Еманюел Роблес
Гневен сезон (16)

V

Стачка! Едва събудил се, разбрах, че има стачка. Не чувах трамваите да се движат по улица Мостаганем, която беше над нашата. Не чувах и стъпките на докерите, които по това време слизаха на групи от арабския квартал към пристанището. В замяна на това чувах мама в кухнята. И тя стачкуваше! Не че имаше утвърдено политическо съзнание и стачкуваше по убеждение, просто собственикът на пералнята, разположена в центъра на града, предпочиташе да я затвори от страх пред безредиците, които както изглежда можеха да се очакват. Аз от своя страна, както и мускетарите, съзнателно бяхме решили да не ходим в колежа, където и без това сега, в края на юли, почти нямаше занятия.

Тази сутрин мама ми изглеждаше успокоена, усмихната. Нямаше никакво съмнение, тя беше доволна, че миналата вечер бях проявил разбиране. Това нейно хубаво настроение се предаде и на мен, вдъхна ми илюзията, че никога нищо не умира окончателно, че съществува възможност за постоянно претворяване. Когато разбра, че ще участвувам в следобедната манифестация заедно с моите приятели, тя сметна, че това е една „зловеща идея“, но не каза нищо, за да ме разубеди.

Все пак аз добре виждах, че е разтревожена, че както винаги се вълнува за всичко, което можеше да ми се случи, за добро или за зло и това ме трогна и успокои. Ободри ме, защото ми беше ясно, че някаква връзка между нея и мен, много важна за целия ми живот, никога нямаше да бъде прекъсната. Наистина, това беше едно смътно чувство, но то изцяло бе обхванало сърцето ми. Все така продължавах да мисля и за баща си, но вече с по-различно чувство като че ли през последните месеци споменът за него бе потънал в мрака на времето. Искам да кажа, че не изпитвах вече същата нужда да общувам с него, за да усещам, че живея, да чувствувам своята връзка със земята, както може да я чувствува едно мощно дърво, пуснало дълбоко в нея корените си.

Когато се качвах на терасата, за да нахраня котките, слънцето вече препичаше, а беше едва осем часа. На обед ще бъде истинска пещ. Споменах вече, че котките никога не се приближаваха до мен. Те дебнеха всичките ми движения и чакаха да си тръгна, за да се втурнат към паниците. Някаква жена простираше пране на съседната тераса. В открито море голям товарен параход бълваше дим, който образуваше големи неподвижни кълба. Този параход беше като сигнал, отправен специално към мен. Вероник ще заминава! При тази мисъл изпитах желание да изпотроша всичко около мене! Пред пералнята, около чиниите, котките ме наблюдаваха как се движа напред-назад, а аз съвсем се обезсърчавах. Вероник ще заминава! Както Италианеца! Това сходство ме изненада. Внезапно се спрях на него. Питах се дали мама чувствуваше в сърцето си същата тежест, каквато смазваше и моето.

Към десет часа Фред и Тони дойдоха да ме викат. Полицията правела обиск у Саркос. Излязох бързо с тях и наистина видях агента Ортега застанал при входа, с ръце зад кръста, с тъмни очила, които скриваха очите му. Много любопитни вече го бяха наобиколили. Вътре в будката се движеха хора, ние чувахме гласовете им, а от време на време и почукването на дървения крак по пода. Накрая от будката излязоха двама мъже с бели костюми и панамени шапки, като всеки държеше вестници под мишницата си.

— Ще ви изцапат — каза престорено любезно Саркос. — Не искате ли да ви ги завия?

— Затваряй си устата! — каза Ортега.

— Надявам се — добави Саркос, — че преди да ги превърнете на дим, ще им хвърлите по един поглед. Да се учим, господа, значи да напредваме.

— А плесник не искаш ли? — отвърна единият от мъжете в бял костюм.

Не, те не бяха намерили нищо. Касаеше се за дреболии. Саркос се пазеше. Позивите и последните вестници се намираха на сигурно място.

Колкото и дребен да беше, този инцидент ни караше да мислим, че властите ще употребят сила, за да се спази забраната за манифестация. От друга страна, колкото повече време минаваше, улиците се опразваха, кафенетата на свой ред се затваряха и всичко това даваше представа за размера на напрежението и безпокойството. Колкото до мен, аз въпреки желанието си, оставах някъде встрани от това вълнение, цялата ми душа бе устремена към Вероник. Да, аз ще отида в неделя на пристанището и ще остана на края на кея, докато параходът („Сиди Брахим“) излезе от залива. Ще си пишем всеки ден! А защо пък Вероник да не се излекува до октомври? Тя ще се върне. Исках да вярвам, че ще се върне. Мисълта, че тя може да не се върне, предизвикваше нещо подобно на бунт в мозъка ми. Обхванат изцяло от тези вълнения, аз не се присъединих към моите приятели, а тръгнах сам към мястото, определено за събиране, зад хотел „Континентал“. Даже направих лек завой, за да мина през площада (пуст, предоставен изцяло на гълъбите и на врабчетата), за да си спомня, сред палмите и будките, как някога пристигаше Вероник.

