Павел Вежинов
Далече от бреговете (13)

V

Вацлав застъпи на пост в девет часа. Лодката беше притихнала съвсем — никой не помръдваше на мястото си, никой не говореше. Хората навярно още не бяха заспали, но мълчаха — всеки зает със своите мисли. Само съвсем близко до кърмата светулкаше едва забележимо огънче и се чуваше слабо покашлюване — капитанът пушеше своята последна цигара.

Нощта бе непрогледно тъмна, затова с още по-голяма сила над тях светеха звездите на лятното небе. Вацлав не познаваше небето. Над неговата родина небето като че ли никога не беше така черно и никога така ярко не светеха звездите. За миг му се стори, че това е някакво друго небе с други звезди — близко и непознато. Но не беше така, разбира се — ето я там Полярната звезда, ето ги Голямата и Малката мечка — единствените съзвездия, които познаваше. Колко необикновено беше това, че сега можеше да вижда цялото небе, целия грамаден звезден купол, положен като гигантски звънец над морето. В родината си той не виждаше небето. Той виждаше само късове от него между покривите на зданията. Дори в родното село на баща му, в Словакия, кръгозорът бе нарязан от тъмните масиви на планината. В Прага, където бе живял през последните шест години, небето не се виждаше от светлините, които го засенчваха — мощните електрически глобуси, неоновите реклами, високо издигнатите осветени фасади на зданията. Истинско небе той виждаше само от прозореца на своята квартира в старата част на града, но и тук то бе по-светло и звездите много по-бледи. Само през ясните зимни нощи звездите светеха ярко и силно. Вацлав обичаше небето и звездите — в късните зимни вечери той спираше на някой от мостовете на Вълтава и дълго гледаше към тях, шибан от студения вятър.

Веднъж Вацлав бе стоял там с Ирина. По стар навик той гледаше към звездите, но тоя път не ги виждаше. Той не усещаше и острия зимен мраз, тоя го чувствуваше в сърцето си. Ирина гледаше към реката, в която се отразяваха светлините на крайбрежния булевард. Тя мълчеше. И Вацлав мълчеше. Над тях трептяха звездите, под тях светлините на града, отразени в реката — беше красиво и тъжно, глухо и безизходно.

— Да вървим! — бе казала Ирина.

В сърцето му беше така болно, че дори не бе усетил как ръката му е залепнала о железния перваз на моста. Той я бе пъхнал в джоба си и бе закрачил мълчаливо под жълтата светлина на фенерите с изтръпнали и вдървени крака.

Но да не мисли за това. Не бива да мисли за мъртви неща — за неща, навеки отминали. Не, не е там, Ирина, щастието, дето ти го търсеше! Там е пусто, там сърцето може да измръзне, както ръцете ни в оная студена, глуха нощ.

Но да не мисли! Да не си спомня точно сега!

Но Вацлав мислеше и си спомняше. Той не можеше да води Ирина по барове, той нямаше пари за това. Пък и какво би търсил по баровете човек, който работи за революцията. В началото той не разбираше, че в нейното сърце е имало и друга жажда — така силна и властна, както любовта, — жажда придобита в тъмните салони на кината, когато по лицето трептят светлите петна, отразени от екрана. Тия светли петна — мислеше Вацлав, — тия трептящи магически петна, които упойват, които ти грабват сърцето и мислите. Понякога той се облягаше назад на евтиния скърцащ стол, за да види лицето, по което трептяха светлините на екрана. То бе красиво и замаяно, то бе далечно и чуждо, то дори нямаше своя душа и свои чувства, то бе като бялото платно, което трепти и отразява чуждите души и чуждите чувства.

Когато излизаха от киното, той я хващаше под ръка. Но нейната ръка беше така далече от него, както и мислите й. В ума й все още витаеха сенките на екрана — баровете с полирани колони, целите в никел и сребро, красиви жени с голи рамене, на които блести ярката електрическа светлина, снажни мъже с лъскави коси, които бавно отпиват чашите си. Душата й не можеше да се отскубне от виденията, лицето й изглеждаше все още остро и напрегнато. Трябваше да мине няколко улици, за да потреперят плещите й, да свие зиморничаво рамене, да пъхне ръката си в джоба му. Едва тогава тя му се усмихваше, но усмивката й беше нещастна и посърнала. Всичко в нея все още се стремеше към оня свят, който той мразеше и искаше да погребе завинаги.

