Пру, притиснала един увит в розово вързоп към гърдите си, за да го предпази от студа, изглежда изморена и отслабнала в лицето, но някак по-стегната, като добре опънато легло.

— Щяхме да дойдем по-рано, но пишех писмо на Нелсън и исках да го довърша — извинява се тя.

— Малко съм притеснена — продължава да говори мама Спрингър. — Навремето казваха, че е лош късмет да се води бебе на гости, преди да е кръстено.

— О, мамо — казва Дженис. Тя гори от нетърпение да покаже на майка си почистената къща и я повежда към горния етаж, въпреки че единственото осветление там идва от едни четирийсетватови неоколониални стенни лампи, в които предишните собственици бяха оставили да изгорят твърде много крушки.

Докато Хари отново се настанява пред телевизора в едно от своите сребристорозови кресла с облегалка за врата, чува как старата дама потропва точно над главата му, разглеждайки, тършувайки из стаята, където може би някой ден ще трябва да дойде да живее. Предполага, че Пру е с тях, но стъпките по тавана не са толкова много и Тереза тихо слиза по единичното стъпало, влиза в бърлогата му и поставя в скута му това, което е чакал. Продълговатият малък посетител, омотан като пашкул. Бебето сляпо показва профила си в тръпнещите ивици цвят, които струят от телевизора, миниатюрният шев без конци на затворения клепач е наклонен, устничките, издадени напред под копчестото носле, сякаш в благовъзпитано презрение, тя знае, че е добродетелна. От извивката на черепа й се усеща, че е жена, това си личи от първия ден. С това си е проправила път, за да бъде сега там, в скута му, в прегръдките му — едно истинско присъствие, леко като перце, но живо. Пленник на съдбата, жадувана от сърцето — внучка. Негова. Още един пирон в ковчега му. Неговия.