Вацлав Павел Боровичка
Именити разузнавачи (26)

9

Новозаписалият се да изучава китайски език в Катедрата по ориенталистика и африкански езици на Лондонския университет бил възстаричък за обикновен студент. Но и колегите му не били по-различни. Господинът в разцвета на силите си с очебийно военна стойка, когото след лекция чакало черно бентли с шофьор, също не бил обикновен студент.

Гордън Лонсдейл съумява да си създаде славата на преуспяващ канадец. Навярно е получил стипендия, шушукат си другите за него, а той нищо не опровергава. Където може, говори, че канадските бизнесмени гледат на положението на световните пазари по-трезво от тромавите английски търговски стратези. Навярно защото по време на войната са живели далеч от фронта и зад бариерата на океана, а може би и защото не страдат като англичаните от предразсъдъците на поколенията, които дават тон в международната търговия. Просто в Канада гледат с оптимизъм в бъдещето. Рано или късно ще бъде отменено ембаргото върху търговията с комунистически Китай и с шумни фанфари ще се отвори вратата на рая за търговците на каквато и да е стока, защото в Китай за богаташ минава и притежателят на предвоенен велосипед.

Да създадеш около себе си атмосфера за собствената си личност по предварително обмислен план е голямо актьорско постижение и същевременно зрелостен изпит по психология. Наистина достатъчно е тук-там да подхвърлиш нещо за миналото, а другаде пък няколко думи за плановете и внимателният партньор си доизгражда сам скицирания образ, но да умееш да премериш дозата на забавното и достоверното, да съумееш да прецениш на кого какво ще подействува и да се принудиш да следиш за всички дреболии, за това е нужно изкуството на гросмайстор, който едновременно играе партия с група шампиони.

Някои автори смятат, че Лонсдейл разпространявал за себе си снобски слухове и имал слабост към изисканите маниери: „Моят баща ми е оставил във Ванкувър огромно състояние, та съвсем не е нужно да мисля за пари, в банковата ми сметка има винаги толкова, колкото са ми нужни“.

Наистина подобни приказки биха отговаряли на ролята, която си е избрал, за да влезе в лондонското общество членът на „Ройъл Овърсийс Лийг“, но пък на този така скроен театрален костюм не отговаря следващото твърдение. Лонсдейл говорел за себе си: „Познавам живота в детайли, започнал съм от самото начало, на Север съм работил като дървосекач, лутал съм се като златотърсач, въртял съм волана на кола за далечно пътуване, наливал съм кока-кола зад тезгяха и съм работил в бензиностанция, тъй като разбирам и от автомобили“.

Според тази версия изобщо не е бил на фронта, борбата на човека срещу човека била в противоречие с принципите на неговите убеждения. Тъжното детство и дълбокото разочарование от брака били причина за неговото непоправимо черногледство. Кой ще прецени кое е истина и кое лъжа? Нека се придържаме към думите на Лонсдейл, нека вярваме, че това, което е написал, е правдиво и по отношение на подробностите, но не бива да допускаме, че разузнавачът, работил на толкова отговорно място, ще иска и ще може да разкрие всичко за своята дейност. Дори и по отношение на дребните неща.

Костюмът му е ушит от най-добрия шивач, за неговата средна фигура е подходящо тъмното райе. Носи модни вратовръзки и дава вид на човек с винаги добро настроение. Тъмната коса, леко удължените очи са белег за индианско потекло. Живият характер, способността да бъде духовит и да забавлява компанията подсказват, че човекът, който е слязъл във Франция от кораба от Саутхамптън, не е англичанин.

В митницата Гордън Лонсдейл подава своя канадски паспорт с позлатен кант, разделя се с приятелите и скача в таксито.

— Към гарата, за бързия влак за Париж!

