Маргарет Драбъл
През иглено ухо (5)

След като изпрати Саймън Камиш и лежа будна в леглото, Роуз Василиу най-сетне стана, отиде при децата и взе едното при себе си. Беше средното от трите, което се будеше нощем. Притисна се към него, едновременно, за да се успокои и да го защити. Беше уплашена до смърт от три неща и не знаеше кое от тях я тревожи най-много. Първите две бяха наистина сериозни, а третото не чак толкова, но фактът, че се бе случило последно, го поставяше на първо място в ума й, независимо от това, колко е важно. Тя ужасно се безпокоеше за човека на име Саймън Камиш, заради ужасния начин, по който му бе натрапила собствените си проблеми, и безумната си глупост да го остави да си тръгне с нейните документи, когато виждаше добре, че той й предложи да ги вземе само защото се страхуваше да не би иначе тя да си помисли, че не го интересуват (което вероятно беше истина). Ако проявяваше интерес, това също щеше да бъде ужасно, защото щеше да разбере цялата грозота на отношенията между нея и Кристофър и всички причини, поради които тя наистина можеше да загуби децата. А ако не се интересуваше, беше още по-лошо. Така или иначе, невероятно глупаво беше да разказва тези неща на един непознат (колкото и близък да бе с Ник и Даяна и те често да бяха говорили колко сериозен и надежден човек е той, дори прекалено надежден по думите на Даяна). Каквото и да си мислеха за него Ник и Даяна, а тя знаеше, че си мислят само хубави неща, това с нищо не променяше факта, че за нея той си оставаше съвършено непознат човек, който безмилостно бе изнуден да я закара вкъщи, да изслуша всичките й затруднения и да изчете невероятно отегчителните, объркващи и неразбираеми документи около нейния развод. Не можеше да има никакво оправдание, не биваше да го прави! Никак не беше възпитано от нейна страна и много наивно — да повярва, че той ще схване позицията й и ще застане на нейна страна. Досега трябваше да е разбрала, че повечето хора трудно проумяват възгледите й. Много по-лесно им беше да разберат гледната точка на съпруга й, ако се позамислят. Но тя самата не се замисляше достатъчно и действаше безразсъдно, водена единствено от поривите си. Тази мисъл й напомни за нейната втора, по-сериозна тревога — пълната и безнадеждна непоправимост на характера й. Тя беше толкова слаба, тъй неимоверно слаба, лековерна и повърхностна, че се разпиляваше на всяка крачка, пред всеки непознат, който не беше достатъчно твърд, за да я отмине — тя просто не беше в състояние, а и никога не бе могла, да се държи разумно и обмислено. Само събитията от днешния ден бяха достатъчни, за да докажат това: първо, постъпи изключително глупаво, като прие бебето на съседите — когато мисис Фланагън я помоли да го погледа, тя трябваше направо да каже: „Не, съжалявам, не мога. Трябва да изляза с Мария, за да й купя обувки“, но вместо това, както обикновено отговори: „Да, добре“, в резултат на което трябваше да влачи мрънкащата Мария, понесла в другата ръка ревящото бебе на Фланагън, и разбира се, излезе от магазина, без да купи нищо, а обувките на Мария бяха пробити на пръстите. В момента, в който се прибра, позвъни Дики Уайт, един познат журналист, за да я попита дали ще участва в дискусията за въстанието в Урумби, тя каза не, но той настоя. „О, скъпа, много разчитах на теб, последния път, когато те помолих, пак не можеше“ и тя се съгласи, а след като затвори телефона, си спомни, че всъщност последния път, когато Дики се обади, се бе съгласила, защото той бе приложил същата тактика, разбрал, че работи безотказно. После, тъкмо докато приготвяше обяда, пристигна писмото, тя го пъхна зад едно растение на камината, като се помъчи да го изключи от съзнанието си и часове след това се опитваше да се преструва, че нито го е получила, нито го е прочела, но то беше там. И докато децата увлечено гледаха „Хъкълбери хрътката“, тя крадешком го извади, отново го прочете, изведнъж й се видя много сериозно и осъзна (както бе казал и Саймън Камиш), че трябва незабавно да се свърже с адвокатите си, но не посмя, а вместо това се обади на Емили и й разказа всичко. Емили се отзова много мило, остроумно, съчувствено и практически безполезно, както винаги — дори още по-безполезно от друг път, защото, докато разговаряха с нея, работният ден на адвокатите вече бе изтекъл, макар че тя се съмняваше дали щеше да им позвъни, дори да не бе разговаряла с Емили или, ако бе разговаряла по-кратко — и всичко това, защото не можеше да си представи как въобще ще говори с тях. Тогава събра всички сили, отново прочете писмото на Досън, Мийд и Удбрук и този път откри нещо, което не бе забелязала преди, а именно че техният клиент (или съпругът й), им бе дал „указания“, че желае да бъде преразгледан въпросът за родителските права. Заплахата, че ще постави децата под съдебна опека, се съдържаше само в писмото на Кристофър, а той невинаги отговаряше за думите си. Така че може би имаше още малко време да си помисли. Запита се дали на Досън, Мийд и Удбрук им бе доставило удоволствие да напишат това писмо. Помисли си, изхождайки от онова, което й каза Саймън Камиш, че сигурно са посъветвали съпруга й да се откаже от намеренията си, но може би адвокатите са длъжни да правят каквото им се казва и използваха думата „указания“, за да избегнат отговорност. Те никога не казваха „ние бихме желали“, нито „чувстваме се задължени“, а „бяха ни дадени указания“. Спомни си адвокатите на баща си, които никак не искаха да постъпят с нея така, както ги караше баща й: по-младият мистър Сайкъс, от компанията „Сайкъс и син“, се трогна почти до сълзи от нейната съдба. Тя се изправи гордо пред него, след като бе получила онези отвратителни, позорни и дискредитиращи осигуровки! Двамата с Кристофър сигурно са били прекрасни, иначе адвокатът нямаше да й съчувства толкова, така често да духа носа си и да я съветва да бъде смела и разумна, в което, по думите му, бил уверен. Горкичкият мистър Сайкъс, дано не се е измъчвал много над нейната съдба, трябва да го посети някой ден, за да му покаже колко е добре и как чудесно, въпреки всичко, се справя с живота.