Отвъд градинката на площада, след катедралата, градът изглеждаше мъртъв, сякаш унищожен от небесен огън. Всички магазини бяха затворени. Не се движеха никакви превозни средства. Странното беше, че не се виждаше нито един полицейски агент, нито един патрул. И изведнъж, излизайки на булеварда, забелязах първите групи, които се отправяха към центъра. Само мъже. Виждаха се няколко жени, но само по балконите, облакътени на перилата, със загрижен вид. След като премина улица „Арзев“, тълпата стана по-гъста, така че започнах много трудно да напредвам, притеснен от мисълта, че Саркос и другите ме чакаха и че бях тръгнал твърде късно.

Напредвам доколкото мога в тази маса, която продължава да се сгъстява, понеже много нови хора прииждат откъм булевард „Шарлеман“ и улица „Алзас-Лорен“. Известно време оставам блокиран пред кафене „Риш“, което е затворено, а столовете и масичките му са натрупани зад оградата. Откъм края на булеварда, който излиза на площада пред кметството, се вдига все по-голям шум. Не разбирам нищо от това, което става. Твърде много съм чел Стендал. Вече сте отгатнали, че мисля за Фабрицио в деня на битката при Ватерло. Литература… Но аз трябва на всяка цена да достигна до хотел „Континентал“. Промъквайки се с блъскане между хората, аз най-сетне стигам пред парфюмерията Лоренци-Паланка, но там ме притискат към железните щори и отново не мога да мръдна. Ето ти беда! И то едва на двеста метра от „Континентал“! Вече ясно го виждам по диагонал, фасадата му, отрупана с корнизи, съвсем белия му фронтон, украсен като торта с бит крем. В момента, в който съм принуден да отстъпя пред един силен пристъп, чувам някой да обяснява, че е забранено излизането на площада. Боря се, за да не бъда изтласкан още по-назад. Горещина и прах задръстват гърлото ми. Дишам трудно, особено така както съм притиснат от всички страни. Подготвя се контра-манифестация, която предполагам, че идва към нас откъм булеварда, където е лицея. В тази посока, наистина, чувам да се пее „Марсилезата“, разнася се сърцераздирателния й призив „на оръжие!“ За кой ли път съжалявам, че тази песен, от която така се възхищавам, е присвоена от „другите“. Да оставим настрана тяхното основно намерение: като завладяват националния химн, те ни отричат като французи, отстраняват ни, отказват ни тази принадлежност, считат ни за странични хора.

Бях притиснат до някаква врата на жилищна сграда. Една мюсюлманка, плътно забулена, иска да излезе. Тя вижда тълпата и отстъпва изплашена. Казвам й да се върне. Гледа ме един миг, обръща се и изчезва бързо в мрака на коридора като бял призрак. В този момент отвътре някой, когото аз не виждам, затваря и заключва вратата и разбирам, че в случай на нужда това убежище ще бъде недостъпно за нас. Чувствувам се все повече притиснат в клопката на тази тълпа, която ту трескаво се вълнува, ту се люшка встрани, но не може повече да тече напред спряна от препятствие, невидимо за нас.

И изведнъж мощен вик.

Останах с впечатлението, че тази огромна човешка тъкан около мен се обтяга, разпада се, разнищва се. В същото време чух глух шум, сякаш приближаваше влак. В пролуките, отворили се при разпръскването, забелязах зад мен, на края на булеварда, челната колона на подвижната конна стража. Всички в черно, с нахлупени до очите каски, те слизаха в тръс, с равномерен, непреодолим ход, опразвайки всичко пред себе си. Отдалече този подвижен блок ми приличаше на праисторически мастодонти, бронирани с метални плочки, с остри шипове по тях, преизпълнени с енергия, готови да разрушат всичко с тъпа бруталност. Хората бягаха, конете приближаваха и ми се струваше, че усещам гъвкавото движение на техните гръбнаци, играта на мускулите, цялата тази обуздана, но готова да се разяри животинска сила. Омагьосан от тази гледка, аз даже и не помислих да потърся убежище. Сега вече виждах по-добре ездачите, с пушки на ремък, лицата им стегнати от подбрадника на каската, дългите им палки. Вече споменах, че конете ми вдъхваха страх, при това тези не бяха тънките арабски коне, а грамадни животни, ко̀лоси, чийто гърди образуваха истинска стена от единия край на улицата до другия. На два метра от мен продължаваше да дими току-що запалена цигара и бележеше паниката, която бе създала пустиня около мене. Изведнъж от кръстопътя при кафене Риш ездачите пришпориха конете си. Ботуш до ботуш, те излетяха като черна вълна, която се разля и върху моя тротоар. Ако останех там, щях да бъда смачкан. Значи трябваше да бягам. Хукнах. Тропотът на конските копита се удвои. В същия момент, когато вече достигнах другата страна, полицаят от края на първата редица вдигна палката си. Спомням си, че лицето му не изразяваше никакво чувство, нито гняв, нито презрение — нищо, това беше само едно гладко, безизразно лице, лице на човек, който върши своята работа, който отрязва изсъхнал клон. Вече бях спасен, вече излизах от играта, всичко това не ме засягаше повече, когато ме достигна удар, толкова силен, че ме захвърли срещу някаква витрина, а мозъкът ми сякаш се разпръсна, разпиля се на всички страни като порой от искри. Спомням си, че останах така, проснат на плочите, докато галопът на конете достигаше до мен като от някаква звънлива пещера, от безкраен тунел. Надвесени от балконите на красивите сгради, жени ръкопляскаха, крещяха браво! браво! Спомням си, че притичваха мъже и се надвесваха над повалените от атака тела. Мислех, че идват да им помогнат, но не — те ги удряха с ритници и бастуни. Тези викове по балконите, това нахвърляне върху жертвите събудиха инстинкта ми за бягство. Аз се понадигнах, станах, опрях се на железните щори на магазина. Конете, които препускаха, ранените, които протягаха ръце, жените, които ревяха — всичко това се сливаше в някакво видение, лишено от логически смисъл, като на кино когато се смесят кадрите и на екрана се появява хаос от образи. А съвсем близо, тържествено звучеше „Марсилезата“. Бях потънал в пот. И такава болка ме бе обхванала от кръста до врата, та бих се заклел, че гърбът ми е разцепен с брадва.

