Франсоа Шаму
Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха (11)

Заключение

Бих искал предходните страници да са помогнали на читателя поне донякъде да почувствува сложността и богатството на една цивилизация, чиито черти обикновено сме склонни твърде много да опростяваме. Както гръцкият свят не се свежда единствено до града Атина, така и елинизмът не би могъл да бъде ограничен в рамките на Перикловия век, „век“, който в същност е траял тридесет години. От микенските поети, предшественици на Омир, до Платон и Демостен, от Дедал, митичния предтеча на скулпторите, до Праксител и Скопас, от атическите грънчари на XIII в. до керамиците на „стила Керч“ пътят е дълъг и разнообразен: десет века на усилия и опити, търсения и борби, съперничество и съревнование. Десет века, в течение, на които един, малък наред, едновременно един и различен, е съумял търпеливо да развие, въпреки вътрешните разногласия и външните заплахи, самобитна, нова и завършена култура, в която основните аспекти на човешкото битие са получили едновременно мястото си: религиозната вяра и доверието в човека, съзнанието за космическата загадка и стремежът да се разбере природата, идеята за йерархия и идеята за равенство, уважението към социалната група и интересът към отделната личност. Не е изненадващо, че тези противоречиви изисквания са предизвиквали непрестанни конфликти както в съзнанието, така и в държавите. Но самите тези конфликти неведнъж са били двигатели и носители на прогрес.

Тук отново се връщаме към мисълта на Хераклит за войната майка на всички неща. В духовната област, както и в областта на отношенията между хората, архаична и класическа Гърция е обрисувана вярно в думите на един наш поет: „Живеят истински онези, които се борят.“ Наистина, за гърците най-важното качество на човека не е интелигентността, така развита у тях, а смелостта, която дума на гръцки, аретѐ, както и вѝртус на латински, е добила общото значение, за добродетел. Техни любими герои са Ахил, най-храбрият измежду хората, и Одисей, чийто находчив и остър ум не би струвал нищо без неустрашимото му сърце. В изкуството, както и в живота, гърците поставяли над всичко твърдостта на духа; за това свидетелствуват Прометей на Есхил и Антигона на Софокъл, Леонид и Фокион, Сократ и Демостен. В този смисъл Гърция на Плутарх, въпреки морализаторския му тон, е по-близко до историческата истина, отколкото предполагаме. Това, което Херодот е написал в увода към своята „История“, са го споделяли всичките му съвременници: „Не бива да изпаднат в забвение чудните подвизи, извършени от гърци и варвари“. Без съмнение към тези подвизи той е причислявал и шедьоврите на изкуството и постиженията на техниката. Но той поставя още по-високо достойнствата на войника и на политическия водач, които имат работа вече не с материята, а с хората. Затова, когато Ренан в „Молитва на Акропола“ пише тъй хубаво: „После ще отидат в Спарта да прокълнат тази господарка на мрачни заблуди и да я поругаят, защото тя вече не съществува“, той проявява пълно неразбиране на античния дух: за древните гърци, за да остане жив споменът за някой благороден пример, не е било необходимо той да бъде въплътен в паметник, и славата за проявена добродетел, предавана от поколение на поколение в стиховете на Симонид или Тиртей, надживявала вековете. Богиня Атина, войнствената девица, имала покрит с бронзови плочи храм в Лакедемон; тя не би могла да разбере как е възможно да се презрат Спарта и нейните войници.

Затова нека не пренасяме в това далечно минало нашите представи и илюзии! Френските учени, които, описвайки Пелопонеската война, се увличат от симпатиите си към Атина, която погрешно отъждествяват със съвременните демокрации, правят не по-малка грешка от немските учени на Третия райх, които виждаха в Спарта някакъв първообраз на фашизма. Други времена, други нрави; тук Ренан би ни напомнил основателно, че „истинското възхищение е историческото“. И все пак дори обществата да се менят, човекът си остава човек. Ето защо примерът на Гърция не е толкова политически, колкото нравствен. Пример на скромност и трезва мисъл, която поставя човека на полагаемото му място: способен да разбира много, но знаещ също, че не знае; обичащ живота, но съзнаващ, че животът е нетраен; използуващ ума си с наслаждение, но без да забравя, че бъдещето е в ръцете на боговете, богове, които той е създал по свой образ и подобие и чрез които човешката мярка в своята идеална форма дава върховна представа за всемира. Този грък изпитва човешки страсти и чувства. Той знае, че нищо не се постига без борба, но, съзнавайки собствената си слабост, не презира противника. Докато в релефите, ознаменуващи техните победи, източните монарси са представени как смазват с колесниците си сломени и треперещи тълпи, гръцкото изкуство показва големите исторически събития и героичните подвизи от епоса като борба между равни — били те кентаври и лапити, гърци и троянци, атиняни и амазонки. Неприятелят невинаги пада повален и ако това се случи, поражението му не го лишава от право на милост. Неслучайно троянците Приам, Хектор и Андромаха са най-вълнуващите образи в „Илиада“. Разказвали, че Ахил се влюбил в амазонката Пентезилея* в момента, когато й нанесъл смъртния удар на бойното поле. Този епизод, илюстриран върху хубава атическа червенофигурна купа, има дълбок смисъл: и най-храбрият е играчка в ръцете на Съдбата.

За да се определи гръцкият мисловен строй, често се употребява думата хуманизъм и се цитира с пълно право прочутият хор на тиванските старци в „Антигона“ от Софокъл: „Колко чудеса има по света, но никое не е по-чудесно от човека!“ Да си спомним все пак, че за този хуманизъм човекът е изходна точка и необходима мярка, а не граница или край. Но всяка твърде обобщаваща теория си остава донякъде умозрителна: наследството на архаична и класическа Гърция може да се оцени най-добре чрез непосредствено общуване с творбите. Те са толкова богати и толкова прекрасни, че всеки от нас при срещата си с тях открива, освен вечните черти на човека и онзи дял от наследството, който намира съкровен отзвук у него.

Хронологически таблици

Тъй като хронологията на гръцката история е още твърде неуточнена в подробности, особено що се отнася до ранната епоха, долните таблици имат за задача да дадат просто някои ориентировъчни данни, подбрани измежду най-сигурните или поне измежду най-вероятните. Така или иначе много от посочените дати си остават спорни. Малкият брой посочвания при историята на изкуството се обяснява с това, че все още разполагаме с твърде малко точни данни в тази област; тук хронологията се гради главно върху развитието на стиловете, преценката, за които е винаги донякъде субективна.