Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (10)

Десета глава
Деми се установява

— Мамо, искам да си поговоря с теб — каза една вечер Деми край запалената за първи път през сезона камина.

Двамата се наслаждаваха на веселите пламъци, Дейзи пишеше писма горе, а Джоуси учеше в библиотеката.

— Разбира се, скъпи. Дано само нямаш лоши новини.

Госпожа Мег вдигна поглед от ръкоделието — майчинското й лице изразяваше едновременно удоволствие и тревога; обичаше сърдечните разговори със сина си и думите му винаги заслужаваха внимание.

— За теб ще бъде добра новина, поне така си мисля.

Деми се усмихна, захвърли вестника и отиде да седне до нея.

— Тогава нека я чуя веднага.

— Не ти се иска да се занимавам с репортерство, знам, и сигурно ще си доволна да чуеш, че се отказах.

— Наистина съм много доволна! Работата е твърде несигурна и няма никакви перспективи за израстване. Ще ми се да се установиш на добро място, а след време да започнеш и да изкарваш пари. Иска ми се да имаш истинска професия.

— Какво ще кажеш за железопътна кантора?

— Не ми харесва особено. Шумно е, всички наоколо бързат и, доколкото ми е известно, се навъртат какви ли не типове.

— Имам възможност да постъпя на подобно място. Ако стана счетоводител в бизнеса с кожи по-доволна ли ще бъдеш?

— Станеш ли счетоводител, оставаш такъв за цял живот.

— А какво ще кажеш за пътуващ търговски пътник?

— Никак не го одобрявам. Стават ужасни катастрофи, а и постоянно ще ядеш лоша храна на случайни места, така че със сигурност или ще бъдеш убит, или сериозно ще увредиш здравето си.

— А ако стана частен секретар на човек, посветен на словото? Заплатата обаче е малка и службата не е никак сигурна — може да ме уволнят всеки момент.

— Все пак е най-добре и повече ми допада. Не че възразявам срещу какъвто и да е честен труд, но не ми се иска синът ми да прекара най-добрите си години в тежък труд за малко пари в тъмна кантора. Ще ми се да те видя в бизнес, където вкусът и талантът ти да се развиват и да намерят добро приложение. Предпочитам службата да ти дава перспективи да израснеш, та след време да натрупаш малко състояние и евентуално да станеш партньор. Говорила съм за всичко това с баща ти, още когато беше дете.

Госпожа Мег избърса една кротка сълза — скъпи й бяха спомените за непрежалимия съпруг, а обучението на децата виждаше като свято дело. Посвети цялото си сърце и живот на това и до момента се справяше чудесно.

Деми обгърна раменете й с ръка:

— Скъпа мамо, попаднах, струва ми се, точно на каквото желаеш за мен. С леля Джоу се оглеждаме от известно време и изведнъж възникна нещо подходящо. Знаеш, че нейният издател господин Тибър е един от най-преуспелите мъже в бизнеса. А освен това е щедър и почтен. Е, истински копнея за подобно място, защото обожавам книгите. Всеки път, когато вляза в онази голяма елегантна стая при господин Тибър, винаги ми се иска да остана. Цялото помещение е пълно с книги и картини; прочути мъже и жени влизат и излизат, а господин Тибър седи зад бюрото като крал и приема поданиците си. Дори най-великите писатели смирено и с трепет очакват неговото „да“ или „не“. Аз естествено нямам нищо общо с това и е възможно никога да нямам, но ми е приятно да го гледам. Атмосферата там е коренно различна от тъмните кантори, където се говори само за пари. Там е съвършено различен свят и се чувствам уютно. Да, предпочитам да чистя изтривалките и да паля камините в онази стая, отколкото да съм старши чиновник с голяма заплата в кантора за кожи.

Деми замълча, за да си поеме дъх, а госпожа Мег, чието лице сияеше, възкликна радостно:

— Точно това бих желала и аз! Наистина ли получи службата? О, скъпото ми момче, бъдещето ти ще бъде осигурено, ако започнеш работа на това добре установено и преуспяващо място. Тези добри хора ще ти помагат по пътя.