Не бива да мисли за това! Не трябва да чопли тая раничка! Колкото и малка да е тя, от нея винаги бликва топла и гъста кръв. Не мисли, Вацлав, за миналите работи, ти си поставен на пост, ти имаш задача! Далматинецът ти каза, че не трябва нищо да пропускаш — ни най-малкия шум, ни най-малкото движение. Бъди непрекъснато бодър, гледай навсякъде, по целия хоризонт! Внимавай да не се появи отнякъде светлина — особено оттам, където дебнат опасностите!

Но лодката беше съвсем тиха — всички спяха. Тя едва доловимо се поклащаше, но на Вацлав му се струваше, че не се клати лодката, а небето. Беше малко страшно да се гледа как това вечно небе се люлее над главата му като огромна беззвучна камбана. Колко дребнички и нищожни, колко самотни и загубени бяха под това безкрайно небе, всред мрака, който ги притискаше от всички страни с глухотата и чернилката си.

Вацлав бе ходил на бар само веднъж в живота си — през последната вечер, която прекара в Прага. Тогава Ирина бе вече изчезнала от живота му, той бе останал съвсем сам в града. Но тогава самотата не го плашеше, сърцето му беше винаги пълно — макар и с горчива скръб, както понякога се случваше през късните вечери. И дните му бяха запълнени. Сутрин спеше до късно и веднага след това отиваше в редакцията. Там той ръководеше литературната страница — работа имаше много. На работната му маса го чакаха всеки ден цяла купчина стихове и разкази и той трябваше да ги прегледа, а след това да поговори с авторите. Понякога във вестника се появяваха и негови стихове. Те бяха спокойни, умни и чисти стихове, в тях имаше настроение. Мотивите бяха малки, но в тях прозираше повече, отколкото думите казваха. Повечето от другарите не ги харесваха. В тях няма огън — казваха те. — В тях няма призив! У нас трябва да се пишат стихове — казваха те, — които да звучат като плесница върху лицето на упоения със силна наркоза.

Така казваха, а никой не пишеше такива стихове. Говореха за Маяковски, а пишеха като Есенин.

Вацлав не обичаше ни Маяковски, ни Есенин. Неговият поет беше Уолт Уитмен. Той се мъчеше да му подражава, но не успяваше. Тия стихове той не печаташе, както и тия, разбира се, които бе написал за Ирина.

Когато напусна Прага, беше средата на октомври. Есента бе хубава, макар и дъжделива, но топла. Градът бе чист — като измит с четка и сапун, мокър, — по старите улици на неговия квартал се носеше хубавият мирис на окапали листа. Над целия град лежеше някаква особена сива и рехава светлина, отразена от облачното небе и мокрите фасади на къщите, цялата напоена с космичен воден прашец — ни дъжд, ни мъгла. Вацлав ходеше като болен по познатите улички, гледаше със затаен дъх черните влажни паметници, дърветата, големите витринни стъкла на празните кафенета, самотните телефонни будки и му се струваше, че ги вижда за пръв път. Никога през живота си не се беше чувствувал толкова малък и толкова самотен.

Да, по-самотен, отколкото сега всред това тъмно и дъхащо на сила нощно небе, под тоя сияещ звезден купол.

Едва тогава той разбра, че няма на света истински добър и верен приятел. От тая мисъл му стана страшно и болно. Какъв лош и неестествен живот е живял, за да няма нито един близък и скъп човек? В какви измислени светове се е губил, с какви лъжливи мечти е залъгвал сърцето си? Той живееше в мебелирана стая, нямаше почти никакво имущество. Всичките си книги остави на Иржи, сина на хазайката, тихо, тъмнокосо момче с хубави очи. Вацлав съзнаваше, че му оставя богатство, което ще обърне живота му като ръкавица. Излишните си дрехи остави на чистачката. Но кому да остави папката със стихове? Той трябваше да бъде добър и верен човек. Той трябваше да му ги запази каквото и да се случи. Когато един ден се върне в Прага, трябва да ги намери. Непременно трябва да ги намери, иначе все едно че няма да намери себе си.

