След като този първи уикенд на бунтове и слухове отмина, лятото не е толкова лошо, опашките за бензин вече не са толкова дълги. Ставрос казва, че петролните компании са получили повишението на цените, които искаха, и че правителството ги е предупредило да се успокоят, за да не им бъде наложен данък свръхпечалба. Мелани казва, че целият свят ще започне да кара колела, както в червен Китай. Със сервитьорската си заплата си е купила дванайсет скоростно колело, марка „Фуджи“, и когато времето е хубаво, кара из планината и надолу по Ситивю Парк към Брюър с развети кестеняви къдрици. През последната седмица на юли настъпват рекордни горещини; вестниците са пълни със статистики за жегите и с неясни снимки от горещините в края на века, когато трамвайните релси по Уайзър Скуеър са се изкривили от топлината. Подобна жега блика и отвътре навън, притиска дрехите ни; искаме да се освободим, да намерим другото си „Аз“ до морето или в планините. Хари и Дженис ще ходят на вилата на Спрингърови в Поконос чак през август, през юли я дават под наем на други хора. Из цял Брюър климатиците капят по пътечките и алеите.

В един толкова горещ следобед, докато королата му е все още на поправка, Хари е взел назаем от фирмата една тойота „Каприс“ и кара на юг към Галилий. По виещия се път той минава покрай къщи от варовик, полета с жито, циментова фабрика, голям билборд, сочещ към естествена пещера (те не излязоха ли от мода преди доста време?), и още един билборд с огромна снимка на някакъв брадат квакер, който рекламира „автентична холандска «Смьоргасборд»“^[1].

Галилий е това, което наричат град канап — ред къщи по хълма с хранителен магазин в единия край и тракторна агенция в другия. В средата се мъдри стара дървена странноприемница с тъмна веранда, обточваща целия втори етаж, и с обновен ресторант на първия, с прозорец, облепен със стикери от кредитни карти, за привличане на туристите, които се изсипват от автобусите от Балтимор, повечето чернокожи. Един Господ знае какво се надяват да намерят в тоя пущинак. Групичка местни младежи се мотаят около ресторанта „При Рексал“. Подобна гледка не може да се види по фермите, хората там са прекалено заети с работа. Вижда старо каменно корито, редица лакирани в черно издигнати стълбове, лъскава нова банка, пешеходно островче с паметник, който Хари не може да разгадае, и малка тухлена поща с блестящи сребърни букви ГАЛИЛИЙ в глуха странична уличка на края на полето. Жената в пощата казва на Хари къде се намира фермата на Нунемахер надолу по Р. Д. 2. Следвайки указанията, които му дава — сергия със зеленчуци, езерце, оградено с плачещи върби, двоен силоз близо до пътя — той си проправя път през рохките буци червена пръст, изпъстрена с искрящи зелени стръкове трева, безмилостна растителност, която не позволява дори на покритите с ронливи плочи тротоари да си почиват безплодни, а ги кара да понасят бремето на туфи от китки фий и орлови нокти и изпълва застоялия топъл въздух с маранята на издишана пара. Прозорците на колата са широко отворени, дискомузиката заглъхва и се появява в статични извивки, когато минава покрай хълмчета и под електрически кабели. НУНЕМАХЕР е избледняло име на очукана ламаринена пощенска кутия. Къщата и оборът са навътре от пътя, към тях води дълга кална алея от кафяви камъни, покрити с розов прах.

Сърцето на Заека се свива. Той проклина пътя, оглеждайки съседните пощенски кутии. Рут не му беше казала новото си име, когато случайно я срещна преди десетина години, а момичето отпреди месец не пожела да напише името си в клиентската книга. Всичко, което знае, освен че Нунемахерови са съседи на дъщеря му, ако това изобщо беше дъщеря му, е споменаването на Рут, че съпругът й, освен ферма държи и няколко училищни автобуса. Той беше по-възрастен от нея и Хари пресмята, че би трябвало да е починал досега. А с него са си отишли и училищните автобуси. Пощенските кутии по продължение на пътя съобщават: БЛАНКЕНБИЛЪР, МУТ И БАЙЕР. Не е лесно да свърже имената с къщите, които мярва в пролуките от дървета в края на алеите от трева и кал. Има чувството, че бие на очи отдалече, движейки се в аленочервената тойота „Каприс“, въпреки че наоколо не се вижда жива душа. Къщите с дебели стени задържат обитателите си вътре, ранният следобед е прекалено горещ за работа. Хари свива по една случайно избрана алея, спира и обръща колата в набразденото от гуми пространство между постройките; прасетата в кочината, която подминава, се размърдват с грухтене и една дебела жена с престилка се показва на вратата на къщата. Тя е по-ниска от Рут и по-млада, отколкото Рут би трябвало да е сега, с тъмна коса, пристегната под менонитска^[2] шапка. Той маха и продължава. Това е къщата на Бланкенбилърови, прочита той на пощенската кутия, излизайки на шосето.

Другите две къщи са по-близо до пътя и той решава, че ще стигне по-бързо пеша. Паркира на едно разширение в аварийната лента — отъпкана земя с отпечатъци от гуми на трактор като гръбначната кост на херинга. Когато излиза от колата, силната сладникава смрад от кочината на Бланкенбилърови го посреща от далечината, и това, което му приличаше на тишина, се настанява в ушите му като постоянното жужене на насекоми. Цъфнали летни плевели, маргаритки и цикория избуяват покрай пътя и докосват краищата на панталоните му, докато се качва на тротоара. Облечен в летния си бизнес костюм, той обикаля живия плет от смрадлика, клей и диви череши, обрасъл с бръшлян, чиито лъскави листа са големи колкото картички за Свети Валентин, а пълзящите им филизи задушават короните на дърветата. Грубо оформените тухли на порутена стара стена се крият сред тази растителност, като едва се крепят една върху друга. Той оглежда няколкото постройки под него през една пролука, откъдето са минавали трактори — обор и къща, кокошарник с азбестови стени и скован от летви хамбар за жито, и двата изоставени, новичка сграда от циментови блокчета с покрив от надиплен припокриващ се фиберглас. Прилича на нещо като гараж. На покрива стърчи меден гръмоотвод, който се е окислил в зелено, и голяма телевизионна антена под формата на буквата „Н“, за да хваща сигнала в тази пустош. Хари иска да огледа, да свърже това място с къщата на Нунемахер през съседното обрасло възвишение, но едно нежно звънтене, идващо от някоя от постройките, ромоленето на ручей, вливащ се в малко езерце, където може би някога са плували патици, и невинното потракване на седалките, и ръждясалите оси на стар трактор в занемареното пространство между камарата с дърва и окосения двор го примамват като прекрасна мелодия, докато прехвърля в главата си историята, която ще разкаже, ако го приближат и заговорят. Тази нежна разнебитена ферма прилича на женска ферма, нуждаеща се от помощ. Едно неразумно очакване кара сърцето му да пее ведно със заобикалящото го жужене на насекомите.

Тогава я забелязва зад хамбара, където гората настъпва към някога разчистеното пространство, смрадликата и кедъра най-отпред: наклонената жълта сянка на училищен автобус. Прозорците и гумите му липсват и багажникът на покрива му е откъснат, зее кухината, където двигателят е бил разглобен на части; но подобно на потънал кораб автобусът напомня за цяла империя, флотилия от автобуси, чийто собственик е умрял, а вдовицата му е останала да отглежда незаконната си дъщеря. Земята под краката на Заека сякаш се разклаща с прибавянето на още един жител към подземното царство на мъртвите.

Хари стои в някогашната овощна градина, където кривите ябълкови и крушови дръвчета пускат нови клонки от изкорубените си стволове. В жегата влагата по корените на тревата е намокрила велурените му обувки. Ако направи още няколко крачки, ще излезе на откритото пространство и може да бъде видян през прозорците на къщата. Вече дочува гласове вътре, въпреки че те звучат с онова неясно несекващо бучене като от телевизор или радио. Още няколко стъпки и ще може да различи тези гласове. Още няколко стъпки и ще се озове на моравата до гипсова вана, подпряна на колона, боядисана в синьо, и ще се наложи да крачи смело, да стъпи на ниската циментова веранда и да почука. Зелената боя на предната врата, дълбоко хлътнала в каменната стена, се нуждае от освежаване. От разредените очукани тухли на покрива до тъжните щори на прозорците къщата издишва морния дъх на беднотията.

Какво щеше да каже на Рут, ако тя отвореше вратата?

Здравей, може би не ме помниш… Господи! Ще ми се да не те помнех.

Не, почакай. Не затваряй. Мога ли да ти помогна?

Как, по дяволите, можеш да ми помогнеш?

Махай се. Кълна се, Заек, само като те гледам и ми се повдига.

Вече имам пари.

Не ти ги искам. Не искам нищо, което вони на тебе. Когато имах нужда от теб, ти избяга.

Добре, добре, но нека разгледаме настоящата ситуация. Имаме дете, момиче…

Момиче, та тя е вече жена. Не е ли прекрасна? Толкова се гордея с нея.

Аз също. Трябваше да имаме повече. Страхотни гени.

Не ми се прави на интересен. Тук съм от двайсет години, къде беше ти през това време?

Така е. Трябваше да се опита да я намери, той дори знаеше, че живее някъде около Галилий. Но не го беше направил. Не искаше да се изправи пред нея, пред сложната й обвинителна реалност. Искаше да я запомни като изчукана и удовлетворена, подпряла се на лакът над него, бяла и гола. Преди сънят да го налегне, тя му носеше чаша вода. Не знае дали я беше обичал или не, но с нея позна любовта, беше изпитал онова неясно извисяване на духа, което отново ни превръща в деца и обгръща всеки един момент с обикновен възторжен смисъл, както тези туфи трева около коленете му са обгърнати със собствените си нежни семена.

Някаква врата се затръшва, но не от страната на къщата, която гледа. Чува високо глас, както когато говорим на домашни животни. Заека се отдръпва зад една ябълкова фиданка, прекалено тънка, за да го скрие. В стремежа си да види, да се приближи към това тайнствено късче от миналото му, което е процъфтявало без него и където изгубената енергия и изгубеният смисъл все още текат, той е разкрил голямото си тяло и се е превърнал в мишена. Притиска се към крехкото дръвче толкова плътно, че устните му докосват сивата кора, гладка като стъкло, освен там, където груби черни бразди я прорязват. Истинско чудо: нещата растат и винаги помнят кои са. Устните му са се отдръпнали от непреднамерената целувка. Живи микроскопични червени неща — червейчета, листни въшки, той може да ги види — ще влязат в него и ще се размножат.

— Хей! — извиква женски глас, млад, изплашен и лек, трепва във въздуха. Възможно ли е гласът на Рут да звучи така младежки след толкова години?

Вместо да види кой е, той бяга. През тежката трева между овошките крачи между старите плодни дръвчета, бяга, като че ли от другата страна на скъсания жив плет го чака засада, нагоре по червения тракторен път, обратно в колата, проверява дали е скъсал костюма си, докато се е влачил, усещайки възрастта си. Запъхтян е, ръката му е одраскана от малини или диви рози. Сърцето му бие толкова диво, че не може да пъхне ключа в стартера. Когато най-сетне успява, двигателят прекъсва няколко пъти, преди да запали, прегрял от чакане на слънцето. Женският глас, извикал „Хей“, отеква в главата му, докато моторът се укротява и започва да мърка, и той се ослушва за други викове и дори за звук от пушка. Тези фермери до един имат пушки и не се колебаят да ги използват. Когато работеше в печатницата на „Ват“, не минаваше и седмица без някое местно убийство, предизвикано от секс, алкохол и изневяра.

Но маранята на областта около Галилий е притихнала. Чуди се дали тялото му се е виждало достатъчно, за да бъде разпознато от Рут, която не го беше виждала през всичките тези години, през които натрупа толкова килограми, или от дъщеря му, която го беше виждала само веднъж преди месец. Ако докладват на полицията и кажат името му, това ще стигне до Дженис и тя ще вдигне врява до бога, че е душил около момичето. Няма да се приеме добре и в Ротари клуба. Трябва да се върне обратно. Страхувайки се да не се загуби по другия път, той се осмелява да се върне по пътя покрай пощенските кутии. Решава, че кутията на фермата, която беше наблюдавал по обраслата алея с езерцето за патици, е синята, на която пише БАЙЕР. Прясно небесносиньо, боядисана това лято, с лепенка на цвете, типът украса, която една млада жена би сложила.

Байер. Рут Байер. Заека ясно си спомня, че Джейми Нунемахер така и не нарече дъщеря му по име.

Една вечер той пита Нелсън:

— Къде е Мелани? Мислех, че тази седмица е дневна смяна.

— Дневна е. Излезе с някого.

— Така ли? Искаш да кажеш на среща?

Мачът на Филаделфия не се състоя заради дъжда и докато Дженис и майка й гледат повторението на „Уолтънови“ горе, двамата с хлапето седят във всекидневната. Хари разлиства августовския брой на „Консюмър Рипортс“, който току-що е излязъл („Безопасни ли са боите за коса?“, „Пътни изпитания: шест камиона пикап“, „Алтернатива на погребение за 2000 долара“), а синът му разглежда книга, открадната от стария кабинет на Фред Спрингър, който сега е на Хари. Нелсън не вдига поглед:

— Може и така да се каже. Просто каза, че излиза.

— Но нали е с някого.

— Естествено.

— И ти нямаш нищо против? Това, че тя излиза с някого?

— Да, бе, тате. Опитвам се да чета.

Същият дъжд, заради който отложиха мача на Филаделфия срещу „Пиратите“ на стадиона „Три реки“, се е придвижил на изток и сега бие по прозорците на Джоузеф стрийт 89, по листата на разклонения бук, гордостта на улицата; от време на време прогърмява.

— Дай да видя тази книга — примолва се Хари и протяга ръка.

Нелсън раздразнено му подхвърля томчето, обемиста зелена тетрадка за сделки с автомобили, написана от някакъв приятел на стария Фред Спрингър, който имаше представителство в Паоли.

— Тука пише повече — казва Хари — отколкото ти трябва да знаеш.

— Опитвам се да разбера нещо за финансирането — отговаря синът.

— Много е просто. Банката притежава новите коли, дилърът — употребяваните. Банката плаща на „Мид-Атлантик Тойота“, когато колата напуска Мериленд, а част от парите под формата на удръжка остава в производителя, в случай че дилърът не изпълни задълженията си за покупка на резервни части, но която производителят връща годишно, и честно казано, ефектът й е, че дилърът губи част от печалбата си, когато не се появи някой умен клиент, който се интересува и разбира от сметки, и съумява да ти одере кожата. „Тойота“ настояват да продаваме всичко от списъците им, за да няма измами, и според мен това ти спестява доста главоболия. Ако не им харесва цената, когато дойдат пак след три месеца, може и да се е вдигнала с триста кинта — така както скача йената. Още един проблем при финансирането обаче е, че когато клиентът изтегли заема си, къде го пращаме ние — обикновено в брюърската банка, въпреки че в това списание миналия месец имаше статия как да си изберем кредит, вместо да ходим там, където ни препоръчва агенцията. Всъщност е доста трудно да изработиш системата само за да спестиш около половин процент — банката задържа част от нашия процент, уж за да покрие загубите от продажбите на неизплатени коли, но в действителност това си е чиста измама. Следиш ли ми мисълта? А и какво те интересува?

— Просто ми е интересно.

— Трябваше да ти е интересно, когато дядо ти Спрингър беше жив, за да ти обясни. Той сам беше измислил всичко това. При продажбата на някоя кола на клиент бедният човечец си мислеше, че е обрал стария Фред, докато в действителност сделката беше рехава като паяжина. Когато искаше „Тойота“ да му даде представителството, настояваше за допълнително сервизно пространство, което беше обрасло с бурени, и после намери някакъв предприемач, който му дължеше услуга, да излее плоча и да направи изолацията. Още не можем да отопляваме магазина през зимата, само да чуеш как псува Мани.

Нелсън пита:

— А някога превъртали ли са километража?

— Откъде научи тази фраза?

— От книжката.

— Ами… — Не е толкова зле, мисли си Хари, да си говори смислено с хлапето, докато дъждът плющи. Не може да разбере защо се изнервя, когато гледа момчето да чете. Като че ли замисля нещо. Казват, че четенето трябвало да се поощрява, но никой не ти казва защо. — Превъртането на километража е престъпление. Но може би по онова време някой механик да е действал с отвертката. Хората, които купуват употребявани коли, и без това знаят, че поемат риск. Една кола може да пробяга трийсет и осем хиляди километра без никаква повреда или да спука цилиндър още на другия ден. Кой може да каже? Виждал съм запазени коли, които се движат като нови. Онези фолксвагени бръмбар не можеш да ги счупиш. Ламарините им са толкова износени и ръждясали, че шофьорът вижда пътя под краката си, но двигателят още работи като часовник.

Хвърля разръфаната зелена книжка обратно на Нелсън. Той се протяга да я хване. Хари го пита:

— Как се чувстваш, когато гаджето ти излиза с някой друг?

— Казвал съм ти и преди, татко, тя не ми е гадже, а приятелка. Не може ли човек да си има приятелка от другия пол?

— Може да се пробва. Защо тогава се е съгласила да се премести да живее с теб?

Търпението на сина му се изчерпва, но той решава да продължи да го притиска, няма да научи нищо, ако си мълчи.

— Трябваше да се махне от Колорадо, а аз отивах на изток и й казах, че къщата на баба ми има много свободни стаи. Нали не създава проблеми?

— Не, направо е влязла под кожата на старата Беси. Какво е станало в Колорадо, че е трябвало да се махне оттам?

— Е, нали знаеш, неподходящият тип се навърташе около нея и тя искаше да си подреди мислите.

Дъждът продължава да трополи по прозорците. Заека винаги беше харесвал чувството да си на сухо, когато навън вали. Керемиди по покрива, парчета изпечена глина, не по-дебели от картон, го пазят сух. Неща, които те докосват, и все пак не.

Хари пита деликатно:

— Познаващ ли мъжа, с когото излезе?

— Да, татко, ти също го познаваш.

— Били Фознахт?

— Опитай пак. Сети се за някой по-стар, сети се за някой грък.

— Боже Господи, шегуваш се, този стар пръч?

Нелсън го наблюдава внимателно, с неподвижно озлобление. Не се смее, въпреки че му се предоставя възможност. Обяснява:

— Той й се обади в „Креп Хаус“ и я покани, а тя си каза: „Защо не?“. Тук е доста скучно, признай си. Отидоха само да вечерят, не му е обещавала да си ляга с него. Проблемът на вашето поколение, татко, е, че можете да мислите само в определена насока.

— Чарли Ставрос — изрича Хари, опитвайки се да го осмисли.

Хлапето изглежда в настроение да споделя. Заека се решава да продължи:

— Спомняш ли си, че известно време той се виждаше с майка ти?

— Спомням си. Но май всички останали сте забравили. Изглежда, така ви е доста удобно.

— Времената се менят. Мислиш, че не трябва да ни е удобно?

Нелсън изсумтява, потъвайки в стария диван.

— Не ме е грижа чак толкова. Не е моят живот.

— А беше — казва Хари. — Ти беше тук. Беше ми мъчно за теб, Нелсън, но не знаех какво да направя. Онова бедно момиче Джил…

— Татко…

— Скийтър умрял, знаеш ли? Убили го при престрелка във Филаделфия. Някой ми изпрати изрезка от вестник.

— Мама ми писа. Не се изненадвам. Беше луд.

— Да, но после стана нормален. Знаеш ли, че казваше, че ще умре след десет години. Наистина притежаваше известно…

— Татко, дай да поохладим разговора.

— Добре, нямам нищо против. Става.

Дъжд. Толкова сладък, толкова твърд. В градината малките буци пръст под марулята и изкривените листа на боба, надупчени от колорадския бръмбар, потъмняват, напояват се, листата над тях блещукат, капят, споделяйки тайната на дъжда. Заека свежда поглед към списанието си, след като е изучавал упоритото мрачно лице на Нелсън. Най-добрият вид тостер за четири филийки, чете той, е този, който има отделно устройство за всеки двоен процеп за филийки. Ставрос и Мелани, можете ли да повярвате? Чарли непрекъснато повтаряше, че харесва стила й.

За да се извини, че е отрязал баща си, когато дъждът му навяваше спомени, Нелсън нарушава тишината:

— Всъщност каква е длъжността на Чарли във фирмата?

— Старши представител по продажбите. Отговаря за употребяваните коли, а аз — за новите. Общо взето, това е. На практика се препокриваме. Заедно с Джейк и Руди, естествено.

Иска да напомни на хлапето за Джейк и Руди. Те не са синове на богаташи и добре заработват надницата си.

— Доволен ли си от работата на Чарли?

— Напълно. Познава нещата по-добре от мен. Освен това познава половината окръг.

— Да, но здравето му. Колко енергия мислиш, че му е останала?

Въпросът има някакъв академичен оттенък. Не е питал Нелсън нищо за колежа, може би сега е моментът. С всички тези жени наоколо на сина му е лесно да избегне темата.

— Енергия? Трябва да се пази и да я кара по-внимателно, но си върши работата добре. Днес хората не обичат да ги притискаш, както беше навремето в този бизнес. Мисля, че се доверяват повече на продавачи, които са — как да кажа — по-улегнали. Нямам нищо против стила на Чарли.

Чуди се дали Мелани има. Къде са те сега, в някой ресторант? Представя си лицето й, с блеснал поглед почти като на болна от гуша, и бузите й, които винаги изглеждат като че ли е с руж, порозовели от усилие, още преди да си купи колелото, младото й лице, стегнато и гладко, когато се усмихва и не спира да се усмихва срещу профила на класически мошеник, на Чарли, докато той я сваля. И след това онази работа там долу, дебелия му член с онзи синьо-черен средиземноморски оттенък, и той се пита дали космите й долу са къдрави като косата й; навътре-навън, не може да си представи, че това се случва, докато те си седят тук и слушат дъжда.

Нелсън казва:

— Чудех се дали нещо не може да се направи с колите кабрио. — Мрачната засрамена неувереност подчертава думите му.

— Кабрио? Какво?

— Знаеш какво, татко, не ме карай да ти го казвам. Да ги купуваме и продаваме. В Детройт вече не ги произвеждат, така че старите модели стават все по-ценни. Можеш да продадеш мустанга на мама за повече пари, отколкото си го купил.

— Ако не го потрошиш дотогава.

Това напомняне оказва ефекта, който Заека иска.

— По дяволите! — възкликва момчето беззащитно, като хвърля погледи към всеки ъгъл на тавана в търсене на изход за бягство. — Не съм потрошил безценната ти корола, просто я одрасках.

— Още е в сервиза. Страхотно одраскване.

— Не съм го направил нарочно. Господи, татко, държиш се, като че ли е някаква божествена колесница. С възрастта си станал толкова стиснат.

— Така ли? — пита той искрено, приемайки това за информация.

— Да, мислиш само за пари и вещи.

— А това не е добре, така ли?

— Не.

— Прав си. Забрави за колата. Разкажи ми за колежа.

— Гадно е — идва бързият отговор. — Дънсвил. Хората смятат, че заради онази престрелка преди десет години мястото е суперрадикално, но в действителност повечето деца са местни, от Охайо, и представата им за добро прекарване е да се наливат с бира, докато повърнат, или да се бият с пяна за бръснене по стаите. Повечето от тях и без това ще работят във фирмите на бащите си, така че не ги е грижа.

Хари пропуска това и пита:

— Ходил ли си някога до големия завод „Файърстоун“? Непрекъснато чета във вестниците, че продължават да произвеждат онези облечени в стомана трошки, при все че гърмят в ръцете на всички.

— Типично — казва момчето. — Всички стоки, които купуваме, са такива. Всички американски стоки.

— Едно време бяхме най-добрите — изрича бащата, загледан в пространството, вероятно към някакво място, където той и Нелсън ще бъдат в абсолютно съгласие.

— И аз така чух. — Момчето свежда поглед към книгата.

— Нелсън, относно работата. Казах на майка ти, че ще ти намерим работа за през лятото в автомивката или сервиза. Ще научиш много от Мани и момчетата.

— Татко, прекалено съм стар за автомивката. И може би ми трябва нещо повече от лятна работа.

— Да не би да ми казваш, че ще напуснеш колежа, след като ти остава само една година?

Гласът му се е извисил и момчето изглежда стреснато. Зяпа баща си с отворена уста; с тази тъмна зееща дупка и двете хлътнали очи, лицето му сякаш има три дупки. Дъждът барабани по водосточната тръба на предната веранда. Дженис и майка й слизат след „Уолтънови“, хлипайки. Дженис бърше очите си с пръсти и се засмива.

— Толкова е глупаво така да се вживявам. Актьорите от „Хора“ не можели да се понасят и така сериалът се разпадна.

— Е, нали дават повторения — казва мама Спрингър и се отпуска в сивия диван до Нелсън, като че ли краката й не могат да понесат това малко пътешествие до долния етаж.

Хари обявява:

— Хлапето казва, че може да не се върне в Кент.

Дженис тъкмо се е отправила към кухнята да си налее кампари, но замръзва права. Облечена е само с късата си прозрачна нощница и гащи.

— Ти знаеше това, Хари.

Бикините й са червени, забелязва Хари, но през нощницата изглеждат пепеляворозови. През най-големите жеги миналата седмица си подстрига косата в Брюър при фризьора на Дорис Кауфман. Той е оголил врата й и е отрязал бретона й; Хари още не е свикнал с новата й прическа, сякаш някаква непозната се разхожда из къщата полугола.

— Знаел съм, друг път. След всичките пари, които вложихме в образованието му.

— Е — заключава Дженис, — може да е извлякъл, колкото е могъл от тях.

