Павел Вежинов
Човекът в сянката (5)

5

Донев живееше в много скромен едностаен апартамент близо до центъра на града. Той беше привързан към семейството си, беше свикнал с грижите на майка си, но естеството на неговата работа му наложи да се отдели. Не, не беше никак лесно за него — докато още му търсеха квартира — да носи по цял ден в сърцето си разтревожения поглед на своята майка. Като се пренесе в новия дом, той си отдъхна, но в същото време прибави към живота си грижи, на които не бе свикнал.

Преди всичко икономиса част от сутрешната гимнастика. Неговата главна гимнастика сега беше разтребването на стаята. По липса на по-добри възможности вареше сам кафето си и го изпиваше с няколко маслени бисквити. Но както трябваше да се очаква, тая сутрин кафето му прекипя. Пък се беше събрал и доста много боклук за изнасяне. Въпреки всички допълнителни грижи точно в седем и половина Донев пристигна в кабинета си. Полковник Несторов бе един от най-ранобудните служители в министерството и колкото и да се стараеше, Донев досега нито веднъж не го бе преварил на работното място. Когато влезе в кабинета си, телефонът му вече усилено звънеше. Младият човек направи един почти момчешки скок и енергично грабна слушалката. В ушите му веднага бръмна гласът на неговия шеф:

— Ти ли си, Донев?… Ама пък липса на темперамент!… Има цял час как те очаквам!

— Ей сега идвам! — измънка засрамен младият човек.

И наистина той стигна едва ли не с три крачки до кабинета му. Само един поглед му беше достатъчен да разбере, че полковникът е заспал много по-късно от него и е сънувал много по-тежки сънища.

— Седни, седни! — проговори той с омекотен глас. — И не се сърди на такъв стар караконджул като мене…

Донев се отпусна на своя обичаен стол.

— Работата е такава, че наистина нямаме никакво време за губене — започна полковникът. — И не трябва да разчитаме само на идването на Бен Салал… Каквото и да мислим, той е всъщност оная величина, която трудно можем да премерим на какъвто и да е кантар…

— Имах предвид, другарю полковник, че той най-много знае…

— Естествено!… Но дали най-много ще каже?… А представи си, че провалът е дошъл от негова страна — волно или неволно. Тогава всяка негова информация може да се превърне в опасна дезинформация…

— Ще зависи от нашата бдителност…

— Не мисли, че съм против това да извикаме Бен Салал. Без него наистина не можем да направим никаква сериозна крачка. Аз само те предупреждавам да бъдеш спрямо него критичен и внимателен. В края на краищата тоя изричен интерес към името на кораба и към точната дата на рейса му е доста съмнителен.

— И това е вярно! — съгласи се Донев.

— Разбира се, по-вероятното е Бен Салал да бъде един сериозен човек. Както разбрах, той е виден функционер на Алжирския фронт, и то на един от най-невралгичните сектори. Биха ли го държали на тоя пост, ако работата му е търпяла и други провали?

— Точно тъй! — кимна охотно младежът.

Полковникът го погледна подозрително.

— И все пак не забравяй, че това е революция, а не държава. Те нямат ни секретни служби, ни шифри, ни кодове. Там всичко върви главно по линията на личната довереност. А тука всеки може да сбърка. Не мога да си представя, че една могъща държава като Франция, която харчи милиарди за защита на своите колониални интереси в Алжир, няма да похарчи милиони за информация и шпионаж. Не е изключено в техните редове да има много сериозна агентура… Ще трябва наистина да внимаваме в нашите разговори с Бен Салал — колкото и той да е чист — да не би да включим и тая агентура в нашата обща работа.

Донев неволно се усмихна.

— Само това ни липсваше! — каза той. — Аз имах съвсем друго нещо предвид.

— А именно?

— За мен главното е самата личност на Бен Салал. Според мен, човек като него, който всеки ден се движи на косъм от смъртта, не може да няма силно изострено чувство към хората, стигащо понякога до инстинкт… Аз мислех преди всичко, че ще ни бъде крайно полезно, ако го разпитаме подробно за неговите срещи и разговори в България…

— Да!… Разбира се! — поклати бързо глава полковникът. — Но понеже не е тук, трябва да почнем с нашата домашна работа. Не трябва да забравяме, че първият сигнал за предателството се явява именно у нас. Това е бързото появяване на Реймон и Кловицки на Варненското пристанище. От друга страна, тая задача е много трудна, тъй като по начало към всеки един от тримата българи, за които снощи стана дума, трябва да се отнасяме като към съвсем обикновени и почтени граждани.

Донев едва забележимо се усмихна.

— Тъй е, тъй е! — вдигна пръст полковникът. — Известно подозрение всеки може да предизвика, но докато подозрението не бъде доказано или подкрепено от сериозни улики — той си остава за нас гражданин като всеки друг.

— Но аз по това не споря! — обади се Донев обидено.

— Тогава защо се подсмиваш?

