Леонид Ленч
Абитуриентката Тома и майка й (5)

V

Всичкото стана ужасно! И изкачването й по стълбите с лудо биещо сърце, със спиране през всеки пет стъпала, вадене на огледалцето от чантата и оглеждане на зачервените като домат бузи и нос — и тя час по час ги пудреше, докато постепенно придобиха грозен сивкав оттенък. И най-сетне влизането в кабинета на В. И. Иванов. Той се изправи иззад бюрото си, строен, приятен, с побелели слепоочия, хвърли остър, оценяващ мъжки поглед на цялото й натежало тяло, от главата до петите, и майката прочете в очите му лек присмех. И от разговора им нищо не излезе — само някакви междуметия. Той пръв я попита:

— А по каква работа идвате при мен, Татяна Михайловна?

Майката каза:

— Дъщеря ми държи изпити за вашия институт. Как мислите… ще влезе ли?

Той се усмихна, вдигна рамене:

— Само от нея зависи!

На това място трябваше да стане, да се сбогува и да си иде, но дяволът си няма работа — тя внезапно с разпусната, пошла фриволност, съвсем небрежно, дори нахално го попита:

— Ами моят посланик не ви ли посети? Трябваше да ви връчи акредитивните си писма!

Той се навъси, начумери се:

— Какъв ваш „посланик“? И какви са тези „акредитивни писма“?

— Той е един такъв… шишкав. Казва се Константин Сергеевич, като великия Станиславски. А писмата му (и майката пак се изхили със същата непоносима фриволност)… писмата му са… хартиени. Мислех, Вася, че вие…

— Никакъв посланик не е идвал! — хладно заяви той. — Но ако такъв посланик се беше появил в кабинета ми, щеше да излети като тапа оттук… с все писмата си.

И замълча, дишайки тежко.

Колко продължи това мълчание? Миг? Вечност?

Майката стана и си тръгна. На вратата се обърна. Погледите им се срещнаха и сега — тя би могла да се закълне! — прочете в очите му съжаление. И това беше най-ужасното!

— Вася — каза майката, — Василий Иванович… кълна ви се… само заради дъщерята!

Той не отвърна, мълчаливо притегли пред себе си папката с книжата и склони глава.

Когато слизаше, по стълбите, едва помествайки натежали нозе, връз нея връхлетя кондорът. Лицето на Марта Ибрахимовна изразяваше тревога и страх. Тя като че искаше да каже нещо важно, но майката я избягна. На улицата се обади от първата кабина на адаша на реформатора.

Дълго време никой не вдигна. После се чу весел мъжки глас:

— Константин Сергеевич напусна!

— Напуснал ли е? Странно! Не знаете ли къде е?

— Знам само, че е в някакъв затвор, но точно в кой — не знам.

В затвора! Божичко, само това липсваше! Бързо, бързо у дома!

Вратата й отвори Тома. Хубавичката й хитра муцунка светеше от щастие. Обзета от радостта на дъщеря си, забравила всичко, майка й попита:

— На съчинението пет, нали?

— Не позна, маменце!

— Четири?!

— Двойка! Но честна, миличка двойчица моя! Сега вече мога да не ходя на другите изпити. С тази двойка, все едно, не мога да вляза. Мамо, само моля ти се, не се вкисвай, значи така ми било писано!

— А, сега вече ми е все едно! — отвърна майка й, заплака с глас и с виене на високите ноти се прибра в стаята си. Тома понечи да отиде при нея — да я утешава и успокоява — но се отказа. Радостта напираше, бушуваше в нея и търсеше изблик. Щеше й се да пее, да танцува и да крещи с всичка сила:

— Търговска мрежо, твоя съм!