— Нещо не разбирам. Тука има нещо гнило. Хлапето си идва вкъщи без никакво обяснение, гаджето му излиза с Чарли, а той седи тук и ми намеква, че трябва да го уволня и да го назнача на негово място.

— Е — казва мама Спрингър спокойно, — Нелсън е на възраст. Навремето Фред ти освободи място и аз съм сигурна, Хари, че ако беше жив, щеше да освободи място и за Нелсън.

На секцията в трапезарията Фред Спрингър слуша дъжда със замъглени очи.

— За нищо на света — отсича Хари. — Не и на човек, който напуска колежа няколко дни преди да завърши.

— Виж, Хари — мама Спрингър го изрича спокойно и нежно, сякаш телевизионният сериал я е размекнал, — някои хора биха казали, че и ти не беше толкова обещаващ, когато Фред те нае. Не един или двама го съветваха да не го прави.

Отвън, в провинцията, под земята, старият фермер Байър тъгува за училищните автобуси, изгниващи под дъжда.

— Бях четирийсетгодишен мъж, който беше загубил работата си не по своя вина. Работех като линотипер, докато линотиперите съществуваха.

— Работеше занаята на баща си — обажда се Дженис. — Това иска да прави и Нелсън.

— Сигурно, сигурно — крещи Хари. — Когато завърши колежа, ако все още иска. Въпреки че, честно казано, се надявах да иска нещо повече. Но за какво е това бързане? За какво си е дошъл вкъщи? Ако аз имах късмет да отида в щат като Колорадо на неговата възраст, сто процента щях да остана там поне за през лятото.

Дженис дръпва от цигарата си. Изглежда много по-секси, отколкото съзнава:

— Защо не искаш собствения си син вкъщи?

— Прекалено е голям, за да си бъде вкъщи. От какво бяга?

Ако съди по лицата им, май е налучкал нещо, но не знае какво. Дори не е сигурен, че иска да разбере. В тишината, която му отговаря, той отново се заслушва в проливния дъжд, едно несекващо присъствие на ръба на осветеното им царство, нежно, настоятелно, безспирно, милиони малки оръдия улучват целта и текат като вадички по повърхността на всичко. Скийтър, Джил и Кент Стейт Фор са някъде там, съвсем сухи.

— Забрави — казва Нелсън, изправяйки се. — Не искам да работя с този боклук.

— Защо е толкова враждебно настроен? — пита Хари жените.

— Всичко, което казах, е, че не виждам защо да уволняваме Чарли, за да може хлапето да продава коли кабрио. След време, става. Дори през 1980. Поеми нещата, млада Америко. Изяж ме. Но всичко с времето си, Господи! Време, колкото щеш.

— Така ли? — пита Дженис странно. Знае нещо. Жените винаги знаят нещо.

Той се обръща директно към нея:

— Ти. Мислех, че поне ти ще си лоялна към Чарли.

— Повече, отколкото към собствения си син?

— Вижте какво ще ви кажа. Вижте какво ще ви кажа на всички. Ако Чарли се махне, махам се и аз. — Опитва се да се изправи, но фотьойлът го държи в лепкавите си лапи.

— Урааа! — казва Нелсън, като силно дръпва дънковото си яке от закачалката от вътрешната страна на вратата и си го намята.

Изглежда прегърбен и зъл. Плъх, тръгнал да се дави.

— Сега ще отиде да потроши и мустанга. — Хари успява да се изправи на крака, извисявайки се над всички.

Мама Спрингър плесва коленете си с отворени длани:

— Този спор развали настроението ми. Ще си стопля вода за чаша чай, от тази влага май че в краката ми скачат дяволи.

Дженис казва:

— Хари, пожелай лека нощ на Нелсън, както трябва.

Той протестира:

— Той не ми е пожелал лека нощ както трябва. Аз си седях тук и се опитвах приятелски да си поговоря с него за колежа, но той се държи все едно му вадя зъбите. За какво е тази тайнственост? Дори не знам какво учи сега. Първо беше медицина, но химията му била прекалено трудна, после беше антропология, но там трябвало да учи много наизуст, последното нещо, което чух, беше социални науки, но това пък било големи глупости.

— Уча география — признава Нелсън от вратата. Нервен е. Готов е да хукне да бяга.

— География! Та това го учат в трети клас! Никога не съм чул някой възрастен да учи география.

— Очевидно това е доста добра специалност в колежа — казва Дженис.

— И какво правят по цял ден? Оцветяват карти ли?

— Мамо, трябва да изчезвам. Къде са ключовете от колата ти?

— Виж в джоба на шлифера ми.

Хари не може да се въздържи да не се заяде с него:

— Да знаеш, че тук при нас, когато вали, пътищата са хлъзгави. Ако се загубиш, обади се на професора си по география.

— Много се дразниш, че Чарли заведе Мелани на вечеря, нали? — отговаря му Нелсън.

— Ни най-малко. Това, което ме дразни, е, че теб не те дразни.

— Аз съм ексцентричен — отговаря Нелсън.

— Дженис, какво съм му сторил на това дете, че да заслужавам такова отношение?

— О, предполагам, че се досещаш — въздъхва тя.

Писнало му е от тези подмятания за миналото.

— Не се ли грижех за него? Кой му слагаше закуската и го изпращаше на училище, докато ти се чукаше наляво и надясно?

— Татко го правеше — казва Нелсън горчиво.

Дженис се намесва:

— Нели, защо не тръгваш, ако ще тръгваш? Намери ли ключовете от колата?

Момчето ги подрънква.

— Участваш в авто самоубийство — казва й Заека. — Хлапето е убиец на коли.

— Беше просто една шибана вдлъбнатина — крещи Нелсън. — А той ще ми го изкара през носа.

Вратата се затръшва, пропуснала аромата на дъжда.

— Кой друг иска чаша чай? — провиква се мама Спрингър от кухнята.

Отиват при нея. Минаването от задушната, претъпкана с мебели всекидневна към кухнята с чисти емайлирани плотове предлага по-весела гледна точка към света.

— Хари, не трябва да си толкова суров с момчето — съветва го тъща му. — Има си много ядове.

— Какви например? — рязко пита той.

— О — отговаря мама, все още размекната, редейки чинийки тип „Уолтън“ за утеха. — Проблемите на младите.

Под нощницата си Дженис е с бикини, но без сутиен и на ярката светлина зърната й под дрехата прозират със собствения си розов цвят, по-тъмни, като цвета на виното. Казва:

— Той е в трудна възраст. Изглежда, че имат голям избор, но всъщност не е така. Цял живот телевизията ги учи да искат това и онова, но когато станат на двайсет, осъзнават, че парите не се печелят толкова лесно. Нямат възможностите, които дори ние имахме.

Това не е типично за нея.

— А ти с кого си говорила? — пита Хари презрително.

На Дженис вече не може да й се затвори устата толкова лесно, колкото преди; тя отмята бретона си и отговаря:

— С няколко от момичетата в клуба. Техните деца също са се върнали вкъщи и не знаят какво да правят с живота си. Това явление вече дори си има име. Нещо от сорта на „обратно в гнездото“.

— Синдром — казва той; израснал е по тия места. Понякога, след като Мим си легнеше, тримата с майка му и баща му сядаха така около кухненската маса пред купа каша или топло какао, или чай. Чувства се достатъчно в безопасност, за да звучи жално:

— Ако помолеше за помощ, щях да се опитам да му помогна. Но той не моли. Иска да получава, без да се помоли.

— Не е ли човешко? — пита мама Спрингър напевно. Харесва вкуса на чая и добавя в заключение: — У Нелсън има много добронамереност. Просто мисля, че в момента е малко объркан.

— А кой не е? — пита Хари.

В леглото, може би дъждът го възбужда, той настоява да правят любов, въпреки че първоначално Дженис се дърпа.

— Трябваше да се изкъпя — казва тя, но мирише страхотно, на дълбока джунгла, на безценна гниеща тор, спускаща се надолу, надолу под папратта. Когато не спира, с диво желание да изгуби лицето си в този аромат, хладният неумолим бяс на оргазма я обзема и тя войнствено свършва, издигайки хълбоци, за да отрие клитора си в лицето му, и след това го оставя да свърши в нея под него. Изтощен и носещ се без посока, той слуша звуците на дъжда, който от време на време забързва в метален ритъм по стъклото на прозореца, по-бързо от пулсирането в желязната водосточна тръба, където се вият въжета вода.

— Харесва ми Нелсън да си е вкъщи — казва Хари. — Чудесно е да си имаш враг. Изостря сетивата ти.

Мърморейки под прозорците им и все пак толкова близо, сякаш са отвън, букът приема дъжда, лист по лист.

— Нелсън не е твой враг. Той е твой син и сега има нужда от теб повече от всякога, при все че не може да ти го каже.

Дъжд, последното доказателство за него, че Бог съществува.

— Имам чувството — казва той, — че има нещо, което не знам.

Дженис признава:

— Има.

— Какво? — След като не получава отговор, той пита: — Ти откъде знаеш?

— Мама и Мелани си говорят.

— Колко е зле? Наркотици?

— О, Хари, не. — Тя трябва да го прегърне, незнанието му сигурно го прави много уязвим. — Нищо подобно. Нелсън прилича на теб, отвътре. Обича да се пази чист.

— Тогава какво, по дяволите, става? Защо не можете да ми кажете?

Тя отново го прегръща и леко се засмива:

— Защото не си Спрингър.

Дълго след като тя е пропаднала в сигурното нежно похъркване на съня, той лежи буден, слуша дъжда, не иска да пропусне този звук на живота. Не е нужно да си Спрингър, за да имаш тайни. Сини очи, толкова бледи на светлината, влизат на задната седалка на онази корола, вкусът на Дженис все още е по устните му и той си мисли, че идеята за гаранция може да не е толкова добра. Докато лежи буден, отвън една кола спира два пъти и предната врата се отваря: първият път по спокойствието на двигателя й и леките стъпки той разбира, че Ставрос оставя Мелани; вторият път, само след няколко минути, по ядно форсирания двигател, преди да удари спирачките, и шумните предизвикателни стъпки, решава, че е Нелсън, който е изпил повече бири, отколкото трябва. От звуците, заобикалящи втората кола, Заека осъзнава, че дъждът се предава. Изчаква стъпките да се изкачат на горния етаж, но явно Нелсън е приклещил момичето в кухнята, докато Мелани похапва нещо. Странното при вегетарианците е, че винаги са гладни. Ядеш, ядеш, но изглежда никога не е подходящата храна. Кой му беше казал това навремето? Тотеро. Накрая изглеждаше толкова стар, но колко по-стар от сегашния Хари беше тогава? Нелсън и Мелани остават в кухнята да си говорят, докато подслушвачът се уморява и се предава. В съня си Хари крещи на сина си по телефона във фирмата, но въпреки че устата му е отворена толкова широко, че може да види всичките си зъби, като на онези зъболекарски снимки, на които отбелязват кариесите ти и сякаш пищиш, от устата му не излиза никакъв звук, челюстите и очите му, тъй да се каже, са замръзнали отворени и когато се събужда, му се струва, че е зеел срещу утринното слънце, което блясва след дъжда.

Витрините на „Спрингър Мотърс“ наскоро са измити, Хари гледа втренчено през тях, но няма нито едно петънце да му го каже, че не стои отвън, на освежения от снощния дъжд въздух, на измитата и потънала в локви улица, но въпреки това в зеленината на дървото отвъд шосе 111 зад изоставения вагон прозира умора на опадалите и пожълтелите тук-там листа по върховете на тежките клони, които умират. Трафикът през този делничен ден процъфтява. Картър не спира да говори за някакъв неочакван данък върху огромната печалба на петролните компании, но това няма да стане, Хари е сигурен. Картър е хитър като лисица и се моли често, но явно дарбата му е старата Айзенхауерова дарба да предотвратява случването на нещата, просто малко ежедневно просмукване.

Чарли е с една млада двойка, договаря продажбата на осемцилиндров двутонен буик 73-та, тези добри хорица са прекалено назад в надпреварата, за да знаят, че времената се менят, че бензинът е на свършване и че истинските пари са в чуждите коли, с мотори от шевни машини. Те дори са се облекли официално за случая, жената носи лилав костюм със старомодно къса пола, която разкрива твърдите прасци на кльощавите й криви крака. Те наистина не са оформени като нас; Скийтър казваше, че са последен дизайн. Задникът й е стегнат, а тя жизнерадостно се разтапя пред ослепителния стар буик под щедрото слънце на все още влажния искрящ асфалт. Красива гледка от миналото. Но тя не успява да разсее киселото безпокойство в стомаха на Хари след краткия му сън. Чарли казва нещо, от което и двамата се превиват от смях, и след това потеглят с бричката. Ставрос се връща на бюрото си в един ъгъл на прохладния автосалон и Хари се приближава към него.

— Как беше с Мелани снощи? — опитва се да скрие самодоволството в гласа си.

— Приятно момиче. — Чарли не спира да пише с молива си. — Много умна.

Гласът на Хари се извисява:

— И какво й е толкова умно? Според мен е направо смахната.

— Не е, приятел. Сече й пипето. От онези жени, които виждат нещата толкова ясно, че чак се притесняваш, че никога няма да се отпуснат.

— Искаш да кажеш, че не се е отпуснала с теб.

— Аз и не го очаквах. На моята възраст — кому е нужно?

— Ти си по-млад от мен.

— Но не и по душа. Ти все още се учиш.

Чувства се като ученик в основното училище, когато наоколо витаеше някаква тайна, трепкаше по пътеката между чиновете, подскачаше като топка в междучасията, а той не можеше да я улови, момичетата я пазеха от него, бяха прекалено бързи.

— Спомена ли за Нелсън?

— Доста често.

— Какво мислиш, че става между тях?

— Мисля, че са просто приятелчета.

— Значи вече не мислиш, че няма как да не се чукат?

Чарли се предава, удря по документите и се отблъсква от бюрото.

— По дяволите, не знам как са се организирали тези деца. По наше време, ако не се чукахме с някоя, търсехме друга. При тях може да е различно. Не искат да са убийци като нас. Дори да се чукат, по начина, по който ми говореше за Нелсън, по-скоро за нея това е като гушкане на плюшено мече преди заспиване.

— Значи го приема по този начин, а? Като дете?

— Тя би го нарекла уязвим.

Хари прави предположение:

— Тука нещо липсва. Снощи Дженис правеше намеци.

Ставрос деликатно свива рамене:

— Може да е в Колорадо. Липсващото парче.

— Тя каза ли нещо конкретно?

Ставрос се замисля, преди да отговори, побутва кехлибарените си очила с показалеца си и после опипва с него ръба на носа си:

— Не.

Хари опитва с жалване:

— Не мога да разбера какво иска това момче.

— Иска да се включи в истинския свят. Мисля, че иска да работи тук.

— Знам, че иска да работи тук, но аз не го искам. Кара ме да се чувствам неудобно. С това тъжно изражение не може да продаде и…

— Кока-кола в пустинята Сахара. — Чарли завършва изречението вместо него. — Както и да е, той е внук на Фред Спрингър. Негов engonaki^[3].

— Да, а и Дженис, и Беси настояват, нали видя оная вечер. Направо ме подлудяват. Тук си имаме чудесна симетрична организация, а и колко коли сме продали през юли?

Ставрос проверява в един документ под лакътя си.

— Двайсет и девет, представяш ли си? Тринайсет употребявани и шестнайсет нови, както и онези селика GT, за десет хилядарки всяка. Мислех, че няма да можем да ги продадем с онези малки спортни модели, които Детройт бълва.

— Затова Нелсън да върви по дяволите. И без това остава само един летен месец. Защо да прецакваме Джейк и Руди само за да намерим място на едно хлапе, което е прекалено разглезено, за да започне работа в магазина? Нямаше дори да си цапа ръцете, щяхме да го назначим в отдел „Части“.

Ставрос казва:

— Можеш да го назначиш на твърда заплата тук, в автосалона. Ще го взема под крилото си.

Явно Чарли не осъзнава, че точно него изтикват. Опитваш се да защитиш някого, а той те подценява, докато го правиш. Но в крайна сметка се оказва, че Чарли е прозрял проблема, изразява го:

— Виж. Ти си зетят, ти си недосегаем. Но при мен старата е връзката ми тук. Явно има някакви чувства, сигурно ме харесва, защото й напомням за Фред, за старото време. Но чувствата не побеждават кръвта. Не съм в положение да се правя на твърд. Щом не можеш да ги победиш, присъедини се към тях. Освен това мисля, че мога да си поговоря с момчето, да направя нещо за него, не се притеснявай, няма дълго да остане в този бизнес, прекалено е неспокоен. Прекалено много прилича на баща си.

— Не виждам никаква прилика — отговаря Хари, въпреки че му става приятно.

— Няма и да видиш. Не знам, явно в днешно време е трудно да си баща. Когато бях дете, ми се струваше доста просто. Казваш на детето си какво да прави и ако не го направи, му шляпваш един. Но мисълта ми е следната. Смятате ли да вземате Нелсън, когато ходите в Поконос със старата и Джен?

— Те го питаха, но той не изглеждаше особено ентусиазиран.

Като дете се чувстваше самотен там. Господи, ще бъде ад в това тясно място. Дори сега вкъщи всеки път, когато отидеш в някоя стая, той сякаш седи там и пие бира.

— Добре. Какво ще кажеш да му купиш един костюм и вратовръзка и да му позволиш да дойде тук? Дай му минимална заплата, без комисиони и без премии. Няма да ти лази по нервите, нито ти по неговите.

— Аз да му лазя по нервите? Та той направо ме стъпква. Непрекъснато взима колата, а ме кара аз да се чувствам гузен.

Чарли не благоволява да отговори, знае прекалено много за случая. Хари признава:

— Е, това все пак е идея. После ще се върне ли в колежа?

Чарли вдига рамене.

— Да се надяваме. Може ти да сключиш тази част от сделката.

Поглеждайки надолу към крехкия, покрит с къдрава коса скалп на Чарли, Заека ясно усеща своя корем — едно голямо, пристегнато от костюма възвишение. Той е станал двоен, докато същите тези години са орязали фигурата на Чарли късче по късче. Пита го:

— Наистина ли искаш да направиш това за Нелсън?

— Момчето ми харесва. За мен той е само още един проблем. На тяхната възраст всички са само още един проблем.

Една двойка е паркирала навън под ослепителната светлина и се отправя към вратите на автосалона, добре облечена двойка, като излязла от списание, която вероятно само ще събере информация и после ще отиде да си купи мерцедес.

— Е, това е твоето погребение — казва Хари на Чарли. Всъщност това може да се окаже добра идея. Така Мелани няма да остава сама в тази огромна къща. Хрумва му, че всичко това може да е нейна идея, а Чарли просто да се опитва да я сваля по този начин.

В леглото Мелани пита Нелсън:

— Какво учиш?

— Разни неща.

Решили са да ползват нейното легло в предната стая, докато старите са на почивка в Поконос. Мелани е тук повече от месец и лека-полека е преместила безглавия шивашки манекен в един ъгъл и е скрила някои от грозните вещи на Спрингърови — напъхала е мокета под леглото, натикала е няколко куфара със стари пердета и една счупена крачна машина „Сингер“ в дъното на дрешника, претъпкан с износени и демодирани дрехи в найлонови чували. Залепила е с тиксо няколко плаката на Питър Макс по стените и е подредила стаята по свой вкус. Досега използваха стаята на Нелсън, но детското му легло е прекалено тясно и, честно казано, той се чувства потиснат там. Първоначално изобщо нямаха намерение да спят заедно в тази къща, но след дългите им необходими разговори това стана неизбежно. Гърдите на Мелани наистина са големи, както беше забелязал Чарли само с един поглед, тежкото им топло поклащане понякога отвращава Нелсън, напомняйки му за друга, с по-малки гърди, която беше изоставил. Добавя:

— Много неща. Има много скрити проблеми. Като например между агенцията и производителя. Длъжен си да им купуваш инструментите за хиляди долари, а те продължават да добавят към основните си модели екстри, от които навремето дилърът правеше печалба. Чарли ми каза, че едно радио е струвало на дилъра около трийсет и пет долара, а той прибавял около сто и осемдесет към продажната цена. Сега, когато всички производители са станали лакоми и отнемат тази възможност, дилърите се принуждават да измислят нови трикове. Като китосването и боята против корозия. Дори са измислили някаква течност, която уж предпазва виниловата тапицерия от износване. Подобни неща. Това е безскрупулно, но в същото време е смешно, всичкото това агитиране на хората. Дядо ми е имал табло за представянето на фирмата, но татко го е изоставил. Имам чувството, че Чарли смята татко за мързелив и небрежен в работата си.

Тя се придърпва по-нагоре в леглото, гърдите й са отпуснати и осветени от процеждащата се през кленовите клони светлина от Джоузеф стрийт. У нея има нещо тежко и майчинско, от което не може да избяга.

— Чарли ме покани на втора среща — казва тя.

— Иди — съветва я Нелсън, доволен от повечето място в леглото, тялото на Мелани над него увеличава смачканата вдлъбнатина, в която е легнал. Когато беше малък и майка му и баща му живееха в онзи апартамент на Уилбър стрийт и идваха на гости тук, слагаха го да спи точно в тази стая. Тогава косата на баба му беше цялата черна, освен отраженията на светлината, издълбани по тавана точно като сега. Маминка му пееше песнички, спомня си той, но не може да се сети кои. Някои бяха на холандски.

„Рейде, рейде, гейле…“

Мелани маха една фиба от косата си и с нея разравя пепелника за един изгаснал фас от марихуана, от който са останали едно-две дръпвания. Приближава го към червените си устни и го запалва; хартията пламва. Когато вдигна ръката си, за да извади фибата, космите й под мишницата лумват пред погледа на Нелсън. Извън контрола му, без да го иска, членът му започва да се втвърдява във вдлъбнатината.

— Не знам — отговаря Мелани. — Мисля, че сега, когато ги няма, той иска да печели точки.

— Ти как се чувстваш по този въпрос?

— Не особено добре.

— Той е доста готин тип — казва Нелсън, сгушвайки се по-близо до разсеяното й тяло, доволен от тайното увеличаване на ерекцията си. — При все че е чукал майка ми.

— Ами ако това го убие, как ще се чувствам тогава? Искам да кажа, нали една от причините да дойда тук, беше, за да проясня съзнанието си от всичките тия боклуци от бащински тип.

— Ти дойде с мен, защото Пру ти каза — произнасянето на името на другата е вкусно, едно хладно бодване в топлината, — за да не мога да се измъкна.

— Е, да, но нямаше да го направя, ако си нямах собствени причини. Радвам се, че дойдох. Тук ми харесва. Като Америка едно време. Всички тези масивни тухлени къщи, построени една до друга.

— Аз пък мразя това място. Всичко е толкова влажно и задушно, и близко.

— Наистина ли чувстваш това, Нелсън? — Харесва му, когато тя почти измърква името му. — Мислех, че се преструваш на изплашен в Колорадо. Там имаше прекалено много място. Или може би беше ситуацията.

Нелсън изгубва Колорадо, ясно усещайки ерекцията си като парче слонова кост със заоблени краища там долу и женствените дебели струни в гърлото й, които се подуват, докато всмуква последното дръпване от малкия фас, който държи точно пред начервените си устни. Мелани винаги носи грим, червило и малко руж по бузите, за да не изглежда кожата й толкова мургава, докато Пру никога не носеше, устните й бяха бледи като челото й, чертите на лицето й бяха прецизни и сухи като снимка. Пру. Мисълта за нея гризе стомаха му, като че ли вътре някой търкаля късче мрамор по песъчинки. Той казва:

— Може би това, което ми пречи тук, е татко. — При мисълта за баща си триенето в стомаха му се усилва. — Не мога да понасям как се е разплул на фотьойла във всекидневната. Той… — толкова му е неудобно, че не може да намери думи. — Той просто си седи тук, по средата на целия шибан свят, и говори ли говори. Не разбира нещата така, както Чарли. Какво изобщо е направил, за да създаде фирмата? Дядо ми е вървял нагоре, докато баща ми е седял и не е правел нищо друго, освен да бъде гаден мъж на майка ми. Това е, което е направил, за да заслужи всичките тези пари: бил е прекалено мързелив и безпомощен, за да остави майка ми, както му се е искало. Мисля, че е странен. Трябваше да го видиш с онзи негър, за когото ти разказах.

— Обичал си дядо си, нали, Нелсън? — Когато се е напушила с трева, гласът й става пресипнал и като в транс, подобно на някой от онези оракули над трикракото си столче, за които учеха по антропология в Кент. Кент — още песъчинки се трият в стомаха му.

— Той ме харесваше — настоява Нелсън, извивайки се леко, и забелязва с ръката си, че ерекцията му леко е отслабнала и вече не притежава чистотата на слоновата кост, а компрометираната тъкан на плътта и кръвта. — Не ме критикуваше непрекъснато за това, че не съм някакъв велик атлет, висок метър и деветдесет.

— Никога не съм чула баща ти да те критикува — казва тя. — Освен когато потроши колата му.

— По дяволите, не съм я потрошил, просто й направих малка вдлъбнатина, а копелето непрекъснато ми го натяква: колата стои седмици в сервиза и аз трябва да се чувствам като виновен глупак или нещо подобно. И на пътя наистина имаше животно, нещо дребно, не знам какво беше, може би мармот, щях да видя ивиците му, ако беше скункс, не знам защо тези глупави животни не се раждат с по-дълги крака, то просто се влачеше. Право срещу фаровете. Ще ми се да го бях убил. Ще ми се да бях смачкал всички коли на баща ми, целия му склад.

— Говориш глупости, Нелсън — казва Мелани от симпатичния си транс. Имаш нужда от баща си. Всички имаме нужда от бащи. Поне твоят може да бъде открит. Не е лош човек.

