Петър Константинов
Синият аметист (44)

9.

Джумалията притвори тежката врата на склада си под Астарджийския хан.

— Ако трябва, не пушки, а и топове може да криете тук — каза той. — Виждаш, празен е… А ти си седнал да го усукваш…

— Да ти кажа право, двоумях се да търся пак тебе, бай Димитре — погледна го Павел. — Толкова нещастия ти дойдоха до главата…

Джумалията запали лоена свещ и поведе Павел към вътрешността. В дъното имаше желязна врата. Старият откачи куката и я отвори. Лъхна на застоял въздух, на смрадлика и тъкана аба.

— Тука — посочи Джумалията, като освети дългото и тясно помещение — има капак, който води долу в мазата. Там ще ги сложиш.

Павел огледа помещението. На пода бяха нахвърлени топове, шаяк, разстлано платно и малко цветни прежди.

— Удобно е — каза той. — Склад за шаяк и прежди…

И почука с обувката си пода.

— Долу има ли друг изход?

— Има — отвърна Джумалията — един прозорец, който гледа към двора. Оттам човек може да излезе чак на другата страна на хана — на чохаджийския сокак.

— Добре, бай Димитре — каза Павел, като извадя часовника си и го погледна на светлината на свещта, — до половин час трябва да дойдат…

— С файтон ли ще дойдат или с каруца?

— С файтона на Грудя — отвърна Данов. — Наш човек ще ги донесе. Увити са в шаяк. Все едно, топове плат ти нося — усмихна се той.

После се огледа отново.

— Сега — свали сакото си Павел — трябва да разчистя отвора, а ти иди в склада и чакай. Чуеш ли, че спре файтон, викай ме…

Джумалията остави на рафта свещника и като се обърна към Данов, каза:

— И ако, не дай боже, се случи нещо — не забравяй, блъсни вратата. Отвънка не могат я отвори лесно. До това време през зимника и задния двор ще стигнеш чохаджийския сокак.

Повъртя се малко из склада. Мрачната светлина на есенния ден се процеждаше през прашните стъкла на горните прозорци. Отиде до тезгяха, седна и като отвори чекмеджетата с книжа, започна да рови безцелно пожълтелите от времето хартии.

„Какви времена, господи — мислеше си той. — Къде едно време пушки и оръжие да се крият из Тахтакале. Целият народ се е вдигнал, всичко кипи!…“

И в душата му се разпалваше отново жаждата за някакво възмездие, което от дълго очакваше, без да знае кога и как ще се появи то.

Джумалията стана и отиде до вратата. Чувствуваше, че главата му гори и искаше да го лъхне влажен хлад отвън.

Отвори и погледна надолу към чаршията. Тук-таме пред дюкяните горяха мангали и алената им жар светеше в дрезгавината на ноемврийския ден.

Джумалията поклати глава. Всичко е мирно и тихо, но това е само тъй, отгоре. Светът кипеше и се надигаше отвътре и Джумалията чувствуваше този кипеж е гърдите си.

И ако сега някой му кажеше да запали маазите си, както бяха направили Свещаров и Кундурджията през априлския бунт, щеше да го направи, без да му мигне окото, без да трепне ръката му. Шемет ли беше това или лудост?

Нещо изтрополя в горния край на улицата. Той се обърна и откъм завоя за Куршумли хан видя, че се спуща файтонът на Грудя.

Старият влезе бързо в склада, отиде към дъното и като отвори желязната врата, каза възбудено:

— Павле, идат…

Данов отупа ръце, облече сивия си всекидневен жакет и излезе в склада.

Файтонът спря пред вратата. Димитър Дончев скочи от задната седалка, където седеше при увития с шаяк багаж, и като влезе запъхтян, каза:

— Какъв късмет, джанъм… Щом минахме моста, откъм Хюнкяр хамам ме срещна Апостолидис. А ми има око още от комитските години. Изглежда и мен, и пакетите, сякаш ни опипваше. После неговият файтон се забави, зави и тръгна след нас. Аз минах по Станционна, свих към Тепеалтъ, обиколих всички сокаци зад Аладжа джамия, докато най-после го загубих… Дали е изгубил следите ни, не знам…

— Бързо! — каза Данов. — Стоварвайте и веднага файтонът да слезе надолу към Безистена. Грудьо да не отронва и дума къде е спирал… Свалил те е пред Аладжа джамия и не те е видял повече…

Дончев излезе и започна бързо да внася увитите в шаяк пакети. Данов ги поемаше и тичешком, превит под тежестта им, ги внасяше в тъмния килер, където отворът на подземието беше вече открит.

Щом свалиха и последния денк, файтонът потегли бързо към Безистена, а Джумалията, като залости външната врата, отиде в килера, за да помогне да свалят оръжието в избата.

Дончев беше още ядосан от срещата си с Апостолидис и въпреки че се стараеше да запази спокойствие, изглеждаше разстроен.

