Джон Голсуърти
Първите и последните (1)

I

В шест часа вечерта стаята беше тъмна, само през зеления си абажур една настолна газена лампа хвърляше шарена светлина върху персийския килим, върху подвързиите на томовете, извадени от своите рафтове, върху отворените страници на избраната книга, върху тъмносиньото и златото на сервиза за кафе, сложен на малката стара масичка с ориенталски инкрустации. През зимата тук ставаше много тъмно: пердетата стояха дръпнати, рафтовете с подвързани в кожа томове се редяха един над друг, а стените и таванът бяха облицовани с дъбова ламперия. Освен това стаята беше толкова голяма, че осветеното петно пред камината, където седеше той, напомняше оазис в тъмното. Но след работния ден, започнал в ранни зори с упоритото проучване на „дела“, продължил със суетнята и напрежението в съда, Кийт Дарънт харесваше точно това. Това беше неговата почивка — тези два часа преди вечеря, при книгите, с кафето и лулата, или отпуснат в лека дрямка. С червени турски чехли и в старо кадифено сако, той подхождаше на тази рамка от светлина и сянка. Един художник би се заловил с жар да рисува ясните черти на жълтото лице с черни вити вежди над очи сиви или кафяви, това човек трудно би могъл да каже, и сивееща коса, все още обилна, въпреки часовете, прекарвани ежедневно с перука на глава. Когато седеше така, той много рядко мислеше за работата си, отмахваше с привична лекота напрежението, натрупано през деня от необходимостта да следи продължително нишките на доказателствата и показанията и да ги разплита — работа обикновено безкрайно интересна за ясния му интелект, приучен почти инстинктивно да отхвърля всичко, освен най-същественото; да отбира важните от юридическа гледна точка, от масата объркани, по тактически или по чисто човешки съображения подробности, поставени за разглеждане пред него; и все пак работа понякога скучна и уморителна. Като например днес, когато заподозря своя клиент в лъжесвидетелство. Беше почти убеден, че трябва да се откаже от това дело. Още в самото начало му направиха неприятно впечатление безволевото лице на този човек, нервните, уклончиви отговори, изпъкналите, смутени очи — такива типове се срещат прекалено често в днешното време на либерална фразеология и немощна хуманитарност. Лошо! Лошо!

От трите книги, които извади от рафтовете: един том от Волтер (странно очарование имаше този французин, въпреки унищожителната си ирония), един том пътеписи от Бъртън и „Нови приказки от хиляда и една нощ“ на Стивънсън, се спря на последната. Тази вечер чувствуваше необходимост от нещо успокоително, желание да се освободи от каквито и да е мисли. В съда беше препълнено и задушно, а докато се връщаше пеша, духаше мек югоизточен ветрец и въздухът беше зареден с влага, а не с енергия. Усещаше се отпуснат, уморен, даже изнервен. Този път самотната му къща изглеждаше странна и неспокойна.

Намали пламъчето на лампата и обърна лице към огъня. Може би ще успее да поспи, преди скучната вечеря у Теласонови. Щеше му се да е ваканция, за да си е Мейзи в къщи. От много години вдовец, той беше отвикнал около него да има жена. Тази вечер обаче съвсем осезателно копнееше за компанията на младата си дъщеря с резките движения и ясните тъмни очи. Странно как някои мъже имат непрекъсната нужда от жени! Брат му Лорънс… пропилял живота си заради жените… атрофия на волята! Човек, който живее на ръба на нещата, едва свързва двата края, изчерпал всичките си възможности! Би трябвало шотландската му жилка да го спаси, но пък от друга страна, когато един шотландец тръгне по наклонена плоскост, друг трудно би го настигнал! Странно как майчината кръв се проявява така различно у двама сина. Самият той винаги е живял с чувството, че дължи успеха си на нея.

