Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (19)

19.

Бруно скочи върху нагорещения пясък. Повдигна я леко и я пусна бавно на земята. Нареди на едно от момчетата на бара да донесе чисти кърпи. Свали спасителната жилетка от гърба й, загърна я в огромна хавлия и започна да разтрива раменете й.

Флора усети, че трепери. Зъбите й потракваха. Цялото й тяло се тресеше в нервни конвулсии. Тя зърна фигурата на Фабрицио в края на алеята. Спасителят я съзря и изражението на изненада се смени с недоумение.

— Нямах представа, че сте се върнала — изрече приглушено той, взирайки се в неестествената белота, заляла страните й.

Бруно спря да разтрива раменете й. Извърна рязко тялото си, замахна и нанесе жесток удар в лицето на Фабрицио. Спасителят изстена, опипа челюстта си и изгледа смаяно танцьора. След това отмести поглед към нейното бледо, изпито, изплашено лице.

— Тук си, за да се грижиш за хората в морето. А не да се мотаеш из комплекса… — Бруно обгърна отново раменете й. Фабрицио изгледа виновно треперещата Флора.

— Едно от момичетата на плажа се почувства зле. Наложи се да го придружа до кабинета на доктора. Добре ли сте? — Той доближи до зъзнещата Флора. Бруно го блъсна грубо в гърдите.

— Разкарай се оттук! Иди да си търсиш кануто. Остана някъде там, в центъра на безкрая…

Спасителят го изгледа така, сякаш виждаше пред себе си човек, изричащ нелогични и несвързани неща. Той огледа брега. Не видя лодката и приведе глава към лицето на Флора.

— Как се върнахте? — попита с неприкрито недоумение.

— Престани да досаждаш! — изръмжа Бруно и стисна ръката на жената, която само преди минути бе спасил от свирепата ярост на вълните. След това я затегли по алеята. Фабрицио подпря длани върху гредата, която крепеше шатрата, без да откъсва поглед от двойката.

Бруно измъкна от джоба на панталона й картата, отключи апартамента и нахлу в банята.

— Свали тези дрехи! — нареди той. Флора го изгледа уморено.

— Искам да остана сама… — прошепна глухо тя.

— Ще напълня ваната с гореща вода. И ще ти донеса чай с ром.

Флора въздъхна.

— Можеш ли да направиш още нещо за мен? — Почувства, че е на ръба на изтощението. Главата й се въртеше. Изричаше думите с усилие.

Бруно я изгледа под вежди.

— Мога да направя всичко за теб.

Флора пое дълбока глътка въздух.

— В такъв случай, ще те помоля да стоиш далеч от мен. Поне в следващите няколко часа.

„А ако е възможно, и в следващите няколко дни. В следващите няколко години. В следващите няколко живота“ — поиска да изкрещи тя, но нямаше сили да обясни на този млад и напорист мъж, че трябва да престане да я преследва. Да я причаква. Да изскача пред нея. Да се притичва на помощ. Да я спасява.

Бруно облиза устни. Доближи и я целуна напористо. Страстно. Нетърпеливо. Сякаш с ласката си искаше да й вдъхне живот. Да прогони напрежението от тялото й. Да заличи мрачния спомен от преживяното.

Флора се освободи от ръцете му и започна да разкопчава бавно блузата. Бруно се загледа в уморените й движения.

— Моля те, Бруно! — прошепна едва чуто тя. Той я стрелна с поглед, преливащ от недоволство и непримиримост. Натисна дръжката и изскочи навън. Флора въздъхна.

Спасението на давещите се винаги е в ръцете на случайността. А в случая оцеляването й зависеше от волята на своенравни, безотговорни и непредсказуеми в действията си типове като Бруно Калгари.

Тя завъртя крана и се отпусна в горещата вода. Топлината отми напрежението от тялото й. Проясни мислите й. Унесе в блажена леност съзнанието й.

* * *

Владееше я усещането, че е стояла така цяла вечност.

Потопена в безвремие. Безчувствена. Отдадена на празните си мисли.