Тъкмо тогава, от сградата, срещу която се намирах, излезе млад човек и се приближи до мене. Той не бе сам, водеше под ръка стара жена, с широка сламена шапка на глава и с набръчкано лице. Самият той бе много елегантен, облечен в костюм от лек копринен плат, с шапка в ръка, с изящни черти, но с раздразнено изражение.

Виждам го наистина да ме гледа със студена ярост, която прави устните му по-тънки. Той се отделя от старата жена, приближава се към мене, така както съм се опрял в стената и не мога да помръдна и ми вика: „Ей ти, чуваш ли «Марсилезата»? Сваляй шапка, мерзавец!“ Той смъква фуражката ми и ме удря три пъти с нея, без да престава да ме гледа злобно, сякаш е готов да ме удари и по-силно, ако му възразя. Аз обаче съм напълно неспособен да говоря. Сега старата дама, застанала неподвижно по средата на тротоара, казва отегчено, с тон на лек упрек: „Детето ми, ще закъснеем!“, като че ли младежът водеше с мен най-обикновен разговор. А той доволен от моето пълно безсилие, прави крачка назад, усмихва се с жестока усмивка, поема много внимателно ръката на старата жена и се отдалечава със ситни крачки, докато в същото време аз се отдалечавам от центъра на моето собствено „аз“, не мога повече да събера мислите си, да се съвзема. Сега болката ме пронизва чак до гърдите.

С упоритостта на пиян, с ръце опрени на стената и извърнато тяло, аз се опитвам да се придвижа към хотел „Континентал“, с илюзията, че там ще намеря моите приятели, че те ме чакат, че ще ми окажат братска помощ, от която толкова много имам нужда. Изгаря ме някакъв огън. Някъде далеч цвилят коне. Вляво и вдясно продължават да тичат хора и ми се струва, че всичко това е нереално. Как може да бъде действителен например този Саркос, когото виждам пред „Континентал“, до тези високи столове с червени облегала, които използуват клиентите на ваксаджиите? Саркос, който размахва с ръце патерицата, за да държи на разстояние заобикалящите го хора? Ако се отпусне или падне, за него няма да има милост, но нима на този свят може да има милост? В мозъка ми избликват още неща, избухват кратки ослепителни проблясъци. Затварям очи и опирам чело на един афиш, от който мога да прочета само думата „Торос“. Когато главозамайването ми преминава, Саркос вече е изчезнал. Сигурно съм сънувал. Но на мястото, където се намираше той, има преобърнат стол. Тогава разбирам, че съм сам, че съм застрашен, че трябва да побързам. Накъде? Движа се все по-трудно. И ето — ново абсурдно видение — виждам хвърчило във формата на ромб, чиято опашка лениво се вълнува, а това сякаш подсказва съвсем близък покой, убежище за тези, които ще умрат. Защото аз ще умра, тази очевидност изпъква пред мен, когато опрян на стената, започвам да дишам трудно.

Тогава мислите ми започват да падат в мозъка като капки дъжд в цистерна. Не мога да задържа, нито да различа някоя от тях. Хвърчилото все така се люлее под яркото слънце. Покрай мен бързо преминават хора, те даже не ме и поглеждат. „Торос“ — казва афишът. Детето с хвърчилото сигурно се намира на урвата, недалеч от лицея, на стотина метра от мене, с вдигнато нагоре лице. Завиждам му. Ще умра, както е умрял и баща ми, изчезнал като че ли преди цели векове. И аз изведнъж са учудвам, но не на всичкото това изтекло време, а на тоя хлад срещу моята буза, на почвата, която бяга пред очите ми. И ако аз наистина съм се проснал върху тротоара, върху прашните плочи, не мога да отгатна коя е причината, толкова съм убеден в този момент, че моят живот е само някаква необяснима случайност, недоразумение, грешка.