— Надявам се да ме вземат, но още не съм сигурен. Възможно е да не се окажа подходящ. В изпитателен срок съм. Започвам от най-ниското стъпало, а после ще раста нагоре. Господин Тибър е изключително мил. Ще ме тласка нагоре, стига да се окажа достоен. На първо число следващия месец очаквам да започна в отдела за поръчки на книги. Ще обикалям да ги събирам. Отговорно е, но на мен ми харесва. Готов съм да правя всичко, свързано с книгите. Ако трябва, дори да ги бърша от прах — засмя се Деми.

— Любовта към книгите си наследил от дядо си. Той не можеше да живее без тях. Радвам се. Подобен вкус говори за изтънчена душа, а тя е и утеха, и помощ в живота на човека. Наистина съм доволна и благодарна, Джон, че най-после решаваш да се установиш, и то на такова място. Вече си истински мъж и е време да започнеш собствен живот. Дай най-доброто от себе си, бъди честен, полезен и щастлив като баща си и мен наистина не ме интересува дали ще натрупаш състояние. А леля Джоу знае ли?

— Толкова е доволна, че едва се въздържа да не издаде тайната. Правил съм много планове и често съм те разочаровал. Този път исках да съм съвсем сигурен. Помолих Роб и Тед да я задържат вкъщи тази вечер, за да ти съобщя новината аз. Тя бе готова да хукне насам и лично да те извести. Господин Тибър не прибързва в решенията си, но намисли ли нещо, го прави. Ще ме вземе — чувството не ме лъже.

Деми поизчака майка му да се порадва няколко минути. Сетил се за една своя мечта, се усмихна — все още не беше готов да я сподели. После добави с обичайния си назидателен тон, който говореше за сестрите си:

— Ще се погрижа за момичетата, но не ме напуска мисълта колко е прав дядо, че всички сме онова, което Господ е намислил да бъдем и каквито ни е направила природата. Не е в наша власт да променим кой знае колко нещата; от нас зависи само да спомогнем да се доразвият добрите ни и да контролираме слабите си страни. Нека Дейзи е щастлива посвоему — тя си избра добър път, подходящ за жена. Ако Нат се завърне жив и здрав у дома, мога да помисля и за свое собствено гнездо. А после двамата с теб ще помогнем на малката Джоуси да открие дали „целият свят е сцена“, или е по-добре да се посвети на „мил, сладък дом“.

— Сигурно така трябва да постъпим, Джон, но не спирам да кроя планове. И нещо по-важно: надявам се да се осъществят. Ето — Дейзи е увлечена по Нат. Покаже ли се достоен за нея, ще ги оставя да са щастливи както те го виждат. Та нали и моите родителите ми позволиха да постъпя така? Но не ме оставя предчувствието за бъдещите изпитания с Джоуси. Обичам сцената и винаги съм я обичала, но не ми се иска да допусна малкото си момиченце да стане актриса, макар определено да притежава голям талант.

— И чия е вината? — усмихна се Деми, като се сети колко майка му обожаваше сцената.

— Моя. И напълно го съзнавам. И чия да е! Нали тъкмо аз играх „Загубените деца в гората“ с теб и Дейзи, преди да проговорите? Нали тъкмо аз научих Джоуси да декламира детските стихчета на Мама Гъска още в люлката? Аз съм виновна! Децата попиват вкусовете на майката и за да изкупи вината си, тя трябва да им позволи да осъществят желанията си.

Госпожа Мег Марч се засмя — нямаше как да отрече определено театралните наклонности на семейство Марч.

— Защо освен писателка, свещеник и прочут издател да не дадем и голяма актриса с нашето име? Хайде, мамо! Приеми положението, защото все едно — вироглавите ти деца ще постъпят както са намислили.