— Лош е, наистина, лош. Не знае какво става и не му пука, и се мисли за толкова велик. Това ме вбесява, неговото щастие. Той е толкова шибано щастлив. — Нелсън почти хлипа. — Като си помислиш само за всичкото нещастие, което е причинил. Малката ми сестричка е умряла заради него, а после остави и Джил да умре.

Мелани е чувала тези истории. Изрича с търпеливия си напевен глас:

— Не трябва да забравяш обстоятелствата. Баща ти не е Господ. — Ръката й се пъхва под чаршафите, където неговата я изучава. Усмихва се. Зъбите й са идеални. Носела е скоби, а бедната Пру — не, родителите й са били прекалено бедни и тя мрази да се усмихва, въпреки че зъбите й не са чак толкова криви, само един кучешки зъб припокрива съседния.

— В момента си ядосан — казва му Мелани — заради положението си. Но баща ти не е виновен за това.

— Виновен е — настоява Нелсън. — За всичко е виновен. Виновен е, че съм толкова смахнат, и това му харесва. Понякога, като ме гледа, съм сигурен, че наистина се кефи, че съм смахнат. А и мама му прислужва, като че ли е направил нещо за нея, а това всъщност е точно обратното.

— Хайде, Нелсън, забрави за това — припява Мелани. — Забрави всичко сега. Ще ти помогна. — Тя отдръпва чаршафите и се обръща с гръб към него. — Ето ти задника ми. Обичам да ме чукат отзад, когато съм друсана. Като че ли заемам две нива на съществуване.

Тя почти никога не се опитва да свърши, когато правят любов, просто приема, че обслужва мъжа, а не себе си. Пру винаги се опитваше, пъшкаше „Чакай“ в ухото му и си наместваше таза за подходящото докосване, и дори когато той не можеше да я изчака и се проваляше, всичко беше някак по-ласкателно. Спомняйки си Пру така, той чувства как гризенето на вината дълбоко в стомаха му се превръща в остро хапане, като в онази сцена от „Челюсти“, когато акулата дръпва момичето под водата.

Вода. Хари изпитва недоверие към този елемент, въпреки че малкото кафяво езерце с форма на пясъчен часовник, което плиска песъчливия плаж пред старата къща на Спрингърови в Поконос, изглежда приветливо и питомно. Той плува в него всеки ден преди закуска, преди Дженис да се събуди и докато мама Спрингър, облечена в халат на баклавички, се суети около старата газова печка, за да направи сутрешното кафе. През делничните дни, когато наоколо няма много хора, той прекосява твърдия вносен пясък, увит в плажната си хавлия, хвърля по един поглед наляво и надясно към къщите, засенчвани от боровете, и се гмурва в езерото гол. Какъв разкош! Една студена сребърна прегръдка надолу през слабините му. Комарите, които кръжат над водата се разлитат и отново се събират, докато той пляска около тях, пори повърхността на неподвижната течност и изпраща малки вълнички надясно и наляво към калните, покрити с коренища брегове, които може би са на няколко пресечки далеч. Слоят мъгла, който седи върху кожата на езерото, ясно може да се види рано сутрин. Никога не е бил от онези ранобудни маниаци, но сега разбира защо го правят, така навлизаш в деня от самото му начало, преди да е започнал да тече, и течеш заедно с него. Слоят мъгла има вкус на вечерна прохлада, на незамърсена свежест в един пробуждащ се заедно с него свят. Като дете Заека никога не беше ходил на летен лагер, може би Нелсън е прав, че са били прекалено бедни, но това никога не им беше хрумвало. Горещите напукани тротоари и прашни площадки на Маунт Джъдж бяха достатъчни, а няколкото пътувания до Джърси Шор, които родителите му организираха, изпъкват в спомените му почти като мъчение, часовете друсане по тесните пътища в старата таратайка модел „А“ и после в кално кафявата чеви. Сестра му и майка му увеличаваха горещината с изпаренията на женското си раздразнение, татко стискаше волана, а мършавият му, обсипан с лунички тил се потеше, докато равните малки градчета на Ню Джърси донасяха към Хари изопаченото ехо на собствения му град, на собствения му живот, по който тъгуваше след по-малко от час. Град след град вцепенено му доказваха, че животът му е жалък, грубо повторение на милиони подобни декори, където къщите и верандите, и дърветата се подиграваха на тези в Маунт Джъдж и подхранваха илюзиите на други малки момчета, че душите им заемат централно място и са важни, и невидимо обичани. Той гледаше момиченцата по тротоарите, покрай които минаваха, и се чудеше за кое от тях ще се ожени, тъй като представата му за съдба беше да се премести и да се ожени за момиче от друг град. С приближаването до брега трафикът се сгъстява, става дивашки, столичен. Коли, винаги е смятал колите, техния блясък, изпаренията им за жестоки. Когато най-накрая пристигнеха в изблик на обиди — паркингът е пълен, а служителят в съблекалните груб — прекарваха няколко бомбастични часа на неестествения плаж, чийто сух пясък пареше ходилата им и дращеше чатала, и чиито мокри ребра, където морето се беше отдръпнало, изпускаха мъртвешки бездънен мирис, мириса на огромна смърт. Всяка намерена мида издаваше този плашещ лек мирис. Родителите му в бански костюми го тревожеха. Майка му не беше отвратително дебела като някои от другите майки, а кокалеста и висока. Когато се изправеше да извика него или Мим от подозрителните тълпи непознати или опасната мълва за течението, ръцете й приличаха на крила без пера. Тогава още не беше Заек и му викаха: „Хаси! Хаси!“. Кожата на баща му там, където работните дрехи я покриваха, беше толкова бяла. Обичаше баща си заради тази белота, тайничко, като някакво съкровище; в съблекалните двамата се преобличаха бързо, без да се поглеждат един друг, и в края на деня пак се преобличаха. Пътят обратно до областта Даймънд беше достатъчно дълъг, за да започне изгорялото да ги боли. Двамата с Мим се пляскаха един друг само за да чуят писъците на другия и да разнообразят скуката на този пропилян ден, който можеше да бъде прекаран сред плодоносните интриги и усъвършенствани връзки на игрището в Маунт Джъдж.

В спомените му от тези излети те винаги се катерят към океана като към някаква огромна синя планина. Понякога нощем, преди да заспи, той чува майка си да просъсква: „Хаси“. Сега, когато е богат, разбира, че излетите на бедните завършват със слънчеви изгаряния и стомашни разстройства. Татко обичаше раци и печени стриди, но винаги, когато ги ядеше, повръщаше. Когато колата беше вкарана в гаража, а малката Мим — в леглото, Хари чуваше баща си да повръща в отдалечения край на двора. Той никога не се оплакваше от повръщането или от работата, те просто бяха неща, които трябваше да се вършат, едното по-редовно от другото.

Така че Заека беше дошъл във вилата, която Фред Спрингър беше купил в напреднала възраст, доста след като франчайзингът с „Тойота“ го беше направил много повече от дилър на употребявани коли и след като единственото му дете се беше омъжило и пораснало, като напълно незапознат с подобни места. Първоначално Хари и Дженис идваха само на едноседмични почивки. Мястото беше прекалено малко, напрежението щеше да ги изнерви, а след първите един-два дни на Нелсън му доскучаваше и целият беше изпохапан от дървеници. Там можеше да видиш само водопада Бушкил и да се любуваш на папратта, докато се катериш по стъпалата.

Когато старият Спрингър умря, Хари остана единственият мъж наоколо и най-накрая осъзна, че природата не е нещо, което се провира през пукнатините, по тротоарите и държи фермерите в капан, а еликсир, лукс, който може да се купи и огради и опази чист за по-големите щастливци в една нечиста ера. Не че тази петстайна, покрита с тъмни керемиди вила, която мама Спрингър наема само за три седмици от август, обирайки каймака от Деня на труда и отдавайки я под наем в ловния сезон, ако успееше, можеше да се мери с именията, вилите и почивните хотели наоколо, които се срутваха или бяха разграбвани от предприемачите, но зад нея има два акра гора и док, и собствена гребна лодка. За Хари тя представлява възможността животът да бъде изживян избирателно, както човек избира от меню или си взема най-лъскавия плод от купата. Тук в Поконос храната, разходките и сънят не са притиснати в рамките на деня, а придобиват огромно значение. Ароматът на прясно кафе го поздравява, докато се връща още мокър от плуването; от целувката на сутрешната мъгла през стъклото на прозореца; от гледката: Дженис с боси загорели крака, облечена в същата поличка за тенис и черна детска тениска, синята сойка, която каца на парапета на верандата, гладкият камък с розови жилки, който подпира вратата на горния етаж с развалена брава, самата тъкан на пронизаната от коренища кал, тръстиките, където са докарали прясна камара от кедрови дъски. Хари обича всяко явление и не за пръв път през живота си се опитва да влезе в хармония с преплитащата се в тях непринуденост, която го крепи, която е била втъкана в него още при раждането му. Трябва да има добър начин да се живее.

Отпуска се с джин, с тоник и ядки. Плува и слуша спомените на мама Спрингър по време на сутрешното кафе и всеки ден с Дженис ходят до селото да пазаруват. Вечер тримата играят на карти на грубата светлина на лампите по моста; чувстваше светлината груба, защото, когато дойде тук за първи път, палеха керосинови лампи с крехки конуси и си лягаха веднага след мръкване, а щурците свиреха. Не обича да лови риба, а и не обича да играе на тенис с Дженис срещу някоя от другите двойки, които имат достъп до общинския тенискорт до езерото, който представляваше стар правоъгълник отъпкана пръст сред боровете, краищата му бяха покрити с кафяви иглички, а телената ограда висеше като мокро пране. Дженис играе всеки ден в „Летящия орел“ и до нейната печелеща точки грация той се чувства тежък и непохватен. Топката подскача към него с прекалено голяма скорост. На черната й тениска пише ФИЛАДЕЛФИЯ с избелели триизмерни букви; беше я купил на Нелсън при една от екскурзиите им до стадиона на ветераните и момчето я беше оставило, когато замина за Кент. С игривостта на средната си възраст Дженис я беше открила и започна да я носи. Типично за начина, по който се бяха развили нещата, порастването на момчето за него беше заплаха и трагедия, а за нея извинение да открадне една тениска. Не че на Нелсън вече не му става. На нея й стои добре: той я чувства до себе си с ъгъла на окото си — по-пъргава и по-освободена от него в мургавото си заоблено в кръста старо момичешко тяло, с късата си коса и подскачащ бретон. Ударена с нейната ракета, топката изписва правилна улегнала дъга, докато той я удря прекалено силно, или пък в опита си да я „погали“, както му казва тя, я пльосва леко в мрежата.

— Хари не се опитвай да я направляваш — казва му тя. — Дръж коленете си свити. Насочи хълбока си към мрежата.

Имала е много уроци. Изминалото десетилетие я е научило на повече неща, отколкото него.

Какво е направил, пита се той, докато чака да получи сервис, с този свой живот, който вече е преполовил? Беше добро момче на майка си и после на тълпите по време на баскетболните игри, добро момче на Тотеро, старият му треньор, който виждаше у Заека нещо специално. Рут също видя в него нещо специално, въпреки че и видя как това „нещо“ го напускаше. Известно време Хари роптаеше срещу смъртта, после се предаде и отиде да работи. Сега, когато умрелите са толкова много, той чувства към живите онова другарско чувство на оцелелите. Обича тези хора около себе си, затворени в очертанията на тенискорта. Ед и Лорета — той е електроинженер от Истън, специализирал в компютърните инсталации. Хари обича върховете на дърветата над главите им и августовската синева над тях. Но какво ли знае той? Никога не чете книги, само вестници, за да има какво да разказва на хората, и то най-вече истории от общ интерес, от сорта накъде отива шейхът^[4] и колко е болен в действителност, и онази за лекаря от Балтимор. Обича природата, макар че не може да назове почти нищо от нея. Това борове ли са или смърчове, или ели? Обича парите, при все че не разбира как му идват, нито пък как изтичат от ръцете му. Обича мъжете, които не се оплакват от големите си шкембета или зачервените двойни брадички, и които не знаят какво да кажат, когато играта свърши, каквато и да е тя. Какво изтъркано живуркане правим от живота си!

И въпреки това, какво чудно нещо е човешкият мозък; не могат да направят машина като него, независимо че някои от тези компютри, за които Ед му говореше, са големи колкото стаи; а човешкото тяло може да върши хиляди неща и неговите движения не могат да бъдат повторени от нито една машина в света. Обичаше и да се чука, ако и че все по-често предпочиташе само да си мисли за чукане, и да остави младите да се занимават с това, да се срещат в баровете и в колите си. Чудно колко много млади има сега. Когато се разхожда по улиците или се реди на опашката за билети за кино, има чувството, че е най-възрастният. Нощем, когато е с Дженис, тя има нужда от члена му, за да заспи, и той се опитва да си представи какво би го възбудило, и образите не му достигат; последната фантазия, която му действаше, беше на жена, която духа на един мъж, докато друг я чука отзад. В представата му не става ясно дали Хари я чука, или му духат, той сякаш гледа тримата отстрани, като че ли е пред екран, на който излъчват някой филм, като в кината в горния край на „Уайзър“ със заглавия като „Момичета от харема“ и „Целия“, и възприятията на жената са му по-близки от тези на мъжа, почти усеща члена в устата си като малка, влажна тиквичка заедно с другия член на онова друго място, вътре — вънка, вътре — вънка като самоналожено наказание в корените ти. Понякога казва по някоя молитва нощем, но между него и Бог вероятно съществува ледено примирие.

Започва да тича. В гората, по старите пътища и пътечки, първо тежко спринтира с обувките за тенис, оцветени в оранжево от глинестия прахоляк, и после в златно-сините маратонки „Найк“, купени от един спортен магазин в Щрудсбърг специално за целта, обувки за бягане с подсилени подметки на пръстите и петите, подметки, чиито еластични грайфери мощно го повдигат, докато тича, все по-бързо, по-тихо и по-леко. Отначало чувства тежестта си като убийствено бреме, увито около сърцето и дробовете му, и мускулите на бедрата така го болят, че сутрин при ставане от леглото залита и се изсмива на глас от изненада. Тича в хладината на ранните вечери, докато светлината на деня още не се е отдръпнала зад гората, и след няколко дни тялото му привиква към това ново изискване, краката му се стягат, тежестта му изглежда по-малка, гърдите му задържат повече въздух, клончета и вейки прелитат покрай ушите му като на собствени криле, той увеличава разстоянието, което пробягва, и в крайна сметка успява да измине три километра до средата на пясъчния часовник, където портите на старото имение препречват пътя. Местните го наричат „Въглищния замък“. Имението е било построено от въглищен барон от Скрантън, но малкото му наследници са се разпръснали и рядко го използват, басейнът е източен, тенискортовете са обрасли, енергията му си е отишла. Стъклените очи на препарираните глави на елени в къщичката на пазача втренчено гледат през паяжините; голямата къща със стръмни, покрити с плочи покриви и ромбовидни прозорци е закована с дъски, макар селяните да казват, че преди десет години един от внуците се опитал да създаде там комуна. Мълвата говори, че младежите са изпотрошили имението и са разпродали всичко, което са могли, включително двата бронзови бронтозавъра, които пазели главния вход като символ на Въглищната ера. Тежките железни порти към „Въглищния замък“ са заключени с вериги и катинари; Заека докосва отблъскващия метал, поема си въздух за секунда, докато светът все още продължава да тича и да се влива в треперещите му крака, обръща се и започва да тича обратно, отваряйки съзнанието си, за да не усеща задъханото си тяло. По пътя има едно открито пространство, някогашна ливада, сега са пораснали кедри и бурени с коса като на царевица, където лястовици се стрелкат и лапват оживените от вечерната влага насекоми. Подобно на тези лястовици Заека се плъзга над земята, над мъртвите, в проблясващите синьо-златни нови обувки. Мъртвите гледат втренчено нагоре. Мама и татко пак лежат заедно на хлътналото легло, което си купиха втора употреба по време на Депресията и на което така и не му дойде ред да го сменят, въпреки че скърцаше като колело, оставено на дъжда, и беше толкова късо, че краката на татко стърчаха изпод завивките. Бели като хартия крака, които накрая бяха нашарени и изпъстрени с вени: ако беше спортувал, можеше да живее и по-дълго. Тотеро там долу е целият в очи, очи, големи като тигани, зяпат от издълженото му лице, докато подутият му език търси думи. Фред Спрингър, който назначи Хари там, където е сега, го окуражава, прегърбен и гримасничейки като покерджия с толкова силна ръка, че чак го боли. Скийтър, който, както се твърдеше в онази изрезка от вестник, беше стрелял пръв срещу полицаите във Филаделфия, при все че из двора и коридорите на комуната е имало двайсетина полицаи и само бременни и деца. Скийтър, черен като земята, извръща поглед. Ливадата свършва и Хари навлиза в един тунел, вече се стъмва, земята е покрита с килим от иглички, не издава никакъв звук, индианците са се движели безшумно между безкрайните дървета, когато едно-единствено скършено клонче е носело смърт, уморените му крака са извън контрол, но ровят меката пътечка като ръчките на разхлабена машина, чиито лостове и болтове са се износили от употреба. Представя си как Беки — едно малко семенце, положено да почива, и Джил — блед разсад, пазен от слънцето, висят над земята като звезди, а отвъд тях има милиони, цели раси като камбоджанците, отнесени от смъртта. Той стъпва върху всички тях, те са жилави, окуражават го, дробовете му горят, сърцето го боли, той е като мембрана, откъсната от тялото си там долу, техните жилки галят глезените му, той обожава земята, никога няма да допусне грешката им да умре.

Заека спринтира последните стотина метра нагоре по пътя към наклонената им предна веранда. Отваря входната врата и усеща как старият дъсчен под хлътва под него. Млечните стъклени сенки на старите керосинови лампи, вече все по-ценни като антики, трептят като стъклата на прозорците на Джоузеф стрийт. Дженис се появява боса от кухнята и казва:

— Хари, лицето ги е аленочервено.

— Нищо… ми… няма.

— Седни, за бога! За какво тичаш?

— Голямото опиянение — задъхано отговаря той. — Страхотно е да изпробваш възможностите си. Границите си.

— Прекалено много ги изпробваш, ако питаш мен. С майка си помислихме, че си се загубил. Искаме да играем на карти.

— Трябва да си взема… един душ. Проблемът с тичането е, че много се потиш.

— Все още не разбирам какво искаш да докажеш.

С тениската на отбора на Филаделфия тя прилича на Нелсън, преди да започне да се бръсне.

— Сега или никога — казва й той. Фантазиите нахлуват в главата му заедно с кръвта. — Искат да ме хванат. Мога да си стоя тука. Или да се боря.

— Кой иска да те хване.

— Ти би трябвало да знаеш. Ти си го излюпила.

Топлата вода тече от малко електрическо бойлерче, няколко минути е вряла и след това започва да изстива със скоростта на светлината. Хари си мисли: „Лесно може да убиеш човек, като му спреш студената вода, докато се къпе“. Той изтичва от банята, преди топлата вода да е свършила напълно, любува се на мокрите стъпки от големите си крака по голия дъсчен под на горния етаж, който прилича на таванско помещение, и се сеща за дъщеря си, за краката й върху корковите подметки. С дългокраката си бледност и спокойно кръгло лице, тя грее като призрак, но за разлика от мъртвите споделя кожата на тази планета редом с него, диша въздух, потапя се във вода, придвижва се от елемент към елемент и расте. Той отива в спалнята, която двамата с Дженис ползват, и си слага боксерки, тениска „Ла Коста“ и меките дънки „Ливайс“, изпрани и изсушени в пералнята в селото. Докато седи на леглото и си обува чорапи, един червен лъч от късното слънце се процежда през някаква пролука между боровете и пада като нож през пръстите на краката му, правейки оранжевите мазоли и малките косъмчета между ставите и ноктите му прозрачни като тънките вратички на пещта. Има крака, които са видели и по-лошо от неговите, на много жени в летни сандали можеш да видиш как кутретата са извити надолу от години носене на обувки с висок ток. Слава богу, че е мъж и не му се е налагало да преживява това. Нито пък на Синди Мъркет, като се замисли: пръстите й са подредени един до друг като захарни пръчки в кутия. Да ги изсмучеш. Късметлията Уеб. И все пак. Хубаво е да си жив. Хари слиза долу и добавя четвъртия елемент към щастието си: пали огън. Мама Спрингър в крак с времето е купила нова печка с дърва. Черната лъскава димоотводна тръба точно пасва в зацапаната стара камина с грозни камъни. Старият Спрингър беше инсталирал електрическо подово отопление, когато къщата бе свързана с електрическата мрежа, но вдовицата му се скъпеше за разходите по включването му, въпреки че през август нощите довяваха прохладата на езерото. Печката е от Тайван и е чиста като тиган, купен това лято. Хари слага малко съчки, които е събрал около къщата, върху смачканата спортна страница на „Филаделфия Бюлетин“ и гледа как огънят ги лизва, гледа как думите ОРЛИТЕ ГОТОВИ пламват и почерняват, как буквите побеляват в сбръчканата пепел и добавя няколко от бракуваните летвички във формата на полумесец, които местният производител на мебели продава на килограм пред фабриката. Този огън приветства тъмнината. Дженис и майка й влизат, след като са измили съдовете, и вадят картите.

Докато раздава, мама Спрингър казва, произнасяйки думите в ритъма на раздаването:

— С Дженис си говорехме, че май не е толкова разумно да тичаш така на твоята възраст.

— Моята възраст е подходяща за това. Сега му е времето да започна да се грижа за себе си, досега всичко ми беше даром.

— Мама мисли, че първо трябва да си прегледаш сърцето — обажда се Дженис. Облякла си е пуловер и дънки, но още е боса. Поглежда към тях под масата за карти. Доста прави, момчешки пръсти. Харесва му, че тук, в Поконос, тя често прилича на момче. На негов приятел в игрите. Както когато беше дете, често оставаше да спи у някое приятелче.

— Баща ти, както знаеш — казва му мама Спрингър, — умря от сърце.

— Той страдаше от години — отговаря Хари — от много болести. Беше на седемдесет. Беше готов да си отиде.

— Може да не мислиш така, когато дойде твоето време.

— Напоследък си мисля за всички умрели, които познавах — отговаря Хари, като гледа картите си. Асо, десетка, поп и вале пика, но никаква дама. Следователно няма да спечели точки. Нито дори четворка.

— Пас.

— Пас — казва и Дженис.

— Качвам на двайсет и едно — въздиша мама Спрингър и сваля поредица кари заедно с деветката и дамата пика към валето му.

— Брей — отбелязва Хари, — каква силна ръка.

— Кои умрели, Хари? — пита жена му.

Страхува се да няма предвид Беки. Но в действителност той рядко се сеща за умрялото им бебе, и то винаги с умиление, като за краткото слънце през зимен ден след обилен снеговалеж, въпреки че името й беше Джун.

— О, най-вече за мама и татко. Чудя се дали ни гледат. През по-голямата част от живота ни се опитваме да привлечем вниманието на родителите си и ми се струва някак странно да продължиш без тях. Искам да кажа, кой го е грижа сега?

— Много хора ги е грижа — отговаря Дженис с нетипична сериозност.

— Не знаеш какво е — отбелязва й Хари. — Все още имаш майка си.

— Още малко — казва Беси, сваляйки асо спатия. Прибира ръката с обиграно движение и добавя: — Баща ти беше добър работник и никога не си придаваше важности, но да си призная, така и не можах да харесам майка ти. Имаше остър език и обикновено тяло.

— Мамо, Хари обожаваше майка си.

Беси слага на масата асо купа.

— Е, мисля, че така и трябва, или поне така казват, едно момче трябва да харесва майка си. Но на мен ми беше мъчно за него, докато тя беше жива. Тя го подтикна да има необичайно високо самочувствие, но не можа да му даде нищо, за което да се захване, както ние с Фред можахме.

Говори за Хари, като че ли той също е умрял.

— Още съм тук, да знаеш — обажда се той, давайки най-малката купа, която има.

Устата на Беси се свива и лицето й леко са издува, докато черните й очи гледат картите.

— Знам, че си още тук, не казвам нищо, което не бих казала и пред теб. Майка ти беше една нещастна жена, която причини множество злини. Ако не беше Мери Енгстръм, двамата с Дженис никога нямаше да преживеете това, което преживяхте. Имаше прекалено голямо самочувствие.

Мама Спрингър има онова фанатично изражение, което жените придобиват, когато се мразят. Майка му също не харесваше Беси — снобарка, омъжена за онзи мошеник, няма достатъчно ум да излъска един тиган, живурка си с вирнат нос в голямата къща на „Джоузеф“. Кьорнерови бяха мръсни фермери, и то от най-лошите, защото обработваха хълмовете.

— Мамо, майката на Хари беше на легло, когато къщата изгоря. Умираше.

— Явно не е умирала, щом забърка толкова каши, преди да си отиде. Ако ви беше оставила да си изясните отношенията с онези другите, нямаше да има раздяла и толкова мъка. Ревнуваше Кьорнерови от самото начало. Познавах я още като беше Мери Ренингър, две години по-голяма от мен в старото училище „Тад Стивънс“, преди да построят новата гимназия на мястото на фермата на Морисови, и още тогава се смяташе за голяма работа. Ренингърови не бяха граждани, нали знаете, идваха направо от Брюър и притежаваха манталитета на бедняците, тяхното самохвалство. Беше прекалено висока за жена и прекалено дебела за панталони. Сестра ти, Хари, е наследила тялото си от баща ти. Казват, че бащата на баща ти е бил от онези много руси шведи, гипсаджия.

Тя сваля асото каро, почуквайки го с палеца си.