Вацлав мисли дълго: кому да ги остави? Лицата на другарите се мяркаха пред очите му, но той ги отхвърляше един по един. Така той отхвърли и Карел заедно с всички други. Но когато трябваше все пак да се спре на някого, спря се на Карел.

А на пръв поглед като че ли само на Карел не биваше да се спира. Той единствен между другарите беше малко нещо гуляйджия, малко нещо женкар, малко нещо бохем — весел, разсеян и небрежен. Но в същото време беше искрен, прям и сърдечен — готов да раздаде и себе си. Друг такъв като него в редакцията нямаше. И външността му беше доста особена — нисичък и набит, с къса, много къдрава червена коса, с лице на албинос и приятни очи. Вацлав никога не можа да разбере поради какви чудновати причини жените го харесваха и се лепяха по него. И в най-добрите случаи той едва стигаше до носа им.

Карел дойде в квартирата с мокра коса и вежди, но както винаги, възбуден и весел. След един час той не беше така весел. Карел беше чувствителен като девойка, настроението на Вацлав премина през него като ток, сините му очи станаха по-тъмни и по-дълбоки. Вацлав изтръпна, когато Карел започна да прелиства папката. Отначало той гледаше само заглавията, после се зачете.

— Моля ти се, Шарло — с въздишка го пресече Вацлав. — Моля ти се, не сега… Нека замина, пък тогаз…

Карел едва откъсна погледа си от стихотворението.

— Интересно! — измърмори той.

После, без да пита, зачете:

Ти живееш, мила, на края на света —

на края на сивата безкрайна степ,

сива като цигарена пепел,

пуста,

непроходима.

Няма път до тебе, мила,

няма пътека.

— Стига! — каза умолително Вацлав.

Но Карел безмилостно четеше:

Ти живееш, мила, на най-високия връх,

на върха от сини глетчери…

— Карел! — вече сърдито го прекъсна Вацлав.

Карел затвори папката, поклати глава и каза:

— Всички ние сме лицемери.

— Аз не съм лицемер — каза Вацлав.

— Не, и ти си лицемер — настоя сериозно Карел. — Или пък може би думата не е хубава… Но всички ние имаме най-малко по две лица…

Вацлав изведнъж загуби желание да спори.

— Не съм ли прав? — запита Карел, като го гледаше втренчено с хубавите си очи.

— Може би си прав…

Карел дръпна от цигарата и пусна струйка дим в ръкава си. Вацлав знаеше, че той прави това, когато мисли нещо усилено.

— Ние сме истински Янус! — каза Карел с въздишка. — Само че двете ни лица са различни… Впрочем предните са еднакви… Ако ни наредиш в една редица и минеш пред строя — все едно че от един калъп сме извадени… Тъй ли е, Вацлав?

— Не знам — каза Вацлав.

— Знаеш, много добре знаеш!… Но, виж, ако минеш зад строя — работата е съвсем друга!… Там две лица еднакви няма да видиш!… Нито пък първото да прилича на второто!…

— Има и такива — каза Вацлав без желание.

— Ако съдиш по Зденек — има…

— Да се поразходим — каза Вацлав.

— Не ти ли се говори?

— Сега не…

За Карел това беше най-хубавото от човешките удоволствия — да говори с хората. Той сви рамене и каза с въздишка:

— Тогава поне да пийнем по чашка…

Внезапно Вацлав се залови за тая мисъл. Защо да не отидат в бар? Трябва да отиде и да види! Не можеш да съдиш един човек, ако не познаваш това, което е движило душата му. Карел разбира се, прие с възторг тази идея.

Когато влязоха в бара, навън валеше дъжд. Вътре беше много по-тъмно, отколкото Вацлав очакваше. Някъде по ъглите светеха скрити светлини — синьо и виолетово, розово и жълто. Всъщност така беше много по-хубаво — в пъстрия здрач техните костюми изглеждаха безупречни. Вацлав се огледа. В бара бяха заети само няколко маси, оркестърът, скрит в полутъмната раковинка, свиреше отпуснато и небрежно някаква монотонна американска мелодия. На стъклените рафтове на барчето бяха наредени бутилки с разноцветни питиета. Светлините бяха пуснати върху тях така, че отраженията им се смесваха в нежна гама от полутонове, които потрепваха върху голата глава на бармана.

