Павел Вежинов
Далече от бреговете (9)

I

Лодката осъмна на открито море. Никъде не се виждаше бряг — на всички посоки небето опираше в тъмния гладък ръб на морето. След няколкочасово мъчително съзоряване слънцето внезапно изскочи из дълбините и застана в миг на хоризонта като грамадна нагорещена монета. Небето на изток порозовя, но далече на запад, към невидимата суша, то все още тъмнееше с хладните тонове на морето. Скоро слънцето заблестя ослепително, розовината изчезна и от изгрева към лодката се простря дълга, бляскаща като сребърно перо слънчева пътека.

Хората все още спяха. Печатарят, опрял чело на борда на лодката, тихо похъркваше. Вацлав се бе свил като момче, бузата му опираше в коляното. Студентът спеше неспокойно, въртеше се на мястото си, от време на време тихо изпъшкваше. Пленниците им спяха накуп, опрели гърбовете си, за да се стоплят от утринната прохлада. Всред тях тежеше като дънер яката набита фигура на капитана, мрачен и в съня си и някак неестествено напрегнат, сякаш се преструваше, че спи.

Само далматинецът и Стефан не спяха — не бяха мигнали през цялата нощ. Нисичкият бе приседнал край руля и се взираше с неподвижен, неизразителен поглед в морето. Моторът все още работеше, но Стефан знаеше, че това са последните му минути. Скоро шумът ще угасне, лодката ще се плъзне безшумно по гладката повърхност и ще спре.

Но моторът все още работеше, лодката се плъзгаше по спокойното гладко море, зад кърмата шумеше пенестата водна диря. Далматинецът бе пресметнал, че моторът ще спре след четвърт час, но, слава богу, все още работеше, все още се чуваше неговото равномерно бръмчене. „Да върви поне още десетина минути! — мислеше Милутин напрегнато. — Още десетина минути, още четвърт час!“ Докато беше тъмно, той се ориентираше по фаровете, които мигаха едва забележимо в черните дълбини на нощта. Нямаше нужда да поглежда в компаса, достатъчна му беше полярната звезда. Едва към разсъмване той бе съзрял с голяма мъка калиакренския фар — далече напред и малко вляво. Там вече не е България — мислеше той, — там са румънски води. Там вече не могат да ги настигнат българските военни катери. Ако поработи още малко моторът, скоро ще мине най-страшното, скоро ще избягнат най-голямата опасност.

Когато се разсъмна съвсем, далматинецът дълго оглежда хоризонта на запад. Не се виждаше никаква суша. Това беше хубаво, точно така трябваше да бъде. Сега той беше сигурен, че през нощта никой не ги е преследвал. Ако бяха излезли да ги търсят на открито море, той щеше да види светлини, щеше да забележи далечното припламване на прожекторите. Навярно там на сушата никой не знаеше, че лодката е изчезнала. Нощта бе непрогледно тъмна, тиха, пустинна — само звездите блестяха на черното небе и само моторът тихичко и приятно бръмчеше. Когато разсъмна, никъде по морето не се мярна някакъв кораб, не се видя никакъв дим — морето беше така пусто, сякаш още никакъв живот не се бе зародил на света.

— Колко е часът? — запита внезапно Стефан.

Далматинецът обърна към него лицето си.

— Рано е още! — каза той тихо. — Няма и шест!…

Стефан кимна, после беззвучно се прозя.

— Защо не спиш? — каза далматинецът. — Не ти ли се спи?

— Не! — въздъхна Стефан.

Далматинецът се усмихна едва забележимо, като насън.

— Спи ти се — каза той. — През последните дни сме спали по няколко часа…

— И да искам, не бих могъл да заспя — каза Стефан.

— Това са нерви! — поклати бавно глава далматинецът.

Стефан се понамръщи, но не отвърна. Това ли намери Милутин да му каже? Но след като веднъж бяха проговорили, тишината му се струваше неестествена и враждебна, искаше му се отново да подхване някакъв разговор.

— Друг път патил ли си с лодка? — запита той тихо.

— Патил съм и как — кимна далматинецът.

Той млъкна, но Стефан усещаше, че ще продължи.

— Преди десетина години беше — през есента на двайсет и втора… Пътувахме със „Соренто“ — малко италианско корабче. Всъщност само флагът му беше италиански, иначе бяхме, кажи-речи, все далматинци… В Йонийско море ни хвана времето, а стоката никаква — сено!… Бяхме напълнили не само трюмовете, но и предната и задната палуба. От капитанския мостик едва виждаш морето…

— Къде беше туй Йонийско море? — запита Стефан.

