Бойд Морисън
Ноевият ковчег (10)

9

С едно натискане на бутона Себастиан Улрик изключи стената от монитори, по които новинарските канали предаваха репортажи за самолетната катастрофа с Рекс Хейдън. Той стана и излезе на палубата на осемдесетметровата си луксозна яхта „Мако“. На двайсет и пет километра от яхтата се извисяваха върховете на Палос Верде — щръкнали над спусналия се над Лос Анджелис и Лонг Бийч смог. Морският ветрец разроши русата му коса — единственото нещо не на място в иначе идеалната му външност, с която омайваше последователите си: проницателни зелени очи, мускулесто тяло и силна волева брадичка. Улрик съзнаваше, че има фигура на роден лидер и последните събития го принуждаваха отново да влезе в тази роля. Затвори очи и потърси напътствие за следващия си ход.

— Това е малък неуспех. — Дан Кътър го беше последвал навън на палубата. Както винаги. Сервилният Кътър. Винаги гледаше да му угоди. Той беше тактически майстор, но никога не виждаше цялата картина.

Улрик се обърна и му се усмихна. Ветеранът от армията Кътър беше гигант, с чело, което изпъкваше като на кит белуга. Имаше физиката на борец с алигатори и лице с грубовати черти, което издаваше годините, прекарани на прашните бойни полета. И въпреки тези очевидни достойнства Кътър се държеше смирено като кутре, което е разочаровало господаря си.

— Мислиш, че съм разстроен ли? — попита го Улрик. — Напротив. Въодушевен съм.

— Въодушевен?

— Разбира се. Погледни натам и ми кажи какво виждаш.

Кътър се поколеба, сякаш въпросът беше подвеждащ.

— Лос Анджелис, сър — отвърна той.

— Точно така. Ти виждаш града. Но този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всичките грехове, които съществуват на света, могат да бъдат открити в този град. А това е един от най-богатите градове в една от най-богатите страни на земята. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион. Този град на греха е модел на цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

— Не, сър.

— Когато погледна този град, виждам една бяла каменна плоча. Виждам ново начало за човечеството. И това е само едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните люде в нашите редици, веднъж щом дойде времето на Новия свят. А това време е близо. Нашата демонстрация мина успешно. Хората ще ни повярват. Ще видят, че може да се направи, че съм удържал на обещанието, което им дадох.

— А самолетът? Трябваше да падне в океана, а той прелетя над Хонолулу. Сега, след като лежи някъде в пустинята, те ще изпратят екипи, които да разследват катастрофата и да преровят останките.

— Както сам каза, това е малък неуспех.

— Но устройството може да е останало здраво след катастрофата. Очаквахме да потъне заедно със самолета в океана. Ако го открият, уликите могат да ги насочат към нас.

Улрик трябваше да признае, че останките от устройството биха могли да създадат известни проблеми. Той беше председател и главен технолог на „Улрик Фармасютикълс“, благодарение на чиито революционни методи за производство на ваксини бяха превзели пазара за нула време и цената на акциите им се беше покачила главоломно, а с това — и печалбите за самия Улрик. Разбира се, издействаха си разрешителни от Администрацията по храните и лекарствата по втория начин — бутнаха рушвети на когото трябва и нещата минаха значително по-гладко. Комбинацията от пари и връзки в медицинската индустрия направи възможно изработването на устройството, но някои от компонентите му можеха да доведат следователите до „Улрик Фармасютикълс“.

Внимателното планиране и подготовката на операция „Нов свят“ се водеше вече трета година и петък беше изключително важен ден. Нямаше как да ускорят операцията, а Улрик не смееше да рискува да ги разкрият точно на този критичен етап от операцията. Трябваше да си върнат устройството на всяка цена.

— Можеш ли да го вземеш? — попита Улрик.

— Да, но ще е необходимо време, за да проникнем на мястото на катастрофата. Дотогава те ще са закарали целия багаж в някоя централна лаборатория за анализ. По-лесно и по-чисто ще е да го вземем направо оттам. При условие, разбира се, че устройството не е унищожено.