Деми стоеше прав с гръб към огъня в камината. Бе придобил достолепния вид на мъж, поел инициативата в ръцете си.

Госпожа Мег буквално се изчерви при спомена за своята младост. И сега звукът на аплодисментите бе все тъй сладък за ушите й, както преди много години при изпълненията й в „Проклятието на вещицата“ и „Клетвата на девойката от пустошта“.

— Пълен абсурд е да играя възрастната дама, но не устоях на изкушението, когато Джоу и Лари написаха тази роля специално за мен. Щом облека роклята на старата майка, се забравям — звънецът за излизане на сцената поражда у мен същата тръпка, както когато играехме пиеси на тавана. Ако Дейзи играеше ролята на дъщерята, нещата щяха да са си съвсем на място: с теб и Джоуси до мен едва ли може да се каже, че играя — всичко е толкава истинско.

— Особено сцената в болницата, където откриваш ранения си син. Знаеш ли, мамо, на последната репетиция, докато ти ридаеше над мен, плаках с истински сълзи. Всички ще бъдат поразени, но не забравяй да ги избършеш, иначе ще кихна.

Деми се усмихна, припомняйки си какъв ефект постигна майка му.

— Няма да забравя, но когато те видях така пребледнял и в такова ужасно състояние, сърцето ми едва не спря. Надявам се никога вече да няма война. Не желая да преживея повторно онова, което претърпяхме с дядо ви.

— Не намираш ли, че Алис се справя с ролята по-добре, отколкото Дейзи би го направила? У Дейзи не дреме никаква актриса, а Алис придава живот и на най-скучните си реплики. Мен ако питаш, маркизата й е безупречна.

С внезапно пламнало лице Деми крачеше напред-назад из стаята.

— И аз съм на същото мнение. Много мило момиче — гордея се с нея и я обичам. Къде е тя тази вечер?

— Кълве уроците по гръцки, предполагам. Вечер обикновено се занимава с това. Жалко — добави Деми тихо; гледаше вторачено в шкафа с книги, без да е в състояние да разчете и едно заглавие.

— Ето това е момиче по мой вкус. Хубава, чудесно възпитана, образована, а и как върти домакинството! Ще бъде прекрасна помощничка за някой добър и интелигентен мъж. Надявам се да го открие.

— И аз — промърмори Деми.

Госпожа Мег насочи вниманието си към недовършения илик и изражението върху лицето на Деми й убегна. Той бе леко объркан. Мълчеше, но кафявите му очи говореха красноречиво. В кратките пиеси, в които той и Алис Хийт играеха така добре ролите си, имаше толкова дълбок, макар и неосъзнат подтекст. Тя залягаше здравата и над учебниците — всички очакваха да завърши с отличие, а той имаше амбицията да постигне същото в големия мъжки колеж. Деми можеше да предложи единствено себе си. Като скромен младеж разбираше колко е недостатъчно това. Тепърва му предстоеше да докаже способността си да изкарва прехраната си и правото да поиска да се грижи за щастието на една жена.

Само наблюдателната Джоуси се досещаше за обзелата го треска, но понеже се страхуваше донякъде от брат си, предвидливо се задоволи да го дебне като котка, готова да му се нахвърли при първите признаци на проявена слабост. Напоследък Деми усилено свиреше на флейта, усамотен в стаята си. Превръщаше мелодичната си приятелка в изповедник, комуто споделяше плахите надежди и опасения, обзели сърцето му. Нито госпожа Мег, потънала в домашни грижи, нито Дейзи, интересуваща се единствено от музиката на Нат, забелязваха камерните му концерти. Само Джоуси постоянно си мърмореше под нос: „Влюбеният мисли за възлюбената си“ и дебнеше момента да си отмъсти на Деми, задето неизменно взимаше страната на Дейзи в момичешките им спорове.