— Не можеш да играеш коз преди третата ръка — напомня й Хари.

— О, колко съм глупава. — Тя си взема асото обратно и гледа картите през новите си модерни очила, които не й отиват — с тежки сини рогови рамки, захванати ниско към слепоочията под формата на буквата „S“ с нещо като непрекъсната фалшива вежда от сребриста инкрустация. Дори не са й удобни, защото непрекъснато ги повдига над малкия си кръгъл нос.

Агонията над картите й е толкова голяма, че Хари й напомня:

— Трябва ти само една точка, за да обявиш залога си, а вече имаш една.

— Да, направи каквото можеш, докато все още го можеш, както казваше Фред. — Разперва картите си още малко. — А, мислех, че имам още една от тези — и сваля второ асо спатия.

Дженис я цака. Взима ръката и казва:

— Извинявай мамо, имах гола спатия, нямаше как да знаеш.

— Имах такова чувство, още щом свалих асото. Имах предчувствие.

Хари се засмива. Няма как да не обичаш старата. Затворен с тези две жени, той е станал нежен и доверчив, както когато беше малък и питаше майка си откъде пишкат жените.

— Понякога се чудех — споделя той с Беси — дали мама някога е, нали знаеш, е изневерявала на татко.

— Не бих се учудила — отговаря тя със стиснати устни, докато Дженис вади асата си. Очите й проблясват към Хари. — Видя ли, ако ми беше дал да играя онова каро, нямаше да вземе ръка.

— Мамо — отговаря й, — не можеш да вземеш всички ръце, не бъди алчна. Сигурен съм, че мама е била секси, я погледнете Мим.

— Имаш ли новини от сестра си? — пита мама Спрингър от куртоазия, отново зяпайки в картите си. Сенките, които украсените рамки на очилата й хвърлят по бузите й, я правят да изглежда състарена, уморена сега, когато злобата не издува лицето й.

— Мим е добре. Върти един салон за красота в Лас Вегас. Забогатява.

— Така и не повярвах и на половината от нещата, които говореха за нея — промърморва мама разсеяно.

Сега Дженис е свършила асата си и играе поп пика на асото, което преценява, че е у Хари. Откакто започна да играе бридж и тенис в „Летящия орел“ с онази групичка вещици, Дженис не е толкова зле на карти, колкото беше едно време. Хари играе очакваното асо и тъй като чувства, че временно контролира положението, пита мама Спрингър:

— Виждаш ли нещо от майка ми в Нелсън?

— Абсолютно нищо — изрича тя със задоволство, като шумно цака десетката му пика. — Нищичко.

— Какво мога да направя за момчето? — пита той на глас. Като че ли някой друг е проговорил чрез него.

— Бъди търпелив — отговаря мама, като триумфално сваля всичките си козове.

— Бъди любвеобилен — добавя Дженис.

— Слава богу, че се връща в колежа следващия месец.

Тишината изпълва къщата като хладния езерен въздух. Щурци. Той ги обвинява:

— И двете знаете нещо, което аз не знам.

Не отричат.

Опитва се да налучка:

— Какво мислите за Мелани всъщност? Мисля, че депресира детето.

— Смея да твърдя, че останалите са мои — обявява мама Спрингър, сваляйки поредни карти.

— Хари — казва му Дженис, — Мелани не е проблемът.

— Ако питате мен — произнася мама Спрингър толкова твърдо, че двамата разбират, че иска да сменят темата, — Мелани се чувства прекалено като у дома си.

По телевизията ангелите на Чарли преследват контрабандистите на хероин с невероятно разнообразие от скъпи автомобили, които се носят като бесни и свирят на завоите, прелитат през сергии с плодове и големи стъклени витрини и най-накрая се блъскат един в друг или в други коли в кулминационната точка на забавен каданс и се врязват в брони и решетки, огъват се ламарини, накрая възтържествува справедливост. Ангел, който замества героинята На Фара Фосет — Мейджърс, излиза от смачканата си кола „Малибу“ и разтърсва коси, това се превръща в стоп кадър. Нелсън се засмива триумфално при гледката на всички тези смачкани холивудски коли. По-забързаното темпо и доста по-усиленият звук на рекламата изпълват стаята; свежа палитра от отразяващи се светлинки оцветява бузестите клоунски лица на Мелани и Нелсън, докато седят един до друг на стария сив диван на шарки и се взират в телевизора, който са преместили във всекидневната на мястото на креслото на Фред Спрингър. Бирени бутилки блещукат на пода под вдигнатите им крака; сладникавият дим се носи със синкави отблясъци, като че ли духовете на ангелите на Чарли се издигат към тавана.

— Голямо трошене — изрича Нелсън завалено и се опитва да изгаси телевизора.

— Според мен беше глупаво — казва Мелани с гласа си, приличащ на приглушено пеене.

— По дяволите, на теб всичко ти се струва глупаво, освен — как му беше името — Кърчиф.

— Г. И. Гурджиев.

Някак превзето тя се отдръпва в собствените си мисли, където знае, че той не може да я достигне. В Кент той осъзна, че за другите хора съществуват владения, които за него са нереални — не само езиците, които не знаеше, или теоремите, които не можеше да схване — витаещи области от безполезни знания, от които въпреки това се извличаше някаква полза. Мелани беше мистериозна, тя не ядеше месо и не изпитваше страх, заплетените, плесенясали богове на Азия я бяха омагьосали. У нея липсваше яростта срещу ограниченията, която беше част от Нелсън, откакто той осъзна, че няма да порасне повече от метър и седемдесет, независимо че баща му беше метър и деветдесет, или може би още преди това, когато разбра, че е безпомощен да задържи майка си и баща си заедно и да предпази Джил от самоунищожението, което търсеше, и дори преди това, когато гледаше възрастните в тъмни костюми и рокли, събрали се около малкия бял ковчег със сребърни дръжки и лъскава боя, в който, както му казаха, лежеше малката му сестричка, която се беше родила и беше оставена да умре, без никой да го попита. Никой никога не го питаше. Такъв беше светът на възрастните, той просто си течеше и Мелани беше част от този свят, самодоволно усмихната от мехура, където мистерията живееше и се превръщаше в сила. Искаше му се, както стои прав, да вземе една бирена бутилка и да я разбие в къдриците по главата на Мелани, и след това да вземе счупената половинка в ръката си и да я завърти в усмихнатата пухкавост на лицето й, в огромните кафяви очи и черешовите устни, в подигравателното, невъзмутимо будистко спокойствие. Вместо това й отговаря:

— Не ми пука как, по дяволите, се казва, всичко това са глупости.

— Трябва да прочетеш нещо от него — казва тя. — Чудесен е.

— Така ли? И какво пише?

Мелани се замисля, без да се усмихва.

— Не е лесно да се обобщи. Казва, че има и Четвърти път. Освен Пътя на йогите, монасите и факирите.

— Страхотно.

— И ако тръгнеш по този път, ще бъдеш това, което той нарича „буден“.

— Вместо заспал?

— Той иска да възприеме света такъв, какъвто е. Вярвал е, че всички ние имаме няколко самоличности.

— Искам да изляза — заявява й той.

— Нелсън, десет часът е.

— Обещах да се срещна с Били Фознахт и момчетата. „Лейд Бек“ е нов бар в Брюър на ъгъла на Уайзър и Пайн стрийт, където се събират младежи. Навремето се казваше „Феникс“. Той я обвинява:

— Ти непрекъснато излизаш със Ставрос и ме оставяш тук сам.

— Можеш да четеш Гурджиев — казва тя и се изхилва. — Както и да е, не съм излизала с Чарли повече от четири-пет пъти.

— Да, а през останалите вечери работиш.

— Не че правим нещо, Нелсън. Последния път гледахме телевизия с майка му. Трябва да се запознаеш с нея. Изглежда по-млада от него. Няма нито един бял косъм — докосва тъмната си, жизнена, къдрава коса. — Беше чудесна.

Нелсън си облича дънковото яке, купено от един магазин в Бълдер, специализиран за дрехи втора употреба за работници по фермите и за овчари. Струваше два пъти повече от ново яке.

— Работя по една сделка с Били. Още едно момче ще дойде. Трябва да тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

— Утре си на работа, нали?

— Нали знаеш, че спането не ме интересува. Спането означава да се предадеш на собственото си тяло.

— Няма да закъснявам, чети си някоя книга. — И той имитира смеха й.

Мелани го пита:

— Кога за последен път писа на Пру? Не си отговорил на нито едно от последните й писма.

Яростта му се завръща, тясното му яке и тапетите в стаята сякаш го сграбчват здраво.

— Как мога да й отговоря, пише ми по два пъти всеки шибан ден, по-зле е от вестник. Господи, казва ми колко й е температурата, какво е яла, кога е срала… Писмата й са напечатани на машина върху откраднати листове от „Кент“, страница след страница, безупречни.

— Смята, че това ти е интересно — изрича Мелани укорително. — Чувства се самотна и се страхува.

Нелсън повишава тон:

— Тя се страхува! И за какво се страхува тя? Аз стоя тук чист като сълза, а ти си ми като куче пазач и дори не мога да отида до града да изпия една бира.

— Отивай.

Пронизва го чувство на вина.

— Честно, наистина обещах на Били. Ще доведе едно момче, дето сестра му има TR кабрио 76-та година само на сто хиляди километра.

— Просто тръгвай — тихо казва Мелани. — Аз ще пиша на Пру и ще й кажа, че си прекалено зает.

— Прекалено зает, прекалено зает. За кого, по дяволите, правя всичко това, ако не за скапаната тъпачка Пру?

— Не знам, Нелсън, наистина не знам какво правиш, нито пък за кого го правиш. Знам само, че аз си намерих работа, както се уговорихме, а ти не си направил нищо, освен най-накрая да принудиш бедния си баща да ти освободи място.

— „Бедния ми баща“. Беден баща! Кой мислиш, че му помогна да стане това, което е? Кой мислиш притежава компанията? Майка ми и баба ми, баща ми е просто техен представител и не се справя с работата никак добре. Сега, когато Чарли вече се е изчерпал, там вече няма никой с каквато и да е енергия или изобретателност. Руди и Джейк са мекерета. Баща ми съсипва компанията и това е тъжно!

— Може да говориш така, Нелсън, както и че Чарли вече сдава багажа, въпреки че аз би трябвало да знам по-добре от теб, но не си показал никакво чувство за отговорност.

Той долавя, макар че е ядосан, и се чувства виновен до сълзи, едно умишлено извисяване на думите „чувство за отговорност“ в отговор на споменаването му за изобретателност. Винаги стои с вързан език срещу всички като Мелани на този свят. Всичко, което може да каже, е:

— Глупости.

— Ти имаш много чувства, Нелсън — казва му тя, — но чувствата не са действия. — Гледа го втренчено, като че ли ще го хипнотизира, примигвайки само веднъж.

— Господи, нали правя точно това, което двете с Пру искахте да направя!

— Ето, виждаш ли как работи умът ти, прехвърляш всичката отговорност върху другите. Ние не сме искали да правиш нещо конкретно, просто искахме да се справиш с положението като възрастен. Там изглежда не можеше да се справиш и затова се върна тук, за да влезеш в крак с реалността. Не виждам обаче да го правиш.

Когато примигва с очи така, главата й заприличва на кукленска, куха отвътре. Би било забавно да я разбиеш.

— Чарли казва — подхваща Мелани, — че си прекалено нетърпелив като продавач и че плашиш хората, които идват.

— Хората, които идват, се плашат от скапаните тенекиени японски коли, които струват цяло състояние, защото йената скача. Аз не бих си купил такава и не разбирам защо другите хора го правят. За всичко е виновен Детройт. Детройт подвежда всички, милиони хора, които разчитат на работа. Ако Детройт пусне някой добър модел кола, но онези задници не го произвеждат.

— Не ругай толкова много, Нелсън, това не ме впечатлява.

Докато спокойно гледа нагоре към него, почти цялото бяло на очите й се вижда, той си представя пищната белота на гърдите й и не иска кавгата им да продължава, за да не го утешава тя в леглото. Никога не му е духала, докато свърши, но се обзалага, че го е правила на Чарли, това е единственият начин, по който тези старци успяват да го вдигнат. С будистката си усмивка Мелани казва:

— Отивай да си играеш с момчетата, а аз ще пиша на Пру и няма да й споменавам, че си казал, че е глупава. Но вече се изморих, Нелсън, да те прикривам.

— Че кой те е молил? Ти също имаш полза от това.

В Колорадо тя спеше с женен мъж, който освен това беше партньор на онзи тип, за когото Нелсън трябваше да работи през лятото за създаването на местно училище по каране на ски. Жената на човека беше започнала да вдига врява, въпреки че самата тя хойкаше, а другият тип, с когото Мелани ходеше, се виждаше като пласьор на кокаин на прекрасните хора в Аспен, но му липсваха смелостта и контактите, а и така или иначе се беше запътил към затвора или гроба, в зависимост от това с кой крак се спънеше първо. Казваше се Роджър и Нелсън го харесваше, харесваше начина, по който плахо пристъпваше като слаба жълта хрътка, която знае, че ще получи именно ритник. Роджър ги запали по делтапланеризма. Мелани беше прекалено благоразумна, но Пру изненадващо поиска да се пробва, като се шегуваше, че това може да е начинът за разрешаване на всичките им проблеми. Лицето й беше толкова слабичко под огромната бяла каска, която даваха под наем в базата „Хайландс“ горе на Голдън Хорн. В секундата преди спускането в удивителното, напълно тихо пространство тя му хвърляше същия онзи ироничен, остър, изпитателен поглед, както когато реши да спи с него за пръв път, в малкия й апартамент студио в подобното на фабрика възвишение в Стоу, а изрисуваните й прозорци гледаха към един паркинг. Беше се запознал първо с Мелани на един курс, който и двамата си бяха избрали — география на религиите: шинто, шамани, джайни, всякакъв вид древни суеверия, които според картите процъфтяваха и се припокриваха, подобно на обрив от болест, като в някои случаи дори се разрастваха — светът беше в такова отчаяно състояние. Пру не беше студентка, а машинописка в канцеларията на регистратора в „Рокуел Хол“. Мелани се беше запознала с нея по време на една кампания на Студентската лига за демократичен Кент за подбуждането на недоволство сред служителите на университета и особено сред секретарките. Повечето подобни запознанства се разпадаха при появата на нова кауза, но Пру се беше задържала.

Тя искаше нещо. Нелсън беше привлечен от недоволната й крива усмивка, като че ли тя също е имала затруднения с общуването, за разлика от онези хлапета, които са отишли в класните стаи направо от канапето пред телевизора и така и не са усетили истинския свят, който да възпира развързаните им езици. Освен това пръстите на ръцете й бяха дълги като на баба му Енгстръм. Беше взела портативната си „Ремингтън“ с надеждата да си намери работа в Денвър и затова печаташе писмата, в които му разказваше кога си ляга, кога става и кога й се повръща, докато той трябваше да й отговаря с почерка си, който мразеше, защото приличаше на детски драсканици. Гладкото съвършенство на вълната от писма го залива, нямаше как да знае, че тя ще се окаже източник на подобен поток. На момичетата някак по-лесно им се удава да пишат писма: той си спомня бележките със зелено мастило, които Джил лепеше из къщата в Пен Вилас. Изведнъж още думи от песента, която маминка му пееше, изникват в съзнанието му: „Peide, reide Geile/Alle Schtunn en Meili/Geht’s iwwer der Schtumbe/Fallt’s Bubbli nunner!“. Тя не изпяваше последната дума, когато Бейби падаше — „nunnery“, а я казваше с толкова тържествен глас, че той винаги се засмиваше.

— Каква е моята полза от всичко това, Нелсън? — пита го Мелани с онази настоятелна влудяваща мелодичност.

— Удоволствие — отговаря й той. — При това безопасно, точно както обичаш. Контрол върху мен, малко или много. Очароваш старците.

Гласът й се отпуска и звучи тъжно:

— Мисля, че това вече не върши работа. Може би говоря с баба ти прекалено много.

— Възможно е. — Докато стои изправен, усеща как самочувствието му малко по малко се възвръща. Това са неговата къща, неговият град, неговото наследство. Мелани е чуждата тук.

— Е, аз я харесвах — казва тя, като странно използва минало време. — Възрастните хора някак си ме привличат.

— Тя поне е по-разумна от мама и татко.

— Какво искаш да кажа на Пру, ако реша да й пиша?

— Не знам. — Раменете му потръпват под якето, като че ли късата, стегната дреха е електрически контакт; лицето му помръква и дори дъхът му става по-топъл. Тези бели пликове за писма, белотата на каската, която си слагаше, белотата на корема й. Под тебе се разкрива невероятно пространство, щом скочиш, но то някак си не е заплашително, въжетата те държат здраво и дърветата пробягват покрай теб, по-ниски и тънки по продължение на затревените ски пътечки и наклонени ливади отдолу, а огромното найлоново крило откликва на всяко подръпване на въжетата.

— Кажи й да бъде силна.

Мелани изрича:

— Тя е силна, Нелсън, но не може да чака безкрайно. Искам да кажа, започва да й личи. Освен това аз също не мога да стоя тук вечно. Трябва да отида при майка си, преди да се върна в Кент.

Всичко пред устата му изглежда толкова сложно и объркано физически и той ясно усеща усилието от дишането.

— А аз трябва да отида в „Лейд Бек“, преди всички да са си тръгнали.

— О, тръгвай, просто тръгвай. Но утре трябва да ми помогнеш с разчистването. Ще се върнат в неделя, а ти не си плевил градината и не си косил тревата нито веднъж.

Докато кара удобната стара кола на мама Спрингър нагоре по „Джексън“ до пресечката с Джоузеф стрийт, първото нещо, което Хари вижда, е доматеночервената си корола, паркирана отпред, чисто новичка и освен това току-що измита. Най-накрая я бяха поправили. Стана му приятно, че момчето я беше измило. Дори усети обич. Чувство на угризение за лошото му отношение към Нелсън бързо помрачава щастието, което изпитва при завръщането си в Маунт Джъдж в този искрящ неделен обед късно през август, с мириса на футбол като от изсъхнала трева, който се носи из въздуха, и листата на кленовете, които се замислят да станат златисти. Предната морава, дори онази малка неудобна за косене част нагоре при храстите азалия, и пространството между страничната алея и пътечката, където корените се показват над земята и трябва да се използват градинарски ножици, е окосена. Хари знае как тези ножици се врязват в дланите. Когато момчето излиза на верандата и тръгва надолу към улицата, за да им помогне с багажа, Хари му стиска ръката. Дори се замисля дали да не го целуне, но вижда, че то се смръщва, и се отказва. Желанието му да бъде приятелски настроен се изпарява и се удавя сред шумните приветствия. Дженис прегръща Нелсън и по-леко Мелани. Мама Спрингър, разгорещена от пътуването, позволява да бъде целуната по бузата и от двамата. Те са се облекли официално: Мелани в ленен костюм с цвят на праскова, който Хари не знаеше, че има, а Нелсън в сив костюм от плътна коприна, за който знае, че момчето нямаше преди. Нов костюм на продавач. Нелсън изглежда трогателно докаран; в наведената му сресана глава баща му с изненада открива нещо от мъртвия Фред Спрингър, мошеникът артист.

Мелани изглежда по-висока, отколкото си спомня: на висок ток е. Обяснява с доволния си напевен глас:

— Ходихме на църква. — И обръщайки се към мама Спрингър, добавя: — Нали по телефона каза, че ще се опитате да се върнете навреме за службата, и решихме да те изненадаме там.

— Мелани, не можах да ги събудя навреме — отговаря Беси. — Бяха като влюбени птички.

— От планинския въздух е, нищо лично — казва Заека, подавайки на Нелсън брезентова чанта, пълна с мръсни чаршафи.

— Нали бяхме на почивка, така че не ми се ставаше рано в последния ден само за да може мама да прави мили очички на оня педераст.

— Не изглеждаше толкова обратен, татко, просто свещениците си говорят така.

— На мене ми се стори доста радикален — отбелязва Мелани. — Говореше, че богатите трябва да минат през иглени уши.

На Хари тя казва:

— Изглеждаш отслабнал.

— Тичаше като идиот — обажда се Дженис.

— А и не обядвах всеки ден в ресторант — добавя той. — Порциите са прекалено големи. Водих весел живот.

— Мамо, внимавай на завоя — рязко казва Дженис. — Искаш ли да ти помогна?

— Минавам този завой трийсет години, не е нужно да ми напомняш.

— Нелсън, помогни на баба си по стълбите — въпреки това настоява Дженис.

— Королата изглежда страхотно — казва Хари на момчето. — По-добра е от нова.

Въпреки това обаче подозира, че онзи влудяващ наклон на кормилото не е отстранен.

— Наистина настоявах да я оправят, татко. Мани непрекъснато отлагаше, защото е твоя, а теб те нямаше. Казах му, че искам да е готова, докато се върнеш, и точка.

— Трябва първо да се грижим за клиентите, които плащат. — Хари се чувства длъжен да защити главния си механик.

— Мани е смотаняк — провиква се момчето през рамо, докато помага на баба си и влиза с чантите през предната врата под зацапания ветрилообразен прозорец, на който с фигурки от фолио е изписано „Номер 89“.

Хари ги следва, влачейки куфарите. Къщата беше избледняла в спомените му.

— О, Господи — тежко диша той, — като стара обувка!

Мама Спрингър учтиво се възхищава на чистотата, на цветята от крайната леха, аранжирани във вази върху секцията и на масата в трапезарията, изметените килими и изпраната тапицерия на стария сив диван и фотьойла. Докосва плюшените шнурове.

— Тук не е било толкова чисто, откакто Фред нахока онази чистачка, старата Елси Лорд, и трябваше да я освободим.

Мелани обяснява:

— Трябва да се използва влажна четка, леко потопена в препарат за почистване на килими…

— Мелани, ти знаеш как да вършиш една работа добре — казва Хари. — Единственият ти проблем е, че е трябвало да се родиш МЪЖ.

Това прозвучава по-сурово, отколкото е възнамерявал, но когато влезе в къщата, внезапно чувство на раздразнение беше нарушило баланса му. Неговата къща, и все пак не беше неговата. Това стълбище, тези украшения. Живее тук като наемател, като стар чудат наемател по долно бельо, прекалено объркан, за да се раздвижи. Дори Рут си имаше собствено пространство. Чуди се какво ли прави неговата кръглолика дъщеря в онази обрасла земя, в каменната къща с грапава зелена врата.

Мама Спрингър души въздуха:

— Мирише ми на нещо сладко, сигурно е от препарата за килими.

Нелсън е до лакътя на Хари, по-близо, отколкото обикновено застава.

— Татко, като си говорим за работа, искам да ти покажа нещо.

— Не ми показвай нищо, докато не кача тези чанти горе. Невероятно колко много боклуци са ти нужни просто за да се разхождаш по гащи из Поконос.

Дженис блъска вратата на кухнята на влизане.

— Хари, трябва да видиш градината, така е оплевена! Марулите ми стигат до коленете, алабашът е станал огромен!

Хари казва на младите:

— Трябваше да го ядете, алабашът се разкашква, когато стане прекалено голям.

— Никога няма вкус, татко — отговаря Нелсън.

— Вярно, май никой, освен мен не го харесва особено.

Обича постоянно да гризе нещо, една от причините да е дебел. Докато растеше, имаше много кариеси, но сега, когато му сложиха коронки на кътниците, яденето като че ли се превърна в прекалено голямо удоволствие. Нямаше повече остра болка, само вечно злато.

— Алабаш — изрича Мелани замечтано. — Чудех се как се казва. Нелсън твърдеше, че е ряпа. Алабашът е богат на витамин C.

— Как вървят креповете тези дни? — Хари се опитва да се извини за забележката си, че момичето е трябвало да се роди мъж. Може да е налучкал нещо обаче — при нея типичната за мъжете властност се е превърнала в прекомерна миловидност.

— Добре. Предупредих ги, че напускам, и останалите сервитьорки ми организират парти.

Нелсън казва:

— Станала е голяма купонджийка, татко. Почти не я виждах, докато бяхме сами. Приятелят ти Чарли Ставрос непрекъснато я извежда, дори ще дойде да я вземе днес следобед.

„Бедният малък глупчо“ — мисли си Заека. Защо момчето стоеше толкова близо до него? Можеше да долови притесненото му дишане.

— Ще ме води до Вили Фордж — обяснява Мелани с блеснали очи. Тези блестящи очи крият пакости, за които Хари може би вече никога няма да разбере. Момичето се измъква.

— Скоро напускам Пенсилвания и не съм видяла нищо от забележителностите, така че Чарли е много любезен да ме развежда. Миналата седмица ходихме до областта Амиш и видяхме файтоните.

— Много са депресиращи, нали? — казва Хари и продължава: — Хората там са жестоки копелета — жестоки към децата си, към животните, един към друг.

— Татко…

— Щом ще ходите чак до Вали Фордж, може да отидете да разгледате Камбаната на свободата и да видите дали още е пукната.

— Не бяхме сигурни дали е отворено в неделя.

— И без това самата Филаделфия през август е голяма забележителност. Едно огромно блато с нещастни хорица. Там ти прерязват гърлото за това, че си се засмял.

— Мелани, толкова ми е тъжно, че смяташ да заминаваш — намесва се Дженис.

Понякога Хари се стряска от това колко мила може да бъде Дженис на средна възраст. Гледайки назад във времето, двамата с Джен бяха доста грубички — недоволни деца без особен стил. Всъщност без никакъв стил. Малко повече пари правят чудеса.

— Да — казва лятната им гостенка. — Трябва да посетя семейството си. Искам да кажа, майка си и сестрите си в Кармел. Не знам дали ще отида да видя баща си, станал е толкова странен. И после обратно в колежа. Престоят ми тук беше чудесен, вие всички бяхте много мили. Особено като се има предвид, че дори не ме познавахте.