Изведнъж сетивата й се разбудиха. До слуха й долетя рев на косачка. Флора се изправи рязко, залитна и намери опора в стената. Водата се стече по изтерзаното й тяло. Тя наметна хавлията и издърпа вратата на терасата. Гледката навън я накара да отстъпи назад.

На поляната под балкона й негодникът, който предишната вечер бе дръзнал да я изнудва, най-безцеремонно натискаше косачката по избуялата трева. Онзи вдигна очи. Погледите им се сблъскаха. Неговият беше суров. В нейния закипя ярост.

Тя навлече широка памучна рокля. Блъсна вратата на апартамента и се спусна по витото стълбище. Стъпи на поляната и се запъти стремително към мерзавеца.

— Не си въобразявай, че наглостта ти ще остане ненаказана… — Ревът на мотора заглуши думите й. Онзи я изгледа безстрастно. Флора стисна длани в юмруци. Ако незабавно не се махнеше от това място, щеше да извърши нещо непоправимо. Беше готова да скочи и да издере очите на нахалника. Да забие нокти в белезите, които Бруно беше оставил по врата и лицето му.

— Човек трябва да води само тези войни, които е сигурен, че ще спечели, мадам — изрече безизразно градинарят. Флора почувства, че се задъхва от гняв.

Отклоненията в живота винаги бяха големи, когато липсваха ясни предупредителни знаци. Някой трябваше да се погрижи този нещастник да си получи заслуженото. В момента единственият човек, който можеше да свърши тази работа, беше самата тя.

Флора закрачи към сградата, където се помещаваше администрацията. Налагаше се хората от управата на комплекса незабавно да извикат ченгетата. Момчетата, които се грижеха за реда в района, трябваше да долетят и да щракнат белезниците на този нагъл тип. А след това да го хвърлят в краката на Темида.

Флора зави покрай бялата едноетажна постройка и зърна фигурата на Фабрицио. Спасителят наблюдаваше съсредоточено през бинокъла си плувците, които се бяха отдалечили към ограничителните въжета и шамандурите. Тя обърна гръб и се запъти към изхода.

Нямаше никакво желание да се изправя очи в очи със спасителя. Да се сблъсква с въпросите му. Да му поднася подробности около случката в морето. Флора не разбра как се озова върху криволичещия селски път.

„Кажи на сърцето си какво да прави и можеш да си сигурен, че няма да те послуша“, помисли си тя. Нейното сърце беше уморено. Разбито. Смачкано до болка. Стъпкано до бездихание. Обстоятелствата бяха нанесли над него погром. Спомените от преживяното през последните дни бяха мъчителни. Налагаше се нейното бедно изтерзано сърце този път да я послуша. Самата тя трябваше да му дари искреност. Внимание. И нежност. За да го спаси. Да го утеши. Да му помогне да оцелее.

Флора усети внезапен студ. С ужас забеляза, че наоколо се е смрачило. Тя огледа притихналата околност. Отново беше сама върху този безкраен път. Отново я владееше усещането за изгубеност. Отново се луташе. Без посока. Без ориентир. Без цел.

Флора вдигна очи. Гъсти тъмни облаци прииждаха към брега. Първите ледени капки летен дъжд започнаха да удрят лицето й. Тя се огледа безпомощно. Облакът бе захлупил околността. Бе скрил сияйния лик на слънцето. Бе погълнал лазурните късове небе.

Флора потърси място, където да се скрие от пороя. Бурята настъпваше неумолимо. Вятърът брулеше лицето й. Стихията люлееше бясно клоните на дърветата. Късаше зрелите плодове и ги захвърляше на земята. Поваляше тревите. Вдигаше във въздуха жълтеникавата пръст. Свистеше в ушите й.

Флора потрепери. Наоколо се простираха безлюдни градини.

Виеше се път, който след минути щеше да потъне в кал. Издигаха се разкошни добре заключени вили.

Тя се прислони под клоните на ниско мандариново дръвче. Отново бе излязла без телефон. Отново нямаше как да извика помощ.