Тази вечер й се разкри подобна възможност и тя реши да се възползва изцяло. Госпожа Мег довършваше илика, Деми продължаваше да крачи неспокойно напред-назад из стаята, а в библиотеката се чу шум от затварянето на книга; последва звучна прозявка и ученичката се появи с вид на човек, обзет от колебание дали да си легне, или да направи някоя пакост.

— Чух да споменавате името ми. Да не би да сте говорили нещо лошо за мен? — поинтересува се тя, настанявайки се на облегалката на фотьойла.

Майка й съобщи добрата новина. Джоуси се зарадва, а Деми прие поздравленията й благосклонно. И тук тя прецени, че прекалено много задоволство не му е полезно.

— Току-що дочух нещо за пиесата. Хубаво е да знаете, че ще добавя и песен към своята роля, за да й придам повечко живот. Какво ще кажете за това?

Седна зад пианото и запя:

Най-сладка девойко на прекрасния свят,

как да опиша любовта,

която изцяло го промени;

как да разкажа за копнежа,

който кара сърцето ми

непрестанно и буйно да тупти?

С теб, само с теб да живея

са моите мечти.

Не успя да продължи. Почервенял от гняв, Деми се втурна към нея и в следващия миг една доста пъргава млада персона от женски пол тичаше чевръсто между масите и столовете, а бъдещият партньор от „Тибър и компания“ я следваше по петите.

— Маймуна такава! Как смееш да се ровиш из записките ми?

Раздразненият поет фучеше след неуспешния опит да залови пъргавата девойка, а тя подскачаше ту тук, ту там и размахваше пред него изписан лист.

— Няма такова нещо! Намерих листа в речника. Така ти се пада, щом си толкова разхвърлян! Не ти ли хареса песента ми? Аз я намирам за хубава.

— Ако веднага не ми върнеш листа, ей сега ще те науча на друга песен!

— Ела да си я прибереш!

Джоуси изчезна в кабинета с надежда да се спаси, а госпожа Мег се обади:

— Деца, деца! Престанете да се карате!

Преди Деми да я догони, листът лежеше в камината и той тутакси се успокои, наблюдавайки как ябълката на раздора изчезва.

— Радвам се, че изгоря. Това е просто глупаво стихче; само се опитвах да нагодя мелодия, защото едно от момичетата ме помоли. Но настоявам да не пипаш нещата ми или лошо ти се пише. Точно тази вечер убеждавах мама да не пречи на заниманията ти с актьорството.

Настроението на Джоуси мигом се промени — с най-умолителни нотки започна да го разпитва какво точно е направил. Изслуша го с нескрито вълнение и възкликна:

— Извинявай, Деми! Никога повече няма да ти погаждам номера! Ако си на моя страна, и аз ще бъда на твоя. Няма да пророня думичка против теб. Ето виж — тук имам бележка от твоята Алис. Възприеми го като знак за примирие.

Джоуси измъкна бележката, а очите на Деми засияха, макар че си придаде привидно безразличен вид — не искаше Джоуси да се надува толкова много:

— О, едва ли е нещо особено. Сигурно ми съобщава дали утре вечер ще дойде с нас на концерта. Прочети я, ако желаеш.

Джоуси смирено подаде бележката, но забеляза как Деми плъзна поглед по двата реда, които тя съдържаше; после хвърли посланието в огъня.

— Джон, не пазиш ли всяко нещо, докоснато от „най-сладката девойка“? Не се ли интересуваш от нея?

— Напротив. Всички държим на нея. Но, скъпо мое момиченце, пиесите те превръщат в романтичка. Само защото понякога се случва Алис и аз да играем влюбени, в глупавата ти главица започва да се върти, че ние наистина сме такива. Не си губи времето да търсиш несъществуващи неща, а се занимавай със своите работи; моите остави на мен. Прощавам ти, но да не се повтаря. Това определено е проява на лош вкус. Кралиците от трагедиите не се държат като невъзпитани момиченца.

Джоуси отиде да си легне с видимо смирение. Но очите й сякаш говореха: „Знам, че си влюбен, братко, и мене не можеш да излъжеш!“.