— Не е зле! — каза Карел. — Може би защото няма хора!…

Но на Вацлав барът не хареса ни най-малко. Чувствуваше, че не е на мястото си, струваше му се, че и прислугата го гледа малко студено и с недоверие. Тук нищо не грабваше чувствата му, но все пак душата му беше смутена като от някакъв силен непознат мирис, като от питие, което за пръв път се смесва с кръвта му. Поръчаха шотландски уиски, но Карел отпи само една глътка и веднага ги върна.

— Това не са шотландски уиски! — каза той сухо на оберкелнера.

Мършавият вежлив прислужник, облечен в изискан бял смокинг, взе мълчаливо на никелирания поднос чашите и след малко се върна с две нови.

— Станала е грешка! — каза той със студена вежливост.

Вацлав погледна смаяно другаря си. Никога не бе подозирал, че Карел може да бъде толкова опитен в спиртните напитки.

— А как позна, че не е шотландско? — запита той учудено.

Карел се ухили — тая същата позната и честна усмивка.

— Много просто! — каза той. — Нима мислиш, че ще донесат на двама случайни посетители истинско шотландско уиски?

— Може и сега да не е шотландско…

— Може!… Но сигурно не е и чешко, както първия път…

Още първата чаша направи своето. Очите му сякаш се поразтвориха, сърцето му омекна и се отпусна. Сега всичко вече му се струваше по-хубаво — и това, че барът е полупразен, и това, че така небрежно свири оркестърът, и това, че така меки и приятни са светлините. Лицето му поруменя, очите му заблестяха, той дори не разбра, че изправи по-високо главата си. Напрежението през последните дни, което го бе карало да скита с болно сърце из мокрия град, изведнъж се пресече. След дългото вцепенение сега в главата му изведнъж нахлу порой от мисли — богати и чудни, смесени с пъстро кълбо, което нямаше ни начало, ни край.

Точно тогава, след първата чаша, Вацлав видя момичето. То стоеше през една маса с профил към него заедно с някакъв възрастен, малко отегчен и мълчалив човек, очевидно богат, тъй като беше доста изискано облечен. Момичето бе слабичко и изящно като статуйка. Седеше облегнато с лакти на масата, голият му гръб бе извит в красива дъга, двете бледи и нежни ръце подпираха брадичката. Особено нежен и приятен бе профилът му — тънък, като на птичка, с едва вирнато носле, с малки, пълнички устни. И пред двамата имаше по една мъничка кристална чаша с коняк.

Вацлав я гледаше със затаен дъх. Струваше му се, че никога през живота си не е виждал по-хубава девойка. Тя бе по-хубава от Ирина, от всички други, които бе виждал досега. Или може би не беше по-хубава, но странно отговаряше на това, което душата му бе виждала в сънищата си. Той не смееше да откъсне поглед от нея, не изпускаше ни най-малкото й движение. Тя не изглеждаше весела, имаше във вида й нещо от музиката — нещо небрежно, малко отегчено и отпуснато. Имаше нещо неуловимо печално в изражението й. Какво търсеше тук с тоя мъж? Навярно му беше дъщеря. Навярно и двамата бяха чужденци. Но те не говореха и той не можеше да разбере нищо.

— Какво зяпаш! — попита Карел, учуден от мълчанието му.

— В такова момиче бих се влюбил! — каза Вацлав.

В тоя миг девойката се обърна и ги погледна. Очите й бяха много красиви, но погледът равнодушен.

— Тя е празна като балон — каза Карел.

Девойката каза нещо тихо на мъжа, после стана и тръгна към масата им. Вацлав се вцепени от изненада. Сега тя му се виждаше още по-слабичка, но в същото време още по-мила и по-нежна. Без да каже дума, тя седна до Вацлав, усмихна му се, но погледът й беше все така равнодушен.

— Бих пила нещо с вас — каза тя с приятен, едва дрезгав глас.

