Бойд Морисън
Ноевият ковчег (11)

10

Докато чакаха да стане готово яденето, Локи внимателно изслуша историята на Дилара за смъртта на Сам Уотсън и последвалата автомобилна катастрофа. Само от време на време я прекъсваше, за да си изясни някои подробности. Тя не го лъжеше, сигурен беше. От което следваше… какво? Че или е жертва на изключително странно стечение на обстоятелства, или е мишена на някакъв широк заговор на хора, които желаят смъртта й. И двете версии му се струваха еднакво неправдоподобни, затова се въздържа от коментар.

Чийзбургерите пристигнаха, топли и ароматни. Дилара и Локи прекъснаха разговора и се нахвърлиха на храната.

— Невероятно! — каза Дилара след първата хапка. — Аз ли имам халюцинации от студа, или това е най-добрият бургер, който съм яла през живота си?

— Грижат се работниците тук да са доволни и продуктите да са с най-високо качество. Хората прекарват тук три седмици в месеца. Ще настъпи бунт, ако им сервират скапана храна.

Дилара дъвчеше мълчаливо. Храната и кафето върнаха блясъка в очите й.

— Не се хвана на уловката ми за халюцинациите — каза тя. — Но мислиш, че дъската ми хлопа, нали?

— Честно казано, не знам какво да мисля — отвърна Локи. — Не ми изглеждаш луда, но пък те познавам от много скоро.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не разбирам какво точно искаш да направя.

— И аз още не знам. Но някой се опитва да ме убие и тайната за всичкото това ще се разкрие, щом намерим Ноевия ковчег. И ти по някакъв начин си замесен. Сам беше сигурен.

Локи вдигна дясната си длан.

— Кълна се, че не знам къде се намира Ноевият ковчег. Честна скаутска. — Той не скри иронията си.

— Повярвай ми, това ми е ясно. Но който и да се опитва да ме убие, не иска да разговарям с теб. Трябва да има някаква причина.

Локи въздъхна. Тя нямаше да се откаже.

— Ще накарам моите хора да проучат „Коулман Консултинг“, но имам работа тук, а след два дни трябва да съм в Европа за друга работа…

— Трябва да си отложиш ангажимента.

— Виж, много бих искал да ти помогна…

— Ами хеликоптерът? Сам видя, че катастрофата стана при странни обстоятелства.

Локи сви рамене.

— Може да е било взривно устройство, но може и да се е счупило витлото на турбината, да е имало механичен проблем… Дълбочината тук е над триста метра. Ще трябват седмици, дори месеци, да се извади хеликоптерът.

— Ние не разполагаме с толкова време! Вече е събота. Това, което ще избие милиарди, започва идния петък.

— Виж, можеш да останеш тук колкото е необходимо — вече говорих с ръководителя на платформата. Но ако не открием връзка с Коулман, няма какво друго да направя. Трябва да се обърнеш към полицията.

За първи път в гласа на Дилара се прокрадна разочарование.

— Вече опитах в Лос Анджелис. Те казаха, че Сам е умрял от сърдечен удар, а джипът се е ударил в колата ми най-вероятно защото шофьорът му е бил пиян.

— Може и да е бил.

Сега тя не скри иронията си:

— Значи пред мен умира мъж, после попадам в автомобилна катастрофа, а за десерт на косъм отървавам кожата при катастрофа с хеликоптер, при това „съвпаденията“ се случват в рамките на три дни.

Локи трябваше да й признае: упорита беше и не се отказваше лесно.

— Самият аз никога не съм вярвал в случайността, но съм виждал подобни ситуации и преди. Все пак, може да е само поредица от нещастни случаи, лош късмет.

— Нямам намерение скоро да ходя да играя на рулетка. Обаче се нуждая от помощ.

Локи преглътна последното парче от бургера и отговори:

— Добре, сам ще проверя, но не обещавам нищо. Ще говоря с Джон Коулман утре сутринта. Той може да знае нещо.

— Благодаря ти. — Дилара беше видимо доволна и облекчена, че може да разчита на подкрепа.

На Локи му беше интересно какво ще му каже Коулман, но не очакваше сензации. Предполагаше, че Сам Уотсън е назовал името на Локи по погрешка. А може би Джон Коулман знаеше отговорите на всичките тези загадки.

