Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (34)

2

Неизвестността продължи половин година. После изведнъж една след друга се появиха две изненади. Първата се роди в достопочтената британска Камара на общините. Някогашният министър на труда и член на кабинета в правителството на Макмилън, лорд-пазителят на печата Едуард Хийт чрез неочакваното си изявление би с коз всички ловци на сензации на юг от Гринуич. Всъщност на първи юли той съобщава на потресените депутати, че кореспондентът на „Обзървър“ и „Икономист“, безследно изчезнал преди половин година в Бейрут, по всяка вероятност живее на Изток. Следователно може да се смята за доказано, че бившият британски дипломат Харолд Ейдриън Ръсел Филби, някогашен високопоставен служител в един отдел на Форин Офис, е съветски агент.

Според резултатите от разследванията на британските органи за сигурност можело да се предполага, че е служел на съветското разузнаване още преди 1946 година, а не е изключено и много по-рано. През 1949–1951 е бил секретар в британското посолство в Съединените щати, но изпълнявал и друга важна мисия. Това му давало възможност да се запознае с много важни, строго секретни информации, отнасящи се до политиката и стратегията на Великобритания и Съединените щати. С това говорещият в Камарата на общините не приключва речта си. Бил подготвил още една изненада. Депутатите навярно си спомняли добре случая, който преди дванадесет години предизвикал паника сред политическите кръгове на Великобритания. Тогава станало ясно, че двама британски дипломати — Гай Бърджес и Доналд Маклейн, работили като разузнавачи за Съветския съюз. Британското разузнаване ги подозирало, събирало срещу тях отделни доказателства, а докато най-после от горе утвърдили заповедта за тяхното арестуване и разузнавачите трябвало да бъдат обвинени в шпионаж в полза на чужда държава, Маклейн и Бърджес изчезнали, сякаш потънали вдън земя. По-късно се появили в Москва.

Експертите от британската разузнавателна служба били водели дискретно цялото тогавашно разследване, спазвали стриктно всички правила за опазване на тайната, но въпреки това накрая, а това за всички е ясно, Бърджес и Маклейн били навреме уведомени и получили нареждане да избягат. Но кой би могъл да бъде така точно информиран за хода на разследването, че да ги предупреди за заплашващата ги опасност? Още тогава сянката на съмнението била паднала върху Ким Филби. Той имал възможност да научи за хода на разследването. Можел да ги предупреди. Обвинили го, но не успели да докажат вината му. Трябвало да го реабилитират. И сега, на първи юли 1963 година, Едуард Хийт заявява в Камарата на общините, че Ким Филби е третият човек в аферата Бърджес-Маклейн, че той всъщност ги е предупредил и е бил организатор на тяхното бягство зад граница.

Разкритието било крайно сензационно. Журналистите знаели, че двамата някогашни дипломати живеят в Москва, затова подхвърлят идеята на колегите си, акредитирани в Съветския съюз, и те се скупчват около тях като мухи на мед. Не сполучват. И единият, и другият единодушно заявяват, че нямат и понятие къде може да е Ким Филби. Гай Бърджес дори се съмнявал в сериозността на съобщението, в което се казвало, че Филби е в Съветския съюз. Та те били толкова добри приятели, ако е така, сигурно е щял да му се обади.

Не може категорично да се твърди, че това, което е казал на журналистите, е цялата истина. Гай Бърджес бил сериозно болен. И тъкмо по това време изменил текста на завещанието си. Една трета от състоянието си завещал на Ким Филби. Дали то не е било награда за това, че преди години му спасил живота? Дали Бърджес не е сторил това през тези дни, защото все пак се е срещнал с Ким Филби в Москва? Скрил е пред журналистите неговото пребиваване на територията на Съветския съюз, защото е нямал право да съобщава нещо, което световната общественост е трябвало да научи по официален път? Но преди да стане това, все пак един от приятелите на Ким успява да открие следите на изчезналия.

Журналистът Годфри Дженсън написал наслуки писмо и го изпратил на Ким Филби на адреса на Министерството на външните работи в Москва. След две седмици държал в ръцете си отговора, а с това и доказателството, че Ким е наистина в Москва. После не минало много време и научил същото и от съветския печат. В последния ден на юли 1963 година, тоест месец след сензационното разкритие на Хийт в британската Камара на общините, вестник „Известия“ публикува следното кратко съобщение:

„Британският гражданин Х. Е. Р. Филби, който в миналото заемаше ръководен пост в британското разузнаване, се обърна към съветските власти с молба да му бъде дадено политическо убежище и съветско поданство. Върховният съвет на СССР удовлетвори молбата на Х. Е. Р. Филби.“

Тези лаконични думи на служебното съобщение бяха сигнал за старт за състезанието на журналистите, публицистите и летописците на историята на секретните служби. С каква цел? Да се научи истината за живота и дейността на „разузнавача на двадесетия век“ Ким Филби. Още от самото начало сред осведомените се говореше, че някогашният „цар на разузнавачите“ доктор Зорге, Рудолф Иванович Абел и други асове на секретните служби, Гордън Лонсдейл и легендарният шведски военновъздушен аташе Стиг Венерстрьом не са постигнали толкова блестящо майсторство в своята област, както Ким Филби, съветският разузнавач, който години наред е заемал ръководен пост в британското разузнаване и е бил един от евентуалните претенденти за поста шеф на тази прословута организация.

