Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мы, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.
Ние | |
Мы | |
![]() | |
Автор | Евгений Замятин |
---|---|
Илюстратор | Георгий Петрусов |
Създаден | 1920 СССР |
Първо издание | 1920 г. |
Оригинален език | руски |
Страници | 226 |
ISBN | ISBN 0-14-018585-2 |
бележки
|
„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.
Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.
Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.
Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.
Aдаптация
„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass Fortress – Стъклената крепост.
Източници
29
Конспект:
Нишки по лицето
Кълнове
Противоестествена компресия
Странно: барометърът пада, а вятър все още няма, тишина. Там, горе, вече е започнала — още невидима за нас — бурята. Заплашително надвисват облаци. Още са малко — отделни зъбчати отломъци. Сякаш горе вече е разрушен някакъв град и надолу летят отломъци от стени и кули, нарастват пред очите ми с ужасяваща бързина — все по-близо, — но цели дни има да летят още през синята безкрайност, докато рухнат при нас долу, на дъното.
Долу — тишина. Във въздуха — тънки, необясними, почти невидими нишки. Всяка есен идат някъде оттам, иззад Стената. Бавно плават — и изведнъж чувствувате: нещо чуждо, невидимо ляга върху лицето ви, искате да го отмахнете — не: не можете, за нищо на света не можете да се отървете…
Особено много са тези нишки — ако тръгнете покрай Зелената Стена, където се разхождах днес сутринта: I ми определи среща в Древния Дом — в нашия „апартамент“.
Вече отминавах грамадата на Древния Дом, когато чух след себе си нечии ситни, припрени стъпки, ускорено дишане. Обърнах се — и видях: О ме настигаше.
Цялата беше някак особено, завършено, еластично кръгла. Ръцете и гърдите, цялото й тяло, толкова познато, се бе наляло и опъваше юнифата: току-виж разкъсало тънкия плат — и навън, на слънце, на светло. Представям си: там, в зелените дебри, пролетно време също тъй упорито пробиват земята кълнове — за да пуснат час по-скоро клонки, листа, по-скоро да цъфнат.
Няколко секунди тя мълча — синьо сияние насреща ми.
— Видях ви тогава — в Деня на Единодушието.
— И аз ви видях… — И веднага си спомних как тя бе застанала долу, в тесния проход, притисната до стената, прикрила с ръце корема си. Неволно погледнах закръгления й под юнифата корем.
Тя забеляза — цялата стана кръгло-розова, и розова усмивка.
— Толкова съм щастлива — толкова съм щастлива… Препълнена съм — разбирате ли: до ръба. И ето — вървя и не чувам нищо наоколо, чувам само вътре в себе си…
Мълчах. На лицето ми — нещо чуждо, което ми пречи — и не мога да го отмахна. И изведнъж неочаквано, още по-синьо грейнала, тя улови ръката ми — почувствувах на ръката си устните й… Случваше се за първи път в живота ми. Беше някаква непозната досега древна ласка и от нея — такъв срам и болка, че аз (може би дори грубо) издърпах ръката си.
— Полудяхте ли? И не само това — изобщо вие… На какво се радвате? Нима не си давате сметка за това, което ви чака? Ако не сега, след месец, след два месеца…
Тя — клюмна; всички окръжности — изведнъж се огънаха, разкривиха се. А в сърцето ми — неприятна, дори болезнена компресия, свързана с усещането за жалост (сърцето не е нищо друго освен идеална помпа; компресията, свиването — всмукване на течност от помпата — е технически абсурд; оттук: колко абсурдни са всъщност, колко противоестествени, болезнени всички „любови“, „жалости“ и тъй нататък, предизвикващи такава компресия).
Тишина. Мътнозеленото стъкло на Стената — отляво. Тъмночервената грамада — отпред. И тези два цвята, сливайки се, ми подсказаха — нещо като резултанта — една, струва ми се, блестяща идея.
— Чакайте! Зная как да ви спася. Ще ви избавя от това: да видите детето си и после да умрете. Ще можете да го откърмите, разбирате ли — ще виждате как расте в ръцете ви, как се закръгля и налива като плод…
Тя цялата се разтрепери, вкопчи се в мен.
— Помните ли онази жена… отдавна, по време на разходката. Та тя сега е тук, в Древния Дом. Да вървим при нея и ви обещавам — незабавно ще уредя всичко.
Вече виждах как двамата с I я водим по коридорите — ето, тя е вече там, сред цветята, тревите, листата… Но тя отстъпи назад, рогчетата на розовия полумесец трепкаха, извити надолу.
— Онази същата ли? — каза тя.
— Тоест… — Кой знае защо, се смутих. — Е, да: същата.
— И вие искате да отида при нея — да я моля — да… Не ми говорете повече за това, да не сте посмели!
Тя бързо си тръгна, приведена. Но си спомни още нещо — обърна се и викна:
— Ще умра — да, нека! Какво ви интересува — не ви ли е все едно?
Тишина. Отгоре падат, с ужасяваща бързина нарастват пред очите ми — отломъци от сини кули и стени, но цели часове още — а може би дни — има да летят през безкрайността; бавно плават невидимите нишки, падат по лицето — и не можеш да ги отмахнеш, не можеш да се избавиш от тях.
Бавно вървя към Древния Дом. В сърцето ми — абсурдна, мъчителна компресия…