Вацлав едва сега разбра каква е работата и смутено примигна. Все пак от това тя не стана нито по-грозна, нито по-малко нежна.

— Какво? — попита Вацлав.

— Шампанско — каза девойката.

Карел поръча бутилка шампанско.

— А за нас две чаши уиски — каза той.

Келнерът се поклони тоя път малко по-сръчно и отиде.

— Какъв процент получавате за това? — попита Карел много вежливо, като я гледаше присмехулно в очите.

Вацлав се почувствува така, като че ли някой му бе ударил плесник.

— Вие не сте добър кавалер — каза девойката.

— Аз не съм богат — каза Карел.

— Това се вижда… Но то не пречи да бъдете добър кавалер…

— И вие трябва да бъдете по-малко взискателна — каза Карел, като се усмихна добродушно.

Девойката стана и се върна на масата си. Вацлав чу, като каза на мъжа:

— Те са невъзпитани…

— Защо я изпъди? — каза Вацлав отчаяно. — Не биваше да я пъдиш…

— Не мислех, че ще стане — каза Карел. — Който работи, не се обижда…

Вацлав изпи наведнъж половин чаша уиски без сода. Той все още поглеждаше крадешком към девойката, макар че тя нито веднъж не се обърна към тях. Заведението започна постепенно да се пълни, ставаше все по-шумно и по-пъстро. На прага застанаха група младежи, модно облечени, с цигари в уста. Лицата им бяха добре гледани, но нахални и пусти. Като ги видя, девойката цяла засия и им направи дискретен знак с ръка. Вацлав наведе глава.

— Вацлав, Вацлав! — въздъхна Карел. — Тръгнал си, братко, на дълъг път без ваксина…

— Каква ваксина? — не разбра Вацлав.

— Такава — за болести!… Те имат, Вацлав, много болести и много отрови…

Това Вацлав разбра едва когато си тръгна. Не му се излизаше. Беше му приятно в задимения бар, сърцето му бе упоено като със силна наркоза. Струваше му се, че сам той е по-хубав, по-едър, по-силен, по-властен. Ирина сега му изглеждаше съвсем понятна. Чувствуваше се уютно, искаше му се да говори, да бъде духовит, да се понесе като другите по стъкления дансинг, да танцува по-хубаво от всички, да извади много пари, за да видят те, че ги има.

— Да вървим, Вацлав — подкани го отново Карел.

Вацлав едва се отлепи от мястото си. „Обичам я!“ — мислеше той отчаяно. Искаше му се да я вижда всеки ден, да й говори, тя да го гледа, да се докосва до него, да го обича. Искаше му се да знае името й, да я потърси още на сутринта, да й каже хиляди горещи, смели и отчаяни думи. Когато излязоха вън, улиците бяха съвсем пусти, мокри и черни — по асфалта блестяха на тънки жълти пътеки уличните светлини. Едва тук Вацлав се съвзе и можа да види себе си. Беше му болно, чувствуваше в устата си лош вкус, а в душата си странен срам, сякаш бе опозорил себе си с някаква особена глупост. Седнаха на една пейка край Вълтава, дълго мълчаха.

— Много силна отрова! — каза най-после Вацлав.

— Страшно е, когато отровата влезе в кръвта! — каза Карел и сви зиморничаво едрите си плещи. — Тогава е страшно!…

Започна да пръска лек дъждец, но двамата не ставаха. Високо над тях жълтееха в дъжда светлините на Храдчани.

— Те имат много отрови… — каза Карел. — И повечето са приятни… Те влизат в кръвта и оттам в човешката природа.

— Много са приятни! — каза Вацлав.

— Ако влязат здраво в кръвта, животът без тях почва да става безсмислен! — въздъхна Карел. — Там е цялата работа!

— Ти каква отрова имаш в кръвта, Карел? — запита Вацлав.

— Аз съм селянин — каза Карел. — Кръвта ми е здрава…

— Моята кръв е слаба — каза горчиво Вацлав.

Карел поклати тъжно глава.

— Да — каза той. — Трябва да се пазиш!

