Павел Вежинов
Човекът в сянката (14)

14

Договорът бе подписан точно в 12 часа на другия ден в кабинета на Донев. Ашкенази и Измирски положиха подписите си с известна доза тържественост, след това се ръкуваха сърдечно и целунаха. От двамата по-развълнуван изглеждаше Ашкенази, сините му очи някак особено блестяха. Донев взе папката и я отнесе в другата стая.

— Заключете я грижливо! — каза той на секретарката си. — И изобщо внимавайте…

— Да направя ли по едно кафе?

— Няма да сбъркате…

Донев се върна в кабинета си. Двамата изглеждаха в добро настроение, увлечени в приятелски разговор. След малко секретарката донесе кафетата.

— Другарят Генчев се обади — каза тя. — Помоли след това да отидете при него…

Донев и Измирски бързо се спогледаха.

— Само аз? — попита Донев.

— Каза само за вас…

— И аз ще дойда — обади се Ашкенази. — Да се сбогувам с него…

Измирски ги изпрати до кабинета на директора, но не влезе. Стаята на секретарката бе съвсем празна. Лицето на Ашкенази изведнъж рязко се промени, доби своето напрегнато изражение.

— Ще ви дам плика сега! — каза той. — Няма нужда да ме изпращате на самолета…

Донев пое плика и внимателно го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Изражението на Ашкенази поомекна:

— Не забравяйте какво съм ви казал!

— Бъдете напълно спокоен! — отвърна Донев.

— В плика са всички необходими данни… Но трябва да ги пазите под най-строг секрет, както се уговорихме…

Донев не успя да отвърне, тъй като вратата се отвори и в стаята влезе секретарката. Тя приветливо им кимна.

— Другарят директор ви чака…

Те влязоха в големия, луксозен кабинет. Генчев стана прав, заобиколи бюрото и сърдечно се ръкува с двамата.

— Всичко в ред ли е? — запита той Ашкенази.

— Напълно…

— И сте доволен?

— Не мога да се оплача! — каза Ашкенази усмихнат. — Но заминавам следобед, дойдох да се сбогувам с вас…

— Жалко! — отвърна с искрено съжаление Генчев. — Мислех да ви заведа на лов… Щяхме да ударим някоя сърничка в Боровец…

— Имала късмет сърничката — обади се Донев…

След малко Ашкенази се сбогува сърдечно, взе чантата си и излезе. Двамата мъже останаха сами. Генчев се върна зад бюрото и тежко се отпусна на стола си. Лицето му бе съвсем потъмняло.

— Какво значи това, другарю Донев?… Да не съм обявен за персона нон грата?

— Не ви разбирам добре — отвърна хладно Донев.

— Много добре ме разбирате… Криете се от мен, водите преговори зад гърба ми…

— Вие знаете, че сделката е на „Универ“ — каза Донев.

— Но за тия сделки отговарям аз!…

— Това е легенда, която сам сте си създали! — отвърна сухо Донев. — Аз проверих… За сделките на „Универ“ си отговаря Измирски, а вие отговаряте само за финансовата отчетност…

— Това е някаква нова версия! — каза мрачно Генчев.

— Това е истинската версия!… И не разбирам каква е тая ваша страст да се пъхате сам между шамарите…

Генчев не отвърна веднага, лицето му бе все тъй намръщено.

— Едно ми е ясно — че не се ползувам вече със старото доверие! — каза той. — А може би съм и под подозрение?

Донев стана нетърпеливо от мястото си.

— Мислех ви за много по-разумен човек — каза той. — А вие нервничите като жена. Ако има нещо ясно — то е, че във вашата работа стана провал. Аз ще взема всички мерки втори провал да не се случи…

Генчев не отговори.

— Всичко, което върша, е във ваш интерес! — каза Донев. — Не разбирате ли, че колкото по-малко знаете, толкова по-малко и ще отговаряте. А вместо това вие като че ли нарочно си търсите белята…

— Не остава нищо друго, освен да ви благодаря за грижите! — каза иронично Генчев. — Но да бъдете съвсем спокоен и сигурен, най-добре ще бъде да ви отстъпя моето място…

— Не ми е необходимо — отвърна Донев. — Аз не ламтя за служби и власт.