Мислите му внезапно се насочиха към нещо, което тревожеше професионалната му съвест. Не че се разколеба в увереността си, че знае всичко, но пък и съвсем не бе положителен, че е дал правилен съвет. Че какво пък! Без силата да взема решения и да държи на тях, даже и да не е убеден, не би бил достоен за положението, което има в професията си, пък и за каквото ще. Колкото повече живееше, толкова повече се убеждаваше в първостепенната необходимост от мъжествени и решителни действия във всички области на живота. От дума и удар, но преди всичко ударът! Съмнения, колебания, сантименталност — какво лигаво и гадно време…! И на красивото му лице се прокрадна една почти демонична усмивка — какви ли не шеги може да си прави светлината от огъня! После усмивката се замени от сънливост, той задряма…

Стресна се от усещането, че там, зад границата на светлината, стои някой си и, без да обърне глава, попита:

— Какво има?

Човекът затаи дъх. Кийт повдигна пламъка на лампата.

— Кой е там?

Откъм вратата се дочу:

— Аз съм… Лари.

Нещо в тона на гласа го накара да потрепери, а може би просто се сепна в съня си.

— Заспал бях. Влизай!

Трябва да се отбележи, че след като разбра кой е дошъл, той не стана, даже не обърна глава, а зачака, вперил в огъня притворени очи, брат му да дойде пред него. Посещенията на Лорънс не винаги вещаеха добро. Чуваше го как диша и до обонянието му достигна миризма на уиски. Защо този човек не се въздържа да пие поне когато идва тук! Чиста детинщина! Такава липса на чувство за мярка, или приличие! Запита рязко:

— Е, Лари, какво има?

Винаги имаше по нещо. Често се учудваше на силата на това настойническо чувство, което все още го правеше търпелив към тревогите и достъпен за молбите на своя брат, или към това го тласкаше кръвната връзка, шотландското чувство за вярност към своята кръв, отживяло времето си достойнство, което разумът и половината инстинкт му сочеха за слабост и въпреки всичко то го свързваше с този непрекъснат източник на тревоги? Пиян ли е, че стои още на вратата? Затова каза по-меко:

— Защо не влезеш да седнеш?

Сега вече се приближи. Избягваше светлото, движеше се покрай стените, точно там, където не достигаше светлината на лампата. Беше ярко осветен до кръста, но лицето му се размиваше в сянката като лицето на някакъв зловещ призрак.

— Болен ли си бе, човече?

Отново не получи отговор, ако не се смята едно поклащане на главата. Видя една ръка да минава вън от светлината към призрачното чело под разрошената коса. Сега вече мирисът на уиски стана по-силен и Кийт помисли: „Наистина е пиян. Тъкмо да го види новият иконом. Като не може да се държи…“

Облегнатата на стената фигура въздъхна — такъв звук може да се откъсне само от смазано от тревога сърце и Кийт осъзна с известен смут, че все още не е разгадал причината на това неестествено мълчание. Стана, обърна гръб към огъня и рече с жестокост, породена по-скоро от раздразнение, отколкото съзнателна:

— Какво има, човече божи? Да не си извършил убийство, та стоиш и мълчиш като риба?

Последва секунда мълчание, даже дъх не се чу, а после Лари прошепна:

— Да.

Чувството, че нещо не може да е истина, което идва на помощ в критични моменти, даде сили на Кийт да отсече енергично:

— Дявол да го вземе! Ти наистина си пиян!

Но после го изпълни смъртен ужас.

— Какво искаш да кажеш? Ела насам, за да мога да те видя! Какво става с тебе, Лари?

Брат му залитна, едва не падна, напускайки скривалището си в сянката и се строполи на един стол, в кръга на светлината. После отрони още една продължителна, сърцераздирателна въздишка.

— Нищо ми няма, Кийт! Вярно е!

Кийт пристъпи бързо напред и заби поглед надолу в лицето на брат си. Веднага разбра, че това е истина. Никой не би могъл да симулира ужасеното удивление в тези очи. Те сякаш никога повече нямаше да се сдобрят с лицето, към което принадлежаха. Те накараха сърцето му да се свие — такъв поглед може да породи само истинското нещастие. После неволното съжаление премина в гневно объркване.

— Какви са тези глупости, за бога?

И все пак той заговори по-тихо, даже отиде до вратата да види дали е затворена. Лорънс бе придърпал стола напред и седеше приведен над огъня — слаба фигура, изхабено скулесто лице с дълбоко потънали сини очи, с вълниста коса в пълен безпорядък, лице, в което все още имаше нещо красиво. Кийт сложи ръка на рамото му и рече:

— Хайде, Лари! Ела на себе си и престани да преувеличаваш.