Вацлав се унесе за миг в мислите си, съвсем забрави дъждеца, който мокреше лицето му. Дали наистина трябва да се пази? И дали това пазене не е всъщност истинската причина за слабостта?

— Аз не вярвам вече в невинността, Карел — каза той тъжно. — И се страхувам от чистотата… Защо преди малко ти спомена ваксините?

— Ти нямаш естествена самозащита — каза Карел.

— Там е работата — въздъхна Вацлав. — А защо нямам?… Защото съм живял неестествен живот… Знаеш ли, че досега съм целувал само една жена?… Само една, Карел, и сигурно страшно неловко…

— Знам! — въздъхна Карел.

Вацлав се обърна и го погледна учудено. Карел седеше на пейката сгушен в сивия си лоден, лицето му беше много тъжно…

— Отде знаеш?

— То ти е написано на лицето…

— Значи, ваксина наистина е нужна, ти беше напълно прав…

Карел поклати бавно мократа си глава.

— Трябва да се внимава! — каза той замислено. — Понякога и най-малките дози са вирулентни… Понякога и минималните количества отрова могат да доведат до гибел… Ти не си виждал отровени хора, но аз съм виждал… Стотици съм виждал и хиляди…

Вацлав внезапно си припомни Ирина. И тя е била отровена — макар и без да съзнава, — постепенно се е отровила в тъмните салони на кината. Колко милиони хора минават през тия кина? И колко от тях се отравят? Може би всички!… Или може би почти всички!… Тая отрова от тъмните салони не може да се дозира… Не може да се разбере кога ще влезе в кръвта и кога ще я отрови. Карел сякаш усети мислите му.

— Чудя се аз, Вацлав, как ще правим ново общество! — каза той все така замислено. — Ново общество от бивши алкохолици!… Да речем — ще им дадем добър живот!… Непременно ще им дадем човешка чест и достойнство!… Но отрова няма да им дадем… Няма как да им дадем, без да отстъпим от себе си… Аз мисля, че те ще ни намразят… Ние ще бъдем за тях не свобода, а решетка… Те ще искат да счупят решетката, за да докопат отровата…

— Това е много страшно! — каза Вацлав.

— Много е страшно… Освен ако решетката е съвсем здрава…

— Не може да се възпитават хората с решетки! — каза Вацлав. — Само това не може!…

Карел се намръщи, лицето му стана неестествено твърдо и остро.

— А какво?… Да ги оставим да се тровят ли?… Ние сами да им произвеждаме отровата?

Но Вацлав за пръв път мислеше за тия неща, трудно му беше да отговори.

— Не знам — каза той тихо. — Може би трябва да им отнемем отровата постепенно, без да усетят… Може би ще трябва да усилим кръвообращението… Така на мястото на застоялата кръв ще дойде нова…

— Зависи! — каза Карел с въздишка. — Зависи колко здрава кръв е останала!…

— Има, Карел! — каза Вацлав страстно. — Сред народа има много здрава кръв!…

Карел нищо не отговори. Дъждът се усили и те трябваше да станат. Все пак приятно беше да мокри сгорещените им лица. Вацлав чувствуваше главата си избистрена и прояснена, но краката все още му тежаха и стъпките бяха неустойчиви. Улиците бяха съвсем безлюдни — само от време на време се мяркаше някой загънат в мушамата си полицай или някой пиян, който се клатеше мъчително и си говореше гласно — сърдеше се някому, някого обвиняваше, търсеше от някого прошка. Те двамата и тия, които залитаха по улиците, бяха братя сега, братя по кръв, из която се е разляла отровата…

Внезапно мислите на Вацлав се прекъснаха, той почувствува в лодката някакво движение. Какво ставаше там при кърмата? Някой се изправяше! Да, някой се изправяше. Вацлав здраво стисна пистолета си и го насочи нататък. Да му се обади ли? Не, още е рано, не бива да вдига шум за нищо! Тъмната фигура се облегна на борда и Вацлав вече можеше да го различи — това бе пощенският чиновник. Сега той седеше неподвижно на мястото си, не помръдваше. Нищо, събудил се е, гледа към морето. Навярно сега сърцето му е пълно с неспокойни мисли, със страх, с неизвестност. Гледа към морето, мисли за своята съдба. Може би ще дойде ден и той ще се срамува страшно от страха си, но сега всичко го тегли назад — към нищожния живот, към робството, към евтините мизерни отрови. Не беше ли тогава Карел прав за решетките? Ето тоя тук, който гледа към тъмното море, е зад решетки, но нима това не е за неговата човешка чест и за неговото щастие?