След тоя инцидент Генчев се зави като какавида в пашкула си и вече за нищо не потърси шефа на секретната служба. Само веднъж се срещнаха по коридорите на учреждението, Донев любезно поздрави, но Генчев отмина само с едно сдържано кимване.

Разбира се, това повече развесели Донев, отколкото да го обиди. Пък и беше твърде зает, за да обръща внимание на дреболии. В тоя етап на сделката цялата работа лежеше и върху него. Той трябваше да води секретни преговори с морското управление, да осигури кораб, да уточни сроковете. Договорът най-сетне беше изготвен и той го заключи грижливо в касата си. Оставаше нов, не по-малко важен проблем — оръжието да се транспортира при пълна тайна до пристанището и да се натовари без никакъв риск на кораба. Тая сложна задача с много неизвестни изискваше пълно напрежение на силите, за да бъде решена правилно и навреме. За тая цел се налагаше и едно посещение при Дорев.

Донев мисли няколко часа, преди да посети Инженерния отдел. Тоя път транспортът на оръжието трябваше да се осъществи, без да даде ни най-малко указание на хората от отдела в каква посока ще замине той и за каква държава. Разбира се, и тук можеше да се импровизира някаква диверсионна акция, но Донев се отказа. Шефът на Инженерния отдел беше твърде умен, за да му изиграят каква да е игра. По-скоро със своите лъжливи действия те биха му подсказали истината. Най-доброто оръжие в случая наистина като че ли си оставаше безпрекословната и абсолютна тайна. За Донев беше безкрайно интересно как ще реагира на това Дорев.

Когато младият човек влезе в кабинета му, Дорев седеше зад бюрото си и с голямо внимание зобеше страниците на „Юманите“. Той вдигна глава, смени очилата си и с въздишка каза.

— Хубав вестник!… Защо не можем да направим и ние такъв?

— Навярно можем — усмихна се Донев.

— Но не искаме?

— Навярно не смятаме това за нужно.

Дорев се замисли, в очите му се появи смях.

— Не може да има друго нормално обяснение — каза той. — Какво ви вее насам?

Донев се облегна на стола си.

— Ще трябва отново да облекчим вашите складове — каза той внимателно.

— Много добре! — съгласи се веднага Дорев. — Да ви кажа право, не съм никакъв скъперник… Стига оръжието да свърши добра работа…

— Смятам, че наистина ще свърши.

— Отново в Алжир? — запита веднага Дорев.

— Тоя път тайната ще остане заключена в мене — отвърна младият човек усмихнат.

Донев усети само за миг острия изпитателен поглед на събеседника си.

— Само във вас? — попита той.

— Да, само в мен…

— И правилно! — каза с готовност Дорев. — В тия работи наистина шега не може да има… Да ви кажа право, първия път се работи съвсем лаически…

— Една бука за наука! — усмихна се Донев. — Пък за вас е без значение дали ще ви кажем или не… Вие си имате нос…

— Наистина имам! — отвърна сериозно Дорев. — Но избягвам да го пъхам в чужди работи.

Дорев разгледа внимателно спецификациите, след това разделиха оръжието на групи с оглед на най-рационалния транспорт. Определянето на необходимия транспорт им отне най-малко два часа. Като завършиха всичко, Донев попита.

— Колко дни са ви необходими, за да се подготвите?

— Два дни! — отвърна Дорев.

— Това е много хубаво! — каза зарадван младият човек. — Добре, в петък вечер ние започваме да товарим…

— Доста бърза работа! — каза Дорев.

— Наистина бърза! — съгласи се Донев. — Ние можем да чакаме, но те не могат…

На устните на Дорев се показа слаба, непривична усмивка.

— Сега ще ви докажа, че наистина имам нос! — каза той. — Оръжието ще бъде доставено на страна с горещ климат и силно насечен географски релеф… Дотам тя ще пътува по море…

Нито един мускул не трепна по лицето на младия човек.