Дъждът се усили. Самотна светкавица проряза небето. Някъде зад билото на планината удари гръм.

Флора опря гръб в дънера на дървото. Дъждът се лееше като из ведро. Отново бе сама. Изложена на произвола на свирепата стихия.

Тя стисна очи. Ледени струи се стекоха по страните й. Вятърът брулеше тялото й. Тя повдигна бавно натежалите си клепачи. Примига невярващо и почувства как устните й се разтвориха от изненада.

Върху удавения в локви път бе спрял кабриолетът на Калгари. Бруно излетя от автомобила и я загърна в сакото си. Настани я на мястото отпред, бутна вратата и притича под ударите на пороя.

Един безкраен миг и двамата останаха безмълвни. Мокри до кости. Вторачени в замъгленото стъкло, по което се стичаше мътна вода.

— Мислиш ли, че вечно ще съм някъде наблизо? Че ще съумея да те опазя от всяка опасност, която изскача пред теб? — Въпросът му отприщи в съзнанието й лавина от догадки. Флора се опита да си представи къде щеше да се намира в момента, ако Бруно не беше долетял с моторницата. Как ли щеше да приключи сцената на случайната среща с градинаря върху същия този безкраен път. И колко ли дълго щеше да й се наложи да стои под дъжда, който блъскаше като освирепяло чудовище капака на автомобила. Чукаше с настървение по стъклата. Чупеше клоните на дърветата отвън. Отнасяше всяка надежда небето да се разведри.

Бруно завъртя ключа. Крайслерът запълзя по калния път. След няколко метра автомобилът спря.

— Не мърдай оттук! — нареди спътникът й. Калгари изтича под навеса на висока желязна врата. Набра комбинацията от цифри върху устройството на стената, върна се няколко крачки назад, разпери сакото над главата на следящата с недоумение движенията му Флора, издърпа я навън и двамата връхлетяха в градината на нова двуетажна вила.

Бруно изкачи на бегом стъпалата, стискайки ръката й. Флора с ужас забеляза как върху плочите под краката й се образува локва.

— На кого е тази къща? — попита тя, оглеждайки високите инкрустирани тавани, пищните полилеи и тежките старинни мебели.

Бруно захвърли сакото върху най-близкия стол.

— Един приятел работи тук като охрана. От него зная комбинацията. — Той нахлу в просторна баня и отвори шкаф с чисти кърпи.

— Ще изчакаме пороят да отмине. После ще те върна в комплекса.

Флора пое дълбока глътка въздух.

— Мислил ли си какво ще обясниш, ако междувременно се върнат собствениците? Или ако автомобилът ти привлече вниманието на съседите? И те услужливо известят полицията?

Бруно размаха ръка.

— Собствениците идват тук веднъж в годината. Както сама се увери, съседи няма. А полицията в момента се е свряла на сухо и нехае за това, какво става по вилите.

Флора поклати глава.

— Могат да те обвинят за нахлуване в чужда собственост, малкия.

Калгари застана зад нея и постави пръст върху най-горното копче на роклята й. Флора усети как по тялото й пробяга непозната тръпка.

— Единственото, за което могат да ме обвинят, красавице, е, че съм луд по теб… — Върховете на пръстите му се плъзнаха по мократа й шия. — А когато човек е влюбен, върши неща, които в очите на останалите изглеждат лудост, но в неговите собствени са най-естественото нещо на света.

— Ти не си влюбен, малкия. Ти си заслепен от амбиции. Обладан си от непреодолимото желание да се видиш успял. Прочут. Богат. — Флора почувства устните на Калгари върху слепоочието си.

— Зная, че искаш да ме накажеш, любима. Избрала си най-мъчителния начин. Като ме раниш с недоверието си… — Той прокара длан по мокрото й рамо. — Не го прави, красавице! В желанието си да накажем някого, често пъти раняваме себе си.

Флора преглътна нервно. Малко мъже умееха да виждат отвъд извивките на тялото. Повечето дори не изпитваха необходимост да го правят. Външната обвивка им беше напълно достатъчна, за да задоволят самолюбието си.