Изправен над отвора със свещ в ръка, Джумалията показваше в тъмното къде най-добре да турят оръжието.

Изведнъж на външната врата се потропа силно. Павел бързо се качи по стълбата и се заслуша в гласовете, които се чуваха вън. Чукането се повтори, примесено и с удари на приклади.

Лицето на Джумалията беше обърнато встрани — навъсено и решително, каквото Павел никога не беше го виждал.

— След мен пуснете резето! — каза тихо, но властно той. — Половин час им трябва да разбият тази врата…

И мина в склада.

Ударите отвън ставаха оглушителни. Чуваше се как разбиват с нещо тежко вратата.

Павел се обърна към Дончев. Данов беше блед, но очите му проблясваха тъмни и решителни.

— Вкарай пушките в нишата — каза той. — Аз идвам веднага. Ще се измъкнем през задния двор към чохаджийокия сокак…

Дончев потъна в тъмнината на подземието. Данов взе бързо няколко топа плат и ги хвърли накуп зад капаците.

Умът му трескаво работеше. Най-важното сега беше да се спаси оръжието. Той струпа още платове. Ако можеха само да не забележат отвора, нощес през долния прозорец щяха да измъкнат всичко.

Павел доближи рафта и духна свещта. След това слезе по стълбата и бавно пусна капака над главата си. Платовете от купа се строполиха и покриха отвора.

Джумалията стоеше в средата на склада и гледаше как се огъва дебелото желязо на вратата. Отвън разбиваха лоста, който придържаше рамката на стената. Прахът се вдигаше сякаш направо от каменния под на мазата. На светлината от горните прозорци приличаше на дим — лек и сребрист, като от смирно.

Джумалията се опитваше да мисли защо се случи така, но не можеше. Всичко беше останало някъде отвъд — из чаршията или в къщата на тепето. Съмненията, тревогите, които мъчеха годините му напоследък, бяха загубили изведнъж смисъла си.

Не мислеше какво ще го питат, какво ще отговаря. Беше му все едно. Само мисълта за възмездие тлееше все още дълбоко в душата му, измъчвана цял живот от горчивина и безсилие.

Дъбовите талпи на вратата се тресяха от ударите. И кой знае защо, той се сети, че беше поръчвал този дъб в Стрелча, дето дървото беше яко и сухо и надживяваше шест колена от хората.

Огледа се. За пръв път стоеше в толкова празна маза, както сега. Железните скоби встрани от вратите се огъваха и събаряха хоросана между камъните. Целият склад кънтеше и пепелта на облаци изпълваше сводовете.

Изведнъж се сети, че не беше пуснал долния железен лост. Щеше да задържи още по-дълго вратата. Отиде до процепа и го откачи. После го натисна надолу в жлеба.

Отвън усетиха, че някой слага желязото. Изпсуваха на турски и четири-пет пушки стреляха една след друга. Джумалията натискаше лоста и усещаше, че му трябва още съвсем малко да стигне жлеба. Отвън стреляха пак. Замириса на барут и изгоряла сяра. Остра болка го парна в корема. После гръбнакът му изтръпна от горе до долу, като че в него вмъкнаха и извиха железния лост, същия, който до преди миг държеше в ръката си.

Пое дъх, сякаш искаше да каже нещо, но устата му се изпълни от глух стон. Джумалията се наклони и се строполи на пода. Видя само, че прахът над него ставаше виолетовочервен, тежък и гъст.

Останалите заптиета, изпратени от конака да обикалят квартала, вървяха след Апостолидис, който търсеше сега файтона в тесните улички зад Астарджийския хан. Георгиос оглеждаше улицата над главите на хората и слабата му фигура в тъмен акуратно закопчан сюртук се виждаше отдалеч.

— Ето го… — възкликна Данов, като видя Апостолидис на ъгъла на чохаджийския сокак. Обърна се и погледна Димитър Дончев. После и двамата погледнаха назад. Там бяха турските кафенета, затваряйки на сляпо улицата. До рамото на Павел беше вратата на един от дюкяните за сол. Вътре монотонно тропаше хромелът.

— Тук влез… — каза бързо той и се обърна да види Апостолидис.

Беше вече късно. Левантиецът беше забелязал Дончев и заптиетата, като блъскаха хората, тичаха по двете страни на улицата.

— Бързо… — произнесе Павел. — Аз ще ги забавя, докато намериш изход…

Дончев потъна зад вратата. Първото заптие, което дойде, блъсна Данов. Той не мръдна. Заптието го блъсна с приклада на пушката си. Павел бе опрял плътно гръб във вратата.

— Удряй бе! — извика второто заптие, като замахна с пестник. Павел понесе удара и блъсна с рамо първия, който се опита да го измести от вратата. Тогава усети нов, силен удар и улицата се обърна пред очите му.

„Дали са открили оръжието…“ — помисли той. И до заглъхващия му слух достигнаха като ехо два изстрела.