Марсел Паньол
Славата на моя баща (45)

Пред градината се простираха доста лошо обработени житни и ръжени поля, оградени от хилядолетни маслинови дървета. Зад къщата боровите гори приличаха на тъмни островчета сред необятни пустеещи земи, които се разстилаха по хълмове, долове и плата чак до планинската верига на Сен Виктоар.

„Новата вила“ беше последната постройка на прага на пустеещите земи и човек можеше да извърви и четирийсет километра, а да срещне само ниските развалини на три или четири чифлика от средновековието или няколко изоставени кошари.

Ние си лягахме рано, напълно изтощени от игрите през деня, а малкият Пол, станал изведнъж мек като парцалена кукла, го отнасяха на ръце. Аз успявах да го подхвана в последния момент, когато вече падаше от стола, стискайки в ръка огризка от ябълка или половин банан.

Всяка вечер, като си лягах, почти изгубил способността да разсъждавам от умора, аз твърдо решавах да стана в ранни зори, за да не пропусна нито минутка от чудния утрешен ден. Но отварях очи едва към седем часа и така се гневях, така мърморех, сякаш бях изпуснал влак.

Тогава започвах да викам Пол, а той жално роптаеше в съня си и се обръщаше към стената. Но когато дървените капаци се удареха в стената и разтвореният прозорец се заливаше от светлина, а в стаята, станала изведнъж просторна, нахлуваха ароматите на пустеещата шир и песента на щурците, той вече не можеше да устои.