Тъкмо Вацлав бе отпуснал пистолета си, и трябваше отново да го насочи напред. Там, на кърмата, някой говореше. Пощенският чиновник се бе надвесил над капитана и нещо му бе казал. Вацлав дочу и гласа на капитана, нисък и нетърпелив. Но думите той не разбра. Те отново замълчаха. След малко пощенският чиновник се смъкна до дъното на лодката и притихна. Някаква хитрост ли беше това? Дали нещо не се сговориха? Или само тъй са си продумали като свои и близки хора? Все пак Вацлав стоя нащрек около четвърт час с пръст на спусъка. Ако се раздвижат още веднъж, ако още нещо си проговорят — той ще събуди далматинеца.

Но те вече не се раздвижиха и не си проговориха. Вацлав постепенно се успокои.

Той нямаше да се успокои, ако беше чул и разбрал думите им. Той нямаше да се успокои, ако се беше обърнал назад и се бе взрял внимателно в хоризонта. Трябваше да се взре много настойчиво там далече на запад, за да види едва забележимата светлинка, която трепкаше и угасваше като далечна сигнална лампичка. Но той гледаше само напред с пръст върху спусъка и нищо не видя.

Именно тая светлинка бе забелязал случайно пощенският чиновник. Той се бе събудил внезапно от грозен и отвратителен сън. Лежеше у дома си на леглото, облян в лепкава пот, с болно гърло, изтощен и премазан. Душата му бе пълна с безнадеждност. Край леглото стоеше майка му, тихо плачеше.

„Сега ще дойде докторът! — говореше тя. — Ей сегичка ще дойде!“

На Дафин му беше безразлично — все едно, той ще умре. Но ето че в стаята влезе докторът. Той беше в бяла престилка с лъскави ботуши. Не, това не беше докторът, това беше полицейският пристав. Той му се усмихваше, накланяше се над него, галеше с влажна ръка лицето му през носа и устата. На Дафин му се искаше да изкрещи, да го заплюе, но мълчеше и трескаво трепереше.

„Ти комунист ли си? — питаше приставът. — Кажи, комунист ли си?“

„Не съм!“

„Нищо няма да ти направя! — говореше приставът. — Ти само ми кажи, комунист ли си?“

„Не съм! — шептеше отчаяно той. — Не съм комунист!“

Приставът започна отново да го гали с влажната си отвратителна ръка по лицето, усмихваше му се, мъчеше се да го прегърне. Дафин вече чувствуваше тая отвратителна ръка по гърдите си, надолу към бедрата. Изведнъж той разбра, че това е сън, напрегна сили и се събуди.

Трудно му беше да се успокои изведнъж, пръстите му все още трепереха. Той се загледа в ярките звезди, вдъхна дълбоко прохладния нощен въздух. Но това не можеше да утоли мъчителната жажда, която бе пресушила гърлото му. С голяма мъка можа да събере малко плюнка в устата си, бавно я преглътна. Гърбът го болеше от коравото врязване на дъските и той се понавдигна. Беше съвсем тъмно, тихо като в пустиня, лодката се поклащаше. Това движение, което беше съвсем замряло през деня, сега отново се бе родило. Не беше ли то предвестник на вятъра? Но платното висеше безжизнено и закриваше част от небето. Може би ще минат дни, преди лодката отново да потегли, дни на глад и жажда под палещото слънце, дни на тежки угризения…

Точно тогава той видя светлинката. Какво можеше да бъде това — фар или далечен кораб? Той се взираше усилено, но не можеше да разбере. Дафин инстинктивно протегна ръка и разклати коляното на капитана. То се поизправи под ръката му, капитанът повдигна глава.

— Какво? — попита той дрезгаво.

— Нещо свети там.

— Къде? — каза капитанът и гласът му трепна.