— Защото снощи друго предлагахте…

— Предлагал съм!… И ето — за това сега се критикувам! Тая сутрин много мислих каква форма на контакт да създадем. Ами те нямат секретна служба, макар по същина да извършват редица секретни сделки. Аз запитах Маринов по тоя въпрос — мънкали, че нямат щат. Добре, нека те открият службата, пък една или две щатни бройки ние ще им дадем…

Донев веднага оцени огромните предимства, които една такава форма на работа би донесла поне лично на него.

— Това е най-умното, което измислихме днес! — каза той доволен.

Полковникът се облегна на стола си.

— А до това време, за да не скучаеш, прегледай тия папки… Това е май всичко, което имаме…

Донев ги попрехвърли още в кабинета на шефа си. Главните материали бяха служебните и партийни досиета на Генчев, Измирски и Дорев.

— И тримата ли са в София? — запита Донев.

— Не!… Забравих да ти кажа, че Измирски е в Швейцария…

Донев го погледна учудено.

— В Швейцария ли?

— Да, в Цюрих… Заминал е там служебно във връзка с някаква сделка.

— Хубава работа! — измърмори Донев и напусна кабинета на шефа си с умърлушено лице…

Това го накара да прегледа най-напред досието на фалшивия генерал. Когато затвори и последната страничка, спокойствието му отново се бе възстановило. Не, наистина не беше лоша биография, откъдето и да я погледнеше човек. Бащата на Измирски беше известен провинциален адвокат, виден член на партията. През 1925 година той е бил зверски убит, бандитите се гаврели с трупа му на централния градски площад. Все пак момчето успяло да завърши гимназия, но университетът се оказал затворен за него. С помощта на чичо си и на майка си заминал за Париж, където успял да завърши химия. Още като студент станал член на Френската комунистическа партия и бил деен активист. След завършването на висшето си образование постъпил в завод за синтетичен каучук в Руан. Когато започнала Испанската гражданска война, Измирски заминал като доброволец и активно участвувал в бойните действия на Каталонския фронт. След разгрома успял отново да се прехвърли във Франция, където в продължение на осем месеца лежал в концлагер. Благодарение застъпничеството на бившите си господари бил освободен и отново постъпил на работа в завода. В 1940 година, след поражението на Франция, успял да се завърне в България въпреки настояването на германците да остане на работа в завода. През цялото време до освобождението Измирски поддържал тесни връзки с партийните среди. Веднага след Девети септември бил две години политически офицер с чин подполковник, след това по свое желание преминал на цивилна работа. Пет години Измирски бил директор на каучуков завод. Документите съвсем ясно свидетелствуваха, че благодарение крайно лошите хигиенични условия в завода той заболял от хроничен нефрит и бил пенсиониран в началото на 1953 година. Постепенно здравето му се възстановило и често е бил използуван като хоноруван експерт и специалист във външната търговия с каучукови изделия.

Много по-кратка, но не по-малко силна беше и втората биография на инженер Дорев. След разгрома на Септемврийското въстание, почти момче, той успял да избяга в Югославия, след това в Белгия. Там с голям труд завършил най-напред средното, а след това висшето си образование. След завладяването на Белгия от германците активно се включил в Съпротивителното движение като член на Белгийската комунистическа партия. По време на една немска хайка бил арестуван, но успял да укрие своето участие в съпротивата. Все пак това го отървало от куршума, но не и от концлагера. След тригодишно мъченическо прекарване в „Бухенвалд“ той бил освободен и успял да се върне в България. Четири години Дорев бил на активна военна служба в инженерните войски, след това поради разклатеното си здраве, бил преместен в Инженерния отдел.

И в третата биография нямаше нищо съмнително. Генчев беше син на един от най-видните дейци на партията през смутната 1925 година, загинал след упорито сражение с войската и полицията в един от крайните софийски квартали. Бил член на маркс-ленинските кръжоци до преврата през 1934 година. След това не членувал в партията, но партийните му поръчители доказваха, че през цялото време е имал прогресивно държание. След освобождението бил приет за партиен член. Благодарение на специалното си образование той заемал постепенно все по-високи постове, докато стигне длъжността главен директор на Софекспорт.

По принцип Донев не вярваше много на досиета и ги приемаше само като най-обща информация. Никакви сухи факти не можеха да подскажат истинския живот и истинските мисли на хората. И трите биографии издаваха съвсем достойни хора. Но Донев знаеше от печалния опит, че и в най-героичните прояви може да се крие някакво падение, както и падението носи понякога в себе си героизъм. Все пак той си взе някои бележки и премина нататък. Едно внезапно откритие го накара да се замисли. Секретната политическа бележка, която гарантираше за Бен Салал, го препоръчаше като виден функционер на Алжирския фронт. Но в имената имаше съществена разлика. В политическата бележка той бе наречен Ханибал Хамидиен, докато в пълномощното на Временното алжирско правителство, което бе приложено към документите, името бе друго — Халил Хамидиен бен Салал. По-нататък Донев откри още един документ, който удостоверяваше, че в Бон до края на миналата година наистина е имало преподавател по арабски езици на име Ханибал Хамидиен, но навярно е бил принуден или сам е напуснал катедрата. От последния документ му стана ясно, че хората в министерството са забелязали разликата в имената и са поискали справка. До какъв извод са стигнали — от документите не личеше.