Дилара изяде бургера и умората най-сетне я овладя. Локи я придружи до каютата й и обеща да й се обади веднага щом научи нещо. Но тъй като беше събота, не очакваше да разбере каквото и да било преди сутринта.

Вече в собствената си каюта, Локи искаше да събере малко информация за самия Коулман, преди да се свърже с него. Затова изпрати имейл до Ейдън Макена в седалището на „Гордиън“ в Сиатъл, който беше назад с четири и половина часа от Нюфаундленд. След като изпрати писмото от мобилния си, Локи се унесе в койката си, изтощен от напрегнатия и изпълнен със събития ден.

В един и петнайсет през нощта сигналът на лаптопа го събуди. Почувствал се отпочинал след няколкото часа сън, той обърна компютъра и видя, че е получил съобщение. Беше от Ейдън, най-добрия експерт на „Гордиън“ по възстановяването на информация. Локи често използваше услугите му за възстановяване на електронни данни от местата на катастрофи, но Ейдън беше компютърен гений и можеше да се справи почти с всяка задача, която Локи му възложеше. Локи не се изненада, че Ейдън си е проверил пощата в осем и четирийсет и пет в събота вечерта.

„Тайлър, човече, имам отговор за теб. Буден ли си?“, гласеше съобщението.

„Вече съм буден. Къде си в момента?“, отговори Локи.

„Вкъщи съм. Слушам музика и играя в мрежата с едни маниаци от офиса. Между другото, бия ги на поразия. Щях да ти отговоря и по-скоро, но чак сега видях писмото ти.“

„Какво откри?“

„Скоро не си чувал нищо за Джон Коулман, нали?“

„Повече от шест месеца. Защо?“

„Мъртъв е. Странна катастрофа.“

Мъртъв? Джон Коулман беше само на петдесет и няколко години и в перфектно здраве.

„Какво му се е случило?“ — написа Локи.

Вместо отговор, на екрана се изписа „Връзката прекъсната“. Страхотно, точно сега ли трябваше да се случи? Точно когато бяха стигнали до интересната част.

Локи провери връзката си с рутерната уай-фай мрежа на „Скотия-1“, но индикаторът показваше сто процента сигнал. Опита се да влезе в „Гугъл“, но страницата не се зареди. Това означаваше, че платформата няма връзка с интернет.

„Скотия-1“ беше оборудвана със сателитна антена, чрез която се осъществяваше връзката с външния свят. Благодарение на нея работниците на борда можеха да сърфират в интернет и да изпращат имейли в свободното от работа време. Спътниковата комуникация също така беше алтернатива на радиостанцията. Липсата на връзка можеше да се обясни само по два начина. Или имаше някаква вътрешна повреда, или някой беше изключил антената.

Локи погледна през прозореца. Мъглата още беше гъста, но морето — сравнително спокойно. Едва ли се дължеше на механична повреда, причинена от буря. В такъв случай антената трябваше да е невредима. Значи имаше авария или проблем със софтуера.

Той взе слушалката на телефона и се обади в контролната зала. Вдигна му Франк Хобсън. Локи си го представи визуално — плах мъж с очила с черна рамка, който винаги караше нощната смяна сам.

— Здрасти, Тайлър — поздрави го той с писклив глас. — С какво мога да ти помогна?

— Франк, имам проблем с интернет. Кога ще оправите връзката?

— Не знаех, че няма интернет. Ти сигурно си единственият, който използва интернет по това време. Чакай да проверя. — Локи чу тракане по клавиатура. — Да, няма връзка и тук.

— Можеш ли да изолираш проблема? Тъкмо пишех на един мой познат и връзката прекъсна.

Хобсън замълча. Отново тракане.

— Програмата проверява в момента. Може би е механичен проблем. Може да е от сателитната антена. Ще извикам специалист да погледне.

— Аз мога да проверя. — Локи вече се бе разсънил и нямаше търпение да разбере останалата част от историята от Ейдън. Нямаше нищо против да излезе да глътне свеж въздух.

— Знаеш ли къде е?

— Да, с Грант работихме по нея преди няколко дни. Опитвахме се да разберем какъв е проблемът в електричеството. Ако наистина е от електричеството, ще събудя Грант.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Локи затвори, изправи се и се протегна. Нахлузи набързо джинсите и якето и излезе.