— Ей там… там… Към носа на лодката.

Капитанът веднага видя. Той стисна така силно пръстите на младежа, че те изпукаха в ръката му.

— Мълчи! — каза той глухо.

— Какво е това? — попита шепнешком младежът. —

— Мълчи, ти казах!… Лягай и мълчи!…

Капитанът бе разбрал, но никой друг не трябваше да знае. Никой — дори шуреят му. И защо така глупаво е щръкнал в лодката? Защо все още се взира натам? Техният дежурен може да го забележи, да се обърне и той, да види светлинките. Капитанът протегна ръка, хвана с железните си пръсти младежа над лакътя и бавно го свлече надолу. Той чуваше в глухата тишина на нощта как онзи диша тежко, как неспокойно се върти на мястото си. Дали в него няма да заговори внезапно чуждият глас — не своят, не роднинският, — техният? Дали няма да се обади? Дали няма да се присъедини открито към тях? Колкото и да е слаб, но това ще увеличи силата им, а самия него ще лиши и от последната поддръжка. Капитанът се ослушваше, но младежът скоро утихна, дишането му стана по-равно и по-спокойно, той сякаш замря на мястото си.

Той отново погледна светлинната. Тя бе точно пред върха на лодката и все така едва забележимо трепкаше и угасваше. Непривикнало око няма да я забележи — мислеше той. — Човек трябва да има морско око. Те не биваше в никой случай да я видят. Главатарят им познаваше фаровете, той щеше веднага да разбере, че това е варненският фар. А защо варненският фар е срещу тях, когато те го бяха отминали още снощи? Дълго след това те бяха пътували на североизток. Явно, лодката се движи на юг! Макар и бавно, но тя слиза надолу — натам, откъдето бяха тръгнали!

Те не бива да знаят това! Те не трябва да знаят край какви брегове се намират. Няма нищо по-лошо от това — да не знае човек къде се намира, да загуби посоките.

Капитанът заспа едва когато небето съвсем просветля. В дванайсет часа техният дежурен се смени. Чужденецът мълчаливо се свлече към дъното на лодката, на мястото му застана здравата фигура на печатаря. Той се поизправи, започна бавно да оглежда хоризонта.

Дъхът на капитана спря. Ще види ли светлинката? Не е ли по-добре да му се обади, нещо да го заприказва, да отвлече вниманието му? Да, по-добре е! Той дори лекичко се понавдигна, но гърлото му беше сухо. Не можеше да каже нищо, нямаше сили! Някаква особено слабост бе пресушила и волята му, и гласа му.

Печатарят огледа целия хоризонт, след това спокойно се обърна напред. Капитанът си отдъхна. Явно, дежурният не е забелязал фара. Пък и да го е забелязал, не му е обърнал никакво внимание. Но капитанът би се успокоил съвсем, ако знаеше, че печатарят има слаби очи. Той ги бе повредил в печатниците от непрекъснатото взиране и от лошите изпарения. Той не бе видял нищо с възпалените си очи, нито пък щеше да види. Той стоеше все така леко прегърбен на носа на лодката, от време на време покашлюваше. След един час светлината напълно изчезна. Да, сега капитанът можеше да легне и да заспи със спокойно сърце. Да спи, да почива, да не мисли за нищо до сутринта.

Но капитанът не се успокояваше, не можеше да заспи. Нещо в него бе смутено, нещо го чоплеше, докарваше лош вкус в устата му. Някаква лоша мътилка се бе навдигнала на дъното на душата му и тровеше мислите му. Да, наистина през целия си живот той никого не бе лъгал и мамил. Може би само Адамаки понякога, но това си е в кръга на работата. Никого не е мамил, с никого не е бил подъл и безчестен! Такива хора нямаше в рода им! Всички в неговия род са работили мълчаливо и честно, с труд са надвивали за всичко, което други са получавали с подлост и хитрини.

Едва когато студентът смени на поста печатаря, той можа да затвори очи. Лодката се поклащаше едва-едва, водите я мъкнеха на юг, все по-далече и по-далече от бреговете, които ония искаха да достигнат. Той знаеше това, но мълчеше. Презираше себе си за лъжата, но не искаше да каже истината.