Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (4)

4.

През цялата вечер Флора остана в стаята си. Направи опит да чете, но скоро се отегчи и захвърли книгата. Превъртя каналите на телевизора, пусна музика, издърпа вратата на терасата и пое с пълни гърди глътка наситен с аромата на жасмин въздух.

Подпря длани върху перилата и огледа небето. Огромното мътно око на луната надничаше любопитно от тъмния свод. Флора сведе поглед към алеите, очертани от матовите отблясъци на лампите. Съседните вили тънеха в мрак. Обитателите им играеха билярд, наливаха се с коктейли, а след броени минути щяха да проследят със затаен дъх виртуозното изпълнение на красавеца Бруно и неговата любима.

Флора усети студ и загърна раменете си с дебел кашмирен шал. Отпусна се в люлеещия се стол и изпита внезапно желание да позвъни на Карло.

Въпреки обзелия я порив, не посегна към телефона. С Карло не разговаряха безцелно. Безпричинно. Без конкретен повод. Съпругът й беше човек, който пестеше времето си. Думите си. Емоциите си. Освен това, Карло Леони имаше принципи, които никога не потъпкваше. Ставаше рано, хранеше се оскъдно, говореше пестеливо. Единственото разточителство, което си разрешаваше, беше времето, което отделяше на съпругата си. И подаръците, с които я засипваше. Почивката на този приказен бряг беше един от тези щедри подаръци. Флора прие с възторг предложението да изкарат няколко безгрижни дни заедно.

Тя задържа въздуха в гърдите си. За Карло работата беше не просто начин на съществуване. Беше вид духовна дисциплина. Съпругът й бе изградил мощна промишлена империя и като всеки император, не отстъпваше и късче от завоюваната територия на противника. Беше вечно нащрек, готов да отблъсне всяко непредвидено нападение. Спеше леко, в очакване звъна на телефона. Излизаше рано и се прибираше след полунощ. Живееше повече в офиса, отколкото в дома си.

Откъм брега долетяха смразяващите звучи на мрачна барокова симфония. Флора трепна и впери поглед в поклащащите се клони на дърветата. Притвори очи и си представи как Бруно Калгари пристъпва самоуверено, гордо и властно. Погледът му излъчва суровост. Движенията издават непоколебимост. Той протяга ръка и притегля към себе си беззащитната кошута.

Флора залюля стола и отпусна глава назад. Музиката заля околността и насади в сърцето й безпокойство. В миг откъм брега избухнаха аплодисменти. Изригнаха шеги. Излетяха напористи подсвирквания.

Флора облиза устни. Сцената изплува пред погледа й. Любимата на Бруно виси на врата му, впила устни в неговите. Момичето държи да покаже на всички, че красавецът е само неин.

Флора поклати глава. Заблудите на младостта. С годините човек осъзнава, че в този живот никой на никого не принадлежи.

Тълпата се отправи към бара. От тонколоните гръмнаха насечените звуци на популярна мелодия. Глъч, смехове и врява заляха брега.

Флора изпита внезапно желание да се потопи в това бушуващо море от пробудили се човешки емоции. От неовладени страсти. От внезапно избуяли пориви. Тя се изправи и пусна шала върху люлеещия се стол.

Дните летяха с бясна скорост. Годините препускаха неумолимо. Миговете отминаваха, без да оставят следа.

Флора плъзна вратата по релсата и в следващия миг до слуха й долетя напорист шепот. Тя извърна глава и се взря в мрака.

В дъното на алеята се откроиха силуета на самотна двойка. Момичето сплете ръце около врата на спътника си. След това го дари с дълга целувка.

Влюбените минаха под терасата й и продължиха към съседната вила. Младата жена увисна върху ръката на любимия си. Той прихвана талията й и я понесе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до площадката, мъжът затърси в джоба на сакото електронната карта. За миг лицето му попадна в светлия кръг на лампата. Флора отстъпи назад.

Красавецът Бруно отключи вратата. Любимата му нахлу в апартамента и го издърпа нетърпеливо навътре. Флора проследи сцената, скрита в сянката на олеандровия храст, чиито клони се виеха по верандата. Стори й се, че преди да затвори вратата, Бруно подаде глава и хвърли бърз поглед към прозореца й.

Флора се върна в тихия уют на стаята си. Не трябваше да си въобразява несъществуващи неща. Илюзиите бяха лек за слабите. А самата тя бе изтъкана от сила. От упорство. От воля. И именно тази твърдост на духа от години я караше да приема самотата като най-естественото нещо на света…