— Какво ви дава основание да мислите така? — запита той спокойно.

— Главно съотношението между оръжията с крута траектория и тия с по-права и директна стрелба… А освен това и съставът на някои от маслата и откатните течности… Ако това е вярно — третият извод сам се налага — до такава страна може да се отиде само по море…

— Ще ви помоля да ми давате от време на време под наем вашия нос — каза шеговито младият човек.

— Разбира се!… С удоволствие — стига да умеете добре да си служите с него…

— В това не се съмнявайте…

— Тогава носете го и да ви е халал! — каза весело Дорев. — Но да си послужа още един път с него… Вие навярно ще искате да поговорим за Даскалов?

— Наистина! — каза сериозно Донев. — Само вие можете да му помогнете, защото само вие сте за него истински авторитет… Той трябва да се лекува…

— Да се лекува? — погледна го учудено Дорев.

— Да, да се лекува… Алкохолизмът е болест и като всяка болест се поддава на лечение…

Дорев отмести погледа си, лицето му постепенно потъмня.

— Не е там въпросът! — отвърна най-сетне той. — Да речем дори, че се излекува… Но докато съществува дразнителят, винаги има опасност от рецидиви… И то в увеличен размер…

— А според вас, кой е дразнителят? — попита Донев любопитно.

— Този, който го е довел дотук — каза Дорев. — Неговите първи разочарования… И недъзите на нашето общество, които, вместо да изчезват, се затвърдяват все повече и повече…

Младият човек погледна внимателно събеседника си.

— Очистването на душата от песимистични възгледи също влиза в лечението — отвърна той.

— Песимистични възгледи! — възрази нетърпеливо Дорев. — Лесно ви е да слагате етикети… Това не са възгледи, това е действителност.

— И вие твърдите, че основата на нашата действителност са недъзите?

— Не твърдя такова нещо… И все пак има чувствителни хора, които не могат да се примирят с недъзите на коя да е действителност… Особено пък на нашата…

— Но има също хора, които се мъчат да оправдаят своите грешки с чуждите! — поклати глава Донев.

— Не е така! — някак неочаквано рязко възрази Дорев. — Не търсете винаги най-лесното обяснение. Това не ви отива и на професията. Аз не мога да понасям кариеристите и мошениците. Ненавиждам безгръбначните. Добре, вие сте умен и наблюдателен човек… Какви свои грешки оправдавам с тая своя ненавист?

Въпросът не беше лек. Но точно към тоя въпрос се бе стремил досега Донев.

— Може би своята необективност — отвърна той предпазливо.

Дорев го изгледа с недоумение.

— Твърдите, че аз съм необективен? — възкликна той. — Осмелявате се да го твърдите?

— Моля ви се, нищо не съм твърдял… Аз просто го допуснах… И нямам право да го твърдя, с вас съм говорил само за неколцина души.

За учудване на младия Човек Дорев веднага пъхна главата си в примката.

— Искате да кажете за Генчев? — усмихна се саркастично Дорев. — Да, вие сте съвършено прав, в тоя случай съм бил съвсем необективен. Моето мнение за него е безкрайно по-лошо. И сега мога да ви го кажа направо — не си губете времето с нас… Заинтересувайте се по-отблизо от Генчев…

— С кои вас? — запита учудено Донев, много по-учудено, отколкото мярката позволяваше.

Дорев го погледна намръщено.

— Моля ви се, само не се правете на ударен. Става дума за мене, за Даскалов, за Измирски, ако щете, който е също един необикновено честен и чувствителен човек. Вие навярно нас подозирате, вместо да се заемете с единствения, който може да възбуди някакво истинско съмнение…

Донев не отговори веднага.

— Слушайте, другарю Дорев, и ви моля да си вземете сериозна бележка! — започна той. — Аз никого не подозирам… Аз вече не си служа с тия овехтели методи… Ако тръгна от празни подозрения, никой в очите ми не може да бъде съвсем чист… В живота и на най-свестния човек винаги може да се намери някое съмнително петънце…

Нещо особено блесна в погледа на шефа на Инженерния отдел.