— Можем само да се молим да се е разрушило при катастрофата.

— Разбира се.

— А онзи, другият проблем?

— Там също има усложнения.

— Нима? — изненада се Улрик.

Предполагаше, че проблемът е бил решен.

Когато разбра, че Сам Уотсън, един от неговите елитни учени, е разкрил неговите планове, задача номер едно бе да се погрижат той да не предаде информацията на никого. Уотсън беше верен и предан член на неговата църква, но не попадаше в най-приближения кръг на Улрик, не беше от посветените в целия план до най-малката подробност. Навярно бе заподозрял нещо за истинската цел на неговата научна работа и беше разкодирал файловете, съдържащи детайли от операцията. Отделът за сигурност разкри изтичането на информация, но Уотсън избяга. Не можа да вземе със себе си конкретни веществени доказателства, но знаеше достатъчно, за да представлява сериозна заплаха. Тъй като работата му по проекта по същество беше приключила, Улрик не се нуждаеше повече от него и заповяда да го ликвидират.

Преди екипът за сигурност да изпълни заповедта, Уотсън се обади по телефона на някого. Улрик беше сигурен, че не е звънял в полицията. Иначе щеше да бъде заловен от ченгетата само за броени часове. Все пак можеше да е разкрил нещо важно. Не можеха да го премахнат, докато не разберяха с кого е разговарял, затова го поставиха под наблюдение и изчакаха до срещата.

Убийството на Уотсън мина по план, но той успя да предаде нещо на една жена — Дилара Кенър, която на свой ред избяга, след като на косъм се размина със смъртта при сблъсъка с джипа. За известно време изгубиха дирите й, но скоро откриха, че има резервация за полет на „Улвърин Хеликоптерс“ от Сейнт Джон, Нюфаундленд. Първоначално нейното пътуване до нефтената платформа насред Атлантика ги озадачи. След като провериха в регистрите на канадската брегова охрана списъка на хората, работещи на платформата, те откриха човека, с когото най-вероятно тя възнамеряваше да се срещне. Тайлър Локи — някогашен служител на Улрик, който създаваше главоболия на компанията въпреки сериозния си принос към професионалните среди.

Щом Улрик научи, че е замесен и Локи, парчетата от мозайката веднага се наредиха. Трябваше да я спрат, преди да стигне до него. Да я убият посред бял ден би предизвикало твърде много въпроси и подозрения, особено от Локи. Затова трябваше да инсценират въздушна авария.

— Не е ли мъртва? — попита Улрик.

Кътър поклати глава.

— Защо, какво се случи?

— Експлозивът на хеликоптера не беше достатъчно силен. Хората ми го задействаха от яхтата, но взривът повреди само двигателя. Пътниците се спасиха, преди хеликоптерът да потъне. Кораба на бреговата охрана го нямаше наблизо, но според радиопреговорите, които прихванахме, Тайлър Локи се качил на спасителна лодка и ги спасил. Ако не беше той, те за нищо на света не биха оживели до пристигането на хеликоптера на бреговата охрана.

— Тайлър Локи. Все още продължава да си пъха носа в чужди работи. Е, значи сега сме изправени пред много по-голям проблем. Трябва да допуснем, че тя му е разказала всичко, което знае. Яхтата още ли е там?

— Чакат заповедите ми.

— Какви са вариантите?

Кътър винаги имаше резервен план и този път не го разочарова.

— Вече действаме по въпроса. Хората ми са готови да унищожат цялата платформа.

— Трябва да изглежда като авария. Убийството на Локи ще повдигне твърде много въпроси.

— Ще изглежда като небрежност от страна на петролната компания. С над двеста загинали, унищожена нефтена платформа за един милиард долара и разлив на нефт в Северния Атлантик — ще затънат до ушите в проблеми. Пълното разследване ще отнеме седмици.

Улрик се усмихна и впери поглед към смога, който скоро щеше да бъде само далечен спомен.

— Отлично — каза той. — Когато открият какво се е случило в действителност, вече ще е много късно да ни спрат.