Във влака сяда в ъгъла и вече няма намерение да се преструва, нито да разговаря с някого. Не се чувствува добре. Преди няколко дни се е разболял от грип и не може да се оправи. Наистина пеницилинът е подействувал, но все още се чувствува като прекършен, отпаднал, с лошо настроение, а и от пътуването се е изморил така, сякаш е преплувал Ламанша. Не мечтае за нищо друго освен за леглото. В това състояние навярно не би тръгнал на такъв изморителен излет, но става въпрос за основна информация, която отдавна е чакал. И той притваря очи, известно време брои под такта на колелата и се надява, че ще заспи, но не успява дори да дремне, непрекъснато усеща погледите на хората от отсрещните седалки. Знае, че не може да бъде подозрителен, но изглежда така лошо, че чак бие на очи.

Само циникът не възприема аромата и настроението на Париж, които са в състояние да развълнуват и един стар лорд. Гордън Лонсдейл слиза от влака, не се оглежда наляво и надясно, първото срещнато момче за услуги го завежда до таксито и оттук до хотела на булевард Опера. Съблича се, ляга, взема следващата доза прахчета и затваря очи.

Събужда се със съвсем друго мнение за живота. Когато се бръсне, си подсвирква някаква мелодия, на закуска изяжда една кифла повече, когато се връща горе, в стаята си, се усмихва на камериерката, после старателно заключва, отваря куфара, изважда бинт и започва да превързва съвсем здравия среден пръст на лявата ръка.

После самоувереният и елегантен канадец се разхожда известно време по парижките булеварди, разглежда витрините на магазините за луксозни модни стоки по Шанз-Елизе, отбива се на чашка аперитив, разлиства „Пари Мач“ и потегля с такси за Лувъра.

Няколко минути преди пладне стои сред групичката почитатели пред „Йоан Кръстител“ на Леонардо да Винчи, гледа картината с чувство на добър познавач на изкуството, прави крачка встрани, за да не му блести светлината, хваща се за брадата, прекарва през челото ръката с превързания пръст, най-после се откъсва от шедьовъра и бавно си тръгва.

„Разглеждах картината и се почесах с превързания пръст по лявото ухо. Знаех, че Жан трябва да бъде наблизо, но не се опитвах да го открия. След няколко минути излязох от галерията и тръгнах по улица Сент Оноре към Шанз-Елизе. Задмина ме черен мерцедес, спря съвсем до тротоара и шофьорът отвори вратата. Скочих вътре. Потеглихме с пълна скорост към едно парижко предградие.“

Романтична изглежда сцената на срещата с Жан, от когото е трябвало да получи точна инструкция за бъдещата си работа. Превързаният пръст, срещата в Лувъра, рязко спиращият мерцедес и парижкото предградие са реквизит от филмите за агента чудо 007 Джеймс Бонд. Но и на действителния фронт на истинските тайни операции всичко е възможно. Най-после самият Гордън Лонсдейл е описал така срещата си с колегата. На кого повече да вярваме, ако не на единствения свидетел на това събитие, в което не би могъл да участвува историкът.

„Шофьорът бе висок, строен, около петдесетгодишен“ — описва Гордън Лонсдейл човека, когото не идентифицира по-точно и когото нарича Жан. Навярно той е един от неговите началници.

Черният мерцедес спира някъде на периферията на града, двамата сядат до малка масичка, поръчват си перно. Гордън Лонсдейл докладва накратко за това, какво се е случило между последната му среща с полковник Абел в Ню Йорк и днешния ден, отново се хвали с успешното прикритие, че атмосферата за работа е добра, че живее в „Уайт Хаус“, че е член на известен клуб и по всяка вероятност ще може да се запознае с хора, които ще са му от полза в неговата мисия.

Навярно Жан е слушал и после е изразил мнението си. Не ще научим подробностите. Гордън Лонсдейл казва, че е получил общи указания за по-нататъшната дейност. Какво повече може да разкрие разузнавачът, който е изпълнил задачата си и е изживял своето разкриване, за колегата, който може би още действува?

Лонсдейл е общителен, умее да печели приятели. Навярно поради непосредственото си държане или поради неанглийското произношение. Често интересният чужденец се цени повече от местните джентълмени. В Англия обаче това не е така.