— Край Южна Италия… Тихо море, но като рече да се случи!… Една сутрин към девет часа сеното внезапно се запали, макар да беше покрито с брезенти… И досега не мога да си обясня как стана тоя пожар, но предната палуба пламна като факел. Опитахме се да хвърлим балите в морето, но къде ти! Пламъците мигновено обхванаха мостика, радистът, който по това време закусвал, не успя дори да обади за катастрофата. Двете лодки на предната палуба също изгоряха, остана само лодката на задната палуба. В тая лодка трябваше да се качи целият екипаж. Като я спускахме в морето, вълнението едва не я направи на трески — щеше да я разбие в борда на кораба. Аз си знам как успях да кача жена си…

— Ти женен ли си? — попита учудено Стефан.

— Защо питаш? — погледна го далматинецът.

— Тъй!…

— Бях женен… Жена ми искаше да види Италия, но не успя… Четири дни ни блъска бурята из морето, докато най-после ни прибра едно гръцко корабче, което пътуваше за Корфу.

— Не знаех, че си бил женен! — отново измърмори Стефан.

Далматинецът долови тона му.

— Тя беше добра жена! — каза той строго, като свъси хубавите си вежди.

— И какво стана с нея? — запита Стефан.

— Умря! — отвърна с равен, безизразен глас далматинецът. — Простуди се на морето и умря!…

Внезапно Милутин като че ли забрави къде е. Той си спомни лодката в мрачното развълнувано море. Към обед вълнението надмина осем бала — започна да прилича на ураган. От време на време плискаше силен дъжд, който летеше едва ли не успоредно на морската повърхност и се сливаше с гребена на вълните. От време на време облаците слизаха до самото море и тогава всичко се смесваше в сивкава каша, в която като гейзери шумеше морската пяна. Лодката летеше по гребена на вълните или пропадаше изведнъж в мрачните дълбини, готови да я погълнат завинаги. Милутин бе гледал с растяща тревога бледнеещите лица на другарите си, които все повече и повече заприличваха на лица на смъртници. Вече никой не помръдваше на мястото си, никой не говореше — смъртта се бе настанила във всички погледи.

Не, не във всички — не в нейния! Тя седеше малко по-ниско от него, притисната до колената му. Вълните я заливаха, плискаха лицето й със солена, остра като камшик вода, пълнеха очите и ушите й, но тя нито веднъж не се наведе. Тя беше по-храбра от моряците, които се бяха свили неподвижно на дъното на лодката. Но през всичките тия страшни часове — и по-късно — през всичките четири дни тя нито веднъж не изпусна ръката му. Тя не държеше цялата му ръка, а само два от пръстите, които стискаше през цялото време с неотслабваща сила. Оттам ли идваше нейната смелост? Може би! Тя милваше грубия и корав моряшки пръст, тя разговаряше с него, тя му се усмихваше, подсказваше тревогите си, споделяше малките си радости. Чрез тоя пръст тя докосваше сърцето и мислите му. Само понякога, съвсем рядко, тя обръщаше към него глава, поглеждаше го с очи, които питаха: „Разбра ли, мили, какво искам да ти кажа?“. Ако връхлиташе някоя по-голяма вълна, нейните пръсти говореха: „Успокой се, не се тревожи за мен, аз никак не се плаша!…“. Тя наистина никак не се плашеше и малко по-късно далматинецът разбра: тя не се бе плашила, защото смърт или живот — щом са заедно, нищо на тоя свят не е страшно. Далматинецът не вярваше да е имало на света друга такава малка, храбра жена.

А нейният вид с нищо не издаваше страшната сила, която криеше в душата си. За пръв път я видя на пазара в Марибор. Майка й продаваше яйца, тя се беше свила до нея, слабичка и бледа, с големи неподвижни очи. От вида й личеше, че се стеснява от майка си, която препоръчваше громко някому своята стока. Нейният вид сякаш го бе дръпнал като с ръка, той застана на насрещния тротоар и започна да я наблюдава. Беше по-тъмноруса, отколкото обикновените словенки, много по-слабичка, очите й бяха почти кестеняви. Беше много по-дребна, по-тиха, по-чувствителна. Тя веднага почувствува, че я наблюдават, погледна го само веднъж с големите си очи — късо и учудено, — след това вече не му обърна никакво внимание. Милутин дори се пообиди — не беше съвсем млад, макар че флотската униформа го подмладяваше.