— Няма проблеми — отговаря Хари, чудейки се дали сестрите й имат същите очи и рубинени устни. — Ти се справи сама, плащаше си за всичко.

Това звучи неубедително, така и не успя да говори с нея.

— Сигурна съм, че на мама много ще й липсва твоята компания — казва Дженис и се провиква: — Нали, мамо?

Мама Спрингър обаче разглежда порцелана си в бюфета, за да види дали нещо не липсва, и изглежда не чува. Хари рязко пита Нелсън:

— Какво бързаше да ми покажеш?

— То е във фирмата — отговаря момчето. — Мислех да отидем дотам с колата, когато се прибереш.

— Не мога ли първо да обядвам? Почти не съм закусил заради това бързане да хванем службата. Само няколко пикан сандис^[5], които мравките не бяха нападнали. — Стомахът го боли само като си помисли за ядене.

— Май няма много за обяд — отбелязва Дженис.

Мелани предлага:

— В хладилника има малко житни кълнове и кисело мляко, а във фризера има китайски зеленчуци.

— Нямам апетит — заявява мама Спрингър. — А и искам да опитам собственото си легло. Без да преувеличавам, мисля, че там не съм спала повече от три часа без прекъсване. Непрекъснато чувах енотите.

— Просто й е криво, че пропусна службата — казва Заека на останалите.

Чувства се като в капан с всичкото това суетене от завръщането им. Тук има някакво напрежение, което не съществуваше преди. Човек никога не се завръща на същото място. Спомнете си за мъртвите, които се връщат в Деня на възкресението. Излиза от кухнята в градината и изяжда един суров алабаш, късайки листата с ръце и обелвайки меката крехка луковица с предните си зъби. Лесбийките нагоре по улицата все още чукат нещо — какво ли строят? Как беше онова стихотворение? „Построй ти нещо по-величествено, о, душа моя.“ Лоти Бингаман сигурно е знаела какво, когато реагираше, размахвайки ръка във въздуха. Въздухът е приятен. Луната, сега, когато лятото вече преминава, е по-плоска отпреди. Тучната зеленина на юни вече е потъмняла в листата на дърветата, а монотонното жужене на насекомите е станало по-дълбоко, ако се заслушаш, прилича на непрестанно сухо стържене. Марулята е висока и оръфана, бобът е прецъфтял, морковът е къс и дебел като члена на дебел мъж, цялата му енергия е тръгнала нагоре към зелените листа. Вътре в кухнята Дженис е намерила някакъв колбас, който не е прекалено изсъхнал, и е направила сандвичи за него и Нелсън. Тази екскурзия до фирмата е обречена да се случи; все пак Хари се беше надявал да намине през клуба по-късно следобед, за да види дали е липсвал на момчетата. Представя си ги как седят около потръпващия бляскав басейн с хлорирана вода, смеят се: Бъди с кучката си за този месец, Харисънови, старата лисица Уеб и малката му Синди. Малката Синди — черно долнище, бебешки пръсти на краката. Истински слънчеви хора, не като тези сенки по ъглите в намусената къща на мама. Чарли свири с клаксона отпред, но не влиза вътре. Срам го е, и така трябва, похитител на малки деца. Хари поглежда към Дженис, за да види как приема хлопването на предната врата. Дори не трепва. Жените са корави.

Пита я:

— А ти какво ще правиш следобед?

— Щях да чистя къщата, но Мелани е свършила всичко. Може да намина през клуба и да видя дали ще успея да се включа в някоя игра. Поне мога да поплувам малко.

Редовно плуваше в езерото Ауърглас и наистина изглежда по-стройна, по-издължена от гърдите до хълбоците. „Не е лоша малка булка“ — мисли си той понякога, изненадан от мълчаливото им одобрение на този мрачен свят на стара кръв и тъмни непознати.

— Как се чувстваш по отношение на Чарли и Мелани? — пита той.

Тя вдига рамене, също като Чарли.

— Чувствам се отлично, защо не? Това му вдъхва енергия. Човек живее само веднъж. Така казват.

— Искаш ли ти да тръгнеш, а ние с Нели ще дойдем, след като ми покаже онова нещо, каквото и да е то?

Нелсън влиза в кухнята с отворена уста и подозрителни очи.

Дженис казва:

— Или пък да дойда с вас до фирмата и после и тримата да отидем в клуба. Така ще използваме само едната кола и ще спестим бензин!

— Мамо, това е бизнес — протестира Нелсън и по начина, по който лицето му помръква, и родителите му разбират, че този път е по-добре да го послушат. Изглежда много уязвим в сивия си костюм, като децата, когато ги обличат официално за церемонии, които не разбират.

Така че Хари се качва зад кормилото на королата за първи път от месец насам и двамата с Нелсън тръгват през неделния трафик по пътя, който познават по-добре от линиите на дланите си, надолу по „Джоузеф“, после по „Джаксън“, „Централ“ и около планината. Хари казва:

— Колата не е същата, нали? — Това е лошо начало. Опитва се да го прикрие. — Явно всички коли са така, след като са били удряни.

Нелсън се опитва да се сдържи:

— Беше просто една вдлъбнатина, няма нищо общо с предницата, а ако имаше някаква разлика, щеше да я почувстваш там.

Бащата задържа дъха си и се съгласява:

— Сигурно си въобразявам.

Минават през виадукта и универсалния магазин, където комплексът от четири кина рекламира АГАТА. МАНХАТЪН. КЮФТЕТА. УЖАС В АМИТВИЛ. Нелсън пита:

— Чел ли си книгата, татко?

— Коя книга?

— „Ужас в Амитвил“. Децата в Кент непрекъснато си я разказваха.

Децата в Кент. Късметлии. Какво само можеше да постигне, ако имаше образование. Сигурно щеше да е преподавател в някой колеж.

— Не беше ли нещо за къща, обитавана от духове?

— Татко, става въпрос за сатанизма. Идеята е, че някакъв предишен обитател на къщата се е врекъл на Дявола и сега той не иска да си тръгне. Една обикновена къща в Лонг Айланд.

— Вярваш ли в тези неща?

— Ами… има доказателства, които е трудно да отречеш.

Заека изсумтява. Безгръбначно поколение, нямат твърди характери, нищо солидно, с което да различат фактите от призраците. Сатанизъм, алкохол, наркотици, вегетарианство. Жалко. Всичко им се поднася на тепсия, мислят си, че животът е една голяма телевизия, изпълнена с призраци.

Нелсън прочита мислите му и го обвинява:

— Е, ти пък вярваш на онова, което ви говорят в църквата, а то е направо отвратително. Трябваше да видиш днес, като се причестяваха, беше невероятно, всички тези хора, които си бършеха устните и изглеждаха толкова сериозни, когато се връщаха от олтара. Беше като извадено от учебника по антропология.

— Поне — отговаря Хари — това кара хора като баба ти да се чувстват по-добре. А кой се чувства добре от този ужас в Амитвил?

— Не това е целта. Това е просто нещо, което се е случило. Хората от къщата също не са искали да се случи, но то се е случило.

Заека осъзнава, че от тона му хлапето се чувства по-притиснато, отколкото е възнамерявал. И без това не иска да се замисля за невидимото; всеки път, когато се беше опитвал да го направи, някой умираше.

Баща и син мълчаливо се движат по „Ситивю Драйв“, с неговите пролуки между дърветата, които се извисяваха над керемидения на цвят град, построен от немските работници според плана, който някакъв английски земемер беше поправил и където сега поляците, мексиканците и негрите седяха наблъскани в къщурките си, слушаха бръщолевенето от телевизора на съседа си през стените, чуваха плача на бебетата си и вечерните съботни скандали. Тук трябва да се шофира внимателно с всички тези велосипедисти и мотористи и най-вече заради тези ролери, с шорти за бягане и слушалки на главите като боксьори. Надрусани, те се плъзгат с ролерите, като че ли улицата им принадлежи.

Минават по улица „Акация“, където адвокатите и лекарите са се скрили в издължените си тухлени еднофамилни къщи, навътре от пътя, под сянката, със здрави стени и хвойнови храстчета, които се съпротивляват на наклона на улицата, и заобикалят отдясно хълма Брюър, който, когато беше дете, му приличаше на замък; множество гимнастически салони и редове с шкафчета, които сякаш се губеха в безкрайността; малкото пъти, когато беше ходил там с университетския отбор на Маунт Джъдж, беше играл срещу отбора на Брюър „Дж. В.“, малко или много на шега (от тяхна страна). Чуди се дали да не разкаже на Нелсън за това, но знае, че момчето мрази неговите спомени от спортните му години. Брюърските деца, спомня си Заека, бяха жестоки, с нещо мръсно около устата, като че ли всички току-що бяха близали малинова близалка. Момичетата се чукаха, а някои по-порочни пушеха и нещо, което в онези дни наричаха трева. Сега дори децата на президента и синът на Форд се чукат и пушат марихуана. Прогрес. Той осъзнава, че в известен смисъл е израснал във вътрешния джоб на света, както се беше изразила Мелани, подобно на вирчетата в реките, където клончетата се завъртат и се събират в калта.

Докато завиват към стръмната част на „Айзенхауер“, Нелсън нарушава мълчанието:

— Не си ли живял на някоя от тези пресечки?

— Да. Едно лято. За няколко месеца. Беше преди много време. Двамата с майка ти имахме малко проблеми. Защо питаш?

— Просто си спомних. Както, когато имаш чувството, че си бил на някакво място и преди, само че сигурно е било насън. Когато ми ставаше много мъчно за теб, мама ме качваше в колата и идвахме тук. Заставахме пред някоя къща и чакахме да излезеш отнякъде. Бяха подредени в редици и всички ми изглеждаха еднакви.

— И аз направих ли го? Искам да кажа излязох ли?

— Доколкото си спомням, не. Но спомените ми не са много ясни. Само си спомням как седяхме в колата, как мама ми купуваше бисквитки, за да ме залиса, и започваше да плаче.

— Господи, съжалявам. Не знаех, че те е водила тук.

— Може да е било само веднъж, но ми се струва, че беше повече пъти. Спомням си колко беше дебела.

„Айзенхауер“ става равна и те минават без коментар покрай номер 1204, където години по-късно Дженис беше избягала при Чарли Ставрос и където Нелсън висеше под прозореца с колелото си. По онова време детето отчаяно искаше колело и Мим му беше купила, но той не го караше много. Колелото излъчваше някаква тъга, а сега старите му железа сигурно се търкаляха някъде. Колко странни са чувствата, сякаш идват и отлитат за секунди, но издържат повече от желязото.

Минават покрай моргата за коли, покрай района с фабриките, завиват наляво по Трета, после надясно по „Уайзър“, покрай бялата сграда без прозорци на погребалната агенция на Шьонбаум и после минават по моста. Останалите участници в движението са най-вече застарели дами на път към къщи след обяда в ресторанта, който им се полагаше след църква, и коли, пълни с деца, вече по на няколко бири, които се отправяха към стадиона на юг от Брюър да гледат мача на „Бластс“. Завиват наляво по шосе 111. ДИСКО. ИКОНОМИЯ НА ГОРИВО. Забравили са да включат радиото, толкова голямо е било напрежението между тях. Хари се прокашля и казва:

— Значи Мелани се готви да се върне в колежа. И ти трябва да го направиш.

Мълчание. Темата „Колеж“ е гореща, прекалено гореща, за да бъде докосвана. Трябваше да попита момчето какво е научило във фирмата СПРИНГЪР МОТЪРС. Завиват. Хари не е идвал тук от три седмици и както с къщата, нещата са различни. Шевролетът „Каприс“, който караше, когато королата беше на ремонт, го няма, сигурно са го продали. Шест нови, ярки на цвят короли са паркирани до магистралата. Той все още се учудва на малките им гуми, почти като на велосипед с три колела, в сравнение с тези на американските коли, с които беше израснал. Въпреки това те са най-доброто: купувай евтиното, хората са още бедни, приеми факта. Не получаваш нещо за нищо, но надеждата умира последна. Колите му се пекат на слънцето като малко море от разтопени бонбони. Тъй като е неделя, Хари паркира до живия плет, който се опитва да оцелее пред входа и чиито корени събират всички летящи опаковки и хартийки, които идват откъм шосе 111 и изоставения вагон. Витрината на автосалона пак има нужда от миене. Плакат с името на новата телевизионна кампания „О, КАКВО ЧУВСТВО!“ запълва горната половина на лявата витрина. В автосалона има две нови селики, една черна с жълта странична ивица и една синя с бяла ивица. Под плаката, на който ухилена мацка по бански се плиска в един тюркоазен басейн на фона на Алпите или пък на Скалистите планини, се крие нещо различно, една малка като хлебарка кола, която не е тойота. Хари няма ключ, Нелсън отваря двойната стъклена врата с неговия. Новата кола е „Кабрио TR-6“, излъскана за продажба, но определено употребявана, предното стъкло е потъмняло от множеството драскотини от чистачките, по решетката още личат леки бразди, където металът е бил наранен и след това излекуван.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Хари, извисявайки се над сравнително ниския натрапен автомобил.

— Татко, това е идеята ми, за която ти говорех, да продаваме кабрио. Честно казано, почти никой вече не ги произвежда, дори „Ягуар“ престанаха и няма как цените им да не се качат. Искаме й петдесет и пет хилядарки и вече няколко човека почти си я купиха.

— Защо тогава собственикът й се е отървал от нея, щом струва толкова много?

— Е, това не е точно замяна…

— А какво точно е?

— Купихме колата…

— Купили сте я!

— Един приятел на Били Фознахт има сестра, която ще се омъжва и ще се мести в Аляска. В много добро състояние е. Мани я разгледа.

— Мани и Чарли ти разрешиха да направиш това?

— Защо не? Чарли ми разказваше как двамата със стария Спрингър са правели всякакви щуротии, раздавали са препарирани животни и щайги с портокали и са правели търгове с момичета по нощници, в които най-високият залог е печелел колата, дори да е бил пет долара. Идвали са и автомобилни състезатели…

— Това е било през добрите стари времена. Сега живеем в лошите нови времена. Хората идват тук, за да си купят тойоти, не им трябват шибани английски спортни коли…

— Но те ще ги купуват, щом установим името си.

— Ние си имаме име. „Спрингър Мотърс“, „Тойота“ и употребявани коли. С това сме известни и хората идват тук за това.

Чува как гласът му се напряга, усеща онази приятна вълнуваща ярост да се надига в него, както когато играеш баскетбол и си с десет точки назад, а до края на играта остават по-малко от пет минути, прекалено много са те ръгали в ребрата и изведнъж всичките ти мускули отслабват, и нещо те повдига, а ти осъзнаваш, че нищо не е невъзможно, стига да имаш вяра. Опитва се да се сдържа, това дете е крехко и е негов син. Въпреки това фирмата беше негова.

— Не си спомням да сме обсъждали въпроса за кабрио.

— Една вечер, татко, седяхме във всекидневната само двамата, само че ти се ядоса за королата и сменихме темата.

— И Чарли наистина ти даде зелена светлина?

— Да, той само сви рамене. След като теб те нямаше, той трябваше да се оправя с новите коли и новата доставка дойде по-рано…

— Да, видях. Толкова са близо до пътя, че ще поемат целия прахоляк.

— Както и да е, Чарли не ми е шеф, ние сме равни. Казах му, че маминка мисли, че идеята е добра.

— О! Говорил си с мама Спрингър за това?

— Е, не точно по това време, нали беше на почивка с вас двамата, но знам, че тя иска да се включа във фирмата, за да има три поколения и тем подобни глупости.

Хари кима. Беси е на страната на момчето. И двамата са чернооки Спрингърови.

— Добре. Май няма лошо. Колко платихте за тази щайга?

— Той искаше четири хиляди и деветстотин, но аз намалих на четири и двеста.

— Господи, това е много повече от каталога. Не видя ли каталога? Знаеш ли какво е каталог?

— Татко, естествено, че знам какво е шибаният каталог, въпросът е, че кабриото не се продава по каталог, те са като антики. Има само ограничени бройки и повече няма да се произвеждат. Те са, както им викат, колекционерски коли.

— Дал си четири хиляди и двеста за модел TR от 76-та, който струва шест хиляди нов. На колко километра е?

— Карана е от момиче, те не ги юркат много.

— Зависи от момичето. Някои от тези фльорци ги карат като луди. Колко километра каза?

— Ами, трудно е да се каже. Онзи тип, който живее в Аляска, се опитваше да поправи нещо по таблото и май не знаеше кое…

— О, боже! Добре, ще видим дали можем да я продадем на разпродажба, но това да ти е за урок. Утре ще се обадя на Хорнбергер в града, той все още се занимава с TR и MG, може да ни направи услуга и да ни отърве от нея.

Хари разбира защо късата коса на Нелсън го притеснява, напомня му на това как изглеждаше момчето в основното училище, преди щуротиите на 60-те да провалят всичко. Тогава той не знаеше, че няма да порасне още, искаше да стане бейзболен питчър като Джим Бънинг и през цялото лято носеше шапка с козирка, която притискаше косата му още по-плътно към скалпа му и скриваше кокалестото му, луничаво, намръщено лице. Сега костюмът и вратовръзката му подобно на бейзболната шапка бяха облеклото на обречените надежди. Очите на Нелсън заблестяват, както когато ти напират сълзи:

— Да ни отърве от нея? Татко, сигурен съм, че можем да я продадем, и освен това има още две.

— Още два модела TR?

— Още две кабрио, отзад са.

Сега вече момчето е изплашено, лицето му е пребледняло така, че клепачите и върховете на ушите му изглеждат розови. Заека също е изплашен, не иска да слуша повече, но нещата просто се случват, момчето трябва да му покаже и той трябва да реагира. Тръгват по коридора покрай отдела за резервни части. Нелсън върви напред и взима ключове от таблото, закачено до металната рамка на вратата. Двамата влизат в огромния гараж, който в неделя е притихнал като незастлана бална зала, излъчваща приятната топла миризма на грес и ацетилен. Нелсън изключва алармата срещу крадци и бута дръжката на задната врата. Отново на въздух. Поглежда към Брюър, проснат отвъд реката, и към покрива на високата сграда на съда с бетонния си орел, който наднича над гората от плевели и магарешки бодли в непосещавания край на парцела. Задният двор е по-голям, отколкото е нужно, и някак си винаги кара Заека да си мисли за Парагвай. Създавайки свое островче, на асфалта са паркирани две американски коли кабрио: „Меркюри Кугар“ модел 72-ра с парцалив кремав гюрук и основна част в онзи блед мръсен цвят, на който викат мръснозелено, и една „Олдс Делта 88 Роял“ модел 74-та, в лилаво-червен цвят, като лака, с който жени в шпионските филми лакират ноктите си. Хари трябва да си признае, че са елегантни стари лодки. Всичката тази опъната ламарина и аеродинамични форми на път към Мейн стрийт с гаджетата, с педала на газта, натиснат до дупка.

— Тези на консигнация ли са? Искам да кажа, нали не си платил за тях?

Усеща, че не е трябвало да пита това.

— Купени са, татко, те са наши.

— Мои са?

— Не са твои, на компанията са.

— Как, по дяволите, го направи?

— Защо по дяволите? Просто помолих Милдред Круст да напише чековете и Чарли й каза, че всичко е наред.

— Чарли каза, че всичко е наред?

— Той мислеше, че всички сме съгласни. Татко, престани, не е толкова голяма работа. Нали това е идеята тук — да купуваме коли и да ги продаваме на печалба?

— Но не и тези шантави коли. Колко струваха?

— Бас ловя, че ще спечелим шест и дори седем стотачки от мерцедеса и дори повече от старите. Татко, прекалено си стиснат. Това са само пари. Нали трябваше да покажа чувство за отговорност, докато те нямаше?

— Колко?

— Забравил съм колко точно. Кугарът беше около две хиляди, а роялът, беше го купил някакъв дилър в Потсвил, който Били познава, но аз реших, че можем да предложим нещо, нали знаеш, за да имаме избор, и мисля, че излезе около две и петстотин.

— Две хиляди и петстотин долара.

Самото повтаряне на цифрата бавно го кара да се чувства добре. Сега изплащаше всичко, което някога е дължал на Нелсън. Повтаря отново:

— Две хиляди и петстотин добри американски…

Синът му почти изпищява:

— Ще си ги върнем, обещавам ти! Те са като антики, като злато са! Няма начин да загубиш, татко.

Хари не може да се спре:

— Четири хиляди и двеста за малката превъртяна TR, четири хиляди и петстотин…

Момчето вече се моли:

— Остави ме на мира. Ще го направя сам. Вече съм пуснал обява във вестника, ще ги купят за две седмици. Обещавам ти.

— Обещаващ. Обещаваш, че ще се върнеш в колежа до две седмици.

— Татко, няма да се върна.

— Няма ли?

— Искам да напусна „Кент“ и да остана тук да работя.

Дребното му лице е изплашено и жестоко, толкова бледо, че сякаш луничките му напират към повърхността и се носят като петънца в огледало.

— Господи, само това ми липсваше!

Нелсън го поглежда шокиран. Подава му някакви ключове. Очите му се насълзяват, горната му устна потреперва:

— Щях да ти дам да покараш рояла, да се позабавляваш.

Хари казва:

— Да се позабавлявам. Знаеш ли колко бензин харчат тези стари щайги? Мислиш ли, че сега, когато бензинът струва по долар на галон, хората ще искат да си купуват тези осемцилиндрови таратайки само за да почувстват вятъра в косите си? Момче, живееш в сънищата.

— На хората не им пука, татко. На хората вече не им пука толкова за парите, и без това са пълни глупости. Парите са пълни глупости.

— За теб може би са глупости, но за мен не са, казвам ти го сега. Нека се успокоим. Помисли за резервните части. Тези коли със сигурност имат нужда от ремонт. Знаеш ли колко струват частите за шест-седемгодишни коли в днешно време, когато изобщо не могат да се намерят? Това да не е антикварен магазин, ние продаваме тойоти. Тойоти!

Синът му се свива под тътена му:

— Татко, няма да купувам повече, обещавам ти, докато тези… Ще се продадат. Те ще се продадат, обещавам ти.

— Няма да ми обещаваш нищо. Единственото, което ще ми обещаеш, е да не си вреш носа в бизнеса ми с коли и да си откараш задника обратно в Охайо. Съжалявам, че аз трябва да ти кажа това, Нелсън, но ти си пълна катастрофа. Трябва да се стегнеш, но това няма да стане тук.

Мрази това, което казва, въпреки че го чувства. Толкова го мрази, че се обръща с гръб и се опитва да излезе през вратата, през която бяха влезли, но тя се е заключила след тях, както би трябвало. Заключен е пред собствения си гараж и Нелсън държи ключовете. Заека разтърсва вратата и я удря с дланта си, в заслепението си дори й удря едно коляно; болката се увеличава и оцветява света в червено. Въпреки че чува запалването на двигател, не го свързва със себе си, докато не чува свирене на гуми и ръмжене на двигател и сблъсъка на метал в метал. Този черен сблъсък се врязва в червения цвят, обагрил света. Заека се обръща и вижда Нелсън готов за втори удар. Малки счупени части все още се търкалят, проблясвайки на слънцето. Помисля си, че момчето може да го притисне към вратата, където стои като парализиран, но това не става. Роялът се врязва още веднъж в едната страна на меркурия, който се вдига на две гуми. Бледозелената броня се огъва достатъчно, за да разбие предния фар, стъклото излетява.

Предвиждайки сблъсъка, Хари очаква той да бъде на забавен каданс, като по телевизията, но вместо това всичко се случва комично бързо, като две кучета, които се джавкат и после се отказват. Двигателят на рояла изгасва. През разбитото предно стъкло лицето на Нелсън е сбръчкано, изкривено от сълзи, дребно. Заека усеща някакво веселие да се надига в него, докато пресмята щетите. Парченца стъкло, по-малки от камъчета, блещукат по асфалта. Сенки пълзят по откритите части на метала, където не трябваше да има сенки. Късата коса на момчето прилича на кръгла четка, докато се навежда над волана и хлипа. Шепотът на неделното движение се носи от другата страна на сградата. Странни мехурчета радост бълбукат в гърдите на Хари, какво чувство!

* * *

За една седмица в клуба това ще се е превърнало в история, която разказва сам на себе си.

— Ламарина на стойност пет хилядарки, тряс. Почувствах невероятно желание да се засмея, но хлапето седеше и плачеше, пък и в крайна сметка колите бяха негови, поне според него. Единственото, което успях да направя, беше да отида и да застана пред олдса с ръце, разперени ето така.

Той разперва ръцете си под меката извивка на планината.

— Ако хлапето беше тръгнало срещу мен, сега щях да съм смазан. Но той излиза разплескан и аз го стискам в прегръдката си. — Той демонстрира утешителния си жест. — Не съм се чувствал толкова близо до Нелсън, откакто беше на две годинки. Гадно ми е само, че хлапето беше право. Обявата му за колите излезе същия ден и сигурно получихме поне двайсет обаждания. Купиха модела TR още в сряда за пет и петстотин. Хората вече не си броят центовете, направо ги хвърлят през прозореца.

— Като арабите — отбелязва Уеб Мъркет.

— Господи, тези араби! — възкликва Бъди Ингълфингър. — Няма ли да е супер да ги гръмнем всичките.

— Видя ли какво стана със златото миналата седмица? — усмихва се Уеб. — Заради това, че арабите си хвърлят доларите в Европа. Надушили са нещо.

Бъди пита:

— Четохте ли в днешния вестник, че онова разследване от Вашингтон е доказало, че правителството е скалъпило кризата с бензина миналия юли?