Едно от първите интересни познанства на Лонсдейл е с американския майор от военновъздушните сили Реймънд Стро и неговото семейство. Разузнавачът не разкрива къде и как се е срещнал за първи път с него, но може да се пресметне кога е станало. Завърнал се е от Париж с нови указания, уредил си е в определения срок формалностите в университета, избрал си е в туристическото бюро екскурзия до десет европейски страни, заминал е и се е върнал в Лондон някъде през втората половина на септември. И тъкмо през това време се е запознал с американския майор Стро и неговата съпруга.

Като гост американецът не се ползва в света с добро име, а англичанинът инстинктивно се възмущава от демонстративното държане и шумната компания. Във Великобритания чужденецът си остава чужденец, дори да изкупи и двата бряга на Темза. Само по изключение едно английско семейство приема чуждия човек край своето огнище. Гордън Лонсдейл е канадец, така че кажи-речи е англичанин, но и малко американец. Майор Стро има чувството, че в тази безбрежна пустиня е срещнал земляк, още повече занимателен и умен човек, с когото има за какво да се говори. Войнишките вицове и остроумия са му дошли до гуша. И нищо чудно, че двамата си допадат. И единият, и другият се нуждаят от подобно познанство, макар и поради различни причини.

Наистина изречението не звучи добре, но целта на Лонсдейл е набелязана и от негова страна запознанството е във всички случаи користно. Американският майор живеел недалеч от базата „Лейкънхийт“ в графство Съфолк и работел в командуването на стратегическите военновъздушни сили на американската армия. Когато Лонсдейл отива на гости в семейството, установява, че майорът живее съвсем до оградата на летището и на една крачка от лагера на американската армия.

Без да съзнава това, майор Стро помага на Лонсдейл да влезе в кръга на американските офицери. Още при първото гостуване отива с него в офицерското казино на базата и го запознава с колегите си. Трудно е да се разбере как тъй с безразличното си отношение към правилата за секретно деловодство специалната служба в Портландската морска база е дала възможност на Хаутън и Бънти Джий без риск да изнасят секретни документи през портала на военния обект. Също така необяснимо е как тъй майор Стро ще отиде с приятеля си, когото не е познавал преди (както и той него), в района на военния обект, ще минат без пропуск през постовете и ще го черпи в компанията на други офицери, че дори ще му уреди да си купи стока без мито в търговския център на американската армия.

След няколко дни студентът от Лондонския университет се чувствувал като у дома си сред американските офицери, пийвал си с тях и ги развличал с разказите си, а със семейството на майора се сприятелил до такава степен, че дори Коледа прекарал на тяхната празнична трапеза. Играел ролята си безпогрешно. Не се разкрил с нито един излишен въпрос, достатъчно му било внимателно да слуша. А когато проявявал съчувствие, когато в подходящ момент се учудвал или изразявал разбиране по отношение на тревогите на офицерите, живеещи толкова далеч от родината, научавал още повече. Гордън Лонсдейл умеел да слуша. С търпение всичко се постига, а в случая се научават секретни данни.

Тактиката на тайните операции се гради както върху принципите, прилагани още в библейско време, така и върху последните новости в шпионската техника. Подслушвателното устройство, което агентът може да изстреля на голямо разстояние със специална пушка, е толкова малко, но технически така съвършено, че може не само да приема, но и да предава всяка произнесена дума зад стената на дома, смятана за най-сигурна. „САМОС“, „МИДАС“ — и как ли още не се наричат различните шпионски спътници на Земята — са само една и естествено зашеметяваща част от реквизита на невидимата война. Миниатюрните предаватели във вид на маслинена костилка, която барманът е пуснал в аперитива на господин министъра (а той я отхапва и изплюва, без да разбере, че изкуствената костилка е майсторско дело на техниците от разузнаването), са сигурно, чудесно средство за получаване на секретни данни. Записващите устройства с големина на дамски ръчни часовници правят компрометиращ запис на поверителен разговор между двама държавници или банкери. Те са неоценими помощници.