Алфа и омега на успеха на агента от незапомнени времена е сигурното, неочебийно и правдоподобно прикритие. Днес не както някога той е преоблечен не в просешки дрипи, а понякога дори в униформата на противника. Всеки от големите асове на секретните служби е живял до най-малката подробност правдоподобен, макар и фиктивен живот. Рудолф Иванович Абел като художник под името Голдфус е разполагал с ателие, където наистина е рисувал картини. Гордън Лонсдейл се приспособил към лондонската среда и от студент по чужди езици се превърнал в преуспяващ търговец. Продавал и наемал мюзикбоксове. Снимките на този известен бизнесмен се появяват дори във всекидневния печат. По-съвършено от тяхното е прикритието на полковник Венерстрьом. Той е бил шведски военновъздушен аташе в Москва и Вашингтон. Не е било нужно да крие, че събира секретна информация, всеки знаел, че това му е работата. Но никой не предполагал, че не служи само на своя крал, а и на разузнавателния Център в Москва. Ким Филби надмина колегите си. Той е с най-съвършената маска, която може да се измисли. Той е висш влиятелен служител в британското разузнаване, в което е внедрен.

Историята знае само случки от живота на разкритите агенти. За все още действуващите с успех не се говори. А при всеки следващ случай публицистите се опитват да направят равносметка. Нито една от тях не отговаря на цялата истина.

Фактите, които се публикуват по време на процесите срещу разузнавачите или след тях, и историйките, които те разказват със снизходителната усмивка на герои, и това, което изглежда логично, както и това, което на пръв поглед изглежда невероятно, може да е или да не е истина. Съдебните процеси, показанията пред следствените органи, изявленията в печата, в телевизията или личните мемоари са само пореден реквизит, който артистите използват допълнително в голямата игра. А тя е започнала още в библейско време пред крепостните стени на Йерихон и все още не е завършила.

Неписан дълг на летописеца на разузнавателната служба, въпреки всички уговорки за възможностите да се посочат само проверени факти, е да направи равносметка на дейността на разузнавача, чийто живот е решил да възпроизведе. Но нека започнем да подреждаме мозайката със съзнанието, че много неща може да не бъдат точно такива. Нека тръгнем по следите на изпълнения на пръв поглед с приключения, а в действителност героичен живот на Ким Филби с уговорката, че можем да допуснем грешка.

Още по време на испанската Гражданска война Филби спечелва пълното доверие на фашистките главатари, ползва се сред тях с отлична репутация като франкистки коментатор на военните събития по испанските фронтове и диктаторът Франсиско Франко му присъжда испански военен орден за заслуги първа степен. Кой би предполагал, че този британски журналист е в действителност съветски разузнавач?

Той е в добри отношения с нацисткия министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп, представял се е като привърженик на нацизма, станал член на английско-германското дружество. Цели три години работи като един от ръководителите на британското контраразузнаване, следователно има възможност да се запознае с всички важни планове на британския и съюзническия шпионски апарат, насочени срещу Съветския съюз и социалистическия лагер по време на войната и след нея.

През 1947–1949 година Филби е началник на отдел в британското разузнаване и има задачата да организира акции срещу Съветския съюз. Като офицер за свръзка между британското разузнаване и американската разузнавателна централа трябвало да координира акциите на тези шпионски организации срещу комунизма и участвува заедно с други отговорни фактори в строго секретни съвещания, на които се планират операции срещу Изтока.

Излишно е да се подчертава, че е получавал най-важните информации от първа ръка. И не на последно място трябва да отбележим, че чрез своевременна намеса спасява от арест Бърджес и Маклейн.

Работи сигурно и добре. За заслуги в разузнаването съветското правителство го удостоява с орден „Червено знаме“. Публицистите на Изток и на Запад го дариха с най-ласкателни и с най-грозни епитети. А в аналите на секретните служби влезе като разузнавачът на двадесети век, който съумя да работи едновременно за две страни, но в действителност само за Съветския съюз.

Тази дейност е резултат от неговите лични качества, от убеждението му, че е на верни позиции, но и от условията, които е създало някога британското общество и ги смята и до днес за завидно завоевание. В действителност обаче те отдавна са баласт, който смъкна някогашната велика държава от върховете на международния престиж. А Ким Филби, типичен син на островната империя, разбира още през студентските си години, че равновесието на обществените сили е нарушено. Става комунист, но съумява да прикрие възгледите си зад маската на възприетата условност. Използва системата и нейните явни грешки за своята цел в продължение на цели тридесет години. А това е повече от достатъчно.