После, като прочете писмото още веднъж и откри, че не е толкова страшно, колкото й се бе сторило първоначално, че никой не може току-така да й отнеме децата, дори съдебният пристав, кой знае защо, я завладя непреодолима тъга: едва намери сили да изкъпе малкото дете и да прати по-големите в леглата, това й се видя много по-голямо мъчение от всеки друг път, защото към обикновеното раздразнение се прибави паническият страх, че може да изгуби това раздразнение, беше нервна, държеше се неадекватно и го съзнаваше, но лошото бе, че това веднага се предаваше на децата и те също започнаха да нервничат и както винаги става с децата, процесът от само себе си набра скорост и се разрасна така, че когато Ейлийн на мисис Шарки пристигна, за да остане при тях, те всички категорично отказаха да си легнат. Ейлийн на мисис Шарки не беше в състояние да се оправи с тях, защото вече бе в напреднала бременност, при това изоставена и злочеста, което я правеше страшно словоохотлива, тъй че Роуз се забави много и излезе отчайващо късно. Когато се озова навън, трябваше да се сблъска с още един типичен за нея проблем: виждаше, че закъснява за Ник и Даяна (което толкова я безпокоеше, че не знаеше дали въобще да тръгва) и по присъщия за нея повърхностен начин си помисли, че сигурно ще трябва да вземе такси, но вече на улицата разбра, че за такова нещо и дума не може да става, защото в този район и след сто години не би могла да спре такси (би трябвало да си дава сметка за това, след като живее тук от единадесет години), а нямаше сили да отиде пеш до най-близкото място, където можеше да вземе такси. Това би й отнело не по-малко от четвърт час и пак не беше сигурно. Автобусът, от друга страна, нямаше да я закара за по-малко от четиридесет минути, което вече значеше неприлично закъснение, а тя мразеше да притеснява хората. И така, стоеше на ъгъла на тротоара и се колебаеше. Не можеше да реши накъде да поеме — към автобуса и сигурното закъснение, или към таксито и дългия преход пеша, което значеше да стигне бързо, а може би и още повече да закъснее.