— Дори в моя? — запита бързо той.

— Да, дори във вашия! — отвърна спокойно Донев.

— Интересно е да се чуе!…

— Щом ви е толкова интересно — позволете ми наистина да ви го кажа. Вие сте били командир на бойна група в Белгия… Вие сте бил арестуван в Гестапо и въпреки това сте оживели. И изобщо вие сте единственият, който е оживял в Гестапо след такова тежко обвинение… Защо да не допуснем, че сте били вербуван там и цялата история с концлагера да е била един банален прийом да ви се създаде известна легитимност?

Донев забеляза как очите на Дорев изведнъж се разшириха, лицето му силно пребледня.

— Как не ви е срам! — избухна той. — Каква е тая отвратителна логика? Та по тая логика вие ще изкарате предатели нашите най-изтъкнати революционери, светците на нашето революционно движение.

— Аз ви предупредих, че това не е моя логика! — каза спокойно младият човек.

Но Дорев сякаш не го чу, лицето му бе все тъй възбудено и яростно.

— Безобразие! — избухна отново той. — За мен да твърдите това — за човека, който се е отрекъл от всичко свое… Който се е отказал и от служби, и от вили, и от апартаменти, за да се завре доброволно в тая миризлива дупка…

Донев се усмихна слабо.

— Във всеки случай не може да се откаже, че сте си избрали доста интересна дупка! — каза той. — Дупка, в която с удоволствие би се настанило всяко чуждо разузнаване…

Очите на Дорев бяха все така широко отворени.

— Вън! — изкрещя той. — Вън от кабинета ми!…

Но младият човек не помръдна от стола си.

— Моля ви само без крясъци! — каза той сухо. — Аз не съм човек от улицата, аз изпълнявам тук дълга си…

Дорев помълча за миг, после някак изведнъж омекна и сякаш се сви и потъна в стола си.

— Не ви е срам! — каза той глухо.

— Напразно си давате под наем носа, другарю Дорев! — продължи младият човек. — Ако си беше на мястото, може би нямаше така да избухнете. Аз ви казах всичко това като пример докъде може да доведе липсата на обективност… И празната подозрителност.

Дорев нищо не отвърна, но видът му подсказваше, че не е никак успокоен от това обяснение.

— Вие не сте под подозрение! — каза Донев. — Ако бяхте под подозрение, нямаше да споделям с вас важни държавни тайни. Но съгласете се, че и вие нямате право да ми тикате под носа друг човек, без да имате за това някакво сериозно основание.

— А може би имам някакво? — все тъй глухо отвърна Дорев.

— Тогава сте длъжен да го споделите с мене.

Шефът на Инженерния отдел мълчеше мрачно. Когато отново заговори, гласът му беше някак особено глух и потиснат.

— Бен Салал ме обичаше и ми имаше доверие… Веднъж той ми каза: „Генчев е истински мошеник… На ваше място аз не бих го държал нито миг повече на тая служба“. Това ми каза и аз не го разпитвах повече… Тогава не знаех, че нещата ще се развият по такъв начин…

Известно време и двамата мълчаха.

— Защо не ми казахте това, когато говорих с вас първия път? — запита строго Донев.

— Защо! — Дорев вдигна безпомощно рамене. — Ясно е защо!… С такова показание веднага можеш да окачиш човека на въжето… А аз съвсем не бях сигурен. И смятах, че е не моя, а ваша длъжност да откриете истината. Може би след това малко съжалих, че съм бил толкова сдържан… И днес просто се опитах умишлено да ви насоча натам, гдето, според мен, трябва да падне главното съмнение…

— Тъй! — кимна Донев. — С кого освен с мен сте споделили тия думи на Бен Салал?…

— С никого! — възкликна Дорев. — Е — и с Даскалов, естествено… Но това за мен е все едно с никого…

— Съвсем не е все едно, но както и да е — измърмори младият човек.

След десет минути Донев напусна кабинета. Когато се озова в тъмното стълбище, той доволно потри ръце. Тежката завеса бе започнала бавно да се повдига.