Десислав Начков
Полетът на какавидата

На Красимир Христов Цветков — Къри

Дойдох на света без топовни салюти,

живота понесе ме в плен,

а с него получаваш и мъдрост и глупост,

кой знае кое е за мен?

 

На седем смирено в училище влязох,

но то не потръгна веднага,

наложи се майка ми да ми показва,

а като не учех — тояга.

 

Поех по лъжичка от всяка наука,

пях в хор и целунах момиче,

и лека-полека от малък и глупав

пораснах и станах отличник.

 

Така покрай мен запрепускаха дните

и диплома силна си взех,

загледан във бъдното свое честито

мечтаех за бляскав успех.

 

А то пък излезе напълно обратно —

получих си своя ритник,

и вместо студент с настроение лятно

със зимна тъга съм войник.

 

Очаквах с професори важни да споря

за сложни и умни неща,

а днес ми не даде дори да говоря

един избухлив старшина.

 

Оттука започвал е значи живота,

а всичко преди е мираж,

в главата ми дъжд от прозрения хлопа

и пада на мокрия паваж.

 

Изхвърлен, отритнат, изгубен в тълпата

за помощ протягам ръце,

но нийде не виждам искрата, която

ще стопли и мойто сърце.

 

То старта отмина, звукът отшумява,

но аз се подхлъзнах и „хоп“,

сега ще лелея за бъдеща слава

сред кален войнишки окоп.

 

И в него ще чакам ветреца попътен,

превръщащ момчето във мъж,

глупака в мъдрец, а безпътния в пътник…

ех, само да дойде веднъж!