Хелън Скот Тейлър
Празник на красотата (5)

Пета глава

И най-малката следа от раздразнението на Кейт изчезна при искреността в гласа на Есрас. За колкото и луд да го смяташе, той очевидно вярваше във всяка дума, която й казваше. Разумът й искаше да му е ядосана, но сърцето й омекна в момента, в който коленичи и целуна ръката й. Някъде дълбоко в нея, той бе докоснал надарената й с въображение същност, която тя бе забравила, че съществува; същността, която бе потиснала, за да направи майка си щастлива. И все пак, нищо нямаше да излезе от това.

Въздъхна и каза:

— О, Есрас, не виждаш ли, че нищо няма да се получи накрая. Аз работя. Утре си тръгвам с хората от Бартхърст.

Той се изправи. Не можа да му се противопостави, когато я придърпа по-близо до себе си и обви ръце около нея. Притисна буза до твърдия му гръден кош и вдъхна съблазнителния мъжки аромат, докато слушаше равномерните удари на сърцето му. Когато устните му докоснаха слепоочието й, тя затвори очи, като не искаше да си признае, че много лесно би могла да привикне към това.

— Кейти, защо не искаш да приемеш коя си? Би трябвало баба ти да ти е разказала нещо за живота си в Ирландия.

Щастливи спомени, свързани с баба й, изплуваха в съзнанието й, подобно на пасаж бляскави риби. Припомни си как бе седяла в краката й, когато беше малка. Докато майка й беше на работа, възрастната жена се грижеше за нея. Разказваше й такива вълшебни истории за феи и леприкони и хора, които живеят в градове под морето — хората на Небесната дъга.

Дъхът на Кейт се накъса, когато спомените, които беше отричала и опитвала да забрави, нахлуха обратно. Припомни си лентите многоцветна светлина, която се носеше около баба й, докато разказваше. Как възрастната жена хващаше светлината в шепите си и извайваше делфини и морски кончета от разноцветните дъги около себе си.

После, един ден, майка й се бе прибрала рано и хванала края на историята. Имаше писъци, крясъци и сълзи. И повече нямаше истории. Ирландия бе станала тема табу.

Точно тогава я изпратиха в манастирското училище и безкрайните задачи и лекции за усилена работа бяха започнали. Можеше да чуе любимия съвет на майка си: забрави за нереалните истории на баба ти. Работи упорито и ще получиш наградата си на небето.

— Трябва да е имало някакъв намек, който да ти подскаже, че тук нещо те очаква, иначе не би дошла — прошепна Есрас.

— Дойдох, за да разбера историята на перлата. — Дали не се бе надявала отново да улови магията от историите на баба си?

Пръстите на Есрас чертаеха кръгове по гърба й, които успяваха едновременно да я успокоят и да я възбудят. — Вярваш ли ми, Кейт?

Разумът й казваше не, защото майка й нямаше да одобри Есрас и всичко, което представляваше той. Но въпреки че думата „не“ се бе оформила в съзнанието й, от част, която беше някъде по-надълбоко от ума й и където властваха инстинктите, думата „да“ си проправи път към устните й.

Той се отдръпна леко и хвана лицето й в шепите си, вглеждайки се продължително в очите й.

— Ако ми вярваш, наистина ми вярваш, че няма да позволя нещо лошо да ти се случи, ще ти дам неоспоримо доказателство за това коя си. — Наведе се и леко докосна с устни нейните.

Тази благоприлична целувка разтърси тялото й до дъно. Стегнатата, гореща топка копнеж в стомаха й се освободи и затрудни дишането й. Беше имала гаджета и преди, но никога не бе изпитвала подобна непосредствена, завладяваща нужда да докосва и да бъде докосвана.

— Кейт — подсети я той. — Искаш ли доказателство за това коя си?

Тя си пое дъх, задържа го за момент, преди да успее да възстанови контрола върху говора си.

— Да — прошепна. — Покажи ми.