И както си стоеше, разкъсвана от нерешителност, не издържа и заплака, а после тръгна и все пак взе автобуса, защото не можеше да си позволи да плати и на Ейлийн, и на таксито, независимо че бе обещала на Дики да говори за въстанието в Урумби, за което щеше да получи най-малко осем гвинеи: кървави пари, ако можеше така да ги нарече. В автобуса продължи да плаче, защото знаеше, че закъснява много и Даяна ще се притесни и ще се чуди какво да прави с вечерята, а толкова мразеше да причинява неудобство на хората. Плачеше също заради своя характер, заради това, че е такава нерешителна, копнееща да услужи, а всъщност неизменно създаваше неприятности на всички. Например Ейлийн, която бе помолила да гледа децата, защото имаше нужда от пари, но вече й беше трудно да го прави, пък и преди винаги е била безпомощна с децата — веднъж намаза задничето на Мария със загряващ мехлем, вместо с вазелин и резултатите бяха плачевни. Сега пък бременността й бе толкова напреднала, че ако Мария паднеше от леглото, което често й се случваше, на Ейлийн щеше да й струва доста усилия да я вдигне.

За щастие Мария не беше паднала. Единственото хубаво нещо през целия ден, мислеше си Роуз, докато лежеше в кревата, прегърнала топлото, меко телце на Маркъс, което ритмично и леко се повдигаше. Опитваше се да не мисли за третата си сериозна тревога: че може да загуби децата. Не вярваше, че е възможно, но се страхуваше да не се отворят стари рани и да не бъдат нанесени нови… Животът й най-сетне се бе уредил, във всяко едно отношение, защо не я оставеха на мира? Не пречеше никому, беше доволна и през повечето време — дори щастлива. Децата също изглеждаха щастливи. Животът й най-сетне стана, както тя отдавна желаеше, съвсем безвреден. Бе се успокоила след всичките процеси и мъки и постепенно бе станала такава, каквато някога мечтаеше да бъде — улегнала и уравновесена. Колкото до характера й, който понякога, както тази вечер, я натъжаваше, бе се примирила с него и можеше да приема лутанията му спокойно, дори с някаква майчинска радост да се забавлява, когато изпадаше в паника при избора на такси или автобус. Тя беше това, което е, и се бе научила да живее със себе си, научила се бе да казва „да“ на Дики Уайт, да забелязва впоследствие, че е била изнудена, и без да негодува, да свърши работата. Нямаше защо да я безпокоят повече. Тя вече не заплашваше никого, беше кротък човек и най-после можеше да я оставят на мира. Мислеше си, че ако сега започнат да я измъчват, едва ли би закрещяла както някога — за радост и наслаждение на другите. По-вероятно бе тихо да заплаче, докато спрат мъките й, макар че кой знае? Човек не можеше да бъде изцяло сигурен в себе си.

Остана будна, очите й разглеждаха стаята. Беше тъмно, но всички предмети добре се очертаваха, защото пред къщата на мисис Фланагън имаше улична лампа и светлината й проникваше през тънките, евтини пердета. Десенът им й допадаше много и не можеше да повярва, че някога не бе го харесвала. Завариха ги още като се нанесоха в къщата. Отначало не можеше да си обясни защо е било нужно да се купуват пердета от толкова несполучлив плат. Светлината спокойно минаваше през тях и тя не можеше да спи по цели нощи. Постепенно започна да се досеща, че това е въпрос на разходи. Просто тънките материи бяха по-евтини от плътните. Тази мисъл я осени като бавно откритие и светлината, която се процеждаше през пердетата, стана негово постоянно въплъщение. Сега я удовлетворяваше и успокояваше. Цялата стая я успокояваше — гардеробът, останал също от предишните собственици, които не бяха успели да го изкарат през вратата, скърцащото легло, което сега беше само нейно и в което имаше място за всички деца, щом им се дощеше да дойдат, картините по стените, килимчето, което сама бе изработила, тъмнозелените стени, които сама беше боядисала преди четири години и трябваше пак да го направи, когато събере сили. Тя обичаше тази стая — чувстваше се спокойно и сигурно в нея, както винаги бе искала. Не можеше да повярва, че някога бе дошла тук уплашена, ужасена от живота, който бе започнала, неподготвена да се справи с него, стресната от сякаш преднамерената му злокобност. Онези далечни дни бяха за нея мярка какъв дълъг път бе изминала оттогава и колко непоколебимо, въпреки всичко, бе вървяла към днешната си сигурност. Защото, ако човек си представя, макар мъгливо и романтично, края на едно пътуване, в последна сметка ще го достигне, независимо от многобройните заблуди, завои и раздели с надеждата. Ала с надеждата никога не можеш да се простиш истински, дори в най-черните си дни. Докато мислеше за това с известно утешение, Роуз заспа.