— Казвам ти, че е вярно. Убих човек.

Силата, с която изрече тези думи, подействува на Кийт като студен душ. Какво смяташе, че прави този човек, та крещи такива неща! Но изведнъж Лорънс вдигна ръце и започна да ги кърши. Жестът беше така безкрайно мъчителен, че накара лицето на Кийт да трепне.

— Защо идваш на мене да го кажеш? — запита той.

От време на време му се струваше, че лицето на Лари не принадлежи на този свят, така странни бяха отблясъците, които пробягваха по него!

— А при кого другиго да отида? Дойдох да ми кажеш какво да правя, Кийт. Да се предам ли, какво?

Кийт почувствува как сърцето му трепна, при тази внезапно възникнала практическа страна на въпроса. Значи наистина е така! Но каза много спокойно:

— Кажи ми само… как се стигна до това…, до това нещо?

Въпросът му свърза този мрачен, страхотен, фантастичен кошмар с действителността.

— Кога стана това?

— Снощи.

Както винаги, лицето на Лари излъчваше някаква детинска искреност. Никога нямаше да успее да излъже в съда!

— Как? Къде? Я ми разкажи всичко спокойно, от самото начало. Изпий това кафе, ще ти проясни главата.

Лорънс взе синята чашка и я пресуши.

— Да — рече той. — Ето как стоят нещата, Кийт. Има едно момиче, с което се познавам от няколко месеца…

Жени! Кийт процеди през зъби:

— Е, и?

— Дъщеря е на поляк, който умрял тук, когато била на шестнадесет години и тя останала сама. Един човек на име Уолън, американец със смесена кръв, който живеел в същата къща, се оженил за нея, или поне дал вид, че го прави — тя е много хубава, Кийт — после я изоставил с бебе на шест месеца и при това бременна. Новото се родило мъртво, а самата тя едва не си отишла покрай него. След това гладувала, докато не я прибрал някакъв друг. Живяла с другия две години, но Уолън се появил отново и я заставил да се върне при него. Този звяр често я биел до посиняване, ей така, за нищо. И отново я оставил. Когато я срещнах, беше загубила и първото си дете и спеше с всеки срещнат.

Вдигна очи към Кийт.

— Но по-сладка жена не съм срещал, нито пък по-вярна, мога да се закълна в това. Каква ти жена! Тя е едва двадесетгодишна! Когато снощи отидох при нея, този звяр…, този Уолън… отново я беше открил и когато този наперен побойник се хвърли срещу мене… виж! — Лари докосна една синина на челото си. — Хванах го за врата и когато го пуснах…

— Да?

— Мъртъв. Едва после разбрах, че тя го е дърпала отзад.

И отново започна да кърши ръце.

Кийт запита със суров глас:

— После какво направи?

— Дълго време седяхме край него. След това го изнесох на гръб по улицата до един свод.

— На какво разстояние?

— Около петдесет метра.

— Имаше ли някой?… Видя ли те някой?

— Не!

— Колко беше часът?

— Три.

— После?

— Върнах се при нея.

— Защо, за бога?

— Беше сама и уплашена. Аз също, Кийт.

— Къде се намира това нещо?

— В Сохо, „Бороу стрийт“ 42.

— А свода?

— На ъгъла на „Глав лейн“.

— Боже мой! Та…, та аз четох за това във вестника.

Кийт грабна от бюрото си вестник и отново прочете следния параграф: „Тази сутрин е намерен труп на човек под един свод на «Глав лейн». Белезите по гърлото говорят за убийство. Очевидно убитият е бил обран и няма нищо, което да помогне за установяване на самоличността.“

Значи си беше чиста истина. Убийство! Собственият му брат! Обърна се с лице към него и рече:

— Видял си го във вестника и си го сънувал. Разбираш ли, сънувал си!

Лари отвърна с мрачен копнеж:

— Ех, да беше наистина така, Кийт…, да беше наистина така!

Сега Кийт едва не започна на свой ред да кърши ръце.

— Взехте ли нещо от… убития?

— Докато сме се борили, от него е паднало това.

Извади празен плик с пощенска марка от Южна Америка, адресиран до: „Патрик Уолън, хотел Саймън, «Фариър стрийт», Лондон.“ Отново познато свиване на сърцето.