Въздухът беше прохладен, а лекият вятър довяваше вездесъщата миризма на нефт. Дори и в този късен час по платформата сновяха работници. Добивът на нефт беше двайсет и четири часова дейност с непрекъснат производствен цикъл. Видимостта беше ограничена до десетина метра. Скърцането на машините пронизваше слуха му на всеки няколко секунди.

Локи стъпи по рампата, която водеше до върха на жилищната надстройка, където беше монтирана сателитната чиния. Пред него, едва видима в тъмнината, Локи съзря фигурата на мъж, облечен в черен екип, който се скри при стълбите, водещи към спасителните лодки. Носеше нещо преметнато на рамото си, но Локи не можа да го различи. Навярно вече бе поправил антената. Локи го повика два пъти, но мъжът не отговори. Сигурно не го чуваше от силното скърцане на сондите.

Локи стигна до стълбите и се изкачи до надстройката с антената, която представляваше комуникационния възел на „Скотия-1“. Сателитната чиния бе с диаметър около два метра и беше насочена към геосинхронен сателит. Радиоантената беше висока десет метра, достатъчно мощна, за да долавя сигналите от Сейнт Джон, който беше на триста и двайсет километра оттук. Никоя от двете антени не беше повредена.

Той проследи с поглед кабелите, излизащи от антената, и стомахът му се сви, когато откри проблема. Кабелите бяха отрязани и част от апаратурата бе извадена. Който и да го беше сторил, си разбираше от работата. Локи проследи кабелите. И там проблемът беше същият. Жиците водеха до кутията на контролния пулт, която бе разбита. Някой не искаше да имат връзка с външния свят.

Локи се сещаше за няколко причини и никоя от тях не вещаеше добро. Изтича до контролната зала и влетя вътре, стряскайки Хобсън — единствения човек вътре. Дебелите стъкла на очилата уголемяваха очите му и му придаваха вид на анимационен герой.

— Имаме извънредна ситуация — каза Локи. — Някой е отрязал кабелите на антените и е унищожил контролното табло.

Хобсън скочи от стола си.

— Какво?! Кой?

— Обади се на Фин и му кажи, че на платформата има неканен гост.

— Неканен гост ли?

— Видях го преди няколко минути. Помислих си, че е работник, когото не съм виждал преди. Беше с черен екип.

Натрапникът навярно се досещаше, че персоналът бързо ще открие унищоженото оборудване, което означаваше, че няма да остане дълго на борда на платформата. Локи трябваше да го залови, преди да се измъкне, а за тази цел се нуждаеше от помощта на Грант. Доколкото можеше да предположи, натрапниците бяха няколко и бяха въоръжени. Тази мисъл притесняваше Локи, но не я спомена на Хобсън, за да не го изплаши до смърт.

— Как някой би могъл да проникне на борда на платформата? — попита Хобсън.

— Сигурно се е покатерил. Няма значение как. Преди да се обадиш на Фин, звънни на Грант Уестфийлд и му кажи, че ще го чакам при спасителните лодки. Да гледа да не вдига много шум. Знаеш ли номера в каютата му?

Хобсън кимна.

— Да включа ли алармата?

— Не, това само ще извести натрапника, че знаем за присъствието му.

Локи трябваше да разбере защо този тип е прекъснал комуникацията им. Де да можеше сега да намери отнякъде пистолет. Но нефтената платформа беше последното място, на което биха му разрешили да качи верния деветмилиметров глок, а и със сигурност не държаха на склад пушки на борда.

Оставаше му да се надява, че Грант ще съумее да се справи със ситуацията. В битка Локи предпочиташе да използва физическа сила, многократно превишаваща тази на противника. Ако натрапниците бяха двама и с оръжие, Локи и Грант щяха да се справят с тях. С него и преди се бяха измъквали от много по-лоши ситуации. Но ако бяха трима или повече, проблемът ставаше сериозен. Затова наличието на оръжие щеше да промени поне малко баланса в тяхна полза. Хобсън грабна слушалката и набра номер. Локи отиде при вратата, но преди да излезе, добави:

— Франк, кажи на Грант да се отбие в стаята с инструментите и да вземе два големи тежки гаечни ключа.