Калгари започна да разкопчава бавно роклята.

— Готвиш се да ме отблъснеш, нали? Не защото си безразлична към мен. А защото си решила да ме удавиш в собствената ми вина… — Бруно издърпа с върховете на пръстите си презрамките и дрехата се свлече на пода.

— Позволи ми да съм до теб! — прошепна умолително той. — Грижата е най-красивото обяснение в любов. А и животът е толкова кратък. Може това да е единственият ни шанс…

Флора вдигна ръце, за да прикрие голотата си.

— Шанс за какво? — извърна рязко глава тя. — За пошло изживяване насред пътя? За глътка измамна нежност в чужда къща? За оскъдна порция лъжи, поднесени щедро под формата на истини? За мизерен къс неискрена любов, изтръгнат от раздърпаните ни души?

Бруно промуши топлата си длан между мокрите й къдрици.

— Всяко сърце някога е било шито. На някои с конци от спомени. На други — с мъниста от любов… — Той я приласка към себе си. — Твоето сърце, красавице, ще го обсипя с толкова нежност, че по него няма да остане нито един шев. Нито един белег от рана. Нито една драскотина от разочарование.

Флора си даде сметка, че трябва да се съпротивлява на пороя от неискреност, който се изливаше върху нея. Но шепотът на Калгари объркваше мислите й. Караше я да вижда безкористност там, където цъфтяха лъжи. Излиянията му замъгляваха погледа й. Признанията му приспиваха бдителността й.

— Ще изтрия спомените ти и ще ти даря нови. Цветни. Вихрени. Незаличими. — Мъжът до нея докосна с устни рамото й. — Понякога ще нахлувам в сърцето ти като ураган. Друг път ще пристъпвам на пръсти. Който няма смелостта да се влюби, никога няма да изживее триумфа на истинската любов… — Бруно я повдигна леко и я отнесе нанякъде. Пред погледа й пробягаха непознати картини. Калгари я остави в центъра на просторна спалня с високи прозорци. Стъклата бяха затъмнени с брокатови завеси. Флора чу плющенето на дъжда, който се изливаше отвън.

Спътникът й се отпусна в дълбок кожен фотьойл. Кръстоса крака и започна да оглежда тялото й. Жадно. Напрегнато. Безцеремонно. Флора се опита да прикрие голата си гръд.

— Имаш вид на богиня, Флора Леони — изрече приглушено той. Флора се огледа смутено. Издърпа лежаща върху близкия стол мъжка риза. Бруно скочи и изтръгна дрехата ръцете й.

— Пред мен ще стоиш разголена, красавице. — Той захвърли ризата на пода. — Открита. Без маска. Без сянка на притворство. Няма да криеш нито мислите, нито желанията, нито плътта си…

Флора примигна неспокойно. Беше неопитна в тази игра на разголване. На сляпо доверие. На отдаване. Бруно прокара пръст по гърба й. Флора потрепери. Усети топлите му длани върху раменете си. Лицето му докосна основата на шията й.

Мъжът до нея вдиша с пълни гърди аромата на кожата й.

— Ухаеш на дъжд — прошепна той. — На земя. На море. На луна.

Флора се усмихна.

— За теб ще остана само един забранен плод, малкия. Колкото и да протягаш ръка, никога няма да опиташ вкуса му…

Бруно поклати глава.

— За мен ще останеш едно неустоимо изкушение, красавице. Неутолима жажда. Вечен копнеж. Стремеж. Съблазън. — Той прокара върховете на пръстите си по извивката на стегнатата й гръд. Флора притвори очи. Мъжът до нея отдръпна ръката си.

— Фантазиите са прекрасно нещо, Бруно. Неприятен е сблъсъкът с действителността…

— Ти не си фантазия, Флора. Ти си най-безпрекословната реалност. Стоиш пред мен. Мога да те съзерцавам. Да те докосвам. Да ти дарявам ласките си…

Флора изви устни в снизходителна усмивка.