— Знаехме го през цялото време, нали? — пита Уеб, а червените косъмчета по веждите му проблясват.

Днес е неделята преди Деня на труда, деня, в който е турнирът по четворки. Техният отбор ще играе късно и те пият питиета край басейна заедно със съпругите си. Някои са със съпругите си: Бъди няма жена, само тъпата пъпчива Джоан, която влачи цяло лято, а тази сутрин Дженис каза, че ще ходи на църква с майка си и ще дойде в клуба за банкета след турнира. Това е странно. Дженис обича „Летящия орел“ дори повече от него. Но нещо става, след като Мелани напусна къщата им миналата сряда. Чарли си взе две седмици отпуска, след като Хари се върна от Поконос, а сега, когато Нелсън е персона нон грата във фирмата, главният представител по продажбите е страшно зает. В края на лятото винаги има повече работа, есенните модели постоянно се рекламират, цените не са толкова високи и колите на склад вече изглеждат като сделка, която инфлацията прави все по-лоша и по-лоша. През септември във въздуха винаги се усеща някаква свежест, миризма на ябълки и прах, която се отразява на Заека по два начина — отбелязва истинското започване на училището или работата и му напомня, че е получил още едно повишение, направил е още една стъпка нагоре по стълбицата, на чийто връх стои тъмнината.

Синди Мъркет излиза от басейна. Сухото слънце се отразява във всяка капчица по загорелите й рамене, така че кафявата й кожа искри с цветовете на дъгата. Подстриганата й по момчешки коса се е сплъстила на кичури. Изправена на плочките, тя извърта главата си, за да изстиска водата от косата си. Космите по бедрото й се сливат с черния триъгълник на бикините й. Синди оставя мокри стъпки по плочките на басейна до групичката им — пета, стъпало и малки кръгли пръстчета. Малки кръгли тъмни лепкави пръстчета.

— Мислиш ли, че още си струва да се купува злато? — Хари пита Уеб, но мъжът е обърнал тясното си набръчкано лице и гледа младата си жена.

Едрите капки от тялото й се спускат в скута му, лимоненозелените карета по панталона му за голф потъмняват от водата. Някои от косъмчетата, които се извиват от веждите на Уеб, са толкова дълги, та е истинско чудо, че не влизат в очите му. Той я прегръща: семейство Уеб изглежда като снимка за реклама на фона на зелената Маунт Пемакуид. Зад тях някакъв човек ловко се гмурка в хлорираната вода. Очите на Хари смъдят.

Телма Харисън е слушала разказа му, доловила е тъжната нотка.

— Нелсън сигурно е съкрушен от това, което е сторил — казва тя.

Харесва му думата съкрушен, звучи толкова старомодно от устата на тази изпита жена, прилична на мишка, която някак съумява да държи изкъсо юздите на глупака Харисън.

— Не му личи — отговаря й. — Моментът отмина и оттогава той се държи злобно с всички, особено след като направих грешката да му кажа, че от обявата му има резултат. Настоява да идва във фирмата, но аз му казах да стои надалече. Това, което направи, граничи с лудостта.

Телма опитва:

— Може би си има проблеми, които не може да сподели с теб.

Сигурно слънцето е точно зад главата му, защото тя закрива очите си, за да го види, въпреки че е със слънчеви очила, големи кръгли кафяви очила, по-тъмни отгоре, като сенници на кола. Те закриват горната част на лицето й, така че устата й сякаш се движи със странна прецизна независимост. Макар и тънки, устните й имат множество извивки, които могат точно да обхванат дебелия член на Хари, ако се опита да си представи колко здраво ще го лапне, въпреки че е трудно. Толкова прилича на учителка с плетената си пола и сдържаността си и с начина, по който произнася думите. При всичките кремове и лосиони носът й е червен и червенината се простира и под очилата й, които почти я скриват.

Без жена си той се носи край басейна, почти привършил джина с тоник, в очакване играта да започне и строгият втренчен поглед на Телма му се струва малко объркващ.

— Да — отговаря — и Дженис непрекъснато ми го намеква, но не ми казва нищо конкретно.

— Може би не може — казва Телма, притискайки крака един в друг и придърпвайки поличката на банския си с още един сантиметър. Има от онези малки лилави венички, които жените на нейната възраст получават, но Хари не може да разбере защо се притеснява от един стар дебел приятел като него.

— Не желае да се връща в колежа — отговаря, — така че сигурно са го изхвърлили и той не ни казва. Но нямаше ли да получим писмо от декана или нещо такова? Въпреки че онези писма от Колорадо не спират да пристигат.

— Знаеш ли, Хари — казва му Телма, — много от бащите, които с Рони познаваме, се оплакват, че синовете им не искат да се включат в семейния бизнес. Хората имат бизнес, а няма кой да го управлява. Това е трагично. Трябва да си доволен, че Нелсън се интересува от коли.

— Това, което го интересува, е да ги мачка. Това е неговото отмъщение.

Той снишава глас, за да сподели:

— Мисля, че проблемът между мен и хлапето е, че всеки път, когато имах — нали се сещаш — някакво залитане, детето разбираше. Това е една от причините да не го искам до мен и малкият подлец го знае.

Рони Харисън, който се опитва да направи някакво впечатление на бедната стара Джоан, вдига поглед и се провиква към жена си:

— Скъпа, какво се опитва да ти продаде този стар мошеник? Не му се връзвай на номерата.

Телма пренебрегва съпруга си с мрачна усмивка и сериозно казва на Хари:

— Смятам, че в такъв случай ти си по-виновен от него. Чудя се, дали проблемът не е свързан с момиче? На Нелсън.

Хари се чуди дали още един джин с тоник ще разсее главоболието, което започва да усеща. Винаги, когато пие през деня, го заболява главата.

— Не виждам как. В днешно време тези деца просто влизат и излизат от леглата си без разсъждения. Това момиче, което дойде с него, Мелани, те май не поддържаха никакъв контакт и даже към края се държаха доста зле един с друг. Тя като че ли започна да си пада по Чарли Ставрос — от всички мъже, представяш ли си?

— А защо „от всички мъже“? — Усмивката й не е толкова мрачна, тънките й извивки загатват, че знае, че Чарли е бил любовник на Дженис по времето, когато този клуб дори не съществуваше.

— Ами, първо, защото е достатъчно стар, за да й бъде баща, и, второ, защото е с единия крак в гроба. Като дете е боледувал от ревматизъм и оттогава има проблеми със сърцето. Трябва да видиш как се влачи из фирмата, толкова е жалък.

— Това, че си болен, не означава, че трябва да престанеш да живееш. Знаеш ли, че страдам от кожна туберкулоза, затова трябва да се пазя от слънцето и не мога да направя тен като Синди?

— Наистина ли?

Защо му казва всичко това?

Ироничната й усмивка издава, че явно е отишла твърде далече.

— Някои мъже с шум на сърцето живеят по сто години — казва. — А сега Чарли и момичето заминаха заедно.

Това също е нещо ново:

— Да, но в напълно различни посоки. Чарли замина за Флорида, а момичето отива да види майка си на Западния бряг.

Спомня си как Чарли я убеждаваше да посети Флорида по време на онази вечеря и възможността да са заедно го потиска. Не можеш да имаш доверие на никого, че не се чука. Обръща главата си така, че слънчевите лъчи да галят лицето му, затваря очи. Би трябвало да се упражнява да бие топката за турнира, вместо да седи тук и да разговаря. На път към клуба чу по радиото, че към Флорида се задава ураган.

Рони Харисън близо до него извиква:

— Какво каза, скъпа, че ще живея вечно? Сигурен съм, че е така.

Заека отваря очи и вижда, че Рони е преместил стола си, за да направи място на Синди, която вече се чувства достатъчно добре сред тях, за да не се намята с хавлиената кърпа, както в началото на лятото. Тя си седи на ръба на металния стол до басейна почти гола, с изключение на няколко черни презрамки, които придържат малките черни триъгълници и позволяват на циците й да се поклащат, когато прибира мократа си коса от ушите и слепоочията си, и то неведнъж, а няколко пъти, при това напълно съзнателно. В щастието си с Уеб тя си е позволила да напълнее, у нея има даже прекалено много бебешка пухкавост. Хари знае, че когато се изправи, столът ще се е отпечатал върху дупето й като вафла, разкривайки две топли топки тъмно тесто. О, това поклащане: да ги лижеш и смучеш и да ги оставиш да се отпуснат — първо едната и след това другата — пред очите ти. Той затваря очи. Рони Харисън се опитва да впечатли едновременно Джоан и Синди с някаква история, в която героят Рони гърлено ръмжи, докато говори с другия разбойник. Какво самодоволно лайно!

Уеб Мъркет се навежда, за да каже на Хари:

— В отговор на въпроса ти, да, мисля, че златото е добра покупка. Качило се е с повече от шейсет процента за по-малко от година и не виждам защо да не се задържи, докато световната енергийна криза продължава. Доларът ще продължава да изтича, Хари, докато не намерят начин да правят евтино гориво от житен спирт. Това ще ни върне на шофьорските седалки. Това, което имаме, е жито.

Бъди Ингълфингър се провиква от другата групичка:

— Да ги гръмнем, викам аз, да вземем петрола на арабите, както направихме с ескимосите.

Джоан издава задължителния си кикот и за момента разказът на Рони е забравен. Бъди вижда в Хари свой поддръжник и се провиква:

— Хей, Хари, прочете ли във вестник „Таймс“ как хората, които си останаха с големите американски коли, ги раздавали за благотворителност или ги изоставяли по улиците да бъдат откраднати, за да вземат пари от застраховката. Пишеше, че някакъв дилър давал безплатен шевролет, ако си купиш кадилак „Елдорадо“.

— Не получаваме „Таймс“ — отговаря му Хари хладно.

Погледнат от определена точка, светът е пълен с подлеци. О, само да затвориш очи и да потърсиш с език зърната на Синди, докато ги поклаща дразнещо напред-назад, напред-назад и го дразни.

Джоан се опитва да се включи:

— Междувременно, президентът плава по Мисисипи.

— Какво друго му остава? — пита я Хари, усещайки, че самият той се носи депресиран и мързелив.

— Хей, Заек, какво мислиш за нападението на този заек убиеца?

Това предизвиква достатъчно смях, за да престанат да го дразнят. Телма нежно говори до него:

— Децата са трудни. Двамата с Рони извадихме късмет с Алекс; щом му дадохме да разглобява стария телевизор, той разбра с какво иска да се занимава — с електроника. Другият ни син обаче, Джорджи, ми се струва малко като твоя Нелсън, въпреки че е няколко години по-малък. Той смята, че бизнесът на баща му е отвратителен — това залагане на смъртта на хората, и Рон не може да го накара да разбере, че застраховката „Живот“ е само малка част от целия бизнес.

— Те са обезверени — отбелязва Уеб Мъркет с онзи мъдър глас, подобен на сипещ се чакъл. — Още от двегодишни гледат как светът се побърква, от убийството на Кенеди до войната във Виетнам, та чак и петролната криза сега. И освен това оня ден без никаква причина са взривили стария джентълмен Маунтбатън.

— Ха! — изсумтява Заека със съмнение. Според Скийтър светът никога не е бил приятно място за живеене.

Телма се намесва:

— Хари ми разказваше, че Нелсън иска да се включи в бизнеса му с коли и че на него това не му харесва особено.

— Това е може би най-ужасното нещо, което можеш да направиш за него — казва Уеб. — Имам пет деца, като не броим двете, които Синди ми роди, Бог да я благослови, и винаги, когато някое от тях решаваше да влезе в бизнеса с покривни материали, му казвах: „Иди да си намериш работа при друг майстор, от мен няма да научиш нищо“. Не можех да им заповядвам, а и да го бях направил, така или иначе нямаше да ме послушат. Когато навършиха двайсет и две години, казах на всяко едно поотделно — момиче или момче: „Беше ми приятно, но вече се оправяй сам“, и нито едно не ми е изпратило писмо да ме моли за пари или за съвет, или за нещо друго. По Коледа ми пращат картичка, ако имам късмет. Веднъж Марти, най-големият, ми каза: „Татко, благодаря ти, че си такова копеле. Направи ме годен за живота“.

Хари разглежда празната си чаша.

— Уеб, какво ще кажеш, да пийна ли още едно? Това е турнир, ти можеш да ръководиш отбора.

— Не го прави, Хари, имаме нужда от теб. Ти си по дългите разстояния. Остани трезвен.

Той се подчинява, но не може да се отърси от депресията, мислейки за Нелсън. Благодаря ти, че беше такова копеле. Дженис му липсва. Когато тя е наоколо, бащинският му дълг се размива, превръща се в нещо, което двамата вършат заедно, правят се, че не го забелязват, като шега, като нещо, за което могат да се смеят. Като се замисли, да имаш дете в този свят е равносилно на това да бутнеш някого в пещта. Когато най-накрая отиват на голф игрището, зеленото изглежда като оттенък на черното. Всяко стръкче трева в краката му си има свой собствен живот, който ще свърши и който е процъфтявал безцелно. Окосената трева поддава под краката му и завива мъртвите като с одеяло, като покрива на царството на мъртвите, където майка му стои пред една кухненска мивка със зачервени ръце, покрити с нежни сапунени мехурчета, когато ги вдига да го предупреди за нещо. Едно мехурче се пука между палеца и кокалестия й показалец, ръцете й още не треперят от паркинсона. Маунтбатън. Същата тази седмица старият им пощальон беше починал от тромбоза на шейсет и две години — господин Абендрот, весел дебел човечец с побеляла коса. Мама Спрингър беше разбрала от съседите; той носеше сметките и списанията на квартала, откакто Хари и Дженис се бяха преместили да живеят там. Господин Абендрот дори му беше доставил онова анонимно писмо миналия април с новините за смъртта на Скийтър. Докато държеше изрезката от вестник в онзи ден, буквите привличаха погледа на Хари надолу точно както сега стръкчета трева, надолу, надолу към тъмнината между тях, както решетките на канала разкриват невидимата черна река, която бучи под тях. Земята е куха, мъртвите се скитат из пещерите под тънката й зелена кожа. Един облак закрива слънцето, придавайки на тревата сребърен отблясък. Хари изважда железен стик номер седем и застава над топката. „Удряй надолу!“ Опитва се с неподходяща нежност да плъзне топката по повърхността на тревата и я удря леко. Този път обаче удря топката силно и я запраща в пясъчната дупка от неговата страна на игрището. Сигурно се е залюлял напред, още една грешка. Когато се упражнява, ударът му винаги е плавен и дълъг, но когато е под напрежение, вълнението и бързането му пречат.

— Глупако — Рони Харисън изкрещява към него, — защо направи това?

— За да те ядосам, тъпанар такъв — отговаря му Заека.

При отбор от четирима един от играчите трябва да постигне добри резултати на всяка дупка, иначе целият отбор губи. Хари имаше най-дългия удар от всички, а вижте го сега. Размърдва краката си, за да се намести по-добре върху пясъка и отпускайки тялото си на пети той се насилва да удари със стика, да го вдигне и да удари. Обикновено удря чисто, когато е спокоен, и отпраща топката през зелената част, и дори в този момент на яд към Рони и мрачно безразличие ударът се получава: топката се понася в облаче пясък и се търкулва толкова близо до флагчето, че останалите играчи шумно го аплодират. Той удря леко към дупката, за да запази средния си брой удари, с които да вкара топката в нея. Въпреки това днес играта му се струва дълга, сигурно заради джина на обяд или заради депресията от края на лятото, но непрекъснато си представя окосената част между топките като парашути, носещи се наникъде, и чувства, че трябва да е някъде другаде, че нещо се е случило, че се случва, че е закъснял, че си е уговорил среща, за която е забравил. Чуди се дали Скийтър е имал същото чувство, когато е решил да извади пистолета и да се гръмне, дали е имал това чувство сутринта на същия ден. Уморени цветя — синчец и див морков, са клюмнали в неравната част на игрището. Милионите стръкчета трева блещукат, готови да умрат. Всичко се свежда до това, до един лист хартия, който също пожълтява, късче новини, които изрязваш и пращаш на някого без бележка. Да бъде забравено. Историята дълбае пещерите капка по капка. Мъртвият Скийтър се скита долу, кикотейки се. Времето се процежда през стръкчетата трева като безцветна отрова. Хари е уморен, от лятото, от голфа, от слънцето. Когато беше млад преди двайсет години и тъкмо се учеше да играе, и дори когато отново се захвана с голфа преди около осем години, имаше удари, които му се струваха истинско чудо, прави като ръба на стъкло и толкова дълги, че не можеха да бъдат предизвикани от никаква сила, освен от неговата. Той продължаваше да играе само заради сътрудничеството с тази сила, но когато започна да става все по-добър и вече не толкова непохватен, тези идеални удари ставаха все по-редки и сега дори най-добрите бяха с малка опашка или бяха провлечени и малко или много бяха извън линията. Всичко се беше превърнало в работа, приятна работа, но все пак работа, въпрос на приближаване към царството на несъвършенството, в което проникваше само естественото здравословно щастие. В стремежа си към подобно щастие Хари се чувства гузен, изправен насред игрището, докато сенките се удължават, в компанията на тези трима мъже, които далеч от жените си са толкова скучни, колкото сигурно изглеждат на Бог.

Дженис не го чака в залата или край басейна, когато в 5:45 най-накрая свършват играта. Вместо нея се приближава едно от момичетата в зелено-бели униформи и му казва, че съпругата му иска да й се обади вкъщи. Той не познава това момиче, не е Сандра, но тя знае името му. Всички в „Летящия орел“ познават Хари. Отправя се към залата, ръката му е постоянно вдигната за поздрав към останалите членове там и пуска в телефона същата монета, която използваше да отбелязва топката по затревената част. Дженис отговаря след първото позвъняване.

— Хей, моля те ела — казва й той. — Липсваш ни. Играх доста добре през втората деветка, след като изкарах джина с тоник от тялото си. С нашите смотани удари Уеб смята, че най-добрата топка е шейсет и едно, която е достатъчно добра за риза „Ла коста“ поне. Трябваше да видиш удара ми на трета.

— Искам да дойда — отбелязва Дженис, а гласът й е толкова внимателен и далечен, че на Хари му минава мисълта, че са я хванали за заложница и трябва да внимава какво говори, — но не мога. Тук има някой.

— Кой?

— Някой, когото не си виждал още.

— Важен?

Тя се засмива:

— Така мисля.

— Защо, по дяволите, си толкова тайнствена?

— Хари, просто си ела.

— Но сега е ред на тържеството и награждаването. Не мога да изоставя отбора си.

— Ако си спечелил награда, Уеб ще ти я даде по-късно. Не мога да говоря безкрайно.

— Дано новината да е добра — предупреждава я той и затваря телефона. Какво ли е станало? Нелсън е направил още една катастрофа и полицията е дошла да го прибере. Хлапето има криминални наклонности.

Хари се връща при басейна и казва на другите:

— Лудата Дженис настоява да се прибера вкъщи, но не казва защо.

Лицата на жените изразяват загриженост, но мъжете са на второто питие и не усещат болка.

— Хей, Хари — вика Бъди Ингълфингър, — преди да тръгнеш, чуй един виц, който сигурно не си чувал горе в Поконос. Защо руската балерина дойде в САЩ?

— Не знам. Защо?

— Защото комунизмът не е Годунов.

Задължаващият смях на трите жени, които гледат към лицето на Хари, е като някакъв плод, като три различно узрели плода на един и същи клон, които все още висят там, когато им обръща гръб. Синди е облякла копринена блуза с цвят на праскова и малкото й златно кръстче блещука във V-образното й деколте. Не го беше забелязал, когато беше почти гола. Той сменя обувките си в съблекалнята и вместо да се изкъпе, взема закачалката със спортното си сако и панталона, които щеше да си облече за банкета, и я премята на ръката си на път за паркинга. Все още не чувства королата както трябва. По радиото чува, че отборът на Филаделфия е победил в Атланта с 2 на 1. Приятелите му вече не споменават отбора, той е на пето място, извън класирането. В това общество, щом си извън класирането, все едно си умрял, ставаш неудобен. Не е Годунов. „Пазете града ни чист.“ Говорителят по радиото не е онази тъпанарка, а млад мъж с глас, който пада като капки мазнина във вода, сричка по сричка. Ураганът „Дейвид“ вече е взел шестстотин жертви на Карибите, казва той, и най-накрая учени са стигнали до заключението, че на Титан, най-голямата луна на Сатурн, може да съществува живот. Хари минава покрай фабриката за амбалаж и още веднъж се наслаждава на гледката към Маунт Джъдж, която се разкрива от шосе 422 — редиците къщи, които се изкачват по склона на планината като стълби, с прозорци, които залязващото слънце облива в злато, подобно на тикви за Хелоуин. Ами ако се беше родил на Титан, как би се чувствал сега? Той си представя онази пепелява лунна повърхност, мъже, които подскачат в белите си костюми, оставящи завинаги стъпките си в пепелта. Спомня си как, когато ходеха на гости у Спрингърови, и през първите години след пожара, когато се преместиха да живеят там, двамата с Нелсън гледаха „Изгубени в Космоса“, седнали на сивия диван, как се гърчеха и стенеха, когато доктор Смит направеше нещо глупаво, опасно и егоистично, което само онзи робот, с човешки глас и малкото момченце Уил можеха да оправят, а корабът се бореше с човекоядни растения или каквито там бяха злодеите същата седмица. Сега се чуди дали Нелсън си е представял, че е Уил, който спасява възрастните от самите тях, чуди се къде е момчето актьор и какъв е сега и се надява да не е наркоман като повечето деца звезди в днешно време. Те бяха изгубени в добрия триизмерен Космос, а не в сапунения еуфоричен Космос, който сега показват по телевизията — трикове с музика и осветление, трикове, които свързва с филма „2001“, неприятен спомен, тъй като Дженис избяга с Чарли точно когато го даваха и целият ад се изсипа върху главите им. Проблемът е, че ако раят наистина съществува, как може да съществува рай, който можем да търпим завинаги? Тук, на земята, ако надникнеш отвъд скуката, нещата са се променили, приближил си се към гроба още малко и това е вълнуващо. Представи си да се катериш нагоре, нагоре по онова огромно дърво на фона на нощното небе. Завива ти се свят. Кошмарно. Заека дори не обичаше да се катери много нависоко по онези малки норвежки кленове в града, въпреки че когато го гледаха други деца, се набираше, хващайки се все по-здраво, когато клоните ставаха по-тънки. От определен ъгъл най-ужасяващото нещо на света е собственият ти живот, фактът, че той е твой и на никого другиго. Една примка се надига в гърдите му като въже, което непрекъснато извиваш. Какво толкова лошо се беше случило, за да не дойде Дженис на банкета след играта на отбора им?

Той набира скорост по Джексън стрийт, уличните лампи светват по-рано с всеки изминал ден. Мустангът на Дженис е паркиран отпред със спуснат гюрук, сигурно е ходила някъде след църквата, защото никога не вози Беси със спуснат гюрук. Зад вратата във всекидневната някаква малка армия е струпала цяло богатство от брезентови чанти. От кухнята се носят смях и светлина. Компанията излиза да го пресрещне в сенчестата ничия земя между стълбището и преддверието. Над Мама Спрингър и Дженис се извисява нова жена, висока, с прилежно сплетена коса, издаваща ярки морковени отблясъци на кухненската лампа. Точно на мястото, където светлината би се заплела в обърканите къдрици на Мелани. Свикнал е с Мелани. Нелсън казва:

— Татко, това тук е Пру.

„Това тук“ звучи като уплашена шега.

— Годеницата на Нелсън — обяснява Дженис с напрегнат, но плътен глас, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Това факт ли е? — Хари се чува да пита.

Младата жена пристъпва напред, една тънка прегърбена фигура, и той взема кокалестата ръка, която му протяга. В неясната светлина, която се процежда през прозорците на трапезарията, тя изглежда обикновено, младо червенокосо момиче, преминало моминството, с прекалено дълги ръце и широк таз и със странна красота. Тялото й някак безпомощно не принадлежи само на нея, но и на тях, отдадено е, около нея витае иронично изкривено примирение, че е очукана от живота, въпреки младостта си, но несгодите още не са достигнали до очите й, които са яснозелени, макар че гледат изпитателно. Докато доверява ръката си на неговата, усмивката й съвсем леко се забавя, като че ли вътре в себе си тя иска да се увери, че има на какво да се усмихва, но след това го прави достатъчно енергично, присвивайки ъгълчето на устата си. Облечена е в широк кафяв пуловер и новите модерни размъкнати дънки, с избелели петна по бедрата. Косата й е пригладена зад ушите в опашка, която се спуска по гърба й, и е толкова права, че сякаш е изгладена с ютия. Изглежда боядисана — бледото червено е толкова ярко.

— Не бих казала, че съм му точно годеница — отговаря Пру директно на Хари. — Нямам пръстен, вижте — и тя протяга треперещата си ръка.

В желанието си да фокусира това ново същество, Хари поглежда от Нелсън право през Дженис, която после в леглото може да изпече на шиш, към мама Спрингър. Устата й е стисната, ако я потупаш, ще звънне като гонг, вцепенена в лилавата си рокля за църква. Устата на Нелсън виси отворена. Той е като болен, омагьосан от лекарите около себе си, болестта му най-накрая е открита и подлежи на лечение. В присъствието на Пру той изглежда с години по-млад, отколкото, когато Мелани беше наоколо, нервната му твърдост се е стопила. На Хари му идва наум, че това момиче е по-старо от Нелсън, и едно друго, по-дълбоко инстинктивно откритие се спуска над него, докато се чува бащински да казва като весел домакин:

— Е, както и да е, приятно ми е да се запознаем, Пру. Тук имаме всякакви приятели на Нелсън. — Това явно му прозвуча грубо, защото добавя: — Обзалагам се, че ти си момичето, на което изпращаше всички тези писма.