— Хвърли го в огъня!

После внезапно се наведе да го измъкне оттам. Давайки това нареждане… той се бе…, той се бе свързал с това… това… Но не го измъкна. Пликът почерня, сгърчи се и изчезна. Отново запита:

— Какво за бога те накара да дойдеш тук и да ми го кажеш?

— Ти разбираш от тези неща. Нямах намерение да го убивам. Обичам това момиче. Какво да правя, Кийт?

Просто! Колко просто! Пита какво да прави! Съвсем по ларивски!

— Смяташ, че не са те видели?

— Улицата е тъмна. Наоколо нямаше никого.

— Кога излезе от момичето? Втория път.

— Към седем часа.

— Къде отиде?

— У дома.

— На „Фицрой стрийт“?

— Да.

— Някой видя ли те да влизаш?

— Не.

— Какво си правил оттогава?

— Там си стоях.

— Не си излизал?

— Не.

— Не си се виждал с момичето?

— Не.

— Значи не знаеш какво е правила тя след това?

— Не.

— Би ли те издала?

— Никога.

— Би ли се предала сама… нали знаеш — истерия?

— Не.

— Кой знае за връзките ти с нея?

— Никой.

— Никой?

— Смятам, че никой, Кийт.

— Видя ли те някой да влизаш снощи, когато отиде първия път у тях?

— Не. Тя живее на партера, а аз имам ключове.

— Дай ми ги. Какво друго те свързва с нея?

— Нищо.

— В квартирата ти?

— Нищо.

— Снимки? Писма?

— Не.

— Внимавай!

— Нищо.

— И никой не те видя като влизаше у тях втория път?

— Никой.

— Никой не те видя да излизаш от тях сутринта?

— Никой.

— Имал си късмет. Седни бе, човече! Трябва да помисля.

Да помисли. Да обмисли това проклето нещо — така далеч от мислите му, така невероятно. Но не можеше да разсъждава. Не му идваше нито една свързана мисъл. И отново започна:

— Той за първи път ли се появи след завръщането си?

— Да.

— Тя ли ти каза?

— Да.

— Как е открил къде живее?

— Не зная.

— Ти много пиян ли беше?

— Не бях пиян.

— Колко беше пил?

— Около една бутилка бордо — нищо.

— Казваш, че не си имал намерение да го убиваш?

— Бог ми е свидетел, че не съм имал!

— Това все пак е нещо. Какво те накара да избереш онзи свод?

— Беше първото тъмно място.

— По лицето му личеше ли, че е удушен?

— Недей!

— Личеше ли?

— Да.

— Много разкривено?

— Да.

— Погледна ли да видиш, дали по дрехите му има етикети?

— Не.

— Защо не?

— Защо не? Господи божичко! Ако ти го беше направил…!

— Казваш, че е било обезобразено. Ще могат ли да го разпознаят?

— Не зная.

— Когато е била с него за последен път… къде са живели?

— Не зная със сигурност. Струва ми се в Пимлико.

— Не в Сохо?

— Не.

— Откога живее на това място в Сохо?

— Горе-долу от година.

— Все в същите стаи?

— Да.

— Има ли в къщата или на същата улица някои, който да знае, че му е била жена?

— Смятам, че няма.

— Какъв е бил той?

— Струва ми се професионален побойник.

— Разбирам. Значи е прекарвал повечето време в чужбина?

— Да.

— Знаеш ли, дали е бил известен на полицията?

— Не съм чувал такова нещо.

— Тогава слушай какво, Лари! Като излезеш оттук, си отиваш право у дома и няма да излизаш, докато не дойда у вас утре сутринта. Обещай ми!

— Обещавам!

— Трябва да ходя на една вечеря. Ще обмисля всичко. Не пий! Не говори! Съвземи се!

— Не се бави повече, отколкото е необходимо, Кийт!

Това бяло лице, тези очи, треперящата ръка! И в порив на съжаление сред бурята от негодувание, страх и отвращение, Кийт сложи ръка на рамото на брат си и рече:

— Кураж!

И изведнаж му дойде на ума: „Божичко! Кураж. Аз самият ще имам нужда от кураж.“