— Любовта не е състезание, малкия. Не е облог. Не е надбягване, препускане, прицелване. Любовта е отдаване…

— Точно така. И колкото по-голяма е дарбата на човек да обича, толкова по-красиво е чувството, което озарява душата му…

Флора си даде сметка, че мъжът пред нея е обигран играч. Говореше като човек, спечелил много любовни битки. Действаше като опитен ловец. Не трябваше да го подценява.

Бруно докосна рамото й. Флора задържа въздуха в гърдите си. Устните му се спуснаха към гърба й. Сърцето й заби лудо. Тя задиша учестено.

— Приготвил съм си богато пиршество, красавице. Но смятам да му се насладя разточително. Ще отпивам малки глътки наслада. За да не се задавя. — Флора усети как ръката му проникна между бедрата й. Бруно задържа там топлата си длан. Мъжът до нея се опияняваше от усещането, че добива власт над тялото й. Че е в състояние да моделира мислите й. Че е по силите му да развихря фантазиите й. Че я заставя да бъде смирена. Да тръпне в очакване. Да се оставя да бъде покорена.

Флора задиша тежко. Гърдите й се повдигаха поривисто. Плътта й потръпваше при всеки допир на пръстите му.

Бруно плъзна дланта си върху плоския й корем. Очерта с бавни движения гърдите й. Като скулптор, който извайва формите й. Флора стисна очи. Разумът й нашепваше да го отблъсне. Да сложи край на тази забранена игра. Но някакъв непознат глас, долитащ от дълбините на душата й, проглушаваше сетивата й. Същият този извисяващ се над разума глас я тласкаше в ръцете му.

— Ти си скъп плод, Флора. Рядко цвете, което се готви да разцъфти. Сърцето ми не ми разрешава да те откъсна, преди пъпката да се е разтворила. Преди завладяващият аромат на любовта ти да е запръскал омайните си ухания… — Бруно доближи до прозореца. Повдигна завесата и опря чело в стъклото. Постоя няколко секунди, загледан в проясняващото се небе. Направи крачка назад и издърпа с рязък жест вратата на гардероба.

Погледът му пробяга по редиците със закачалки. Той изтегли дълга тъмна рокля, огледа критично дрехата, доближи, повдигна бавно единия й крак, след това другия, приплъзна плата по тялото й и издърпа внимателно ципа на гърба.

По устните на Флора заигра усмивка. Повечето мъже си представяха, че изкуството се състои в умението да разсъбличаш една жена. Малцина осъзнаваха, че истинското удоволствие се крие в желанието да я обличаш.

— Утре ще върна роклята — изрече нехайно спътникът й.

Флора изпита усещането, че Калгари е навлякъл върху нея нова кожа. Тази нова кожа я караше да се чувства различно. Като някоя друга. Тази някоя друга беше готова да извърши неща, които Флора Леони никога не би си разрешила.

Бруно стисна ръката й и я повлече навън. Сграбчи мимоходом лежащата върху пода мокра дреха и изскочи на площадката пред къщата.

Флора с изненада установи, че стихията е отминала. По листата на дърветата се стичаха кристални капки. Цветята надничаха любопитно над избуялата зеленина.

Бруно издърпа външната врата, настани я на предната седалка на автомобила и запали мотора. Машината изръмжа и се понесе по осеяния с локви селски път. Крайслерът полетя в посока, обратна на вилите в комплекса. Флора примига.

Скоростта я отдалечаваше от живота, в който всеотдайно бе изпълнявала ролята на вярна съпруга. Откъсваше я от миналото й. Въвличаше я в авантюра с неясен край.

Тя облиза пресъхналите си устни. Светът на чувствата е изграден от късове несигурност. Крепи се на чупливото доверие. На крехката надежда, че от тази битка човек ще излезе победител. И няма да бъде ранен. Измамен. Смазан. Сломен.

Флора притвори очи. Не всяко предателство убива. Но всяка измяна оставя белези, някои от които кървят цял живот. Тя прехапа с настървение долната си устна. Не беше готова да се довери на измамника Бруно. Но нищо не можеше да разколебае желанието й да го накара да страда…