Тя свежда поглед, страните й почервеняват, като че ли си я зашлевил.

— Прекалено много писма, предполагам — казва.

— Това не ми пречи — уверява я той. — Аз не съм пощальон. Той наскоро почина, между другото. Въпреки че вината не е у теб.

Тя вдига очи, цъфтящо зелени.

Пру е бременна. Едно от малкото предимства на това да не си вчерашен е, че един мъж придобива, подобно на предчувствието за времето утре по вкуса на вечерния въздух, някакво чувство за физиологията на женския пол, за климата му. Талията й е по-широка, отколкото на жените на нейната възраст, и тази неестествена чистота на зелените й очи, и забавените й движения, докато се извръща от шегата на Хари за помощ към Нелсън, му напомня за товар, който не пречи, за подутина под вълните. В трети или четвърти месец, предполага Хари. И с това предположение една светла лента се задвижва назад и осветява изминалите месеци. Стените на тази къща, облепени с тапети на мотиви, които са се впили в тях като петна, променят значението си и задържат това семе между тях. Зацапаният сив диван и столът в същия цвят, голямото кресло и телевизорът (марка „Адмирал“), и пищните лампи от цветен порцелан и потъмняла мед на мама Спрингър, старите акварели в рамки, потънали в прах от това, че никой не ги поглежда, покривчиците за маса, които мама навремето изплете, и колекцията й от чупливи фигурки, подредени върху тройните ъглови рафтчета, очукани и захабени като старинни мебели, въпреки че ги бяха извадили от мазето, където бяха трупани през дългия брачен живот на Фред Спрингър — всички тези сувенири на мъртвите ще заблестят с нова светлина, ако, както Хари си представя, тайната на този неканен гост е едно дете. Чувства се издут. Тази догадка се е стоварила върху му като юмрук. За разлика от Мелани той се чувства близък с това момиче, трогнат е от нея, тя го възбужда: той иска да й е направил това бебе.

В леглото пита Дженис:

— Откога знаеш?

— О — отговаря тя, — от около месец. Мелани веднъж се изпусна и аз направо попитах Нелсън. Той беше облекчен, че може да говори за това, дори се разплака. Просто не искаше ти да разбереш.

— И защо? — Хари се обижда. Та той е баща на Нелсън.

Дженис се поколебава:

— Не знам, може да се е притеснявал, че ще се ядосаш. Или че ще му се подиграваш.

— Защо да му се подигравам? Нали с мен се случи същото?

— Той не знае това, Хари.

— Не може да не знае. Нали всяка година празнуваме рождения му ден седем месеца след годишнината от сватбата ни.

— Е, да. — Когато е нетърпелива, Дженис говори също като майка си, натъртвайки всяка дума. Леглото проскърцва, когато се размърдва, за да подчертае: — Децата не искат да разбират подобни неща, а когато пораснат достатъчно, за да ги е грижа, всичко вече им се струва прекалено отдавна.

— И кога е „надул“ момичето, това поне спомня ли си го?

— Не е ли странно, че толкова бързо разбра, че е бременна? Смятахме да не ти казваме още известно време.

— Благодаря. Това беше първото нещо, което ми направи впечатление. Оня размъкнат пуловер и фактът, че е по-висока от Нелсън.

— Хари, тя не е по-висока, само някакви си два сантиметра. Нелсън ми каза, просто неговата стойка е много отпусната.

— И колко е по-голяма от него? Ясно се вижда, че е по-голяма.

— Ами, около година. Била е секретарка в регистрацията…

— Да, бе! И защо не се е чукала с някой друг студент? За какво му е било да се замесва със секретарките?

— Хари, нали точно с тях трябва да говориш, ако искаш да си наясно с нещата. А и нали знаеш, че Нелсън непрекъснато казва, че момичетата от колежа са много гадни и че не се чувства удобно в тази атмосфера. От моя страна произхожда от бизнеса, а от твоя — от работническата класа и в миналото му няма колежани.

— Нито пък в бъдещето, като гледам.

— Не е лошо, че момичето си има професия. Нали чу на вечеря, като каза, че иска Нелсън да се върне в „Кент“, за да завърши, а тя може да пише на машина в апартамента им.

— Да, чух още малкият пикльо да казва, че не желае.

— Няма да го накараш да се върне, като му крещиш.

— Не съм му крещял.

— Но имаше такъв вид.

— Боже, Господи! Само защото е надул корема на някакво момиче и вече е решил, че има право да управлява „Спрингър Мотърс“.

— Хари, той не желае да управлява, само иска да работи там.

— Е, да, но не можем да му дадем работа, без да уволним някого.

— Двете с майка смятаме, че трябва да го назначиш. — Дженис изрича това толкова категорично, че сякаш майка й е проговорила от мрака в спалнята, където присъствието на старшата дама винаги се е усещало през стената като пращенето на телевизора й или като поредица похърквания.

Той се връща към въпроса си:

— Кога й е направил бебето?

— Ами, когато се случват тези неща — през пролетта. През май не й е дошло, но тя е изчакала да отидат в Колорадо, за да си направи тест. Тестът се оказал положителен и Пру му казала, че няма да направи аборт, че не вярва в тия неща и че прекалено много нейни приятелки са пострадали при аборт.

— В днешно време и на нейната възраст е казала всичко това?

— Мисля, че в рода й има нещо католическо, от страна на майка й.

— Все пак не ми изглежда наивна.

— Може би точно затова. Ако реши да роди бебето, то Нелсън трябва да предприеме нещо.

— Бедната малка хитруша. Как така е забременяла, нали сега всички взимат хапчета или си слагат спирали и Господ знае какви още работи? Четох в „Консюмър Рипортс“ за някакво временно връзване на тръбите.

— На някои от тези нови средства им излиза лошо име във вестниците. Причиняват рак.

— Но не и на нейната възраст. Значи си е седяла в Скалистите планини с бебето в корема, докато Мелани го държеше изкъсо тук.

На Дженис започва да й се приспива, докато Хари се страхува, че ще остане буден завинаги с тази едра червенокоса жена в другата стая. Мама Спрингър ясно беше дала да се разбере, че очаква Пру да спи в стаята на Мелани, и се беше качила горе да гледа „Джеферсънови“. Старата кокошка беше стояла мълчаливо цялата вечер с вид на тенджера под налягане, която всеки момент ще гръмне. Здраво държи козовете си. Хари побутва сънената и отпусната Дженис, за да я накара отново да заговори. Тя казва:

— Мелани каза, че Нелсън станал направо неконтролируем, когато тестът се оказал положителен — забъркал се с някакви лоши типове, накарал Пру да се занимава с делтапланеризъм. Но когато видял, че няма да промени решението си, пожелал да се върне вкъщи. Не успели да го разубедят и той напуснал хубавата си работа при някакъв строителен предприемач. Предполагам, че Мелани си е имала собствени причини да иска да се измъкне оттам, така че се самопоканила. Нелсън не искал да идва с него, но сигурно алтернативата е била Пру да каже на родителите си и на нас за ситуацията и затова той се е примолил да му дадат време да се опита да й осигури нещо като семейно гнездо тук. Сигурно се е надявал нещата да се разрешат от само себе си. И аз не знам.

— Бедният Нелсън — казва Хари. Мъката за детето му кърви нагоре към тавана, изпъстрен със сенки от уличната лампа, които прозират през бука. — Това е като истински ад за него.

— Е, идеята на Мелани не е била много лоша. Тя не одобрявала, че Нелсън непрекъснато излиза с Били Фознахт и тайфата му, вместо направо да ни каже какво става и защо иска да започне работа във фирмата.

Хари въздиша:

— И кога е сватбата?

— Веднага щом привършим с приготовленията. Вече е в петия месец, дори ти го забеляза.

Дори ти, това го дразни, но не иска да сподели с Дженис инстинктивното си усещане за някаква връзка с това момиче.

Пру е като майка му, недодялана и кокалеста, с едри ръце, но не толкова обикновена.

— Една от причините да отида с майка в църквата беше, че искахме да говорим с преподобния Кампбел.

— Този педал? О, Господи!

— Хари, ти изобщо не го познаваш. Той е необичайно мил към майка и е направил страшно много за енорията.

— И особено за момчешкия хор, бас ловя.

— Толкова си консервативен. Дори майка с всичките си предразсъдъци е по-отворена от теб. — Тя обръща лицето си и говори във възглавницата: — Хари, много съм уморена. Аз също съм притеснена от всичко това. Искаш ли да питаш още нещо?

Той пита:

— Дали обича момичето, как мислиш?

— Нали я видя. Тя е красива.

— Видях, но дали Нелсън го вижда? Чувала си да говорят, че всичко се повтаря, но аз не мисля, че е точно така. Когато ние се оженихме, всички го правеха, но днешните младежи се въздържат. Просто живеят заедно, така че сигурно това е по-добре. Искам да кажа, сигурно бракът вече е по-страшен.

Дженис отново обръща глава:

— Мисля, че е добре, че е малко по-голяма от него.

— Защо?

— Ами защото Нелсън трябва да поулегне.

— Не бих нарекъл улегнало едно момиче, което допуска да забременее и след това разиграва сцената „Бебето има право на живот“. А какви са родителите й?

— Обикновени хора от Охайо. Мисля, че баща й работи на кораб.

— А-ха — реагира той, — сините якички! Тя не се омъжва за Нелсън, омъжва се за „Спрингър Мотърс“.

— Точно като теб — отговаря му Дженис.

Това би трябвало да го подразни, но всъщност му харесва, харесва новото й чувство, че е някаква награда. Той слага ръката си на онова гладко място при извивката на талията й.

— Виж, когато аз се ожених за теб, ти продаваше солени ядки в „Крол“ и родителите ми мислеха, че баща ти е мошеник, който ще свърши в затвора.

Но той свърши в рая. Фред Спрингър завърши дългото катерене по дървото към звездите. Изгубен в Космоса. Сега Дженис го следва, докосването му я унася точно когато той усеща под кръста си едно пулсиране, което може би е сигнал за успешна ерекция. Няма нищо общо с мисълта да чукаш пари. Не я чука достатъчно, бедната тъпа богаташка. Заспала е гола. Когато току-що бяха женени и години след това тя носеше от онези памучни нощници, с които изглеждаше като старомодната реклама на „Време за пенсиониране“, но някъде през седемдесетте започна да си ляга гола. Дребното й, все още стегнато и гладко като змия тяло, бе почерняло на местата, които екипът й за тенис не покриваше, и с по-бял корем, който банският й от две части разкриваше. Колко бързо изсъхнаха стъпките на Синди днес! Странното е, че изобщо не може да си представи точно как я чука, то е като да гледаш срещу слънцето. Обръща се по гръб, раздразнен и все пак облекчен, че е сам в тихата нощ и съзнанието му може да осмисли всичко ново. Когато си на средна възраст, сякаш си понесъл целия свят и все пак той излиза от контрол повече от всякога, съзнанието, което си имал като дете, се е пръснало и е било раздадено като онези хапки хляб по време на причастие. В неделното училище на Крупенбах беше поразен от едно стихотворение за пречистването — дванайсет кошници, пълни с отломки. „Пазете града си чист.“ Той се ослушва за стъпки, които се промъкват от стаята на Мелани, не от стаята на Пру. Тя беше пътувала дълго, беше се запознала с нови хора, сигурно вечерта е била много тежка за нея. Докато Дженис и майка й приготвяха някаква вечеря, което само по себе си беше истинско чудо, момичето седеше в бамбуковия стол, който й донесоха от верандата, и те внимателно я заобикаляха като коли, които заобикалят катастрофа на магистралата. Хари не можеше да откъсне очи от тази пораснала жена, която седеше там, толкова стеснителна и чужда, и осезателно безформена. Тя излъчваше гимназиална прелест, която неканено разцъфваше в сенките при железопътните прелези, покрай телефонните стълбове, близо до магистралите с очукана алуминиева мантинела по средата на затлъстели майки и бащи, смазани от сивите дни, изпълнени с работа в една Америка, замърсена от капачки от бутилки и парчета счупени шумозаглушители. Заека си припомня тази красота, съзирайки я в Пру, в дългите й, покрити с мъх ръце и слаби китки, и в небрежния лъскав водопад на косите й, вързани, подобно на пръчица, която препречва течението на поточе във водовъртежа. Дженис въздиша насън. Една кола профучава отвън, през отворения прозорец долита дискомузика. Навечерието на Деня на труда, краят на нещо. Чувства къщата да се издува под него, нахлуващо присъствие изпълва долния етаж, мъртвите са събудени. Скийтър, мама, татко, господин Абендрот. Снимката на Фред Спрингър, която пожълтява на скрина, се изпълва с неестествено червения цвят, който приживе оцветяваше бузите и основата на носа на Фред. Хари насочва съзнанието си към момичетата от гимназията в Маунт Джъдж през четирийсетте, с мъхести пуловери и матови перли, с бели блузки, през които прозираха бежовите им сутиени, с полите, винаги носеха поли, дълги като вечерни рокли, когато последната мода беше „последна“. Те се носеха по коридора с шкафчетата и отвън покрай тръбния парапет, който обточваше дългите циментови кладенци, които пропускаха светлина през прозорците на мазетата в магазина и помещенията за трудово възпитание, и стаите по музика, подреждаха се в редици с дълги поли, обувки с цветна лента отпред и къси бели чорапки, издишвайки зимния въздух като цигарен дим, с граховозелени якета, в онези дни никой не носеше анораци, с тъмно червило като Рита Хейуърт в старите училищни дневници. Възбудата от развяващите се над чорапите им поли — ела и ме намери, ако можеш! — дивото присъствие на срамните косми, срамежливо разтворените им бедра в тесните коли, влажната ивица бикини, Мери Ан, първото му момиче със смъкнати около обувките бикини като капан за животни, запаленият двигател на бащиния нов син плимут, за да работи парното.

Бяха му позволили да го кара, въпреки оплакванията и сарказма на Мим. И Мим — плоскогърда досадница, докато не стана на седемнайсет и не започна да пази собствени тайни. Между краката на Мери Ан влажната миризма на плътта от женските съблекални се превръщаше в нежност, поверена на него. Омъжи се за друг, докато той беше в казармата. Покани друг в онова нейно тайно кътче; Заека не можеше да повярва. Изгубени дни, погребани дълбоко в съзнанието му, дълбоко вътре, сивите клетки, някъде беше чел, че милиони сиви клетки умират всеки ден, отнасят със себе си живота му към тъмнината, единствения му живот. Казват, че мозъкът бил като милиарди електрически байтове и би засрамил дори най-големия компютър. Откривайки и навлизайки отново в това място, той забелязва, че пенисът му се е втвърдил и все повече набъбва, процесът се е извършвал през цялото време, малки кръвни клетки очакват съответната тъмна страна от мозъка му отново да се съживи. С лявата си ръка, легнал по гръб, за да не събуди Дженис, той мастурбира, мислейки си за Рут. За стаята й на Съмър стрийт. Първата му нощ, бягството му, цялата тъжна лудост на мъртвия Тотеро, спокойствието на стаята. Този остров, техните четири стени, тяхната стая. Пълното й бяло тяло, освободено от дрехите, и подигравките й за жокейските му боксерки. Ръцете й му се струваха слаби, тънки, теглеха го надолу, докато тя се извисяваше над него, над еректиралия му в светлината член.

Хей.

Красива си.

Хайде. Работи.

Той се надига и свършва, таванът над него го притиска, тялото му е извито, като че ли е привързано към някакъв глобус, който расте, расте, докато семето му извира върху чаршафа. По-приятно, отколкото да помпаш долу в тъмното. Странно поведение за възрастен мъж. Тихичко се измъква от леглото и търси в шкафчето кърпичка, не иска скърцането да събуди Дженис или мама Спрингър, или тази Пру, всички жени около него. Опитва се да почисти чаршафа, въпреки че винаги му е било странно как успява да намокри навсякъде, явно не свършва точно тогава, когато си мисли, и си ляга. Опитва се да заспи, като си мисли за дъщеря си, бледото й кръгло лице се носи в нещо подобно на спокойно млечно предразположение. Един глас просъсква: „Хаси“.

Преподобният Арчи Кампбел идва да ги посети няколко вечери по-късно, както са се уговорили. Той е нисък и слаб, но дълбокият му глас компенсира това. Говори усмихнато с толкова небрежен носов глас, че изреченията му сякаш се носят из ъглите дълго след като са били произнесени. Главата му е прекалено голяма за тялото му. Миглите му са дълги и гъсти и той понякога затваря очи, сякаш за да покаже потрепването на клепачите си. Носи старомодна роба с тънка черна риза без копчета и палто на пророк мошеник. Когато се усмихва, плътните му като на Картър устни разкриват равни зъби, които приличат на семена в леха, пожълтели от никотин.

Мама Спрингър му предлага чаша кафе, но той казва:

— О, скъпа, благодаря, но ще ти откажа, Беси. Това ми е третото посещение тази вечер и още малко кофеин със сигурност ще ме разтрепери.

Изречението завива покрай ъгъла и се изгубва по Джоузеф стрийт.

Хари му предлага:

— Тогава едно истинско питие, преподобни? Скоч? Джин с тоник, официално все още е лято.

Кампбел се озърта за реакцията им; Нелсън и Пру седят един до друг на сивия диван, Дженис, кацнала на един стол с права облегалка, донесен от трапезарията, мама Спрингър, изправена върху несигурните си крака, предложението й за кафе — отказано.

— Ами всъщност добре — провлечено отговаря свещеникът. — Капка алкохол може да е истинско удоволствие. Хари, случайно да имаш водка?

Дженис се намесва:

— В дъното на ъгловия шкаф, Хари, бутилката със сребърния етикет.

Той кима:

— Някой друг?

Нарочно поглежда към Пру, тъй като през тези няколко дни с тях Хари разбра, че алкохолът не й е чужд. Обича ликьора; оня ден двамата с Нелсън бяха купили, освен кутийките с бира и няколко бутилки „Калуа“, „Куантро“ и „Амарето ди Сароно“ в малки стъклени бутилчици, които сигурно струваха около трийсет долара. Освен това бяха намерили в ъгловия шкаф някакъв ментов ликьор, който беше останал от едно вечерно парти, което двамата с Дженис дадоха за Мъркетови и Харисънови миналия февруари, и светлозелената течност понякога се оказва до лакътя на Пру в най-изненадващи моменти, дори сутрин, докато двете с мама гледат „Ръба на нощта“. Нелсън казва, че няма да откаже една бира. Мама Спрингър отговаря, че все пак ще пие кафе и че дори има безкофеиново, ако преподобният го предпочита. Но Арчи се придържа към избора си с малък наперен поклон към нея и с намигване към всички останали. „Тоя е голям чешит — мисли си Заека. — Явно се е родил в най-подходящото време — векове след Христа.“ Бяха му отредили сивото кресло, което вървеше с дивана, но той ги изиграва, като издърпва старата сирийска възглавничка иззад масичката с лампата, където мама е подредила част от фигурките си, и прикляква. Разположен така, свещеникът се ухилва нагоре към тях и бързо като маймуна вади от предния джоб на палтото си лула и я натъпква с покафенелия си показалец.

Дженис става и отива в кухнята с Хари, където приготвя питиетата.

— Голям свещеник си ни довела — казва й тихо.

— Не бъди гаден.

— Какво гадно съм казал?

— Всичко.

Тя си налива малко кампари в чаша с портокалов сок и без повече приказки налива ментовия ликьор в една от осемте чашки от комплекта с гарафа, който беше купила от „Крол“ преди години, по времето, когато се записаха в „Летящия орел“. Хари се връща във всекидневната с водката с тоник за Кампбел, бирата на Нелсън и джина си с тоник, а Дженис го следва и оставя цилиндричната чашка с крещящо зелена течност на масичката до лакътя на Пру. Тя не дава вид, че е забелязала.

Преподобният Кампбел е убедил мама Спрингър да се разположи на голямото кресло на Фред Спрингър, където Хари се канеше да седне и да разпъне приспособлението за крака.

— Трябва да кажа — изрича тя, — че това прави чудеса за подутите ми глезени.

Облегната така назад, старата дама изглежда уязвима и абсурдно смалена по важност в семейния кръг. Виждайки безпомощно отпуснатата си майка, Дженис предлага:

— Мамо, ще ти донеса кафето.

— И онази чинийка с шоколадови бисквити, която приготвих. Въпреки че надали с алкохола ще искате бисквитки.

— Аз искам, мамче — обажда се Нелсън.

Откакто Пру е дошла, изражението му е друго — киселият му вид е преминал в очаквателна празнота, една изразена покорност, която дразни Хари също толкова много.

След като свещеникът отказа да седне на сивия фотьойл, той се чувства длъжен да седне там. Когато потъва в него, краката му се изпъват напред и Кампбел, без да става, подскача заедно с възглавничката няколко стъпки настрани като блатна жаба, за да не се допре до огромните велурени обувки на Хари. Хилейки се на собствената си ловкост, малкият човечец мъдро обявява:

— И така, както разбирам, тук някой иска да се жени.

— Не съм аз, аз вече съм женен — отговаря Заека бързо, като някаква негова си шега. Има странното чувство, че Кампбел, който седи на сантиметри от върховете на обувките му, изведнъж ще протегне малката си ръчичка (ръцете му изглеждат мръсни като зъбите му) и ще му развърже връзките. Премества краката си още няколко сантиметра по-далеч.

Пру се беше усмихнала тъжно на шегата му; забила поглед надолу, чашата със зелена течност е недокосната. Седнал до нея, Нелсън гледа напред и не усеща капките бира по долната си устна. Като бебе. Заека си спомня как синът му се бореше с лъжицата пред подноса на високото столче в апартамента им на Уилбър стрийт, високо над града. Държеше я в лявото си юмруче, въпреки че се опитваха да го приучат да я държи с дясната ръка. И все пак не беше от мръсните бебета, и винаги се стараеше да е добър. На Хари му иде да заплаче, като гледа невинните мустаци от пяна на лицето на момчето. Пуска се по течението. Пру плахо докосва чашата си, без дори да я поглежда.

Умореният глас на мама Спрингър долита от креслото:

— Да, искат да се оженят в църквата, но няма да бъде една от пищните ви сватби. Само семейството. И възможно най-бързо, дори си мислехме за следващата седмица.

Краката й с мръсни пантофи със заоблени върхове и протрити бели подметки висят във въздуха като малки детски крачета, повдигнати на приспособлението за крака на фотьойла.

Гласът на Дженис прозвучава остро:

— Майко, няма нужда да бързаме толкова. Родителите на Пру имат нужда от време, за да дойдат от Охайо.

Майка й посочва към Пру:

— Тя казва, че родителите й може и да не дойдат.

Младата жена се изчервява и стиска чашата си по-силно, като че ли е готова да я вдигне веднага щом вниманието не е насочено към нея.

— Ние не сме толкова близки като вас — казва тя. Вдига бистрите си зелени очи към лицето на свещеника и обяснява:

— Аз съм едно от седемте деца. Четири от сестрите ми вече са омъжени и на две от тях браковете им почти са се разпаднали. Баща ми е много натъжен от това.

Мама Спрингър обяснява:

— Възпитана е като католичка.

Свещеникът се усмихва широко:

— Името Прудънс^[6] звучи протестантско.

Изчервяването отново се появява, като че ли довяно от бърз вятър.

— Кръщелното ми име е Тереза. Приятелите ми в училище ме смятаха за прекалено срамежлива и започнаха да ми викат Пру.

Кампбел се изкисква:

— Сериозно? Това е очарователно!

Заека вижда, че косата на тила му е редичка, макар че е толкова млад. Слава богу, Хари не трябва да се притеснява за тази част от остаряването — и от двете страни в семейството му всички са си с коса, въпреки че към края косата на баща му от сива беше станала жълтеникава като жито и прекалено суха. Казват, че гените на майката имат решаваща роля. Едно от нещата, които не харесваше у Дженис, беше, че има прекалено високо чело, едва ли не започваше да оплешивява. Нелсън беше все още твърде млад, за да се каже дали ще оплешивее. Старият Спрингър зализваше косата си назад и винаги изглеждаше като изваден от реклама за ризи, дори събота сутрин, а в ковчега го бяха сресали на другата страна; снимката за некролога във вестника беше от негатив и погребалният агент го беше сресал според снимката. При Мим един от първите признаци за бунт беше, че изруси кичури от косата си. В десети клас определяше естествения си цвят като „протестантски плъх“ и мама й отвръщаше, като казваше: „По-добре, отколкото да приличаш на невестулка“. Вярно беше, с тези руси кичури Мим наистина изглеждаше по-корава, някак изведнъж опетнена. Това е животът — да се петниш. Гласът на младия свещеник гладко се плъзга от сричка на сричка, изненадващо високият му кикот е натикан назад в гърлото му.

— Беси, преди да уточним подробности като дата и списъка с гостите, смятам, че трябва да изясним някои основни неща. Нелсън и Тереза: обичате ли се и подготвени ли сте да приемете вечната отдаденост, която църквата приема, че се корени в сърцето на християнския брак?

Този въпрос ги втрещява. Пру тихо прошепва и отпива за пръв път от чашата си с ментов ликьор.

Нелсън е толкова отнесен, че майка му го подсеща:

— Нелсън.

Той обърсва устата си и изплаква:

— Казах, че ще го направя, нали? Цяло лято седя тук и се опитвам да оправя нещата. Няма да се връщам в колежа, никога няма да завърша заради това. Какво повече искате?

Всички, освен Хари замлъкват:

— Мислех, че не харесваш „Кент“.