Въпреки всичко — дори и в атомния век на експанзия в Космоса — асът в тайните операции е разузнавачът. Единствено той съумява да долови каква тактика да избере, как да се разбере слабото място на един или друг предпазлив или охраняван лидер. Студентът по китайска филология има качествата на ас и чудесен нюх. Умее да си избере противника в играта и подхода към него. Доказателство за това е запознанството му с майор Стро и съботните и неделните гостувания в неговото семейство.

След арестуването му журналистите го нарекоха уикенден шпионин. Цяла седмица бил работил като всеки друг, а по бойната пътека тръгвал в събота и неделя, тоест през свободното си време. С тази констатация английските журналисти се опитаха поне отчасти да оправдаят Скотланд Ярд за това, че разкри дейността на Лонсдейл толкова късно и дори съвсем случайно.

Историйката за тайния агент, живеещ като мушица от понеделник до петък и превръщащ се във вампир в събота и неделя, е сполучливо разнообразие за всеки илюстрован седмичник. Друг е въпросът, доколко всичко е истина. Едва ли ще намерим отговор. Тайните агенти не разкриват разписанието си за работа. Гордън Лонсдейл също.

Първата сряда на октомври се появява на банката в аудиторията. Разглежда колегите си, на един се усмихна, на друг веднага се представя и раздрусва ръката му. Ясно му било що за птици са. Получил подробни информации, че именно в неговата група студентите не са типични студенти. Затова и толкова се стремял да попадне в една аудитория с тях.

Всички били от бранша и с опит. Едни имали зад гърба си доста години служба в разузнавателните организации, други дошли направо от Министерството на външните работи, а останалите били военнослужещи от военновъздушните или от военноморските сили, но работели като цивилни и на скромни длъжности.

Университетската атмосфера развързва езиците и руши бариерата на предразсъдъците. През първото междучасие слушателите от курса се заприказват за преподавателя, по обед вече си разказват пикантни вицове, а вечерта отиват заедно на чаша отлежало питие. После идва първата „студентска“ вечеринка и арсеналът от бутилки превръща колегите в приятели.

Томас Поп е канадски дипломат, който трябва да научи китайски език; Гордън Лонсдейл е също канадец. Още от втория ден двамата са неразделни, а когато господин Томас Поп организира за джентълмените пиршество във весела дамска компания, не липсва никога и Лонсдейл. И тъй сред чашите уиски и сифоните се мяркат не само хубави момичета, които знаят как да повишат настроението, но и лицата на други участници в играта.

Гордън Лонсдейл:

„На тези пиршества идваха голяма част от студентите. Сред тях бе и израелският «дипломат» Зуи Кедар. Обичаше водката и смяташе, че пръв ми е показал прелестта й. Зуи бе роден в Палестина и веднъж ми доказваше колко лесно може да се представя за арабин. Някога бил пътувал с тайна мисия за Египет и симулирал, че произхожда от Сирия. Говорел с палестински акцент. Като пристигнал в Сирия пък, се представял за египтянин.

На едно от пиршествата у Томас Поп се запознах с господин Елтън. Официално се говореше, че е държавен чиновник. Не ми беше трудно да установя, че е от военното разузнаване, от неговия пети отдел, известен като МИ-5, преименуван наскоро в МИД. Когато по-късно имах честта да приемам посещенията на господин Елтън в затвора, той ми разказа колко трудно му било да обясни по какъв начин неговата снимка била попаднала в квартирата ми. (По време на пиршествата полека-лека Лонсдейл направил снимки на голяма част от своите състуденти и ги изпратил където трябва. При обиска на квартирата му намерили снимката на Елтън в едно чекмедже. — Бел.авт.)

В нашия курс имаше и един американец, който се наричаше Бред. Следваше китайска филология в Лондон, защото щяло да му излезе по-евтино, отколкото в Съединените щати, а и за да опознае европейския живот. След няколко месеца той «прогледна» и разбра, че всички наши състуденти всъщност са офицери разузнавачи. Понеже беше американец, другите не го обичаха много. Затова в повечето случаи сядаше до мен. Тогава, когато най-после разбра, ме бутна с лакът и каза тихо: «Знаеш ли, Гордън, с изключение на теб и мен в този курс са все разузнавачи».“