Марсел Паньол
Славата на моя баща (59)

Следващият ден беше още по-мъчителен. Докато чистеше пушките, разглобени на части върху масата, чичо Жул започна да разказва ловните си приключения. Той разправяше как в родния Русийон, по лозята и боровите гори бил убил десетки едри диви зайци, стотици яребици, хиляди по-дребни зайци, без да се броят „редките екземпляри“.

— Една вечерр се врръщах с прразни рръце, прросто вбесен, защото едно след дрруго бях изтъррвал два заека.

— Защо? — попита Пол, с отворена уста и опулени очи.

— Дявол знае защо? Важното е, че се чувствувах посрамен и обезкуражен. Но тъкмо излизам от горричката край Тапс и навлизам в лозето на Брукейрол, какво мислите виждам?

— Да, какво мислите виждам? — повтори натъжено Пол.

— Кеклик — извиках аз.

— Не — отговори чичо Жул. — Това животно не летеше и беше много по-едро. Та ви казвам — какво мислите, че виждам? Язовец! Един огрромен язовец, който беше изрровил цял рред десерртно гррозде! Вдигам пушката и стррелям.

Беше винаги все едно и също и все пак различно. Чичо стреляше, после от предпазливост дублираше изстрела и „пррострреляното“ животно допълваше списъка на нескончаемите жертви.

Баща ми слушаше разказите за тези славни подвизи, но нищо не казваше. Скромно, като калфа, той чистеше дулото на пушката си с четка, закрепена на края на дълга пръчка, а аз без настроение лъсках спусъка и предпазителя.

На обед пушките бяха сглобени, смазани, излъскани и чичо Жул заяви:

— Следобед ще ги изпробваме.