— Не го харесвам особено. Но съм хвърлил усилия и бих предпочел да получа диплома, колкото и да няма стойност, което си е вярно. Татко, ти цяло лято ме тормозиш за колежа и аз исках да ти кажа: „Добре, добре, прав си“, но ти не знаеше истината, не знаеше за Пру.

— Не се жени за мен тогава — прошепва Пру бързо.

Момчето я поглежда и потъва още по-дълбоко във възглавниците.

— Защо пък не — отговаря, — време ми е да стана сериозен.

— Можем да се оженим и пак да се върнем там за една година, за да завършиш.

Пру е преместила ръцете си в скута заедно с малката зелена чашка. Тя гледа в нея и говори бавно, като че ли вади от това малко кладенче думи, които често е обмисляла — отговорите на оплакванията на Нелсън.

— Нее — отговаря той засрамен, — тъпо е. Ако ще се женя, да го направим както трябва, с истинска работа и стар раздрънкан фургон, и хубаво ранчо, и всичките тези глупости. В „Кент“ няма да науча нищо, с което да пробутвам на хората татковите детски японски колички. Ако майка ми и маминка успеят да му извият ръцете, той ще ме вземе на работа.

— Господи, как преиначаваш всичко! — провиква се Хари. — Естествено, че ще те приемем! Но ще си много по-ценен за компанията и което е по-важно — за себе си, ако се върнеш и завършиш колежа. Защото продължавам да повтарям, че тук с мен се държат като с чудовище.

Той се обръща към Арчи Кампбел, забравил колко ниско седи той, и казва над главата му:

— Извинявай за тези приказки, едва ли ти е до тях.

— А не — отвръща младият мъж с меден глас, — това е част от пейзажа.

Обръщайки се към Пру, пита:

— А ти къде предпочиташ да живееш през настоящата година? Всички книги учат, че първата година от брака дава тон на останалите.

Пру отмята с ръка дългата си коса, като че ли е ядосана.

— Нямам толкова щастливи спомени от Кент — признава. — Бих се радвала да започна на ново място.

Тютюнът от лулата на Кампбел изпълва стаята със сладък плътен аромат. Сигурно още няма трийсет, а те не могат да го изненадат. Истински професионалист. Заека уважава това. Но защо е обърнал резбата?

Мама Спрингър злобно казва:

— Човек може да се запита защо не изчакат тази една година?

Голямата глава на малкия мъж се обръща и той се ухилва:

— Не, не съм се питал това.

— Тя е бременна — ненужно провъзгласява старата.

— С помощта на Нелсън, естествено — усмихва се свещеникът.

Дженис се опитва да се намеси:

— Мамо, тези неща се случват.

Тя остро й отвръща:

— Не ми напомняй. Не съм забравила, че се случи и на теб.

— Мамо!

— Това е ужасно — заявява Нелсън от дивана. — За какво сме поканили този човек тук? Двамата с Пру не сме искали да ни жените в църква и без това не вярвам в тия неща.

— Не вярваш ли? — Хари е наранен, шокиран.

— Не, татко. Когато умреш, просто си умрял.

— Така ли?

— Хайде стига, знаеш, че е така, всички го знаем дълбоко в себе си.

— Никой не знае със сигурност — отбелязва Пру тихо.

Нелсън яростно я пита:

— Колко мъртви хора си виждала?

Хари си спомня, че дори когато беше малък, лицето на Нелсън побеляваше, щом се ядосаше. Имаше нервен стомах и стискаше перилата на стълбището, докато се качваше да си вземе учебниците. Въпреки това го пращаха на училище. Хари още работеше във „Верити“, а Дженис работеше почасово във фирмата и нямаха детегледачка. Училището им беше детегледачка.

Преподобният Кампбел невъзмутимо пуши лулата си и задава на Пру друг въпрос:

— Какво мислят родителите ти за това, че се омъжваш извън вярата си?

Онова нежно изчервяване се завръща и прави очите и по-тъмнозелени.

— Всъщност само майка ми е била католичка и мисля, че когато съм се родила, вече се е била отказала от религията си. Аз съм кръстена, но не са ми дали първо причастие, независимо че вкъщи имаше рокля за причастие, която сестрите ми са носели. Татко е избил вярата от нея, така да се каже. Не е искал да храни малки деца.

— А какви са неговите убеждения?

— Никакви.

Хари си спомня на глас:

— Дядото на Нелсън е с католически произход. Неговата майка е била ирландка. Имам предвид от страна на моя баща. По дяволите, онова, което мисля за религията, е…

Очите на всички са вперени в него.

— … няма никакво значение, ще видите.

Казвайки това, той поглежда към Нелсън, отчасти защото оживеното пребледняло лице на момчето се пада в центъра на полезрението му. Тази прическа като на плъх напомня на бръсната коса на осъден, която е израснала. Момчето изсумтява:

— Е, недей да се отпускаш, татко, каквото и да става.

Дженис се навежда към Пру и й казва с онзи зрял женски глас, който вече може да произведе:

— Наистина се надявам да успееш да убедиш родителите си да дойдат на сватбата.

Мама Спрингър казва с по-благ глас, тъй като тя е поканила свещеника тук и събранието не се провежда в нейна чест:

— По нашите места членовете на Епископалната църква и без това се смятат за сродни с католиците.

Пру разтърсва глава, червената й коса проблясва, тя е нащрек. Казва:

— С родителите ми не си говорим много. Те не одобряват нещо, което направих, преди да се запозная с Нелсън, и сега няма да одобрят и това.

— Какво си направила? — пита Хари.

— Научих се да се грижа сама за себе си.

— Искам да ви кажа — любезно изрича Кампбел, а лулата му е изгаснала и досега се е занимавал с повторното й запалване, — че изпитвам определено затруднение — фразата извиква палавата му усмивка, широка като на онзи тип от филма „Луд“ — да извърша църковна церемония за двама души, единият от които принадлежи към католицизма, а другият, както току-що ни каза, е атеист. — И той кима към Нелсън. — Сега епископът ни дава повече свобода по тези въпроси, отколкото преди. Оня ден ожених разведен японец с католическо потекло за млада жена, която първоначално искаше да заменим думата Господ с „Всеобща майка“ по време на службата. Успяхме да я разубедим. Но в този случай, добри хора, не виждам никакви признаци, че Нелсън и неговата очарователна годеница изобщо са подготвени или желаят това, което наричаме „нашата магия“.

Той изпуска огромно кълбо дим и притваря устни по онзи превзет, самодоволен начин на пушачите, в очакване да бъде опроверган.

Мама Спрингър се бори, като че ли се опитва да стане от креслото.

— Е, внукът на Фред Спрингър няма да се жени в католическа църква! — Главата й пада на облегалката на креслото. Шията й е почервеняла.

— О-о — реагира Арчи Кампбел весело, — не мисля, че скъпият ми приятел отец Макгахърн ще може да ги венчае. Младата дама дори не е причестена. Знаете ли — добавя той, кръстосвайки ръце около коляното си, загледан в пространството — много прекрасни сватби са се сключвали в „Градската зала“. Приятелят ми Джим Ханкок от братството в Мейдън Спрингс неведнъж е приемал някои от проблемните ни младоженци.

Заека скача прав. Нещо ужасно се случва тук, той не знае точно какво или на кого:

— Някой друг, освен мен иска ли още едно питие?

Без да поглежда към Хари, Кампбел протяга чашата си, която се е изпразнила като малката чаша с ментов ликьор на Пру. Зеленината на питието е отишла в очите й. Свещеникът се обръща към нея и Нелсън:

— Наистина при някои обстоятелства, дори за най-набожните, това може да се окаже подходящ изход. По-късно бракосъчетанието може да бъде извършено и в църква; сега много двойки потвърждават брачните си клетви по този начин.

— А защо просто не си живеят в грях точно тук? — пита Хари. — Ние нямаме нищо против.

— Имаме, и още как — възразява мама Спрингър приглушено.

— Хей, тате — провиква се Нелсън, — би ли ми донесъл още една бира?

— Вземи си я сам, ръцете ми са заети. — Въпреки това спира пред Пру и взема малката чашка за ликьор. — Сигурна ли си, че не вреди на бебето?

Тя поглежда нагоре с неочаквана студенина. Беше толкова бащински настроен и мил, а по очите й прочита, че е като тъп пътен полицай.

— О, да — отговаря му. — Бирата и виното са вредни, от тях човек се подува.

Когато Заека се връща от кухнята, Кампбел вече се е оставил да го убедят. Той има това, което те искат: църковен брак, служба, приемлива за всички като Грейс Стул на този свят. Съзнавайки това, той не бърза. Под женствените му мигли очите му са тъмни като на Дженис и мама, очите на Кьорнерови. Мама Спрингър удържа фронта, малките заоблени върхове на пантофите й подскачат:

— Не трябва да приемате думите на момчето буквално. Аз самата не знам в какво съм вярвала на неговата възраст, смятах, че правителството е глупаво и че гангстерите са прави. Това беше по времето на сухия режим.

Нелсън я поглежда намусено с тъмни очи:

— Маминко, ако това има толкова голямо значение за теб, за мен няма никакво, по никакъв начин.

— Какво мисли Пру? — пита Хари, подавайки й отровата й.

Чуди се дали маниерите на момичето и това изчакване, докато усмивката не слиза от лицето й, не са просто страх: в крайна сметка в нейното тяло расте друг живот, само в нейното.

— Мисля — отговаря бавно тя, толкова бавно, че всички в стаята спират да се движат, за да я чуят, — че в църква ще е по-добре.

Нелсън казва:

— Аз самият със сигурност знам, че не искам да се женим в онзи ужасен нов бетонен Градски съвет, който построиха отзад, на мястото, където беше „Бижу“. Един мой познат ми разказа, че предприемачът е откраднал цял милион и в цимента вече има пукнатини.

Облекчена, Дженис казва:

— Хари, още малко кампари ще ми дойде добре.

Кампбел вдига пълната си чаша от ниското си място върху възглавничката:

— Наздраве, добри хора. — И поставя условията си: — Обичайната процедура изисква поне три сесии обучение и християнски инструкции след първоначалното интервю. Смятам, че можем да наречем това интервю.

Когато се обръща директно към Нелсън, Хари долавя една прелъстителна нотка в богатия му, мек глас:

— Нелсън, църквата не очаква всички младоженци да са двойка християнски светци. Просто настоява участниците да имат някакво разбиране за това, което предприемат. Не се вричам аз, а вие с Тереза. Бракът не е просто една церемония, той е едно тайнство, покана от Бог да участвате в божественото. И поканата не е само за един определен момент. Всеки споделен ден е тайнство. Усещате ли смисъла в това? В стария молитвеник имаше чудесни слова: там пишеше, че в брак не трябва да се влиза лековерно или неблагоразумно, а почтително, благоразумно, обмислено, трезво и със страх от Бога. — Той се ухилва, подчертавайки това, и добавя: — В новия молитвеник думите „страх от Бог“ са пропуснати.

Нелсън изхленчва:

— Казах, че ще го направя.

Дженис пита малко припряно:

— Колко време ще отнемат тези инструкции?

Сякаш под нея върху стола с права облегалка има яйце.

— О-о — казва Кампбел, вдигайки очи към тавана. — Преценявайки фактите, смятам, че можем да проведем и трите срещи за две седмици. Съвсем случайно си нося тефтерчето с ангажиментите.

Преди да бръкне в предния джоб на палтото си на пророк мошеник, Кампбел почуква лулата си с превзето спокойствие, което разкрива на Хари предимствата да си обратен — целият свят беше една шега за него. Той ходи по вода; никога не цапа обувките си с мръсотията на жените и правенето на бебета. Човек трябва да му сваля шапка: нищо не го трогва. Това е истинската религия.

Някакво бунтарско желание да се подиграе с него, да се възпротиви на гладката сделка, която беше сключена, го подтиква да каже:

— Да, искаме да им наденем хомота, преди да се роди бебето. Той ще се роди към Коледа.

— С Божията помощ! — Кампбел се усмихва, прибавяйки: — Той или тя.

— През януари — прошепва Пру, след като оставя чашата си. Хари не може да разбере дали е доволна или не от елегантния начин, по който непрекъснато споменава за бебето, което всички останали избягват да споменават. Докато уговарят подготовката, двамата с Нелсън седят на дивана като големи марионетки с невидими ръце, които излизат от възглавниците към телата и главите им.

— Рожденият ден на Фред беше през януари — обявява мама Спрингър, сумтейки, докато се мъчи да се изправи от креслото, за да изпрати свещеника.

— О, мамо — казва Дженис, — една дванайсета от хората по света са родени през януари.

— Аз също съм роден през януари — съобщава Арчи Кампбел, надигайки се. Ухилва се, за да покаже равните си зъби.

— В моя случай след много усилия и молитви. Родителите ми са били направо древни. Цяло чудо е, че изобщо съм се родил.

На следващия ден топъл дъжд оронва пожълтелите листа по дърветата в парка покрай Ситивю Драйв, докато Хари и Нелсън карат през Брюър на път към фирмата. Хлапето все още е персона нон грата, но са го помолили да провери двете коли кабрио, които смачка, докато Мани поправя едната от тях — роялът. Другата — меркурият 72-ра — е ударена от двете страни, повредата е по-сериозна и частите се намират по-трудно. Заека мислеше да я продаде като старо желязо, когато момчето се върне в колежа, и да изпише загубите. Но сърце не му даваше да го спре да види щетите. След това Нелсън ще вземе назаем королата, за да отиде да се види с Били Фознахт, преди той да се върне в Бостън, за да учи за зъболекар. На Хари веднъж му вадиха нерва на един зъб, имаше чувството, че го гъделичкат под ябълката на окото. Какъв ужасен начин да си изкарваш прехраната. Може би няма изцяло приятен начин. Чистачките на тойотата продължават гумената си песен, докато брюърският трафик забавя и светлините на колите горят в огненочервено по продължение на булевард „Акация“. Училището отново е отворило врати и училищните автобуси проблясват напред в задръстването. Хари превключва чистачките от бързи обороти на средни и му се ще все още да пушеше. Иска да поговори с момчето:

— Нелсън.

— Ммм?

— Как се чувстваш?

— Добре: Като се събудих, ме болеше гърлото, но изпих две таблетки витамин „С“, от онези, които Мелани накара баба ми да купи.

— Беше луда на тема здраве, нали? Мелани? В кухнята имаме от онази „Гранола“.

— Е, да, това беше част от играта й. Нали се сещаш — мистериозната циганка. Непрекъснато четеше онзи гуру, как му беше името. Звучеше като кихане.

— Липсва ли ти?

— Мелани? Не, защо да ми липсва?

— Не бяхте ли близки?

Нелсън се преструва, че не разбира.

— Към края почна да мърмори нетърпимо.

— Мислиш ли, че двамата с Чарли заминаха заедно?

— Нямам представа — казва момчето.

Чистачките, които е включил, стряскат Заека всеки път, когато минават през стъклото, като че ли някой друг, а не той самият взима решенията в тази кола. Някакъв призрак. Като в онзи филм „Срещи от третия вид“, където камионът на Ричард Драйфус започва да се тресе и фаровете отзад се издигат във въздуха, вместо да отбият встрани.

— Нямах предвид точно физическото ти състояние. По-скоро състоянието на духа ти след снощния разговор.

— Имаш предвид сочния свещеник? Нямам нищо против да ходя няколко пъти да му слушам глупостите, ако това ще задоволи Спрингъровата чест, или каквото и да е там.

— Май имам предвид брака ти като цяло. Нели, не искам да гледам как те притискат да правиш каквото и да било.

Момчето сяда по-изправено, жълтите автобуси отпред свиват в алеята на брюърската гимназия и колоната от коли се придвижва бавно напред покрай редица паркирани коли, чиито покриви са изпъстрени с обрулени от дъжда места.

— Кой казва, че ме притискат?

— Никой не го казва. Пру изглежда свястно момиче, ако си се сетил да се жениш.

— Ти не мислиш, че съм готов. Не мислиш, че съм готов за каквото и да било.

Хари оставя враждебността да отмине, опитвайки се да говори спокойно като Уеб Мъркет:

— Знаеш ли, Нелсън, не съм сигурен, че има мъж, който да е готов да се ожени. Дяволски съм сигурен, че самият аз не съм бил, съдейки по начина, по който се държах с майка ти.

— Е, да — отговаря момчето, изненадано, че баща му не пое хвърлената ръкавица. — Но тя ти го върна.

— Не мога да я виня. Нито пък Чарли. Трябва да разбереш. Откакто отново се събрахме, и двамата сме си доста верни. Дори преживяхме много забавни моменти, въпреки че вече сме изкуфели. Съжалявам, че имахме толкова много неща за доизясняване, докато ти все още беше при нас.

— Е, както и да е — гласът на Нелсън звучи задъхано и сковано и той непрекъснато гледа към коленете си, дори когато Хари прави онзи опасен завой по Айзенхауер Авеню. — Момчето прочиства гърлото си: — Явно такива са времената. Много от приятелите ми в „Кент“ имаха още по-ужасни истории от моята.

— Освен онази случка с Джил. Няма как да са я надминали, обзалагам се. — Едва не се задавя. За Нелсън Джил е свещено име, никога не говори за нея. Хари продължава непохватно, докато колата набира скорост надолу по хълма, а малките мексиканчета и чернокожите деца се разхождат нагоре към училището и нагло флиртуват с опасността, предизвикват го да ги удари, бронята му бръсва дрехите им. — Нещо в новото развитие на нещата не ми се струва както трябва. Момичето е бременно, добре, за това се искат двама. Отговорен си, никой не може да го отрече. Но после, както разбрах, тя категорично отказва да направи аборт, и то в наши дни, когато едно от хубавите неща, наред с многото лоши, е, че можеш открито да правиш аборт в болница, на безопасно място, все едно че ти оперират апендицита.

— Е, и?

— Ами защо не го е направила?

Момчето се пресята и Заека се стряска, че ще сграбчи кормилото, и го стисва по-силно. Но Нелсън просто размахва ръце, за да изрази широтата на различните възможности.

— Имаше множество причини. Забравил съм какви точно бяха.

— Бих искал да ги чуя.

— Ами една от тях беше, че познава много момичета, на които така са им остъргали вътрешностите, че повече няма да имат деца. Казваш, че е лесно като махането на апендицит, но никога не си го правил. Тя не вярваше в това.

— Нали уж не е такава католичка.

— Не е била, не е, но въпреки това. Каза, че не било естествено.

— А какво е естествено? В наши дни не е естествено да забременееш при толкова противозачатъчни.

— Ами тя е срамежлива, татко. Не й викат Пру просто ей така. Не искаше да ходи на доктор, който да я изчегърта.

— Бас ловя. Срамежлива. Искала е да има бебе и за това не е прекалено срамежлива. Колко си по-малък от нея?

— Една година. Малко повече. Какво значение има? Тя не е искала просто някакво бебе, а моето бебе. Или поне така ми каза.

— Това е мило. Сигурно. Ти какво си помисли?

— Реших, че е добре, вероятно. Тялото си е нейно. Нали всички само това повтарят, че телата им са си техни. Не виждам какво можех да направя.

— В такъв случай излиза, че това е нещо като погребението й.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отговаря Хари раздразнен и натиска клаксона заради някакви деца на кръстовището, които изскачат точно пред него. В началото на учебната година регулировчиците още не са се организирали. — Значи тя решава да задържи бебето, а през това време другото момиче те пази, а майка ти, баба ти и онзи свещеник решават кога и как да се ожениш за бедно момиче. Искам да кажа, ти къде си в цялата тая работа? Нелсън Енгстръм. Искам да кажа, какво искаш ти? Знаеш ли?

В раздразнението си той удря волана с дланта, докато пътят се спуска надолу покрай почернелите камъни на подлеза на Айзенхауер авеню и Седма, построен през деветнайсети век, който при проливни дъждове се наводнява, но не и днес. Арката на този подлез, построена без носеща конструкция от зидари, които отдавна вече са мъртви, е много известна и от най-ранно детство напомня на Заека за гробница, за смърт. Те се промъкват под увисналите мокри знаменца на евтините фабрики.

— Ами, искам…

Страхувайки се синът му да не каже, че иска да работи в „Спрингър Мотърс“, Хари го прекъсва:

— Струва ми се, че си уплашен. Страх те е да кажеш „не“ на всички тези жени. Аз самият също не съм много добър в казването на „не“, но само защото това е семейна черта, не означава, че трябва да те притискат. Всъщност май искам да ти кажа, че не е нужно да повтаряш моя живот.

— Честно казано, твоят живот ми се струва доста приятен.

Завиват по „Уайзър“, горичката около пазарчето в центъра на града изглежда като замъглено зелено петно в огледалото за обратно виждане.

— Е, да — казва Хари, — но ми отне доста време да стигна дотук. А когато стигнеш дотук, вече си мъртъв. Светът е пълен с хора, които не знаят какво ги е сполетяло, животът им свършва още преди да са се събудили.

— Татко, непрекъснато говориш за себе си, но аз не виждам какво общо има това с мен. Какво друго мога да направя с Пру, освен да се оженя за нея. Не е толкова лоша, искам да кажа, познавам достатъчно момичета, за да съзнавам, че всички си имат някакви ограничения. Но тя е личност, тя ми е приятелка. Ти като че ли искаш да ми я отнемеш или нещо такова, като че ли ревнуваш. Непрекъснато споменаваш бебето.

Това дете е трябвало да бъде бито, когато е било малко.

— Не ревнувам, Нелсън, точно обратното, жал ми е за теб.

— Недей. Недей да си хабиш чувствата за мен.

Минават покрай погребалната агенция на Шьонбаум. Навън под дъжда няма никой. Хари преглъща:

— Не искаш ли да се измъкнеш, ако можехме да те отървем по някакъв начин?

— Как бихме могли? Та тя е в петия месец.

— Може да си роди бебето и без ти да се жениш за нея. Агенциите за осиновяване плачат за бели бебенца, ще направиш голяма услуга на някого.

— Пру никога няма да се съгласи.

— Не бъди толкова сигурен. Бихме могли да облекчим болката й. Тя е едно от седем деца, сигурно знае цената на парите.

— Татко, това са празни приказки. Забравяш, че това бебе е човешко същество. Един Енгстръм!

— Господи, как мога да забравя?

Светофарът в началото на „Уайзър“ преди моста свети червено. Хари поглежда към сина си и остава с впечатлението за нещо прясно снесено, мокро и недостатъчно развито. Светва зелено. Бронзова табелка върху колона от грапав бетон сочи името на майора, на когото е кръстен мостът, но дъждът е прекалено силен, за да може да го прочете.

Той подхваща разговора отново:

— Или пък можеш просто, и аз не знам, да не вземаш никакво решение, а да изчезнеш за известно време. Ще ти дам пари.

— Пари, непрекъснато ми предлагаш пари, за да стоя надалече.

— Може би, защото когато бях на твоята възраст, исках да се махна, а не можех. Нямах достатъчно пари. Нямах достатъчно ум. Опитахме се да те изпратим надалече, за да ти дойде умът, а ти си вирна носа.

— Не съм си вирнал носа, просто по света няма кой знае какво. Изобщо не е както си мислиш, татко, колежът е една измама, професорите те учат разни неща само защото за това им се плаща, а не защото има някаква полза. Изобщо не им пука за географията или за каквото и да било повече, отколкото на теб. Всичко е една измама, те са там, защото родителите не искат децата им да се мотаят наоколо след една определена възраст и ги изпращат в колеж. Това ги кара да се чувстват добре: „Малкият ми Джони е в «Харвард», малкият ми Нели е в «Кент».“

— Така ли го виждаш, наистина? По мое време младежите искаха да се измъкнат. И нас ни беше страх, но не толкова, че да тичаме обратно при мама и при баба. Какво ще правиш, когато около теб вече няма жени, които да ти казват какво да правиш?

— Същото, което и ти. Ще пукна.

ДИСКО. ДАТСУН. ИКОНОМИЯ НА ГОРИВО. Шосе 111 е някак си красиво под дъжда, цветовете, мантинелата и синкавият асфалт на паркингите прелитат покрай трафика през промеждутъците на чистачките. Помощ, помощ! Заека винаги е обичал дъжда, той е като покрив на света.

— Просто не ми се ще да те виждам хванат в капан — изтърсва той на Нелсън. — Прекалено много приличаш на мен.

Синът му почва да крещи:

— Аз не съм ти! И не съм хванат в капан!

— Хванат си, Нели. Те са те притиснали и ти дори не писукаш! Просто ми е неприятно да го гледам, това е. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че що се отнася до мен, не си длъжен да правиш всичко това. Ако искаш да се измъкнеш, аз ще ти помогна.

— Не искам да ми помагаш по този начин! Харесвам Пру. Харесва ми как изглежда. Страхотна е в леглото. Има нужда от мен, смята, че съм страхотен. Не ме мисли за бебе. Казваш, че съм притиснат, но аз не се чувствам притиснат, чувствам, че ставам мъж!

Помощ, помощ!

— Добре тогава — примирява се Хари. — Успех.

— Татко, ти не ми помагаш там, където имам нужда.

— И къде е това?

— Тук. Престани да ми пречиш да се приспособя към фирмата.

Завиват към парцела. Гумите на королата пляскат във водата от канавката, която бърза към канала покрай завой на магистралата. Заека не казва нищо.

Бележки

[1] Бира. — Б.пр. ↑

[2] Менонити — секта, отричаща напредъка на технологиите и цивилизацията. — Б.пр. ↑

[3] На гръцки — внуче. — Б.пр. ↑

[4] Става въпрос за краля на Иран преди ислямската революция. — Б.пр. ↑

[5] Овесени ядки или бисквити, продукт на едноименна фирма. — Б.пр. ↑

[6] На английски език думата означава благоразумие, предпазливост. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Заека богат (2)

Метаданни

Данни

Заека богат

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Джон Ъпдайк
Заека богат (2)