Далматинецът не обичаше словенките — смяташе, че не са работливи и верни жени. Но той заведе у дома си словенка и живя щастливо с нея до смъртта й. Все пак приживе той не я разбра докрай, не можа да види цялата й любов. Тя не можа да стане за него това, което той беше за нея. Морякът си е моряк — в душата му се кръстосват десет вятъра. Едва когато я загуби, той разбра всичко. Тя умря, като стискаше така отчаяно пръстите му, както ги бе стискала и в развълнуваното море. Както в лодката, тя черпеше оттам сила и храброст. Тя не заплака нито веднъж, но последният й поглед разкъса сърцето му на малки кървави късове. Ужасен, той така силно блъсна вратата на стаята, че я изкърти заедно с пантите. Искаше му се да крещи с все сила, да хапе ръцете си, да събаря. Никога през живота си не бе изпитвал такова силно и страшно чувство.

Три месеца по-късно той застреля в кафенето дубровнишкия полицейски началник. Осъдиха го на доживотен затвор, но като го местеха от Сплит за Загреб, успя да избяга и да се прехвърли в България. Животът му и тук премина в борби и лишения. През тия години той рядко мислеше за нея. Страхуваше се да мисли, защото не можеше да понася тежката мъка, която в такива мигове се раждаше в душата му. След това винаги се чувствуваше отпаднал, примирен, без сила — всички стремежи в живота почваха да му се струват безсмислени. Тогава с още по-голяма сила в него пламваше и тъгата по загубената родина, погледът му ставаше суров и мрачен като на вълк.

Едва през последните две седмици все по-често и по-често се сещаше за нея. Все по-често го навестяваше нейният образ, все по-отчетливи и ясни ставаха нейните черти. Но сега мъката не беше така силна, защото я помнеше не като мъртва, а като жива, спомняше си не страшните, а щастливите часове.

— Милутине! — обади се Стефан.

Далматинецът го погледна.

— Милутине, остана ли вода от снощи?

— Не мисли за нея! — намръщи се далматинецът. — Тая вода не е наша!…

— Поне да видим колко е…

— Виж! — каза далматинецът без желание.

Стефан въздъхна и се наведе над купчината вещи. Когато вдигна платното на лодката, под него се подаде зеленото тумбесто шише на газената лампа. Стефан го отмести, без да му обърне внимание, но Милутин се взря в него и го грабна, бърз като ястреб. Щом го разклати, до слуха му достигна слабия плисък на течността — в шишето имаше малко газ.

— Какъв късмет! — възкликна той така възбудено, сякаш бе намерил внезапно цял бидон с бензин.

Едва сега и Стефан разбра каква е работата.

— Нищо няма да стане! — каза той недоволно. — Само ще угасиш мотора!…

— Не вярвам! — поклати глава далматинецът. — И друг път съм опитвал…

Той отвори резервоара и със свито сърце провери съдържанието му. Бензин наистина бе останал малко — щеше да се получи съвсем нечиста смес. За миг той се поколеба — дали няма да угаси мотора, дали няма да похаби напразно и останалия бензин? Стефан, който заничаше зад гърба му, отново измърмори:

— Нищо няма да стане!

— Трябва да опитаме! — каза далматинецът решително.

Той въздъхна и наля половината от газта в резервоара. Моторът, който досега работеше тихо и равномерно, изведнъж продрано и дрезгаво се закашля, за един миг спря, после със силна експлозия продължи да боботи — все така задавено и неравно. Цялата лодка се обви в синкав миризлив дим, кашлиците следваха една след друга, ритъмът се разредяваше и спадаше. Далматинецът и Стефан стояха като замръзнали на местата си, не помръдваха, не дишаха.

Точно в тоя миг се пробуди печатарят. Лицето му, което в съня бе станало съвсем меко и добряшко, изведнъж се изостри, в погледа му се мярна тревога.

— Какво има? — запита той тихо.

— Мълчи! — каза троснато Стефан.

Печатарят видя зеленото шише в ръката на далматинеца и се досети. Сега той забрави всичко друго, целият се превърна на слух. След малко механичният организъм на мотора сякаш преодоля кризата, ритъмът се ускори, боботенето стана по-сигурно и отчетливо.

— Върви! — почти беззвучно на себе си каза печатарят.

Едва сега далматинецът се поразмърда, дълбока облекчителна въздишка се откъсна от гърдите му. Моторът кашляше продрано, премаляваше, на мигове губеше съвсем дъха си, но работеше, лодката вървеше напред.

След малко далматинецът се реши да налее в резервоара и останалата газ.