Донев позвъни на полковник Маринов и веднага отиде при него. Както очакваше, разликата в имената наистина е била забелязана в министерството.

— Лично аз говорих с него по тоя въпрос — каза Маринов. — Разбира се, Бен Салал не знаеше, че ние сме поискали политическа справка за него. Аз просто го попитах какво общо има с Ханибал Хамидиен, професор в Бонския университет. Той не се изненада от тоя въпрос, само се усмихна и доста търпеливо и логично обясни как стои работата. Името, с което живее и работи в Европа от години напред — преди още да е била започнала борбата, — е Ханибал Хамидиен. Името, с което по понятни причини участвува в алжирския фронт, е Халил бен Салал. Пълномощното той получил по куриер. Името Хамидиен навярно е било прибавено към алжирското му за известна достоверност, че става дума за едно и също лице.

— Но паспортът му е издаден на името на Халил Хамидиен! — каза Донев. — Това е нещо друго!

— Разбира се, и аз му зададох тоя въпрос… Той отново се усмихна, бръкна в чантата си и извади оттам още три паспорта. Единият от тях, изглежда автентичният, беше на името на Ханибал Хамидиен. Вторият и третият бяха на съвсем различни имена — едното гръцко, другото, струва ми се, италианско… Бен Салал обясни, че особената секретност на неговата работа го принуждава много често да пътува под фалшиви имена. Той приел името Халил Хамидиен, за да съответствува то на неговото пълномощно.

— Да, наистина логично и правдоподобно — измърмори Донев.

Той се върна в кабинета си и отново се зарови в документите. Към четири часа му позвъни Несторов.

— Слушай, свободен ли си довечера? — запита той.

Младият човек усети скритото вълнение в гласа му.

— За вас — винаги…

— Добре!… Тогава ще изпием бутилка бяло вино в „червения салон“ на България…

— По какъв повод, другарю полковник?

— Поводът е отличен… Операция „Стрела“ е постигнала напълно целта си…

Вечерта те наистина отидоха в „червения салон“. Полковник Несторов беше все още възбуден от новината, макар да не знаеше никакви съществени подробности. Общо взето, времето било благоприятно за кораба — с не особено добра видимост. Имало спънки при приемането на кораба в пристанището, но Несторов не знаеше точно какви са били. В замяна на това пък разтоварянето започнало веднага, и то с голяма бързина. Изглежда, че камионите с оръжие и муниции незабавно заминавали за Алжир.

— Да ти кажа право, до последния миг съм се плашил — каза Несторов. — Все си мислех, че ще се случи някаква беля…

— Плашил е съвсем слаба дума, другарю полковник! — поклати глава младият човек. — Аз бях почти сигурен, че ще ги хванат.

— Защо? — вдигна вежди Несторов. — Играта беше проведена отлично отначало докрай…

— И все пак…

— Какво — все пак?

— Очевидно французите са повярвали на донесението, щом са се решили да обискират „Хемус“… Нима е толкова трудно да се сетят, че операцията би могла да бъде дублирана?

— Ти забравяш, че обискът е бил извършен от военни — каза Несторов. — Те не размишляват, те получават заповед и добросъвестно я изпълняват. А докато предадат съобщението за резултата от обиска и докато получат нови инструкции — минало е достатъчно време.

— Това е тъй — съгласи се Донев. — И все пак техните служби би трябвало да се сетят за всичко това предварително… Или много са ни подценили, или слабо работят…

— Всичко това е в наша полза! — кимна радостно Несторов. — И именно за това ще изпия с особено удоволствие бутилката…

Червеният салон беше съвсем празен. Трима келнери бяха седнали на сервизната маса и с голямо увлечение попълваха фишове на спортното „тото“. Единият от тях напусна мястото си и учтиво се наведе над главите им. Донев си поръча бульон.

— Бульон ли? — погледна го недоволно Несторов. — Не забравяй, че си на мои разноски.

— Защо?… Бульонът е хубаво нещо. И при това е хранителен.

Несторов се облегна назад, възбуденото му лице сякаш се просветли още повече.

— Няма по-хубав бульон от революцията — каза той. — И няма по-хранителен… Това е наистина най-чудесният бульон на света…

— Тъй е — усмихна се Донев.

— Да, тъй е и все пак не го разбираш от дъно! — поклати глава Несторов. — За вас, младите, революцията е минало… А за нас е била всекидневие.

Той се замисли за миг, след това продължи.

— Не мога да си представя по-висша цел — не само за отделния човек или за отделната нация — но за цялото човечество. Не мога да си представя човечество, в което всички революции са осъществени… За мен това е една безсмислица.

— Трябва да ви кажа, че и за мен! — съгласи се охотно младият човек.

— И в тоя смисъл виждаш ли каква хубава работа свършихме? — каза доволно Несторов. — Ние вляхме кръв в жилите на една национална революция. Много хубавичка, желязна кръв… Дума да не става — заслужаваме си тая вечер виното…

Но те успяха да пийнат първата чашка едва след като келнерите попълниха своите фишове.